РЕШЕНИЕ
№ 399
гр. ХАСКОВО, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА
ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ
при участието на секретаря Д. Г. П.
като разгледа докладваното от ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА Въззивно гражданско
дело № 20235600500873 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Р. Т.
Р., чрез адв. С. Г. – Ч., против решение № 473 от 19.07.2018 г. на Районен съд – Казанлък,
постановено по гр.д. № 428/2018 г.
Първоинстанционното производство е образувано по иск за разпределение правото
на ползване на недвижим имот по реда на чл. 32, ал. 2 от ЗС, предявен от Р. Т. Р. срещу
ответниците М. К. Е. и К. К. Е.. На свой ред същите са предявили насрещен иск, приет за
съвместно разглеждане, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който искат да бъде
признато за установено, че са собственици на 346 кв.м., съответстващи на 2/3 идеални части
от недвижим имот, представляващ дворно място, цялото с площ 523 кв.м., находящо се в
град ***, за което е отреден УПИ *** в кв. 241, кадастрален район *** по плана на града.
С цитираното решение Районен съд - Казанлък е признал за установено, че
ответниците К. Е. и М. Е. са собственици на спорната площ на основание изтекла в тяхна
полза придобивна давност и е оставен без разглеждане като недопустим предявения от Р. Р.
иск за разпределяне ползването на недвижимия имот.
Недоволен от решението е останал ищецът Р. Р., който го е обжалвал с въззивна
жалба вх. № 10811/03.09.2018 г. и е образувано в.гр.д. № 1455/2018 г. на ОС – Стара Загора.
С решение № 26/28.01.2019 г. въззивната инстанция е отменила решение № 473/19.07.2018 г.,
имащо характер на определение, в частта му, в която е оставен без разглеждане като
1
недопустим предявения от Р. Р. против К. Е., М. Е. и И. И. иск за разпределение на
ползването на недвижим имот, представляващ дворно място, цялото с площ от 523 кв.м.,
находящо се в град ***, представляващ УПИ *** в кв. 241, кадастрален район *** по плана
на град и е върнал делото на районния съд за произнасяне по същество на предявения иск по
чл. 32, ал. 2 ЗС, като са дадени указания след произнасянето на съда с решение по този иск
въззивната жалба и делото да се изпрати отново на ОС – Стара Загора. В изпълнение на
дадените указания районният съд е постановил решение № 69/04.02.2019 г., с което е
отхвърлил като неоснователен предявения от Р. Р. иск за разпределяне ползването на
недвижимия имот.
Недоволен от постановеното решение е останал ищецът, който го е обжалвал и
ведно с първоначалната въззивна жалба делото е изпратено на въззивната инстанция.
Образувано е в.гр.д. № 1138/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, приключило с
решение № 183/10.06.2019 г., с което е отменено решение № 473/19.07.2018 г. в частта му, с
която се признава за установено, че К. К. Е. и М. К. Е. са собственици на 346 кв.м. или 2/3
идеални части от недвижим имот, представляващ дворно място, цялото с площ от 523 кв.м.,
находящо се в град ***, за което е отреден УПИ *** в кв. 241, кадастрален район *** по
плана на града за размера над ½ идеални части от имота, като вместо това съдът е:
-отхвърлил предявения насрещен иск за признаване за установено, че К. Е. и М. Е. са
собственици на основание на изтекла в тяхна полза придобивна давност на 346 кв. м. или 2/3
ид. части от недвижим имот, представляващ дворно място, цялото с площ от 523 кв.м,
находящо се в гр. ***., за което е отреден УПИ *** в кв. 241, кадастрален район *** по плана
на града за размера над ½ ид.ч. от имота като неоснователен;
-отменил е решение № 69 от 04.02.2019г., постановено по гр.дело № 428/2018 г. по
описа на РС - Казанлък, като вместо това е разпределил ползването на дворно място, цялото
с площ от 523 кв.м, находящо се в гр.**** , за което е отреден УПИ ***, в кв. 241,
кадастрален район *** по плана на града като ищецът Р. Р. има право да ползва част от
имота, намираща си между цифрите 1, 2, 3, 4, 5, 12, 6, 7 и 8, а ответниците М. Е., К. Е. и И.
И. – част от имота, находяща се между цифрите 1, 8, 7, 6, 12, 5, 11, 10 и 9, по схема – вариант
втори на вещото лице – на л. 140 от делото на районния съд, която е подписана от състава на
съда и е неразделна част от решението.
Въззивното решение е обжалвано и е образувано гр.д. № 4852/2019 г. на ВКС. С
определение № 330/23.06.2020 г. е оставена без разглеждане като недопустима подадената от
М. Е. и К. Е. касационна жалба против въззивното решение в частта му по иска по чл. 32, ал.
2 ЗС, а е допуснато касационно обжалване на решението в частта, с която предявеният като
насрещен установителен иск за собственост е отхвърлен за разликата над 1/2 идеални части
до 2/3 идеални части. Определението е обжалвано пред друг състав на ВКС и е потвърдено с
определение № 181/16.10.2020 г. по ч.гр.д. № 2754/2020 г. в частта, с която е оставена без
разглеждане касационна жалба, подадена от М. Е. и К. Е. срещу произнасянето по иска по
чл. 32, ал. 2 ЗС. С решение № 1/28.04.2021 г. по гр.д. № 4852/2019 г. ВКС е отменил въззивно
решение № 183/10.06.2019 г. по в.гр.д. № 1138/2019 г. на ОС – Стара Загора в частта, с която
2
е отхвърлен предявеният от М. Е. и К. Е. установителен иск за собственост на недвижим
имот, представляващ дворно място, цялото с площ 523 кв.м., находящо се в град ***, за
което е отреден УПИ *** в кв. 241 по плана на града за разликата над 1/2 идеални части.
След връщане на делото е образувано в.гр.д. № 1317/2021 г. по описа на ОС – Стара
Загора. Предмет на въззивното производство е установителният иск за собственост за
разликата над 1/2 идеални части, предявен от М. Е. и К. Е.. Постановено е решение №
73/15.07.2021 г., с което е отменено решение № 473/19.07.2018 г. по гр.д. № 428/2018 г. на
Районен съд – Казанлък в частта му, с която се признава за установено, че К. К. Е. и М. Е. са
собственици на 346 кв.м. или 2/3 идеални части от недвижимия за размера над 1/2 ид.ч. от
имота, като вместо това е отхвърлен предявения насрещен иск за признаване за установено,
че К. Е. и М. Е. са собственици на основание на изтекла в тяхна полза придобивна давност
на 346 кв. м. или 2/3 ид. части от недвижим имот, представляващ дворно място, цялото с
площ от 523 кв.м, находящо се в град ***, за което е отреден УПИ *** в кв. 241, кадастрален
район *** по плана на града за размера над 1/2 ид.ч. от имота като неоснователен.
Въззивният съдебен акт е обжалван и е образувано гр.д. № 277/2022 г. на ВКС,
приключило с решение № 50005/15.02.2023 г., с което обжалваното решение е обезсилено
като процесуално недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по заявеното от М. Е. и К. Е.
евентуално придобивно основание (придобивна давност), без да е разгледал заявеното
главно придобивно основание (покупко продажба по нотариален акт № ***, том I, дело №
*** г. и наследяване на К.Е.). Касационният съд е приел, че правото на собственост може да
бъде придобито само на едно основание, при което деривативното основание е предмет на
главния иск, а оригинерното основание – на евентуалния иск. Съдебно решение,
постановено само по евентуално придобивно основание, без да бъде разгледано и прието за
неоснователно поддържаното главно придобивно основание, се явява процесуално
недопустимо като постановено по иск, спрямо който не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждането му – произнасяне и приемане за неосъществило се главно
придобивно основание. Посочено е, че при новото разглеждане на делото въззивният съд
първо следва да изпълни указанията в отменителното касационно решение № 1/28.04.2021 г.
по гр.д. № 4852/2019 г. на ВКС и да се произнесе след проследяване правата на
праводателите на страните настъпил ли е вещно - прехвърлителният ефект на договора за
покупко-продажба по нотариален акт № ***, том I, дело № ***г. за разликата над 1/2 ид. ч.
до 2/3 ид. ч. Ако приеме, че не е настъпил, следва да разгледа заявеното евентуално
придобивно основание по чл. 79 ЗС, като съобрази, че владението е установено въз основа
на договор за прехвърляне на идеални части от имота, а в тази хипотеза не се прилагат
действалите във времето и понастоящем ограничения за придобИ.е на реална част от
урегулиран имот. Дадени са указания, че при новото разглеждане на делото въззивният
съдът следва да се произнесе и по претенциите за възстановяване на направените в
касационното производство разноски.
В изпълнение на дадените указания от касационната инстанция предмет на
настоящото производство е решението на районния съд само в частта му, в която
3
предявеният насрещен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е уважен.
В хода на въззивното производство е починала въззиваемата К. Е., поради което
производството е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК с определение от 31.01.2024 г.
Производството е възобновено след уточняване на наследниците и е продължило с
участието на останалите двама ответници М. Е. и И. И..
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок и е процесуално допустима,
поради което следва да се разгледа по същество.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на постановеното решение
в атакуваната част, поради неговата необоснованост и неправилно приложение на
материалния закон. Посочва се, че според действалите през годините разпоредби на
законите, касаещи устройството на територията, а именно чл. 23 от Закона за
благоустройството на населените места от 1941 г. (ДВ бр. 117 от 1941 г., отм.), § 39 – 43
ППЗПИНМ, чл. 40, ал. 2 и чл. 74 от ЗПИНМ (отм.), чл. 54, ал. 1 – 2 и чл. 59 от ЗТСУ (отм.),
чл. 181, ал. 1 и ал. 2 от ЗТСУ (отм.) и чл. 200 ЗУТ, за да бъде реална или идеална част от
парцел придобита по давност, трябва частите, на които се разделя по този начин парцела, да
са с размери, при които според действащите тогава разпоредби на § 39 – 43 ППЗПИНМ и чл.
19 ЗУТ да могат да бъдат обособени в самостоятелни и отговарящи на изискванията за
законосъобразност парцели. В тази насока били и разясненията по приложението на чл. 40
ЗПИНМ, дадени с ТР № 76/01.06.1967 г. по гр.д. № 42/1967 г. на ВС, според което владение,
имащо за предмет „реална част“ от урегулиран парцел, може да доведе до придобИ.е по
давност, ако е възможно регулационното разделяне на парцела на два отделни такива. По
делото не се изяснило дали площта на двете части на парцела, чието разпределение се иска,
могат да се обособят на два отделни парцела, отговарящи на изискванията за площ и лице.
Въззивникът смята, че съгласно законовите текстове още от 1941 г. до днес не било
възможно придобИ.е по давност на реални и идеални части от урегулирани парцели.
Отделно от това се твърди, че ползването от наследодателя и неговите наследници след
смъртта му не било владение, а държане на имота и по делото не се представили
доказателства за десетгодишно непрекъснато, спокойно и с намерение за своене владение на
призната за собствена на ответниците част от общия парцел.
Моли въззивният съд да отмени решението на първоинстанционния съд в
атакуваната част и постанови друго по същество на спора, с което да отхвърли предявения
насрещен иск.
В срок е постъпил отговор вх.№ 14202 от 20.11.2018 г., с който отговор на първо
място се навеждат доводи за недопустимост на подадената въззивна жалба като просрочена.
Твърди се, че постановеното решение е връчено на Р. Т. Р. на 27.08.2018 г. чрез неговия
пълномощник по делото адв. С. Г.- Ч. и срока за обжалването на решението е изтекъл на
10.08.2018 г., а жалбата е подадена на 03.09.2018 г. С оглед на това счита, че същата е
недопустима като просрочена и моли да бъде оставена без разглеждане и прекратено
производството по делото. Взема се становище и по същество на спора в случай, че не бъде
уважено направеното искане за прекратяване на производството по делото, като счита, че
4
постановеното от първоинстанционния съд решение в атакуваната част е правилно и моли
то да бъде потвърдено.
В хода на устните състезания страните поддържат становището си по обжалването и
ответните възражения. Представени са писмени защити, в които се доразвиват първоначално
изложените доводи и аргументи.
В отменителното решение № 1/28.04.2021 г. по гр.д. № 4852/2019 г. на ВКС съдът е
посочил, че с отговора на касационната жалба ищецът Р. Р. е представил писмени
доказателства (на л. 54 от касационното дело), които не могат да бъдат обсъждани от
касационната инстанция и при новото разглеждане на делото въззивният съд следвало да
съобрази дали са налице предпоставките на чл. 266, ал. 2 ГПК същите да бъдат приети като
доказателства, за да бъдат съобразени при постановяване на решението. Настоящият
съдебен състав намира, че с отговора на касационната жалба са представени копия от
нотариални актове, предхождащи сключването на процесните сделки, но същите не
представляват нови доказателства и с тях ищецът е можел да се снабди още на
първоинстанционното производство, тъй като тези копия са издадени въз основа на книгите
по вписванията, съхранявани и поддържани от Служба по вписванията, които са публични и
достъпни. За ищецът не е съществувала пречка да се снабди с копия от нотариалните актове
и да ги представи пред районния съд. В този смисъл възможността за тяхното представяне е
преклудирана, поради което същите не следва да бъдат обсъждани в настоящото
производство.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:
В отменителното решение № 1/28.04.2021 г. по гр.д. № 4852/2019 г. касационният
съд в мотивите е дал указания да се изясни обстоятелството кои лица са били страна по гр.д.
№ 114/1963 г. на Казанлъшкия народен съд, за да се определят субективните предели на
силата на пресъдено нещо на постановеното по него решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Основание
за тези указания според касационния съд е факта, че по делото не било изяснено кои са
праводателите, от които М. и Д.К. са придобили идеална част от имота и не са изследвани
правата на праводателите на всяка от страните по делото.
В производството по в.гр.д. № 1317/2021 г. на ОС – Стара Загора от страна на ищеца
е представено писмено доказателство, представляващо копие от описна книга на Районен
съд – Казанлък, от което се извличали данни за страните по гр.д. № 144/1963 г., тъй като
решението по делото не е запазено. Процесуалният представител на ищеца посочва, че
цената на иска е 1040 лв. и тази сума е заплатена от Д.К. и М.К. на И. Н., както и че при
съставянето на нотариалния акт от 1970 г. нотариалният орган се е запознал с решението по
това дело.
В представеното копие от описна книга на Районен съд – Казанлък в графата
„предмет“ е изписано саморъчно „чл. 19, ал. 3 ЗЗД, цена – 1040 лв.“, а в графата „Обвинител,
ищец или жалбоподател и адрес“ е изписано саморъчно „Д.Х. К. и М. …. К. – И. К. Н., С.
5
З“. В графата „Кога е решено или прекратено делото“ е посочена дата 06.05.1963 г.
Това писмено доказателство следва да се разглежда съвкупно с представения по
делото нотариален акт № ***, том II, дело № *** г., съгласно който посоченият по-горе
ответник И. Н. е поел задължение след смъртта на А.Д.Р. да продаде съответни идеални
части от процесния имот на Д.К. и М.К. При разглеждане на двете доказателства в тяхната
взаимовръзка може да са направи обоснован извод, че собственикът И. Н. не е изпълнил
задължението си за сключване на окончателен договор за прехвърляне на съответните
идеални части и това е довело до предявяването на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от страна на Д.К.
и М.К., който впоследствие е уважен с влязло в сила решение по гр.д. № 144/1963 г. на РС -
Казанлък. Именно това решение е цитирано като документ, който е представен при
издаването на нотариален акт № ***, том II, дело № *** г. Следователно, по този начин се
изпълняват указанията на ВКС при първата отмяна на решението относно изясняване кои са
праводателите на Д.К. и М.К. – това са И. К.Н. и А.И. Н., посочени в нотариалния акт от
1957 г., както и в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съгласно представената извадка от
описната книга на РС – Казанлък.
От съществено значение обаче е фактът, че така издаденият нотариален акт е
констативен по своя характер, както и фактът, че преди издаването му е сключена
прехвърлителна сделка с нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот от
24.04.1961 г.
В отменителното решение № 1/28.04.2021 г. по гр.д. № 4852/2019 г. на ВКС е
посочено, че съгласно чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК (чл. 220, ал. 1 ГПК – отм.) влязлото в сила
решение е задължително за страните, техните наследници и правоприемници, като е
уточнено, че ако жалбоподателите К. Е. и М. Е. не са били страна по исковото производство
по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, постановеното решение не е задължително за тях и не ги обвързва със
сила на пресъдено нещо по въпроса за обема на правата на приобретателите по обявения за
окончателен предварителен договор. От представената извадка от описната книга на РС –
Казанлък се установява, че К.Е. като праводател на жалбоподателките не е участвал в
производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (а и няма логика да е участвал, доколкото не е страна по
изповяданата с нотариалния акт от 1957 г. прехвърлителна сделка и не е поемал задължение
за сключване на окончателен договор), следователно същият не е обвързан от постановеното
по този иск решение, което е в полза на Д. К. и М.К. Между същите лица – Д.К., М.К.и К.Е.
– впоследствие е възникнал спор за ползването на процесния имот и те са участвали в
качеството си на страни в производството по гр.д. № 145/1967 на Районен съд – Казанлък,
по което е постигната съдебна спогодба, утвърдена по надлежния ред.
Спогодбата е одобрена с протокол от 10.06.1967 г. и като неподлежаща на
обжалване произвежда веднага своето действие. Следователно, още преди издаването на
нотариалния акт от 1970 г. между съсобствениците действа установеното със съдебната
спогодба положение, съгласно което Д. и М.К. имат право на ползване върху 1/3 идеални
части от дворното място, а К.Е.– право на ползване върху 2/3 идеални части от недвижимия
имот. С влязлата в сила спогодба се разрешават спорните въпроси между страните по повод
6
ползването на имота. С одобряването на съдебната спогодба съдът не се произнася и не
отрича правото на собственост на Д. К. и М..К. към този момент, а само определя
окончателно и задължително за страните какъв дял от имота могат да ползват.
От друга страна, от доказателствата по делото се установява, че нотариалният акт от
1961 г., по силата на който К.Е. е придобил две трети идеални части от дворното място, не
страда от пороци, не е бил предмет на правен спор и не е бил отменян като акт, издаден в
охранително нотариално производство и е бил вписан по надлежния ред в нотариалните
книги към Службата по вписванията, които са публични и вписването в които има
действието, предвидено в чл. 112 – 115 ЗС.
В този смисъл, следва да се приеме, че изводите на нотариалния орган при
издаването на констативния нотариален акт от 1970 г. са неправилни. Те са основани
единствено на влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, постановено през 1963 г., но
видно от списъка с представените документи, нотариусът не е имал на разположение и не е
можел да вземе предвид прехвърлителната сделка от 1961 г., която показва, че праводателят
на ответниците по настоящото дело е придобил 2/3 идеални части от поземления имот. При
сравнение между отделните актове, подредени хронологично във времето –
прехвърлителната сделка от 1961 г., съдебното решение по чл. 19, ал. ЗЗД от 1963 г. и
констативният нотариален акт от 1970 г. – предимство следва да се даде на първия акт.
Неправилно е да се приеме, че констативният нотариален акт като последен по време
отразява най-пълно обема на притежаваните от страните идеални части от правото на
собственост. Това се обяснява с доказателствената сила на констативния нотариален акт – с
него само се удостоверява правото на собственост и правният извод на нотариуса за
съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила
решение. Няма пречка по исков път да бъде доказана неверността на извършеното
удостоверяване на правото на собственост, защото констативният нотариален акт не се
ползва с материална доказателствена сила относно констатацията на нотариуса за
принадлежността на правото на собственост – материалната доказателствена сила е
присъща на официалните свидетелстващи документи за факти, а самата констатация за
принадлежността на правото на собственост не е удостоверен от нотариуса факт, а негов
правен извод. Констативният нотариален акт доказва само, че: 1) е издаден от конкретен
нотариус; 2) датата и мястото на съставянето му; 3) представянето на описаните в акта
документи, респ. явяването на посочените в акт лица, които са направили съдържащите се в
акта изявления; 4) издаването на постановлението от нотариуса за признаване на
собствеността. В този смисъл, констативният нотариален акт от 1970 г. не може да има по-
голяма сила от предходна прехвърлителна сделка, оформена и вписана по надлежния ред.
Макар и предварителният договор за прехвърляне на идеални части от имота да е
бил обявен за окончателен с влязло в сила решение през 1963 г. и да е послужил
впоследствие като основание за издаването на констативния акт от 1970 г., праводателят на
Д.К. и М.К. е могъл да прехвърля само собствената си 1/3 идеална част от процесния имот,
защото никой не може да прехвърли повече права от колкото сам притежава. Това означава,
7
че вещно-правният ефект на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД ще обхване само тази 1/3 идеална
част от имота и само върху нея ще се прояви действието, описано в чл. 114, б. „б“ от ЗС
спрямо ищеца, в каквато част и правото му на собственост е неоспоримо. По отношение на
останалите 2/3 идеални части от имота, на които прехвърлителят не е бил собственик,
ищецът не е могъл да придобие правото на собственост.
В тази насока заслужава отбелязване идентичността на лицата, посочени в
отделните нотариални актове. Прави впечатление, че в нотариалния акт от 1957 г. като
страна по сделката е посочена и А.Д.Р., за която се сочи, че е съсобственик в имота наред с
И. Н. и А. Н.. А.Р. е участвала в учредяването на вещно право на строеж в полза на Д.К. и
М.К., а И. Н. и А.Н. учредяват, от своя страна, право на строеж в полза на А.Р.. На втора
страница от нотариалния акт е въведено условие за сключване на окончателен договор, а
именно – след смъртта на А.Р. останалите съсобственици на дворното място И. Н. и А.Н. се
задължават да прехвърлят идеални части на Д.К. и М.К. И именно поради неизпълнението
на това задължение е възникнал спора, довел до предявяването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Но сравнението с нотариалния акт от 1957 г. и нотариалния акт от 1961 г. сочи, че в
последния като страна участва именно А.Р., но при тази сделка тя вече самостоятелно
прехвърля свои права в полза на К.И. Е., по-точно 2/3 идеални части от дворното място. В
сделката от 1961 г. И. Н. и А.Н. не участват като страни. Тази сделка е изповядана близо две
години преди предявяването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и постановяването на решение за
сключване на окончателен договор. Следва да се има предвид, че при тази хипотеза
приобретателят на чужд имот или на идеални части от същия не може да стане собственик,
макар и формално да черпи права от вписан акт, включително когато такъв акт е съдебно
решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Ето защо към момента на предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и обявяване на
предварителния договор за окончателен, правото на собственост върху 2/3 идеални части от
имота е било извън патримониума на поелите обещание да прехвърлят своите идеални
части. Това обстоятелство не води до порок на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД –
обявените за окончателни предварителни договори са действителни, но нямат вещно-
прехвърлителен ефект за повече от 1/3 идеални части, защото правото на собственост върху
процесните 2/3 идеални части не е било в патримониума на И. Н. и А.Н. изначално и не
било включително и към момента на влизане в сила на съдебното решение.
Възникналият в настоящото производство правен спор във връзка с предявяването
на насрещния иск може да се определи като конкуренция между приобретатели, които
претендират права в различен обем за един и същи имот. Този спор може да бъде решен с
нормата на чл. 113 ЗС, която разрешава конкуренцията в полза на лицето, което първо е
вписало акта си. Доколкото няма данни за противното, следва да се приеме, че всеки един от
горепосочените актове е бил вписан в деня на издаването му, респ. на постановяването му.
Това означава, че сделката от 24.04.1961 г. е вписана преди вписване на исковата молба по
чл. 19, ал. 3 ЗЗД и преди постановяването на съдебното решение. За вписването на исковата
молба няма представени доказателства, но то не може да бъде по-рано от датата на
8
образуване на делото. За датата на постановяване на решението данните се извличат от
представеното доказателство - копие от описна книга на Районен съд – Казанлък за страните
по гр.д. № 144/1963 г., като следва да се отчитат и сроковете за обжалване и влизане в сила
на акта. Съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако
собственикът се откаже от него. Няма данни правото на собственост върху 2/3 идеални части
да е било изгубено преди сделката от 1961 г. или към момента на предявяване на иска по чл.
19, ал. 3 ЗЗД, поради което и праводателите И. Н. и А.Н. не биха могли да претендират, че са
собственици на идеални части по-големи от 1/3.
Ако в периода между сключване на предварителния договор и предявяването на
иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД продавачът престане да бъде собственик на имота по силата на
валидна прехвърлителна сделка, то искът за сключване на окончателен договор ще се явява
неоснователен, а принадлежността на правото на собственост ще се преценява към момента
на постановяване на съдебното решение. В настоящия случай поемането на обещание за
сключване на окончателен договор е извършено с клауза в нотариалния акт от 1957 г., но до
момента на предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД има настъпил нов факт –
прехвърлителната сделка от 1961 г., - който следва да бъде взет предвид при решаване на
въпроса за собствеността. В този смисъл, придобитите от К.Е. права върху 2/3 идеални части
от поземления имот по силата на по-рано извършеното вписване са били изцяло
противопоставими на страните по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като те са противопоставими и
към настоящия момент по силата на наследственото правоприемство в лицето на
ответниците по делото спрямо ищеца.
Вписването на нотариалния акт, респ. на придобивното основание, брани
приобретателя от правните последици на евентуално извършените от праводателя
последващи разпоредителни сделки с имота, като обвързва последващите приобретатели с
действието на вписването. Колизията на права между приобретателя по вписана сделка с
обещателя в нотариална форма и приобретателя по съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД
се разрешава от поредността на вписванията. Ако сделката между А.Р. и К.Е. е била вписана
след исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и решението е отбелязано в шестмесечния срок, на
основание чл. 113 и чл. 115 ЗС решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД ще бъде противопоставимо
на ответниците по настоящото дело. Ако обаче нотариалната сделка е била вписана преди
исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, решението по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е
непротивопоставимо на приобретателя по сделката и на неговите наследници. От
доказателствената по делото се установява, че е налице именно вписване на
прехвърлителната сделка преди вписване на исковата молба.
От уреденото в чл. 113 ЗС действие на противопоставимост на вписването на
актовете, с които се придобиват вещни права върху недвижими имоти, следва, че ищецът по
настоящото производство не може да противопостави правото си, което в един предходен
момент намира своето основание в уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, на сделки, вписани преди
вписването на исковата молба и на постановеното въз основа на нея решение. Доколкото
исковата молба е вписана след вписването на прехвърлителната сделка, то тя не се е
9
ползвала към датата на сключването й от оповестително-защитното си действие и е била
непротивопоставима на приобретателя К.Е. Оттук следва и извода, че констативният
нотариален акт от 1970 г. не отразява правилно притежаваните идеални части от
собствеността и не се ползва с материална доказателствена сила по този въпрос. А съгласно
правилото, че никой не може да прехвърли повече права от колкото сам притежава, този
извод важи и за всички последващи прехвърлителни сделки, включително и по отношение
на покупко – продажбата от 04.12.2015 г., за която е издаден нотариален акт № *** г. на
Нотариус с рег. № 441 и който служи като титул за собственост на ищеца Р. Р.. Следователно,
правилното и хронологично проследяване на промените в собствеността води до извода, че
към 04.12.2015 г. ищецът е можел да стане собственик само на 1/3 идеални части от имота,
доколкото правото на собственост върху останалите 2/3 идеални части принадлежи на
ответниците по делото. Разпределението на ползването така, както е описано в одобрената
съдебна спогодба по гр.д. № 145/1967 на Районен съд – Казанлък, правилно и адекватно
отразява обема на притежаваните от собствениците към този момент идеални части от
имота.
По този начин се решава въпроса по главното придобивно основание. Макар и да не
е необходимо да се разглежда заявеното при условията на евентуалност основание, а именно
придобивна давност, за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да отбележи,
че предпоставките и на това основание също са налице, разгледани самостоятелно от титула
за собственост. От събраните по делото доказателства се установява, че са налице и двата
елемента на придобивната давност – осъществяване на непрекъснато владение и в
продължение на 10 години. Не се доказват възраженията на ищцовата страна, че владението
върху имота не е било непрекъснато. За да се приеме, че давността е прекъсната, е
необходимо владението да се бъде изгубено в продължение на повече от 6 месеца, а по
делото няма категорични данни в тази насока. Настоящата инстанция не кредитира
показанията на свидетелката Б.Г., тъй като същите не са достатъчно точни и последователни,
а освен това следва да се отчита и обстоятелството, че свидетелката живее при условията на
фактическо съпружеско съжителство с ищеца, поради което нейните показания се преценят
при условията на чл. 172 ГПК. Свидетелката Г. твърди, че ответницата К. Е. е започнала до
обитава имота в град *** след смъртта на съпруга й К.Е., т.е. от 2014 г., а преди това живеела
в село ***. Следва да се има предвид, че свидетелката няма как да има преки впечатления от
кой точно момент ответницата е започнала да обитава имота, тъй като ищецът е придобил
идеалните части със сделка на 04.12.2015 г. и най-рано считано от тази дата може да се
приеме, че Г. обитава заедно с ищеца имота и има наблюдения за присъствието на
останалите ответници. От друга страна, останалите свидетели познават ответниците от
много отдавна и потвърждават, че те са ползвали имота през различни периоди от време,
като са обитавали жилищния етаж от къщата и са обработвали дворното място. Няма данни,
че тези периоди на ползване са били с прекъсвания по-дълги от 6 месеца, поради което не
може да се приеме, че владението е изгубено. Останалите доказателства по делото не
оборват презумпцията на чл. 83 ЗС. Това води до извода, че ответниците са осъществявали
давностно владение за период по-дълъг и от 10 години още преди придобИ.ето на
10
съответните идеални части от ищеца Р. Р.. Извършваните от ответниците действия сочат, че
те са владеели съответните идеални части със съзнанието и разбирането, че те са техни, т.е.
налице е и намерение за своене като елемент от владението и упражняваната фактическа
власт. По отношение на ответницата М. Е. е налице и присъединяване на владение по
смисъла на чл. 82 ЗС, дори и да се приеме, че тя е започнала да владее самостоятелно
съответните идеални части считано от 2014 г. след смъртта на баща й К.Е. По повод на
въведените възражения за придобИ.е на реални части от урегулиран имот чрез давностно
владение следва да се отбележи, че наистина е налице ограничение в тази насока, но то не
касае случаите, когато владението е установено въз основа на договор за прехвърляне на
идеални части и действалите в тези периоди от време отменени нормативни ограничения не
следва да се прилагат.
Предвид изложеното съдът намира, че решението на първоинстанционния съд е
правилно и законосъобразно, макар и по различни съображения и с други мотиви, поради
което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С отменителното решение № 50005/15.02.2023 г. по гр.д. № 277/2022 г. на ВКС са
дадени указания при новото разглеждане на делото въззивният съд да се произнесе и по
въпроса за разноските в касационното производство. С оглед изхода на спора ищецът дължи
заплащане на разноските на ответниците, които в касационното производство по гр.д. №
277/2022 г. са направили разноски в размер на 55 лв. (30 лв. + 25 лв.) за платена държавна
такса, както и сумата от 500 лв., която следва да заплати на М. К. Е., представляваща
платено възнаграждение на адвокат, съгласно договор от 17.10.2024 г.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 473 от 19.07.2018 г. на Районен съд - Казанлък,
постановено по гр.д. № 428/2018 г.
ОСЪЖДА Р. Т. Р., ЕГН: **********, от гр. *** да заплати на М. К. Е., ЕГН:
**********, от град *** и И. К. И., ЕГН: **********, от град ***, сумата от 55 лв. (петдесет
и пет лева) разноски по делото.
ОСЪЖДА Р. Т. Р., ЕГН: **********, от гр. *** да заплати на М. К. Е., ЕГН:
**********, от град *** сумата от 500 лв. направени по делото разноски – платено
възнаграждение на адвокат.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
11
Членове:
1._______________________
2._______________________
12