Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …………….
гр. София, 11.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно
отделение, 10-ти въззивен състав, в публично
съдебно заседание, проведено на първи декември две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУСИ АЛЕКСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ИВАН КОЕВ
мл.
с. : ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
като
разгледа докладваното от съдия Алексиев
ВЧНД № 1265 по описа за 2021
г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК.
С
разпореждане от 05.11.2019 г., по НЧХД №
15121/2019 г., Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 99-ти
състав, на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл.
24, ал. 5, т. 2 от НПК е прекратил наказателното производство, образувано по
тъжба на М.Д.Д., срещу А.Н.П., с оглед евентуално
извършено престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК.
Недоволен от така постановения
съдебен акт е останал частния тъжител (ЧТ) М.Д., който, в срока по чл. 319, ал.
1 от НПК, е депозирал въззивна жалба. В същата се
твърди, че разпореждането на първоинстанционния съд е
неправилно и незаконосъобразно. Навеждат се доводи, че с разпореждането на
първия съд се осъществява отказ от правосъдие спрямо частния тъжител. Същият
твърди, че съдията - докладчик при СРС-НО, 99-ти състав е интерпретирал
неправилно фактите по делото. Изтъква се, че преценката дали разгласените
обстоятелства са позорни можело да се извършва само след събиране на
доказателства и проверката им в съдебно заседание. В заключение, желае се отмяна
на обжалваното разпореждане.
Първоначално
жалбата на М.Д. е била разгледана от друг въззивен
съдебен състав при СГС - НО. Съставът прекратил образуваното НЧД № 843/2020 г. по описа на СГС - НО и е върнал
делото на СРС за изпълнение на указания във връзка с администрирането на същото.
Доводите на въззивният съд са били във връзка с
невнесената държавна такса за въззивна жалба по дело
от частен характер и липсата на дадени указания от страна на СРС към частния
тъжител да внесе такава. Районният съд, от своя страна, е изпълнил указанията
на въззивният състав и е съобщил на ЧТ М.Д., че
следва да внесе законоустановената държавна такса в
7-дневен срок от получаване на съобщението. Частният тъжител не е изпълнил
указанията на първия съд, поради което и СРС е изпратил делото за произнасяне
по жалбата срещу първоинстанционното разпореждане за
прекратяване на наказателното производство.
С подадената
въззивна жалба не се правят искания за събиране на
доказателства от въззивния съд.
В
разпоредително заседание на 22.10.2021 г., въззивният съд, след
като се запозна с жалбата, атакуваното разпореждане на СРС и с приложените
материали към делото и извърши преценката по реда на чл. 327 от НПК, намери, че
в конкретния случай липсва конституирано подсъдимо лице, поради което
извършването на преценка за необходимостта от разпит на такова, вменено като
задължение на въззивния съд по реда на чл. 327, ал. 2
от НПК, е безпредметно.
Намери,
също така, че с оглед предмета на делото, процесуално недопустимо е
провеждането на въззивно съдебно следствие, за
правилното му решаване и обезпечаване на правомощието на въззивната
инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК. Настоящият въззивен
контрол е ограничен единствено и само до изложените в тъжбата обстоятелства и
законосъобразността и обосноваността на оценката им от първия съд, направена на
плоскостта на разпоредбата на чл. 250, ал. 1 от НПК.
Въззивният съд намери, че доколкото, както вече се посочи, по
делото липсва лице, конституирано в процесуалното качество на подсъдим, то
обсъждането на необходимостта от присъствието му в съдебно заседание, въз
основа на преценката, дължима от въззивния съд по
реда на чл. 329, ал. 2 от НПК, също е безпредметно.
В проведеното на 01.12.2021 г.
открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, ЧТ
М.Д., редовно призован, не се явява, не изпраща представител и не ангажира
доводи по фактите и обстоятелствата, от значение за предмета на доказване и по
основателността на подадената въззивна жалба.
Лицето, срещу което е предявено
частното обвинение – А.Н.П., редовно призовано, също не се явява. Изпраща
процесуален представител – адв. Р.Ш., САК. Последният
изтъква пред въззивния съд, че твърденията на ЧТ не
разкриват признаци на съставомерно деяние по чл. 147,
ал. 1 от НК, с оглед на което първият съд правилно е приложил разпоредбата на
чл. 24, ал. 1, т. 1 и ал. 5 от НПК. Желае потвърждаване на първоинстанционното
определение.
Софийски градски съд, като прецени
материалите по делото, обжалваното разпореждане, изложеното във въззивната жалба, както и доводите и възраженията,
направени в съдебното заседание от процесуалния представител на лицето, срещу
което е насочена частната тъжба, и след като въз основа на императивно
вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата
законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл.
314 от НПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от
легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана.
По
отношение на неизпълнението от страна на ЧТ на даденото с определение № 260204/19.01.2021 г. на СГС – НО, VIII-ми въззивен
състав, указание за внасяне на дължима държавна такса за разглеждане на делото
от въззивната инстанция, следва да се отбележи, че
липсата на внесена държавна такса от ЧТ, изискуема се съгласно чл. 4, б.
„а" от Закона за държавните такси, в размера, посочен в т. 12, вр. т. 9 от Тарифа №
1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата,
прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, е правно -
технически въпрос. Същият не е свързан с преклудирането
на процесуални права и същото не представлява задължителен реквизит за
редовност на въззивната жалба (аргумент от чл. 320 от НПК, където не е поставено такова изискване, относно нейното съдържание –
доводи в същия смисъл се съдържат и в Решение
№ 211 от 29.04.2003 г. по н. д. № 53/2003 г., III н. о. на ВКС), поради
което не се отразява на допустимостта на процесната въззивна жалба.
След извършване на проверката от
страна на настоящия въззивен състав, по отношение на
редовността (допустимостта) на въззивната жалба,
съдът пристъпи и към преценка по обосноваността и законосъобразността на
обжалвания първоинстанционен съдебен акт.
Настоящият
съд, преценявайки обосноваността и законосъобразността на разпореждането на СРС,
намери, че разгледана по същество, въззивната жалба е
неоснователна, а обжалваният акт на съдията – докладчик при първия съд – законосъобразно
и правилно. Съображенията в тази насока са следните:
Производството пред СРС - НО, 99-ти
състав е образувано въз основа на подадена на 24.09.2019 г. в СРС тъжба от ЧТ М.Д.Д., срещу А.Н.П., за престъпление, квалифицирано от частния
тъжител като такова по чл. 147, ал. 1 от НК, както и по чл. 148, ал. 2, вр. ал 1 от НК. По постъпилата тъжба е образувано НЧХД № 15121/2019 г. по описа на СРС - НК, 99-ти
състав.
С разпореждане на
съдията – докладчик при СРС - НО, 99-ти състав от 05.11.2019 г., постановено по
НЧХД № 15121/2019 г. по описа на същия
съд, наказателното производство по делото е прекратено, на основание чл. 250,
ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК, като е
прието, че описаното в тъжбата деяние не представлява престъпление.
С
разпореждането си, СРС – НО, 99-ти състав, е приел, че са налице основанията на
чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК
за прекратяване на наказателното производство, тъй като описаното в тъжбата
деяние не представлява престъпление. Инкриминираните от частния тъжител изрази
на А.Н.П., които са били изнесени в писмена жалба-сигнал до Камарата на частните
съдебни изпълнители, Министерство на правосъдието, Комисия по защита на личните
данни, Инспекция по труда, а именно: „Същевременно
обаче управителят на кредитора „Д и М Д. Консултинг хауз“ извършва и фактически действия по администриране на
изпълнителното дело срещу мен, входира и изходира документи по него, фактически работи в офиса на
съдебния изпълнител ЧСИ М.Г., намира се във връзка с нея /на съпружески
начала/, има съвместни печатни издания с нея, а също така е представителен
орган по закон и на други кредитори/взискатели с
дела, образувани в офиса на ЧСИ М. Г., което не е тайна и се сочи от други
частни съдебни изпълнители, а също така е достояние на Камарата на ЧСИ и
нейните органи и членове”; „Въпреки конфликта на интереси, в който ЧСИ М.Г. се
намира, същата образува изпълнителни дела, води същите и извършва изпълнителни
действия по искане на „мъжа си“ М.Д. и при съвместна и пряка работа по тях на
самия него”; „М.Д. пребивава в офиса на съдебния изпълнител М.Г. и има достъп
до нейния служебен архив, включително до личните данни на длъжниците,
в частност на мен по воденото изпълнително дело срещу мен, без да има такова
право по закон”; „Офисът на ЧСИ М.Г. не работи съгласно установеното със
Заповед на Министъра работно време. На мен и моите пълномощници
и представители по делото не ни се позволява да правим справки по същото, а
офисът е постоянно затворен. На входа на офиса е упоменато в табела, че само в
кратък промеждутък от време през деня между 14:00 до 16:00 страните могат да
депозират документи, но при много от посещенията, дори в този интервал от
време, офисът е затворен, което ни принуждава да се опитваме да представим
документи на съдебния изпълнител по куриер, без да сме наясно, ще бъдат ли те входирани и приети по изпълнителното дело“; „Не са спазени
от съдебния изпълнител разпоредбите на Наредба № 4 от 06.02.2006 г. за
служебния архив на ЧСИ на МП като в кантората му няма обособено помещение за
преглед на делата, до архива и документите на съдебния изпълнител достъп има и
с тях борави лицето М.Д. съобразно изложеното в сигнала“; „Позволявайки на М.Д.
да работи в нейния офис по дела, на практика ЧСИ М.Г. влиза в нерегламентирани
трудови правоотношения с него, което съставлява закононарушение и за двамата“; „По
конкретното изпълнително дело срещу мен № 2019862040002 не са предплатени
предварително от взискателя начислените и възложени в
моя тежест за плащане такси и разноски. Съдебният изпълнител не спазва принципа
на адекватност и съразмерност на изпълнението съобразно подлежащото на събиране
вземане, което изискване е въведено не само в устройствените
актове, регламентиращи дейността му, но и изрично в чл.442а от ГПК. ... Също
така таксите по делото са неправилно определени, по тях няма издадени
своевременно сметки и фактури“, съдията - докладчик е счел, че в конкретния случай не представляват
разпространение на конкретни позорящи обстоятелства по отношение на ЧТ М.Д..
Част от инкриминираните от последния изрази, според първата инстанция, биха
могли да се възприемат като засягащи частния съдебен изпълнител (ЧСИ) М.Г., в
чиято кантора работи ЧТ М.Д.. В други посочени в частната тъжба изрази, СРС е
констатирал по-скоро твърдения, които биха могли да станат основание за отвод
по реда на чл. 22 от ГПК от страна на ЧСИ Г., но не и позорящи данни. В този
смисъл е приел, че не е налице разпространение на конкретни позорящи и
клеветнически факти и обстоятелства, а основно са направени изводи и съждения
от страна на А.П. във връзка с изпълнителното дело, по което той е страна.
Първият съд е приел,
че не е налице осъществено и престъплението „обида“ по чл. 146 от НК, тъй като,
за да е налице от обективна страна, изпълнителното деяние следва да се изразява
в казването или извършването на нещо, което е унизително за честта и
достойнството на другиго, като същото се счита за довършено в момента, в който
лицето възприеме насочената спрямо него обидна проява. Районният съд е счел, че
инкриминираните от ЧТ М.Д. изрази не представляват такива, че да накърнят
честта и достойнството на тъжителя.
Съдията
– докладчик при СРС е формирал и извода, че независимо от приетите изменения с
ДВ, бр. 63 от 2017 г., в чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК, не е отменено
правомощието му, когато инкриминираното деяние не представлява престъпление, то
още в първия стадий на съдебната фаза да прекрати наказателното производство. Изтъква
аргументи във връзка с правомощието, което законът му отрежда да прекрати
наказателното производство на правно основание чл. 250, ал. 1, т.1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК, когато в частната тъжба не
се изнасят данни за престъпление.
В
конкретния казус, първият съд е преценил за излишно да отправя указания към ЧТ да
внесе уточнения в подадената от него частна тъжба. Първостепенният съдия е
намерил частната тъжба за достатъчно изчерпателна и изяснена като дата, място и
инкриминирани изрази, но изнесеното в тъжбата счита, че не представлява
престъпление, поради което й се е произнесъл с атакувания краен съдебен акт.
Настоящата инстанция изцяло споделя
изводите на СРС, досежно наличието на прекратителното основание по чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК.
С
тъжбата, А.Н.П. е обвинен да е извършил престъплението клевета – с конкретни
изрази, употребени от същия в писмена жалба-сигнал до Камарата на частните
съдебни изпълнители, Министерство на правосъдието, Комисия по защита на личните
данни, Инспекция по труда, срещу действията на тъжителя М.Д. и действията на
ЧСИ М.Г., по конкретно изпълнително дело, по което същият се явява страна -
длъжник.
За
да бъде осъществен съставът на престъплението „клевета”, по смисъла на чл. 147,
ал. 1 и сл. от НК е необходимо, от обективна страна, да бъде установено, че
субектът на престъплението е разгласил неистинско позорно обстоятелство за
пострадалото физическо лице или му е приписал неизвършено от него престъпление.
Първата,
алтернативно предвидена в разпоредбата на чл. 147, ал.1 от НК, форма на изпълнително
деяние на престъплението „клевета” – разгласяване на позорно обстоятелство за
другиго, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети лица на твърдения
за съществуването на конкретен факт, свързан с личността на пострадалия –
относно неговото минало или настоящо поведение, укоримо
от гледна точка на господстващия морал (вж. решение № 464/1981 г. на ВС, І н. о.), прояви от
личния му живот, негови служебни или обществени изяви или отрицателни качества,
които са, от една страна, неверни, несъответни на обективната действителност, а
от друга – са от естество да накърнят доброто му име в обществото, тъй като
характеризират отрицателно личността на пострадалия.
Втората
възможна форма на изпълнително деяние, инкриминирана в разпоредбата на чл. 147,
ал. 1 от НК – приписване другиму на извършено престъпление, се осъществява чрез
довеждане до знанието на трети лица, от страна на престъпния деец, на
твърдения, че пострадалият е извършил конкретно престъпление, което той в
действителност не е извършил (в този смисъл решение № 464/1981 г. на ВС, І н. о., решение № 80/1998 г. на ВКС, І н. о.).
Престъплението,
уредено в цитирания законов текст, е резултатно, като за довършеността
му се изисква твърденията на дееца в посочения по-горе смисъл да са доведени до
знанието на поне едно трето лице, явяващо се в случая предмет на посегателство.
За съставомерността на деянието от обективна страна
не е необходимо деянието да е извършено присъствено спрямо пострадалия.
От
субективна страна, клеветата е престъпление, което може да се осъществи както с
„пряк“, така и с „евентуален“ умисъл. Във всички случаи обаче, субектът трябва
да съзнава позорния характер на разгласяваното обстоятелство или престъпният
характер на приписваното деяние, както и неистинността на позорното
обстоятелство или това, че пострадалият не е извършил приписваното му
престъпление (решение № 745/1991 г. на
ВС, ІІІ н. о.).
Когато
клеветата се извършва с „пряк“ умисъл, деецът е сигурен, че позорното
обстоятелство е неистинско или че приписваното му престъпление не е извършено
от пострадалия, като цели твърденията му да стигнат до съзнанието на поне едно
трето лице.
Когато
клеветата се извършва с „евентуален“ умисъл, деецът може да не е сигурен в
действителното положение, но въпреки това да прави съответното твърдение, или
да не е сигурен, че неговите твърдения могат да бъдат възприети от трето лице,
но да се примирява с тази възможност.
При
обективната и субективна съставомерност на дадено
деяние по горепосочените признаци на престъпния състав, за дееца възниква
отговорност за осъществен състав на престъплението „клевета”.
В
конкретния по делото случай, инкриминираните с тъжбата изрази не биха могли да
бъдат подведени нито под признака „разгласяване на позорно обстоятелство за
другиго“, нито под този „приписване на престъпление“, тъй като част от тях не
съдържат засягащи доброто име, честта и достойнството на личността твърдения. В
друга част от инкриминираните изрази правилно първоинстанционният
съд е стигнал до извода, че не са възпроизведени по отношение на ЧТ М.Д., а касаят
ЧСИ М.Г.. Нито един от
инкриминираните изрази не съдържа клеветнически, по отношение на тъжителя,
твърдения.
Верни
са в този смисъл съжденията на съдията – докладчик при СРС, че изразите,
употребени в жалба-сигнал от 12.03.2019 г., подадена до Камарата на ЧСИ, Министерство на правосъдието,
Комисия за защита на личните данни, както и до Инспекция по труда не
представляват конкретни позорящи личността на тъжителя факти и обстоятелства или
твърдения за конкретно извършено престъпление, а единствено факти във връзка с
конкретно изпълнително дело и работата на кантората на ЧСИ М.Г.. Макар и част
от тях да изразяват негативното отношение на А.П. към работата на кантората, не
могат да бъдат подведени под диспозицията на престъплението „клевета“.
Настоящата
инстанция се солидаризира с изводите на първия съд, че по отношение на
инкриминираните изрази, касаещи личните отношения между ЧТ М.Д. и ЧСИ М.Г., отново
не се касае до разпространение на позорящо обстоятелство или приписване на
престъпление. Твърденията на А.П. в тази насока не характеризират в негативна
светлина тъжителя, нито му вменяват осъществено престъпление, а действително се
отнасят до оценка за работата и евентуалното установяване на предубеденост на ЧСИ
М.Г..
Тъжителят се е почувствала оклеветен,
но не от конкретен клеветнически израз касаещ него, а
от контекста и внушението във връзка със служебните задължения на жалбоподателя,
което се е създало с изявленията на А.П.. Съгласно константната съдебна
практика обаче, едно лице не може да носи наказателна отговорност за чужди
изводи, разсъждения и предположения, направени въз основа на негови изказвания
(решение № 80/1997 г. на ВКС, ІІ н. о.).
Поради изложеното, настоящият съдебен състав не намира за основателни доводите
на ЧТ М.Д., че са строго индивидуални възприятията на всяко едно лице във
връзка с факта почувствал ли се е оклеветен или обиден от конкретни изрази.
Отделно
от това, константна е и съдебната практика, че изказването на мнение по някои
въпроси, оценка или разсъждения относно факти или лица (каквито са и
инкриминираните с тъжбата изрази), не осъществява от обективна страна
признаците на престъплението „клевета“ (решение
№ 265/1970 г. на ВС, ІІ н. о., решение
№ 80/1998 г. на ВКС, ІІ н. о.). Това е така, тъй като свободата на
изразяване на мнение е прогласено за основно право на гражданите и гарантирано
от Конституцията и законите на страната. Нещо повече, същото е залегнало като
защитено право на личността и в чл. 10 на КЗПЧОС.
Предвид
до тук изложеното, настоящата инстанция намира, че в конкретния по делото
случай в тъжбата не се съдържат твърдения за разпространяване на позорящи
обстоятелства за тъжителя или за приписано му престъпление. Доколкото
систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от НПК с тази на чл.
80 от НПК сочи, че тъжба може да подава само лице, което е пострадало от
престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, то, предвид
обстоятелството, че в тъжбата не се съдържат твърдения за извършено такова
престъпление, не са налице предпоставки за даване ход на същата.
Въззивният състав изцяло се солидаризира и с константната
съдебна практика, че независимо от отмяната на чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК (със
ЗИДНПК, обн., ДВ, бр. 63 от 04.08.2017 г., в сила от
5.11.2017 г.), правомощието на съдията - докладчик още в първия стадий на
съдебната фаза да извършва проверка дали в тъжбата се твърди престъпление,
което се преследва именно по този ред, продължава да съществува. Това е така,
тъй като съгласно чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК съдията - докладчик има
правомощието да прекрати наказателното производство, образувано по тъжба на
пострадалия, в случаите по чл. 24, ал. 5 от НПК. От естеството и границите на
предметния му обхват – съдържание на процесуалната власт и правни последици, е
видно, че правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 1, вр.
чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК включва и преценката за това, дали в тъжбата се
твърди престъпление, респективно дали твърдяното престъпление се преследва
именно по този процесуален ред – по инициатива на пострадалия, без участие на
прокурора. Поради това, отмяната на правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК,
което дублираше част от вече съществуващото правомощие по чл. 250, ал. 1, т. 1,
вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК, по същество не
представлява правна промяна (вж. решение № 671 от 24.07.2019 г. по ч. н. д. № 865/2019 г. на СГС, решение № 260126 от 25.02.2021 г. по ч. н. д. № 3552/2020 г. на СГС и др.).
Съобразно
изложените аргументи, като е прекратил наказателното производство по НЧХД № 15121/2019 г. по описа на СРС – НО, 99-ми
състав, на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл.
24, ал. 5, т. 2 от НПК, първоинстанционният съд е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
Неоснователно
е и възражението, направено във въззивната жалба, че
неправилно съдът е прекратил производството в закрито съдебно заседание, вместо
да насрочи и разгледа делото в открито съдебно заседание, с участието на
страните. Видно от разпоредбата на чл. 247а от НПК, правомощие на съдията – докладчик е, освен да провери дали
делото му е подсъдно, да извърши и проверката по чл. 250 – чл. 252 от НПК.
Именно на този стадии съдията – докладчик решава тези предварителни въпроси,
като законодателят не е предвидил същото да протече в открито съдебно заседание,
с призоваване на страните. Още повече, че разпоредбата на чл. 250, ал. 3 от НПК
вменява задължение за връчване на частния тъжител и на обвиняемия на препис от
разпореждането за прекратяване на наказателното производство, което не би било
изискуемо, ако производството е прекратено в открито съдебно заседание, в
присъствието на страните.
При
така установеното, настоящият съдебен състав намира правните изводи на СРС –
НО, 99-ми състав, че наказателното производство по НЧХД № 15121/2019 г. следва да бъде прекратено, на
основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т.
2 от НПК от НПК, за законосъобразни и правилни, а подадената въззивна жалба срещу разпореждането на СРС - НО, 99-ми
състав – за неоснователна.
На
следващо място, доколкото въззивният жалбоподател М.Д.
не е заплатил държавна такса за разглеждане на частната му жалба срещу
определението на първоинстанционният съд от въззивния такъв, а такава се дължи, следва да бъде осъден с
настоящия акт да я заплати. Съгласно чл. 4, б. „а" от Закона за държавните
такси, “Държавни такси се заплащат : ...
по наказателни дела от частен характер", като видно от т. 12 на
Тарифа № 1 към Закона за държавните
такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и
Министерството на правосъдието, „При
обжалване пред по-горен съд … се събират такси в половин размер върху
обжалваната част", която в настоящия случай се явява сумата от 6
(шест) лева (половината от визираната в т. 9 от Тарифата такса в размер на 12
(дванадесет) лева – „За тъжби, по които
се образуват наказателни дела от частен характер“). С оглед посоченото, ЧТ М.Д.
дължи държавна такса за въззивното разглеждане на
делото, в размер на 6 лв., като следва да бъде осъден освен за заплащане на
същата, а и, на основание чл. 190, ал. 2 от НПК, да заплати и 5 лв. за служебно
издаване на изпълнителен лист.
След
обобщаване на резултатите от извършената, на основание чл. 314 от НПК, служебна
проверка на обжалвания съдебен акт, въззивният съд не
констатира допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, неправилно приложение на материалния закон и/или необоснованост, т. е.
наличие на
някое от основанията, налагащи неговата отмяна или изменение,
поради което и с оглед посочените съображения реши, че същият следва да бъде
потвърден.
Воден
от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338, вр.
чл. 250, ал. 5 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
от 05.11.2019 г., по НЧХД № 15121/2019
г. на СРС - НО, 99-ти състав, с което, на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК е прекратено наказателното
производство, образувано по тъжба на М.Д.Д. срещу А.Н.П..
ОСЪЖДА, на основание т. 12, вр. т. 9 от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за
таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и
Министерство на правосъдието частния тъжител и жалбоподател, М.Д.Д., ЕГН **********, да заплати сумата от 6 (шест) лева, съставляваща
държавна такса за разглеждане на въззивната жалба на
същия по настоящето производство, както и, на основание чл. 190, ал. 2 от НПК, сумата
от 5 (пет) лева, за служебно издаване на изпълнителен лист, в полза на бюджета
на съдебната власт и по сметка на СГС.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.