Р Е Ш Е Н И Е
№ 328
гр. Перник, 16.09.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети септември през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ
ВЕЛИЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН
ПЕТРОВ
2. мл.с. КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Катя Станоева, като разгледа докладваното от мл.съдия К.
Костадинова в.гр.д. № 494 по описа
на съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение
№ 1256/27.11.2018 г., постановено по гр.д. № 2420 по описа на РС-гр. Перник за
2018 г., първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на Р.Д.Л.,
ЕГН: **********, че дължи на „Топлофикация Перник“ АД, ЕИК: *********: сумата
от общо 83.09 лева, от които сумата от 69.98 лева (главница), представлява
стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлофициран имот,
находящ се в ***, за периода от 02.02.2015 г. до 30.04.2016 г., а сумата от
13.12 лева, представлява лихва за забава на месечните плащания за периода от
02.02.2015 г. до 21.06.2017 г., както и законната лихва върху главницата,
считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
02.02.2018 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния
претендиран размер установителните искове са отхвърлени като неоснователни и
недоказани.
Предвид
изхода на делото Р.Д.Л. е осъдена да заплати на „Топлофикация Перник“ АД сумата
от общо 180.26 лева – разноски в исковото и в заповедното производство, а
„Топлофикация Перник“ АД е осъдена да заплати на Р.Д.Л. сумата от общо 493.17
лева – също представляваща разноски в исковото и в заповедното производство.
С
допълнително решение (с характер на определение) от 04.02.2019 г. по гр.д. №
2420/2018 г. по описа на ПРС, районният съд е оставил без уважение молба с вх.
№ 34884/27.12.2018 г., депозирана от Р.Д.Л., за изменение на Решение №
1256/27.11.2018 г. в частта за разноските.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх.
№ 301/07.01.2019 г. от Р.Д.Л., с която същото
се оспорва само в частта, с която по предявените от „Топлофикация Перник“ АД
срещу жалбоподателката искове по реда на чл. 415 ГПК е признато за установено,
че същата дължи на топлопреносното дружество: 1) сумата от 69,98 лева –
незаплатена стойност на доставена топлинна енергия за периода 02.02.2015 г. до
30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане; 2) сумата 13,12 лева –
лихви за забава върху главницата, считано от 02.02.2015 г. до 21.06.2017 г.
В
жалбата се поддържа оплакване за недопустимост на решението в обжалваната част,
тъй като с молба от 02.01.2019 г. ответницата е заявила частично оттегляне на възражението
си по чл. 414 ГПК –
за сумата от 69,98 лева, представляваща главница за периода от 02.02.2015 г. до
30.04.2016 г., както и за сумата от
13,12 лева, представляваща лихви за забава върху главницата, считано от
02.02.2015 г. до 21.06.2017 г. – преди влизане в сила на първоинстанционното решение, а именно в срока за въззивно обжалване, което
обуславя недопустимост на
първоинстанционния съдебен акт. Посочва се и че исковата молба е
подадена след изтичане на преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК. Прави се искане въззивният съд да обезсили
решението в частта на оттеглените размери и периоди и да прекрати
производството по делото. Претендират се разноски. Прави се възражение за
прекомерност на разноските, претендирани от насрещната страна.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК от насрещната страна –
„Топлофикация Перник“ АД е подаден писмен отговор с вх. № 12413/23.04.2019 г.
на жалбата. В същия се излагат доводи за правилност и законосъобразност на
атакуваното решение в обжалваната част. Обръща се внимание, че направеното от
жалбоподателката оттегляне на възражението й по чл. 414 от ГПК е извършено след
постановяване на първоинстанционното решение, поради което същото не може да
породи правно действие. Иска се първоинстанционното решение да бъде потвърдено
в обжалваната част. Възразява се срещу дължимостта на претендираните от
жалбоподателката разноски пред въззивния съд. Не се представят и не се сочи
необходимост от събирането на нови доказателства. Претендират се разноски за
производството пред настоящата инстанция.
От Р.Д.Л. е
подадена и частна жалба с вх. №
14758/20.05.2019 г. срещу решение от 04.02.2019
г. по гр.д. №
2420/2018 г. по описа на ПРС, с което районният съд е оставил
без уважение молба с вх. № 34884/27.12.2018 г., депозирана от Р.Д.Л., за
изменение на Решение № 1256/27.11.2018 г. в частта за разноските. В частната
жалба се излагат подробни доводи, че обжалваното решение е неправилно. Обръща
се внимание, че присъденото в полза на ищцовото дружество юрисконсултско
възнаграждение е прекомерно предвид фактическата и правна сложност на делото.
По тези съображения се иска същото да бъде определено в минимален размер
съобразно разпоредбите на ГПК и Наредбата за заплащането на правната помощ.
Излагат се и доводи за частична недопустимост на Решение № 1256/27.11.2018 г.
На последно място се твърди, че обжалваното решение от 04.02.2019
г. е неправилно и доколкото
първоинстанционният съд не се е произнесъл по разноските, претендирани от
жалбоподателката за производството по в.ч.гр.д. № 409/2018 г. по описа на
Пернишкия ОС.
По така постъпилата частна жалба е депозиран
отговор с вх. № 21123/22.07.2019 г. от насрещната страна „Топлофикация Перник“
АД, в който същата се оспорва изцяло като неоснователна. Излагат се доводи, че
разноските в първоинстанционното производство са правилно и законосъобразно
разпределени, поради което се иска обжалваното решение да бъде потвърдено.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката Р.Л., не се явява. Вместо
нея се явява адв. В. който поддържа въззивната жалба и иска същата да бъде
уважена. Счита първоинстанционното решение за недопустимо. Поддържа и частната
жалба като излага доводи за неправилно определяне на разноските по делото. Не
прави доказателствени искания.Претендира разноски като представя списък по чл.
80 от ГПК.
Насрещната
страна „Топлофикация-Перник“ АД, редовно призована, не се явява и не изпраща
представител в съдебното заседание пред въззивния съд. От същата е постъпила
молба с вх. № 4712/05.09.2019 г., с която се иска делото да бъде разгледано в
отсъствие на страната. Оспорва се въззивната жалба, поддържа се депозирания
отговор. Изложени доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното
решение, поради което се иска същото да бъде потвърдено. Претендират се
разноски като се представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Като редовна и допустима следва да бъде разгледана и частна жалба с вх. № 14758/20.05.2019 г., доколкото същата е
депозирана в срок и за разглеждането й е заплатена дължимата държавна такса.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Перник от 13.04.2018 г., подадена от „Топлофикация-Перник“ АД. Със същата са
предявени установителни искове съгласно чл. 422, вр. чл. 415 ГПК като се иска съдът да признае за установено, че Р.Л. дължи
на дружеството сумата от общо 216.63 лева, представляваща 1/7 част от общия
дълг за процесния период в размер на 1516.47 лева – стойност на доставена и
ползвана, но незаплатена топлинна енергия за топлофициран имот, находящ се в
***. От претендираните 216.63 лева, 179.69 лева – представляват главница или
1/7 част от общата главница в размер на 1257.82 лева за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2016 г. вкл., а 36.95 лева – представляват законна лихва за забава
на месечните плащания или 1/7 част от общата законна лихва за забава в размер
на 258.65 лева за периода от 08.07.2014 г. до 21.06.2017 г. Иска се съдът да
признае за установено, че ответницата дължи и законната лихва върху главницата
от 179.69 лева, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение (02.02.2018 г.) до окончателното плащане.
Исковете
са с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.
150, ал. 1 от Закона за енергетиката вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК
– за установяване вземането на ищеца към ответницата за
доставена топлинна енергия за посочения по-горе имот, за което е издадена
заповед № 565 от 02.02.2018 г. по ч.гр.д. № 815/2018 г. на ПРС за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК. Срещу издадената заповед за изпълнение, в законоустановения двуседмичен
срок, Р.Л. като
длъжник е подала възражение, с което е оспорила
претендираните от „Топлофикация-Перник“ АД суми по основание и размер, като
заедно с това е направила и възражение за погасяване на част от вземанията по
давност. В тази връзка и в нормативно установения срок кредиторът е предявил
посочените установителни искове като целта им е издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила след
установяване съществуването на вземането по съдебен ред в исково производство.
В исковата молба се твърди, че
съгласно действащите към процесния период общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Топлофикация-Перник“ АД между ищеца и ответницата е
налице облигационна връзка относно продажбата на топлинна енергия. Посочва се,
че доколкото ответната страна не е изразила несъгласието си с тези общи условия
по нормативно установения за това ред, тя е обвързана от тях и следва да се
счита за абонат на топлопреносното дружество. Уточнява се, че с оглед
действащата правна уредба на съществуващото между страните отношение не е
необходимо сключването на индивидуален договор. Твърди се, че през процесния
период ищецът е изпълнил нормативно установеното си задължение да доставя
топлинна енергия, но същата не е заплатена от ответницата.
В постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор ответницата
е оспорила предявените искове като е направила и възражение за погасяване по
давност на част от претендираните суми.
Като
доказателства в първоинстанционното производство са приети: извлечение от
сметка за абонат А. Д.Л., общи условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Топлофикация-Перник“ ЕАД на потребители в гр. Перник, заверено
копие от декларация по чл. 14 от Закона за местните данъци и такси, нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот и удостоверение за наследници на Д.В.Л..
Към гр.д. №
494/2019 г. по описа на ПРС е приложено ч.гр.д. № 815/2018 г. по описа на ПРС.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е уважил
частично предявените искове като е приел за установено, че ответницата Р.Д.Л. дължи
на ищеца „Топлофикация-Перник“ ЕАД сумата от общо 83.09
лева, от които 69.98 лева (главница) – 1/14 част от общата стойност на
доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 02.02.2015 г. до
30.04.2016 г. за посочения в исковата молба топлофициран имот, и сумата от
13.12 лева – 1/14 част от общата лихва за забава на месечните плащания за
периода от 02.02.2015 г. до 21.06.2017 г., както и законната лихва върху
главницата, считано от датата на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 02.02.2018 г. до окончателното й изплащане. За разликата до 179.69
лева – претендирана като главница и представляваща 1/7 част от общата главница в
размер на 1257.82 лева за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. и за разликата
до 36.95 лева – претендирана като обезщетение за забава и представляваща 1/7
част от общото обезщетение за забава в размер на 258.65 лева за периода от
08.07.2014 г. до 21.06.2017 г. исковете са отхвърлени като неоснователни. В тази
връзка районният съд е изложил доводи, че част от посочените вземания са
погасени по давност, а в останалата си част същите не са дължими от
ответницата, доколкото последната е собственик само на 1/14 идеална част от
процесния топлоснабден имот, за който се претендират сумите, а не на 1/7 част,
какъвто извод следва от исковата молба.
Първоинстанционното
решение е постановено на 27.11.2018 г. като с молба с вх.
№ 34/02.01.2019 г. жалбоподателката е направила изявление, основано на чл. 416 от ГПК, за оттегляне
на възражението си срещу издадената Заповед за изпълнение в частта относно
дължимостта на сумата от 69.98 лева (главница) –
стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 02.02.2015
г. до 30.04.2016 г. и на сумата от 13.12 лева – лихва за забава на месечните
плащания за периода от 02.02.2015 г. до 21.06.2017 г.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно.
По отношение
на допустимостта обаче настоящият състав на въззивния съд намира постановения
първоинстанционен акт за недопустим в обжалваните части като съображенията за
това са следните:
Възражението
по чл. 414 ГПК
е абсолютна процесуална предпоставка за наличието на правото на иск по чл. 415,
ал. 1, респ. чл. 422 ГПК. В съответствие
със задължителните разяснения в т.5а от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д.№ 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС за тази предпоставка съдът е длъжен да следи служебно
във всеки един момент от развитието на производството до приключване на делото във всички инстанции. Освен това съгласно
разпоредбата на чл. 416 ГПК това
възражение е оттегляемо, като за настъпване на последиците от оттеглянето е без
правно значение кога същото е било предприето или дали е доведено до знанието
на заявителя-ищец, доколкото становището на последния относно оттеглянето е без
правно значение (в този смисъл е и трайната съдебна практика – напр.
Определение № 520/20.09.2011 г. по ч.гр.д.№ 468/2011 г. на ВКС, IV г. о,
Определение № 72 от 28.01.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 910/2012 г., II т. о.,
ТК; Определение № 52 от 21.01.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 967/2012 г., II т.
о., ТК; Определение № 733 от 21.09.2011 г. на ВКС по ч.т.д.№ 587/2010 г. II т.
о., ТК; Определение № 184 от 28.03.2014 г. на ВКС по т.д.№ 3284/2013 г. II т.
о., ТК и др. ). В тази връзка е необходимо да се отбележи, че към момента
на постановяването му обжалваното съдебно решение е било допустимо, но на
основание чл. 235, ал. 3 от ГПК въззивният съд следва да вземе предвид
извършеното оттегляне, тъй като същото съставлява факт, настъпил след
предявяване на иска, който факт е от значение за спорното право. В настоящия
случай от подадена молба
с вх.
№ 34/02.01.2019 г. безспорно се
установява, че ответницата е оттеглила възражението си в частта относно дължимостта на сумата
от 69.98 лева – главница за периода от 02.02.2015 г. до 30.04.2016 г. и на
сумата от 13.12 лева – лихва за забава на месечните плащания за периода от 02.02.2015
г. до 21.06.2017 г., както и че това
оттегляне е извършено след постановяване на първоинстанционното решение, но
преди изтичане срока за обжалването му съответно преди влизането му в сила. В
тази връзка въззивният съд дължи осъществяване на всички онези процесуални
действия, които са насочени към заличаване на последиците от предявяване на възражението.
По тези съображения обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта, с която
са уважени исковете по чл. 415 ГПК, доколкото в тази му част същото е недопустимо
поради отпаднал правен интерес от предявяване на иска, като производството по делото следва да бъде прекратено. В останалата му
част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Посочената липса на правен интерес, настъпила в един
последващ момент, обаче не променя обстоятелството, че искът е бил предявен в
изпълнение на дадените указания по чл. 415, ал. 1 ГПК (при наличие на същинско
възражение от ответника – длъжник). В тази връзка не е налице хипотезата на чл.
415, ал. 2 ГПК и заповедта за изпълнение не подлежи на обезсилване, по аргумент
от т. 13 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК – при
прекратяване на производство по установителния иск, когато съдът прецени, че
заповедта за изпълнение е влязла в сила, последната не се обезсилва.
В допълнение и за пълнота следва да се отбележи, че
доводът на жалбоподателката относно пропускане на срока за предявяване на
установителния иск е неоснователен. Действително съобщението с указания за
предявяване на установителен иск по чл. 415 от ГПК е получено от
топлопреносното дружество на 12.03.2018 г., а исковата молба е подадена на 13.04.2018
г. В тази връзка следва да се има
предвид обаче, че към момента на получаване на съобщението респ. на предявяване
на иска действащо право е разпоредбата на чл. чл. 61, ал. 2 от ГПК. Посоченият текст в закона е въведен с изменение на
ГПК, обнародвано в ДВ бр. 86 от 2017 г. от 27.10.2017 г. и е отменен с
изменение на ГПК, обнародвано в ДВ бр. 65 от 2018 г. от
07.08.2018 г., в сила от 01.09.2018 г.
Съгласно
цитираната разпоредба сроковете по ГПК спират да текат за страните по време на
официалните празници по чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда КТ), с изключение
на сроковете по делата по чл. 329, ал. 3 от ЗСВ. От своя страна посочената ал.
1 на чл. 154 от КТ предвижда, че Велики петък, Велика
събота и Великден – неделя и понеделник, които в съответната година са
определени за празнуването му, са официални празници. През 2018
г. посочените дни са определени на дати – 06.04. – Велики петък, 07.04. –
Велика събота, 08.04 - Великден и 09.04 – понеделник след Великден. Гражданско
дело № 2420/2018 г. е по иск с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД вр. с чл. 150 от ЗЕ и се разглежда по реда на общото исково
производство. Последното не е сред изброените в чл. 329, ал. 3 от ЗСВ видове
дела, а относно РС-гр. Перник за този вид дела не е издавана и заповед по реда
на чл. чл. 329, ал. 3, т. 8 от ЗСВ. В тази връзка и доколкото отмяната на
разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от ГПК е в сила от 01.09.2018 г. и се прилага за
напред, то към м. март и м. април 2018 г. същата е действащо законодателство.
По тези съображения и към 13.04.2018 г., когато е подадена исковата молба,
срокът по чл. 415, ал. 4 от ГПК не е изтекъл и същата следва да се приеме за
депозирана своевременно.
По исканията за разноски на страните и по частна жалба
с вх. № 14758/20.05.2019 г. срещу
решение от 04.02.2019 г. по гр.д. № 2420/2018 г. по описа на ПРС:
Съгласно
ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК,
първоинстанционният съд е разпределил отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство.
С обжалваното решение съобразно уважената част от
претенциите му в полза на ищеца са присъдени направените от него разноски в общ
размер от 180.26 лева в исковото производство и в заповедното производство.
Независимо от уважаването на въззивната жалба обаче, настоящият съдебен състав
счита, че с оглед своето поведение ответницата
е станала причина за завеждане на делото. В тази връзка следва да се отбележи,
че отпадането на правния интерес от предявяване на иска по чл.422 от ГПК в
посочените части е настъпило в хода на производството след завеждане на исковата
претенция и след постановяване на първоинстанционното решение. Освен това
същото е настъпило като последица от оттегляне на подаденото от Л. възражение
по чл. 414 от ГПК. По тези съображения и по аргумент на противното от чл. 78,
ал. 2 от ГПК в тежест на последната следва да се възложат направените от ищеца
разноски, както в исковото, така и в заповедното производство съразмерно на
уважената част от претенциите.
Наведените в частната жалба
възражения за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение
обаче въззивният съд счита за основателни. В тази връзка претендираното юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство възлиза на 50 лева, което отговаря на минимално предвидения размер
съгласно чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ и не са налице основания за
неговото намаляване. Претендираното юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство обаче възлиза на 300 лева. В тази връзка настоящият състав
счита, че в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която възлага на съда да определи възнаграждението, присъждано в полза на
юридическо лице, каквото е „Топлофикация Перник“ АД, когато
същото е било защитавано от юрисконсулт. Действително сумата от 300 лева е в
границите по чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, но
същата не отговаря на фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка и
на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, във
вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ въззивният
съд определя на процесуалния представител на „Топлофикация
Перник“ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева, доколкото спорът не
представлява фактическа и правна сложност, но следва да се съобрази обстоятелството, че са проведени
пет открити съдебни заседания в хода на които са събирани доказателства. С
оглед на последното само за пълнота следва да се отбележи, че действително
разпоредбата на чл. 25, ал. 2 от цитираната наредба предвижда, че по дела
продължили повече от три съдебни заседания възнаграждението може да бъде
увеличено, но това положение е уредено единствено като възможност, а не и като
задължение за съда. Предвид предмета на настоящото производство въззивният съд
намира, че същият не е от естество да обуслови приложението на посочената възможност.
В тази връзка настоящият състав намира, че
ищецът е извършил разноски в размер на 75 лева в заповедното производство, от
които 25 лева държавна такса 50 лева – юрисконсултско възнаграждение, и в
размер на 245 лева в исковото производство – от които 20 лева за съдебни
удостоверения, 75 лева за държавна такса и 150 за юрисконсултско
възнаграждение. Съобразно уважената част от исковите претенции, въпреки
последвалото оттегляне на възражението, в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сумата от 28.77 лева – разноски в заповедното производство и сумата
от 93.97 лева – разноски в исковото производство.
По отношение на искането за
присъждане на сумата от 18 лева – от които 15 лева държавна такса за
производството по в.ч.гр.д. № 409/2018 г. по описа Пернишкия ОС и 3 лева такса
за банков превод, въззивният съд намира същото за частично основателно.
Посоченият извод следва от обстоятелството, че видно от приложено към
цитираното въззивно частно дело платежно нареждане, за разглеждане на
подадената по същото частна жалба Л. е заплатила 15 лева държавна такса.
Липсват доказателства обаче същата да е извършила и разноски за банков превод,
поради което искането за присъждане на такива е неоснователно. С оглед изхода
на делото от претендираните 15 лева на Л. следва да бъде присъдена сумата от
9.25 лева.
Предвид на горното, решение от
04.02.2019 г. по гр.д. № 2420/2018 г. по описа на ПРС (с характер на определение) следва да бъде отменено, а Решение
№ 1256/27.11.2018 г. следва да бъде изменено в частта му за разноските, като вместо присъдените
180.26 лева разноски в исковото и в заповедното производство, в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени разноски в размер на 28.77 лева относно заповедното и
разноски в размер на 93.97 лева относно исковото производство.
От своя страна в полза на
жалбоподателката следва да бъде присъдена още и сумата от 9.25 лева – разноски
за държавна такса в производството по в.ч.гр.д. № 409/2018 г. по описа на
Пернишкия ОС.
По отношение на разноските в
настоящото производство:
На
жалбоподателката Л. разноски пред въззивната инстанция не следва да се
присъждат, доколкото макар жалбата й да е основателна, то производството пред
въззивния съд, както и изходът на същото, отново са обусловени от поведението
на ответницата, изразяващо се в частично оттегляне на възражението й срещу
заповедта за изпълнение на парично вземане по чл. 410 от ГПК, което оттегляне е
извършено след постановяване на първоинстанционното решение.
По частната
жалба с вх. № 14758/20.05.2019 г. разноски не
се дължат, независимо че за разглеждането й е заплатена държавна такса в размер
на 15 лева. Посоченият извод
следва от обстоятелството, че производството по чл. 248 от ГПК има
несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски
(в този смисъл са Определение № 393/17.09.2018 г. по гр. д. № 2845/2018 г. на
IV г.о. и Определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на ІV
г.о. ВКС, Определение № 66 от 2.02.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5503/2016 г.,
IV г. о., Определение № 114 от 20.05.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1847/2016
г., II г. о., Определение № 74 от 25.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1103/2018
г., II г. о., Определение № 683 от 21.12.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
5089/2015 г., III г. о, Определение № 216 от 17.07.2017 г. на ВКС по гр. д. №
3648/2016 г., III г. о., Определение № 427/20.11.2018 по дело №3975/2018 на ВКС, ГК, III г.о., както
и Определение № 886/19.12.2018 г. по ч.гр.д. № 621/2018 г. на ПОС, ГК, 1-ви
състав).
В тази връзка следва да се има предвид, че посочената съдебна практика касае
разпределянето на отговорността за сторените разноски в производството, но не
създава основание за освобождаване на жалбоподателя от задължението да внесе
държавна такса по подадената от него частна жалба срещу определение (в случая
наименувано решение) по чл. 248 ГПК.
Въззиваемата
страна „Топлофикация Перник“ АД претендира разноски пред въззивния съд в размер
на 300 лева. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за
правната помощ, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ въззивният съд определя на процесуалния представител на „Топлофикация
Перник“ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, доколкото спорът не
представлява фактическа и правна сложност, по делото не са събирани доказателства и е проведено едно
единствено съдебно заседание, в което представител на дружеството не се е явил.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение №
1256/27.11.2018 г., постановено по гр.д. № 2420 по описа на РС-гр. Перник за
2018 г., в частта, с която е признато за установено по отношение на
Р.Д.Л.,
ЕГН: **********, че дължи на „Топлофикация
Перник“ АД, ЕИК: ********* сумата от общо 83.09 лева, от които: 1/ сумата от
69.98 лева (главница), представлява стойността на доставена, но незаплатена
топлинна енергия за топлофициран имот, находящ се в ***, за периода от 02.02.2015
г. до 30.04.2016 г. и 2/ сумата от 13.12 лева, представлява лихва за забава на
месечните плащания за периода от 02.02.2015 г. до 21.06.2017 г., както и
законната лихва върху главницата, считано от датата на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение – 02.02.2018 г. до окончателното й изплащане, като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ОТМЕНЯ решение от 04.02.2019
г. по гр.д. №
2420/2018 г. по описа на Пернишкия РС, с което районният съд е
оставил без уважение молба с вх. № 34884/27.12.2018 г., депозирана от Р.Д.Л., за
изменение на Решение № 1256/27.11.2018 г. в частта за разноските КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ИЗМЕНЯ Решение
№ 1256/27.11.2018 г., постановено по гр.д. № 2420 по описа на РС-гр. Перник за
2018 г. в частта му за разноските като вместо присъдената в полза на „Топлофикация
Перник“ АД, ЕИК: ********* сума от 180.26 лева за разноски ОСЪЖДА Р.Д.Л., ЕГН: ********** ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Топлофикация Перник“ АД, ЕИК:
********* сумата от 28.77 лева – разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в производството по ч.гр.д. № 815/2018 г. по описа на Пернишкия
РС, сумата от 93.97 лева
– разноски в производството по гр.д. № 2420/2018 г. по описа на Пернишкия РС и
сумата от 9.25 лева – разноски
за държавна такса в производството по в.ч.гр.д. № 409/2018 г. по описа на
Пернишкия ОС.
В останалата му част Решение
№ 1256/27.11.2018 г., постановено по гр.д. № 2420 по описа на РС-гр. Перник за
2018 г., не е обжалвано и е влязло в сила.
ОБЯВЯВА за частично
влязла в сила заповед № 565 от 02.02.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК, издадена по ч.
гр.д. № 815/2018 г.
по описа на РС – гр. Перник, с която е
разпоредено Р.Д.Л., ЕГН: **********,*** да заплати на „Топлофикация-Перник”
АД, ЕИК *********, гр. Перник, ж.к. Мошино, ТЕЦ Република, както следва: за сумата
до 69.98 лева (главница),
представляваща стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за
топлофициран имот, находящ се в ***, за периода от 02.02.2015 г. до 30.04.2016
г. и за сумата до 13.12 лева,
представляваща лихва за забава на месечните плащания за периода от 02.02.2015
г. до 21.06.2017 г., както и за законната лихва върху главницата, считано от
датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 02.02.2018 г. до
окончателното й изплащане и за сумата до
28.77 лева, представляваща разноски в производството по ч. гр. д. № 815/2018 г.
по описа на РС – гр. Перник.
ОСЪЖДА Р.Д.Л.,
ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ
и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ на „Топлофикация-Перник” АД, ЕИК ********* сумата от 100 лева –
разноски за юрисконсултско възнаграждение по в.гр.д. № 494/2019 г. по описа на
Пернишкия ОС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.