Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 28.06.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на шести юни през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
Председател: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЛЮБОМИР
ЛУКАНОВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 10040 по описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 12.03.2018г. по гр.д. № 5518/2016г., Софийски районен съд, ГО, 143 състав,
е отхвърлил предявеният от И.Г.К. против Т.Я.К. отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на определение
от 09.11.2005г., постановено по ч.гр.д. № 496/2005г. по описа на РС – гр.
Ихтиман.
Решението
е обжалвано от ищеца И.Г.К. с оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост
на формираните изводи, както и нарушение на материалния закон. В жалбата са
изложени и съображения, че при постановяване на решението, СРС е подменил
действителните факти по делото или им е придал значение, каквото те нямат.
Твърди, че не са разгледани действителните материални правоотношения между него
и ответника по делото, доколкото от представените многобройни писмени
доказателства се установява по несъмнен начин, че вземането, за което е издаден
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 496/2005г. по описа на РС – гр. Ихтиман не
съществува. Жалбоподателят поддържа още, че е допуснал очевидна фактическа
грешка при посочване на правното основание на предявения иск, като вместо чл.
297 от ГПК погрешно е посочил нормата на чл. 270, ал. 2 от ГПК. По изложените
съображения прави искане за отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи.
Въззивна
жалба е подадена и от назначения от първоинстанционния съд особен представител
на ищеца, в която като допълнение на изложеното от И.К., е посочено и
обстоятелството, че определението на РС – гр. Ихтиман е нищожно поради
нарушаване на императивната норма на чл. 80 ГПК /отм./, уреждаща правилата за
родовата подсъдност на исковете. На следващо място твърди, че издаденият въз
основа на атакуваното определение изпълнителен лист е издаден въз основа на
несъществуващ договор за заем от 04.01.2001г., който не е представен към
нотариалния акт и договора за ипотека върху недвижим имот. Поддържа още, че
ответникът по делото се е сдобил с няколко изпълнителни основания за едно и
също вземане, което обуславя извод за нищожност на атакувания съдебен акт.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Т.Я.К. оспорва въззивната жалба по подробно изложени
съображения. Счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно,
като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в
правилно приложение на закона.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. По наведените във въззивната жалба оплаквания съдът
намира следното:
Производството
пред СРС е образувано по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 270,
ал. 2 от ГПК, предявен от И.Г.К. срещу Т.Я.К. за прогласяване нищожност на
определение от 09.11.2005г., постановено по ч.гр.д. № 496/2005г. по описа на РС
– гр. Ихтиман. В исковата молба и уточнителните молби към нея се излага, че
атакуваният съдебен акт представлява недопустимо и нищожно решение, което е
постановено в противоречие на нормата на чл. 80 от ГПК /отм./, уреждаща
правилата за родовата подсъдност на исковете. Ищецът твърди допуснати
процесуални нарушения от РС –гр. Ихтиман, които водят до недопустимост и
нищожност на съдебния акт. Изложени са подробни съображения, че от
представените многобройни писмени доказателства се установява по несъмнен
начин, че вземането, за което е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №
496/2005г. по описа на РС – гр. Ихтиман, не съществува. Направено е искане за
отмяна на атакуваното определение по исков ред.
При
така изложените фактически твърдения се налага извод, че предявената искова
претенция е с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност
на съдебен акт поради обстоятелството, че същият е издаден в нарушение на
правилата за родовата подсъдност на гражданските спорове и поради
несъществуване на вземането, обективирано в несъдебното изпълнително основание,
послужило за издаване на изпълнителния лист /договор за заем от 04.01.2001г.,
обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим
имот № 1, том І, рег. № 20, н.д. № 1/2001г. на нотариус в Ихтимански районен
съд/.
За
да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че изложените в исковата молба
пороци на съдебния акт не са сред основанията за нищожност на същия, поради
което е отхвърлил предявения иск. За пълнота на изложението е посочил, че атакуваното
определение е издадено в производство по чл. 237, б. „ж“ от ГПК /отм./, което
според нормата на чл. 242, ал. 2 от ГПК /отм./ е в компетентността на районните
съдилища.
Настоящият
състав намира, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във
въззивната жалба оплаквания същото е правилно по следните съображения:
От
фактическа страна не е било спорно и по делото се установява, че по подадена на
01.11.2005г. молба по чл. 237, б. „ж“ от ГПК /отм./ е образувано гр.д. №
496/2005г. по описа на РС – гр. Ихтиман с предмет – издаване на изпълнителен
лист въз основа на несъдебно изпълнително основание – договор за заем от
04.01.2001г., обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
върху недвижим имот № 1, том І, рег. № 20, н.д. № 1/2001г. на нотариус в
Ихтимански районен съд. С определение от 09.11.2005г., постановено по реда на
чл. 242 от ГПК /отм./, сезираният съд е уважил молбата в цялост, като е осъдил И.Г.К.
да заплати на Т.Я.К. сумата от 10 300 лева, представляваща предоставена в
заем /договор за заем от 04.01.2001г./ сума, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на молбата – 02.11.2005г. до окончателното изплащане,
както и разноските по делото – 209 лева за заплатена държавна такса. Въз основа
на постановения съдебен акт е издаден на 09.11.2005г. изпълнителен лист. Срещу
така постановеното определение длъжникът И.К. е упражнил правото си на частна въззивна жалба, като с неподлежащо на
обжалване определение от 21.03.2006г., постановено по ч.гр.д. № 162/2006г. по
описа на СОС, въззивният съд е приел същата за неоснователна и е оставил в сила
обжалваното определение.
Настоящият
съдебен състав счита предявеният иск за неоснователен по следните съображения:
Нищожността
е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в
правната теория и съдебната практика се приема, че е налице при липса на
надлежно волеизявление на съдебния състав - когато решението е постановено
извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неподписване
на решението от мнозинството от съдийския състав, при неспазване на писмената
форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по
пътя на тълкуването; Нищожност на решението се приема да е налице и когато с
него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се
постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в
случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на
морала и добрите нрави.
Нищожното
решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици,
поради което това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може
да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно – чл. 270, ал. 2 от ГПК. По аргумент за по-силното основание от чл. 270, ал. 2 от ГПК следва, че е
допустим и иск за прогласяване нищожност на определенията и разпорежданията на
съда.
За
разлика от нищожността, която като порок на съдебния акт може да се релевира по
исков път и чрез възражение безсрочно, защитата срещу недопустимостта и
неправилността на съдебния акт е само по пътя на обжалването. В конкретния
случай процесуалният ред за защита на ищеца срещу определението на съда по чл.
242 от ГПК /отм./ е уредения в чл. 244 от ГПК /отм./, а именно чрез подаване на
частна жалба пред съответния окръжен съд. Съответно - съществуването на
вземането може да се оспорва както относно действителността на основанието,
така и относно погасяването му в предвидените в чл. 250, чл. 252 и чл. 254 от ГПК /отм./ хипотези и при наличието на посочените в тези норми предпоставки. Пропускът
на страната да осъществи защитата си срещу недопустим или неправилен съдебен
акт по предвидения в процесуалния закон ред има за своя правна последица
влизането му в сила.
В
аспекта на изложеното се налага извод, че релевираните в исковата молба
основания на предявения иск, не обосновават извод за нищожност на атакуваното
определение. В случая определение от 09.11.2005г., постановено по ч.гр.д. №
496/2005г. по описа на РС – гр. Ихтиман, е постановено от надлежен орган, в
рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е от
районния съдия, изразената в него воля е напълно разбираема. Постановеният
съдебен акт не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов
ред, нито с него е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление.
Следва
да се има предвид, че нарушаването на императивна материалноправна или
процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт не води до неговата
нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт. Нарушението на
материалния закон е порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт
поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено
неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол в рамките на
преклузивните срокове за подаване на жалба пред съответния компетентен съд. С
оглед изложеното, неотносимо към валидността на атакувания съдебен акт е
твърдяното нарушаване на правилата на родовата подсъдност, тъй като както бе
посочено нарушаването на процесуална норма при постановяване на акта не води до
неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност, които пороци обаче
следва да бъдат релевирани по реда на инстанционния контрол. Посочените
хипотези, при които съдебният акт се квалифицира като нищожен, се свързват с
начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда, но нямат отношение
към съдържанието на това волеизявление по същество, респективно към
съответствието му с материалния закон, към спазване на съдопроизводствените
правила при постановяването му и към неговата обоснованост.
Независимо
от принципното разрешение на въпроса, настоящият съдебен състав следва да
посочи, че наведеното от ищеца нарушение на правилото на чл. 80 от ГПК /отм./
не е налице. За да стигне до този извод съдът съобрази, че съгласно нормата на
чл. 242, ал. 2 от ГПК /отм./, молбата за издаване на изпълнителен лист в случаите
на чл. 237, букви "е" до "з" и буква "м" се
подава до районния съд по местожителството на длъжника или местоизпълнението,
т.е. съобразно тази специална норма, приложима в производството по издаване на
изпълнителен лист, компетентността на съда не е обусловена от размера на
вземането по несъдебното изпълнително основание. В този смисъл общата норма на
чл. 80, ал. 1, б. „б“ от ГПК /отм./, съгласно която на окръжния съд като първа
инстанция са подсъдни исковете по граждански и търговски дела с цена на иска
над 10 000 лв., е неприложима в производствата по чл. 237 от ГПК /отм./.
Извън
предмета на настоящото производство е материалноправния спор между страните за
валидността на договора за заем от 2001г., както и доводите на ищеца, че същото
вземане е обезпечено и чрез издадени записи на заповед, въз основа на които
молителят се е снабдил с изпълнителни листове за събиране на сумата по договора
за заем. Ето защо, релевираните от ищеца доводи относно съществуването на
вземането, обективирано в несъдебното изпълнително основание, въз основа на
което е издаден изпълнителен лист по чл. 237, б. „ж“ от ГПК /отм./, следва да
се преценят като неотносими в производството по иска с правно основание чл.
270, ал. 2 от ГПК. В този смисъл районният съд не е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила, като не е произнесъл по тези доводи.
Като
е достигнал до същите правни изводи, първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
Въззиваемата
страна не е претендирала разноски, поради което независимо от изхода на спора,
такива не следва да се присъждат.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 358226 от 12.03.2018г., постановено по
гр.д. № 5518/2016г., по описа на СРС, ГО, 143 състав.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.