Решение по дело №10040/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4797
Дата: 28 юни 2019 г. (в сила от 4 юни 2020 г.)
Съдия: Мариана Василева Георгиева
Дело: 20181100510040
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 24 юли 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

№ ...............

 

гр. София, 28.06.2019г.

 

                                       В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:     

                                                    Председател: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                              ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

            ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

                                                                                 

при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 10040 по описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 12.03.2018г. по гр.д. № 5518/2016г., Софийски районен съд, ГО, 143 състав, е отхвърлил предявеният от И.Г.К. против Т.Я.К. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на определение от 09.11.2005г., постановено по ч.гр.д. № 496/2005г. по описа на РС – гр. Ихтиман.

Решението е обжалвано от ищеца И.Г.К. с оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи, както и нарушение на материалния закон. В жалбата са изложени и съображения, че при постановяване на решението, СРС е подменил действителните факти по делото или им е придал значение, каквото те нямат. Твърди, че не са разгледани действителните материални правоотношения между него и ответника по делото, доколкото от представените многобройни писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че вземането, за което е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 496/2005г. по описа на РС – гр. Ихтиман не съществува. Жалбоподателят поддържа още, че е допуснал очевидна фактическа грешка при посочване на правното основание на предявения иск, като вместо чл. 297 от ГПК погрешно е посочил нормата на чл. 270, ал. 2 от ГПК. По изложените съображения прави искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи.

Въззивна жалба е подадена и от назначения от първоинстанционния съд особен представител на ищеца, в която като допълнение на изложеното от И.К., е посочено и обстоятелството, че определението на РС – гр. Ихтиман е нищожно поради нарушаване на императивната норма на чл. 80 ГПК /отм./, уреждаща правилата за родовата подсъдност на исковете. На следващо място твърди, че издаденият въз основа на атакуваното определение изпълнителен лист е издаден въз основа на несъществуващ договор за заем от 04.01.2001г., който не е представен към нотариалния акт и договора за ипотека върху недвижим имот. Поддържа още, че ответникът по делото се е сдобил с няколко изпълнителни основания за едно и също вземане, което обуславя извод за нищожност на атакувания съдебен акт.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Т.Я.К.  оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на закона.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. По наведените във въззивната жалба оплаквания съдът намира следното:

Производството пред СРС е образувано по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК, предявен от И.Г.К. срещу Т.Я.К. за прогласяване нищожност на определение от 09.11.2005г., постановено по ч.гр.д. № 496/2005г. по описа на РС – гр. Ихтиман. В исковата молба и уточнителните молби към нея се излага, че атакуваният съдебен акт представлява недопустимо и нищожно решение, което е постановено в противоречие на нормата на чл. 80 от ГПК /отм./, уреждаща правилата за родовата подсъдност на исковете. Ищецът твърди допуснати процесуални нарушения от РС –гр. Ихтиман, които водят до недопустимост и нищожност на съдебния акт. Изложени са подробни съображения, че от представените многобройни писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че вземането, за което е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 496/2005г. по описа на РС – гр. Ихтиман, не съществува. Направено е искане за отмяна на атакуваното определение по исков ред.

При така изложените фактически твърдения се налага извод, че предявената искова претенция е с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на съдебен акт поради обстоятелството, че същият е издаден в нарушение на правилата за родовата подсъдност на гражданските спорове и поради несъществуване на вземането, обективирано в несъдебното изпълнително основание, послужило за издаване на изпълнителния лист /договор за заем от 04.01.2001г., обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 1, том І, рег. № 20, н.д. № 1/2001г. на нотариус в Ихтимански районен съд/.

За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че изложените в исковата молба пороци на съдебния акт не са сред основанията за нищожност на същия, поради което е отхвърлил предявения иск. За пълнота на изложението е посочил, че атакуваното определение е издадено в производство по чл. 237, б. „ж“ от ГПК /отм./, което според нормата на чл. 242, ал. 2 от ГПК /отм./ е в компетентността на районните съдилища.

Настоящият състав намира, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания същото е правилно по следните съображения:

От фактическа страна не е било спорно и по делото се установява, че по подадена на 01.11.2005г. молба по чл. 237, б. „ж“ от ГПК /отм./ е образувано гр.д. № 496/2005г. по описа на РС – гр. Ихтиман с предмет – издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание – договор за заем от 04.01.2001г., обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 1, том І, рег. № 20, н.д. № 1/2001г. на нотариус в Ихтимански районен съд. С определение от 09.11.2005г., постановено по реда на чл. 242 от ГПК /отм./, сезираният съд е уважил молбата в цялост, като е осъдил И.Г.К. да заплати на Т.Я.К. сумата от 10 300 лева, представляваща предоставена в заем /договор за заем от 04.01.2001г./ сума, ведно със законната лихва от датата на предявяване на молбата – 02.11.2005г. до окончателното изплащане, както и разноските по делото – 209 лева за заплатена държавна такса. Въз основа на постановения съдебен акт е издаден на 09.11.2005г. изпълнителен лист. Срещу така постановеното определение длъжникът И.К. е упражнил правото си на  частна въззивна жалба, като с неподлежащо на обжалване определение от 21.03.2006г., постановено по ч.гр.д. № 162/2006г. по описа на СОС, въззивният съд е приел същата за неоснователна и е оставил в сила обжалваното определение.

Настоящият съдебен състав счита предявеният иск за неоснователен по следните съображения:

Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се приема, че е налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав - когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неподписване на решението от мнозинството от съдийския състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването; Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на морала и добрите нрави.

Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици, поради което това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно – чл. 270, ал. 2 от ГПК. По аргумент за по-силното основание от чл. 270, ал. 2 от ГПК следва, че е допустим и иск за прогласяване нищожност на определенията и разпорежданията на съда.

За разлика от нищожността, която като порок на съдебния акт може да се релевира по исков път и чрез възражение безсрочно, защитата срещу недопустимостта и неправилността на съдебния акт е само по пътя на обжалването. В конкретния случай процесуалният ред за защита на ищеца срещу определението на съда по чл. 242 от ГПК /отм./ е уредения в чл. 244 от ГПК /отм./, а именно чрез подаване на частна жалба пред съответния окръжен съд. Съответно - съществуването на вземането може да се оспорва както относно действителността на основанието, така и относно погасяването му в предвидените в чл. 250, чл. 252 и чл. 254 от ГПК /отм./ хипотези и при наличието на посочените в тези норми предпоставки. Пропускът на страната да осъществи защитата си срещу недопустим или неправилен съдебен акт по предвидения в процесуалния закон ред има за своя правна последица влизането му в сила.

В аспекта на изложеното се налага извод, че релевираните в исковата молба основания на предявения иск, не обосновават извод за нищожност на атакуваното определение. В случая определение от 09.11.2005г., постановено по ч.гр.д. № 496/2005г. по описа на РС – гр. Ихтиман, е постановено от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е от районния съдия, изразената в него воля е напълно разбираема. Постановеният съдебен акт не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с него е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление.

Следва да се има предвид, че нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт не води до неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт. Нарушението на материалния закон е порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол в рамките на преклузивните срокове за подаване на жалба пред съответния компетентен съд. С оглед изложеното, неотносимо към валидността на атакувания съдебен акт е твърдяното нарушаване на правилата на родовата подсъдност, тъй като както бе посочено нарушаването на процесуална норма при постановяване на акта не води до неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност, които пороци обаче следва да бъдат релевирани по реда на инстанционния контрол. Посочените хипотези, при които съдебният акт се квалифицира като нищожен, се свързват с начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда, но нямат отношение към съдържанието на това волеизявление по същество, респективно към съответствието му с материалния закон, към спазване на съдопроизводствените правила при постановяването му и към неговата обоснованост.

Независимо от принципното разрешение на въпроса, настоящият съдебен състав следва да посочи, че наведеното от ищеца нарушение на правилото на чл. 80 от ГПК /отм./ не е налице. За да стигне до този извод съдът съобрази, че съгласно нормата на чл. 242, ал. 2 от ГПК /отм./, молбата за издаване на изпълнителен лист в случаите на чл. 237, букви "е" до "з" и буква "м" се подава до районния съд по местожителството на длъжника или местоизпълнението, т.е. съобразно тази специална норма, приложима в производството по издаване на изпълнителен лист, компетентността на съда не е обусловена от размера на вземането по несъдебното изпълнително основание. В този смисъл общата норма на чл. 80, ал. 1, б. „б“ от ГПК /отм./, съгласно която на окръжния съд като първа инстанция са подсъдни исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 10 000 лв., е неприложима в производствата по чл. 237 от ГПК /отм./.

Извън предмета на настоящото производство е материалноправния спор между страните за валидността на договора за заем от 2001г., както и доводите на ищеца, че същото вземане е обезпечено и чрез издадени записи на заповед, въз основа на които молителят се е снабдил с изпълнителни листове за събиране на сумата по договора за заем. Ето защо, релевираните от ищеца доводи относно съществуването на вземането, обективирано в несъдебното изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист по чл. 237, б. „ж“ от ГПК /отм./, следва да се преценят като неотносими в производството по иска с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК. В този смисъл районният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е произнесъл по тези доводи.

Като е достигнал до същите правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

Въззиваемата страна не е претендирала разноски, поради което независимо от изхода на спора, такива не следва да се присъждат.

 

Така мотивиран Софийският градски съд,

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 358226 от 12.03.2018г., постановено по гр.д. № 5518/2016г., по описа на СРС, ГО, 143 състав.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.

 

                                                                               

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                            

                                                        

                                           

                                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                                                                                                    2.