№ 1294
гр. София, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20211000500815 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 260106 от 18 ноември 2020г. по гр. д. № 133/2020г.
Пернишки окръжен съд, ГК е отхвърлил иска с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, предявен от „ДЖИ ЕНД ДЖИ ГРУП“ ООД срещу община
Перник, за осъждане на ответника да заплати сумата от 193 373.40 лв.,
платена по договор № 120/03.10.2007г., като погасен по давност; осъдил
„ДЖИ ЕНД ДЖИ ГРУП“ ООД да заплати на община Перник направените по
делото разноски в размер на 6 480 лв.
„Джи Енд Джи Груп“ ООД е подал въззивна жалба срещу решението по
гр. д. № 133/2020г. на ОС-Перник. С доводи, концентрирани върху
неправилност на решението поради неправилен извод за изтекла погасителна
давност за търсеното вземане и като резултат нарушение на материалния
закон, иска отмяна на решението и уважаване на иска.
Община Перник не е подала отговор на въззивната жалба.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че
търсената с иска сума е платена по договор за учредяване на право на строеж,
1
прогласен за нищожен поради невъзможен предмет, в рамките на давностния
срок за връщане на даденото - със сключването на допълнително
споразумение - не е извършено признание на дълга, поради което
предявеният иск е погасен по давност.
Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на
правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в
ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че
обжалваното решение е валидно; то е и допустимо – съдът е разгледал
предявения иск, а като косвен резултат от решаващата си дейност въззивният
съд счита същото и за правилно. Доводите в жалбата са неоснователни,
поради което обжалваното решение подлежи на потвърждаване (чл. 272 ГПК).
Предявен е иск за връщане на даденото без основание общо в размер на
193 373, 40 лв. по договор за учредяване на строеж, прогласен за нищожен
поради невъзможен предмет с влязло в сила съдебно решение. „Джи Енд Джи
Груп“ ООД поддържа, че със сключването на допълнително споразумение
(ДС) към договора за продължаване на срока за упражняване на правото на
строеж е направено признание на извършеното плащане и на вземането му
към съконтрагента община Перник, поради което на 24.02.2011г. е започнала
да тече нова давност, прекъсната на 05.09.2013г. с отговор – становище на
общината, депозирано по делото за прогласяване на нищожност на договора.
Ищецът поддържа още, че с издаването на заповед през 2016г. за одобряване
на проект за ПУП ответникът е „заявил“ и „потвърдил“ с действията си
задължението си към дружеството.
Основният спорен въпрос по делото е основателно ли е
правопогасяващото възражение за давност на ответника, релевирано в срока
за отговор на исковата молба, с което се е изчерпала защитата му по същество
срещу иска, при неоспорване на факта на сключване на договора и ДС,
плащането по него на претендираната с иска сума и на прогласяването от съда
на договора между страните за нищожен. Жалбоподателят счита, че, ако се
възприеме приетото от съда, че ответникът не е имал съзнание при
подписване на ДС, че договорът е нищожен, същото се отнася и за самия
него, поради което „логически“ давност не тече или ако е изтекла, тя се е
„прекратила и е започнала да тече нова“ съобразно постигнатата нова
(изменена) договорка. Поддържа още, че „добросъвестното тълкуване“ на
2
този факт налага, че след като страните подписват ДС към договор бил той и
нищожен всяка от тях се отказва от всякакви възражения и сроковете за
такива възражения започват да текат наново. Обобщил е, че след като е
подновен срокът на едната престация, е подновен и срокът на паричната
престация, независимо от факта, че тя вече е била изпълнена по-рано. Във
връзка с тезата си за давността, жалбоподателят е посочил, че правната
квалификация на иска е по чл. 34 ЗЗД, който свързва последиците на
връщането с момента на прогласяване на нищожността. За неправилен счита
извода на съда, че ДС не съдържа признание за което не се изисква форма.
За да се произнесе по спора, въззивният съд взе предвид следните
фактически положения, установени в първоинстанционното производство,
неоспорени във въззивното производство:
С договор № 120/03.10.2007г. Община Перник е учредила възмездно
в полза на ищеца право на строеж върху терен за изграждане на подземен
гараж на три етажа с разгъната застроена площ от 9 000 кв. м в описан в
договора УПИ, отреден „за паркинг", актуван с акт за общинска собственост.
Цената на правото на строеж е в общ размер на 193 373,40 лв. В самия
договор е записано, че плащането е извършено на части, както следвa: 97 305
лв. – на 03.10.2007г.; 38 865 лв. – на 03.10.2007г..; 54 000 лв.- на 04.09.2007г.
и 3 803.40 лв. – на 03.10.2007г. С ДС от 23.02.2011г. е изменен чл. 1 от
договора, като срокът за упражняване правото на строеж е определен до
03.10.2015г. (вместо до 2012г., както е било уговорено).
С влязло в сила на 20.03.2014г. решение № 143/28.02.2014г.,
постановено по гр. дело №421/2013г. от ОС – Перник, е прогласена
нищожността на договора, сключен между страните, обсъден по-горе, поради
невъзможен предмет.
Със събраните гласни доказателства на двама свидетели, чийто
преразпит жалбоподателят е поискал несвовременно за първи път в съдебно
заседание пред въззивния съд, не се изясняват относими към спора факти, в
частност относно признаване на предявеното в настоящото производство
вземане в рамките на давностния срок. Св. Ц., чийто показания принципно
подлежат на преценка по реда на чл. 172 ГПК - като участник в екип, работещ
за ищеца, за анализ на договора и възможностите за строителство, както и
при изготвяне на исковата молба за предявяване на нищожност на договора, -
3
свидетелства за своя среща с цел сключване на споразумение за плащане с
ответника със заместник – кмет през 2014г., като непосредствени впечатления
за разговор между представителя на ищеца и кмета на общината през 2013г.
няма. Св. П., който като заместник –кмет е разговарял със свидетелката, сочи,
без да е сигурен, че срещите са били с акцент замяна на мястото, където да се
осъществи правото на строеж.
Въз основа на установените фактически положения и въззивният съд
намира, че предявеният иск е погасен по давност.
Нормата на чл. 34 ЗЗД урежда последиците от недействителността
на сделка, когато тя е изпълнена. Ако сделката бъде призната за нищожна,
както е в настоящия случай, дадено от страните по нея е получено без
основание и се дължи връщането му изцяло. При изпълнение на задължение
по нищожна сделка и липса на основание да се задържи полученото се
нарушава принципът за недопустимост на неоснователното обогатяване.
Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание е
длъжен да го върне. При нищожност на сделка и изпълнение по нея няма
принципна разлика между последиците при уважаване на иск по специалното
правило на чл. 34 ЗЗД вр. чл. 26 ЗЗД и иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В
случая първоинстанционноят съд се е произнесъл по иска така, както е
предявен, без да е нарушено диспозитивното начало, като с оглед заявените в
исковата молба обстоятелства и петитум е определена и правната
квалификация на иска - чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Със задължителното за
съда ППВС № 1/79г. (т. 7) е прието, че оглед на това, че при първия
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото
извършване на престацията, следва да се приеме, че давностният срок
(общият петгодишен срок – чл. 110 ЗЗД) започва да тече от деня на
получаването й. Тази изискуемост на вземането, откогато започва да тече
давностният срок (чл. 114, ал. 1 ЗЗД) не зависи от момента на съдебното
прогласяване на нищожността на сделката със съдебното решение, каквато
теза, съобразена със закона, се поддържа и в исковата молба, а в писмената
защита, представена пред въззивния съд, ищецът променя тезата си, като я
основава на свое тълкуване на правилото на чл. 34 ЗЗД. В доктрината и
съдебната практика е безспорно, че запазването на нормата на чл. 34, ал. 1
ЗЗД след изменението й през 1993г., е за да се подчертае отмяната на
съществувалата по-рано възможност за отнемане в полза на държавата на
4
даденото между страните в някои случаи на недействителност. Както се
посочи, правилото на чл. 34 ЗЗД урежда последиците при прогласяване на
недействителност на сделка (вж. и мотивите към цитираното ППВС), но не
променя момента, от който става изискумо вземането за връщане на даденото
по нея и от който започва да тече давностният срок. Съдебното решение,
обсъдено по-горе, постановено по иска на ищцовото дружество, не е елемент
от фактическия състав на чл. 34 ЗЗД (вж. и решение по чл. 290 ГПК № 303 от
01.10.2015 г. по гр. д. № 2081/2015г., ГК, ІV ГО на ВКС). Възприемането на
тезата на жалбоподателя, поддържана във въззивното производство, като
резултат би означавало недопустимо изменение в началния момент на
давността по волята на страната по недействителна сделка, предявила тази
недействителност в избран от нея момент, - в разглежданата хипотеза едва
през 2013г. (вж. чл. 113 ЗЗД).
Така по всички изложени съображения и въззивният съд приема, че
давностният срок за предявеното в процеса вземане тече от момента на
получаване на сумите. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за
признаване на вземането от ответника при сключването на ДС към
прогласения за нищожен договор. Признаване на вземането от длъжника е
едностранното му волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява,
че е задължен към кредитора. Признаването на вземането, направено в
рамките на давностния срок, отнасящо до съществуването на самото
задължение, а не до наличието на фактите, от които задължението
произхожда, прекъсва давността и от прекъсването на давността почва да тече
нова давност. (чл. 116, б. „а“ вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД). За да прекъсне давността
по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, длъжникът трябва да е да направил
недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора
съществува към момента, в който е направено волеизявлението, без значение
дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността и кога и по
какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание. Без значение е и
по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого
е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е
еднозначно - писмено или устно; обективирано пред свидетели или пред
държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ или
да е изразено чрез недвусмислени конклудентни действия. Противно на
доводите на жалбоподателя и в унисон с приетото от първоинстанционния
5
съд, към чийто мотиви въззивният съд препраща, няма как в ДС да се
признава от община Перник задължението за връщане на даденото по
договора от страна на ищеца, при положение че с това ДС се изменя договора
(без да е в предмета на делото извършване на преценка на същността и
допустимостта на това изменение), при липса на спор между страните по
договора за платената цена на правото на строеж. Признаването/липсата на
спор, че ищецът е платил цената на учреденото право, не е равнозначно на
признаване на вземането с източник неоснователно обогатяване, чието
възстановяване се претендира с разглеждания в настоящото производство
иск. При това положение към 03.10.2012г., с оглед установените дати на
плащане, е изтекла погасителната давност за вземането за възстановяване на
всички платени от ищеца суми по нищожния договор. Отделен е въпросът, че
считано и от сключването на ДС към 21.02.2020г., когато е предявен искът и
настъпват правните последици от предявяването му (вж. чл. 116, б. „б“ ЗЗД
вр. чл. 125 вр. чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК), петгодишният давностен срок също е
изтекъл. Действия, извършени след изтичане на давностния срок, са
ирелевантни за прекъсването на вече изтеклата давност, поради което
визираните от ищеца като „действия“, прекъсващи давността, даване на
становище по приключилото съдебно производство и издаване на заповед за
одобрение проект на ПУП от 2013г., съотв. от 2016г., нямат отношение към
основателността на предявеното в процеса правопогасяващо възражение за
давност. Тези действия принципно нямат и характер на признаване на
вземането, така както беше изяснена същността му по-горе.
С оглед установеното по делото и въззивният съд счете, че
претенцията на ищеца е погасена по давност, а доводите срещу правилността
на обжалваното решение са неоснователни, поради което предявеният иск по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи на отхвърляне като погасен по давност. Ето защо,
решението, предмет на инстанционен контрол, като правилно се потвърждава
и чрез препращане към мотивите, изложени към него, кореспондиращи на
приетото от въззивната инстанция (чл. 272 ГПК).
Водим от изложеното, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260106 от 18 ноември 2020г. по гр. д. №
6
133/2020г. на Пернишки окръжен съд, ГК.
Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7