Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори
април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ
СТОЯНОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 4880 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 05.11.2019г., постановено по гр.д. № 58661/2018г. на СРС, ГО, 41
състав,
са уважени предявените по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове от „Т.С.” ЕАД срещу А.Н.П.
с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150
от ЗЕ за установяване съществуването на вземане в размер на 3 753, 92 лева,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабдяван имот – ателие, находящо се в гр. София,
жк „*********, абонатен номер 300384, за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното и изплащане и за установяване
съществуването на вземане за сумата от 61,
25 лева – главница за цена за услугата дялово разпределение за
периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане.
Със същото решение са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за стойността на доставената топлинна енергия
до пълния предявен размер от 4 707, 23 лева, както са отхвърлени изцяло
искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването
на вземане в размер на 489, 76 лева – мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 16.09.2015г. до 07.11.2017г., както и иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 10, 65 лева – мораторна лихва върху
главницата за цена за предоставената услуга дялово разпределение за периода от
16.09.2015г. до 07.11.2017г.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата А.Н.П., в която са релевирани оплаквания
за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се оспорват изводите на съда, че през
процесния период в имота е доставена топлинна енергия в претендирания обем и
стойност, тъй като по делото не били ангажирани доказателства за тези
обстоятелства. Навежда доводи, че приложените справки за обема на доставената
топлинна енергия са частни документи, неподписани от ответницата, поради което
не се ползват с доказателствена сила срещу нея. За исковия период не се
установявало да има решение на общото събрание на етажната собственост за избор
на топлинен счетоводител, не бил извършен и реален отчет на уредите за дялово
разпределение. По тези съображения се оспорват и изводите на комплексната съдебно-техническа
и икономическа експертиза. Сочи, че дяловото разпределение било извършено
неправилно, не били ангажирани доказателства дали служебното начисляване на
топлоенергия е съобразено с правилата за дяловото разпределение. Освен това
неправилно не било зачетено релевираното възражение за погасяване на вземането
по давност. По тези съображения счита, че исковата претенция е недоказана и
прави искане за отмяна на решението в обжалваните му части.
Ответникът по
жалбата "Т.С." ЕАД изразява становище за неоснователност на същата.
Привлеченото на страната на ищеца трето лице-помагач –
„Б.Б.“ ООД, не изразява становище по жалбата.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно използването
от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се
счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ /в относимата към процесния случай редакасция - ДВ, бр. 54 от 2010 г., в сила от 16.07.2010 г./ Всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите
си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик
или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1
от ЗЕ императивно установява кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или
вещно право на ползване.
На етапа на въззивното производство не е спорно
обстоятелството, че ответницата е била титуляр на правото на собственост върху процесния
имот за исковия период. Този факт се установява от изложените в
заявление-декларация за откриване на партида от 01.04.2010г. обстоятелства,
както и от договор за продажба на недвижим имот от 15.08.2017г., обективиран в
нотариален акт № 64, рег. № 4554, дело № 401, по силата на който А.Н.П. е
продала на трето за спора лице – Н.П.Ц.процесния топлоснабден имот. Следователно
ответницата е имала качеството „потребител на топлинна енергия за битови нужди“
по смисъла §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 74 от 2006г. /, респ. на битов клиент
съгласно §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.
153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./. Установено
е принципното съществуване на облигационно правоотношение между ищеца и А.П. за
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на
стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи
условия по реда на ЗЕ, по който наследодателят на ответниците, като собственик
на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по
силата на посочената по-горе законова разпоредба.
Въпросът дали ответницата реално е ползвала топлинна
енергия е без значение – достатъчно е да е собственик на жилище в
топлоснабдяваната сграда, за да се счита за потребител. При това те остават
такива дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни
тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната норма на чл.
153, ал. 6 от ЗЕ остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени
от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги приели изрично
съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се
твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – няма
твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство комплексна
съдебно-техническа
и икономическа експертиза, което не е оспорено от ответницата и съдът го кредитира
изцяло като обективно и компетентно, че делът на ответника за отопление на имота,
за сградна инсталация и битово горещо
водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба. Технологичните разходи
за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка на
топлопреносното предприятие. Количеството топлинна енергия, постъпило в
сградата – етажна собственост, се измервала чрез монтиран в абонатната станция
топломер, който е преминал на периодични метрологични проверки за техническа
годност и е бил годно средство за търговско измерване /спазени са изискванията
на Закона за измерванията и Наредбата за проверка на средствата за измерване,
предвиждащи задължителна метрологична проверка, която за класа уреди общи
топломери трябва да се извършва през две години/. Посочено е още, че през
периода м.05.2014г. до м.04.2015г. топлинната енергия за отопление на имота е
определена на база реален отчет на уредите за дялово разпределение въз основа
на показанията на 3 индивидуални разпределите за разход на отопление /ИИРО/,
монтирани на 3 броя радиатори в имота. За периодите м.05.2015г. до м.04.2016г.
и м.05.2016г. до м.04.2017г. дяловото разпределение е извършвано на базата на „служебен
отчет“ поради неосигурен достъп. По отношение на топлинната енергия за битово
горещо водоснабдяване е посочено, че за периода м.05.2014г. – м.04.2017г.
разходът е определен на база брой лица – 2 лица с нормативно определен разход
на денонощие в размер на 140 л. на брой потребител, поради липса на технически
изправен и узаконен водомер. През м.10.2017г. в имота са монтирани 2 броя
технически изправни и сертифицирани водомери за топла вода. Количеството
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, била определяна въз основа на
пълния отопляем обем на имота по проект и в съответствие с изискванията на
Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването, като същата е определена
съобразно действащите за периода норми и ограничения. Направен е извод, че сумите
за потребена топлинна енергия в имота на ответника била начислявана на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация за имота и една изравнителна сметка.
Въз основа на този извод на вещото лице, неоспорен по предвидения за това ред,
съдът приема за неоснователни релевираните от ответника оспорвания, че
количеството на топлинната енергия не е било измерено коректно, че липсват
доказателства за реално доставеното количество топлинна енергия в имота, че не
са приложени изискванията на ЗЕ във връзка с дяловото разпределение. В
заключението е посочено още, че начислените суми за процесния период са в
съответствие с действащите нормативни актове – Наредба № 16-334/06.04.2007г.,
ЗЕ, Общите условия за продажба на топлинна енергия. Според изводите на вещото
лице икономист, което следва да се кредитира като пълно и обективно, общият
размер на реално потребената топлинна енергия с включени изравнителни сметки за
исковия период, възлиза на 4 707, 22 лева.
С оглед изложеното се налага извод, че ищецът е
установил по реда на пълното и главно доказване, че е начислена реално потребената
топлинна енергия. Изводите на вещото лице
се основават на извършената от него проверка на издадените за топлоснабдения
имот индивидуални справки за ползвана топлинна енергия, формуляр за отчет на
уредите за дялово разпределение от 21.05.2016г. и констативни протоколи за
неосигурен достъп за останалата част от исковия период, породи което се налага
извод, че заключението е обосновано и следва да бъде кредитирано.
Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, който отговаря
на метрологичните изисквания и е годно средство за търговско измерване. От
заключението на приетата комплексна съдебно-техническа и икономическа експертиза
се установява, че в конкретния случай дяловото разпределение е извършено
правилно и съобразно нормативните изисквания, като начислените на ответника
суми съответстват на действително дължимите. Стойността на реално потребената
за исковия период топлинна енергия с включени изравнителни сметки и при
съобразяване на неоспорения извод на първоинстанционния съд, че при определяне
на количеството топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване следва да се
вземе предвид за база 1 потребител, а не двама, възлиза на сумата от общо 3 753,
92 лева. Ответникът нито твърди, нито доказва да е погасил своето задължение
към топлопреносното предприятие.
С оглед изводите на съда за съществуването на спорното
вземане, следва да се разгледа своевременно заявеното и поддържано във
въззивното производство възражение за погасяване на вземането по давност.
В конкретния случай първоинстанционният съд е приел
наведеното възражение за неоснователно, тъй като след издаването на обща
фактура от 31.07.2015г. за реално консумирана топлинна енергия за отоплителен
сезон м.05.2014г. – м.04.2015г., е отразена сума за доплащане. Посочено е, че
изравнителният резултат в този случай води до възникване на ново вземане в
полза на топлопреносното предприятие, чиято изискуемост настъпва след
публикуване на общите фактури на интернет страницата на купувача. По този начин
се променяла изискуемостта на вземането, съответно и началния момент, от който
започвала да тече погасителната давност.
Настоящият съдебен състав не споделя така формираните
изводи на първоинстанционния съд поради следните съображения:
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с Тълкувателно решение № 3/2011г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011г.,
ОСГТК, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155
и чл.
156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество, в т. ч. и за стойността
на услугата дялово разпределение, съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД.
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.
155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г. /,
предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост
заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/. на 11
равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/. на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за
топлоснабдяването.
С оглед уредените в закона и наредбата правила, се
налага извод, че в случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това
"изравнително" вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата, т. е., задължението за
заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите за част от процесния период /в
случая за отоплителен сезон м.05.2014г. - м.04.2015г./ Общи условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014г.,
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение –
чл. 36, ал. 2 от Общите условия по отношение на заплащането на услугата дялово
разпределение/, представлява по своето естество уговорен между страните начин,
по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение.
Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т. е.
той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи
от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото.
Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното
количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на
чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта на
месечните вноски /равни или прогнозни/, респ. на цената на услугата дялово
разпределение. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната
обща фактура, с който ищецът свързва началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, няма действие по отношение на ответниците – арг. чл.
20а, ал. 2 ЗЗД.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав счита, че
задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането
на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване /изготвянето на
индивидуалната справка за отопление и топла вода/. В конкретния случай
тригодишната давност по чл.
111, б. "в" ЗЗД за вземанията за периода от 01.05.2014г. до 31.10.2014г.,
включително, е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец,
респ. от изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла вода по
отношение на вземанията на цена на услугата дялово разпределение, и е изтекла
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение – 17.11.2017г. Следователно процесните главни вземания се явяват
погасени по давност за посочения период. За определяне размерът на същото съдът
взе предвид заключението на комплексната съдебно-техническа и икономическа
експертиза в частта относно начислените по фактури прогнозни стойности на
топлинната енергия за този период, размерът на начислената след издаване на
изравнителна сметка за отоплителния сезон сума за доплащане от абоната, както и
приетото, че по отношение на потреблението за битово горещо водоснабдяване
следва да се се определи на база за 1 потребител. С оглед тези обстоятелства и
при прилагане на нормата на чл. 162 от ЗЗД настоящият съдебен състав приема, че
погасената част от вземането за периода от м.05.2014г. до м.10.2014г.,
включително, възлиза на сумата от 375, 52 лева.
По тези съображения първоинстанционното решение следва
да се отмени в частта, в която е уважен предявеният иск за главница за топлинна
енергия за разликата над сумата от 3 378, 40 лева до 3 753, 92 лева /т.е. за
сумата от 375, 52 лева/ и за периода от м.05.2014г. до м.10.2014г.,
включително. В останалата част по този иск решението е правилно и следва да се
потвърди.
По предявената претенция за установяване
съществуването на вземане за стойността на услугата дялово разпределение
настоящият съдебен състав приема следното:
Всички дейности и обществени отношения, свързани с
топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на
енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването
на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След
изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение.
В случая по делото е установено, че на 08.07.2011г. между "Т.С." ЕАД, от
една страна, като възложител и "Б." ООД, от друга страна, като изпълнител,
е бил сключен договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 от ЗЕ, за срок от 1 година,
по силата на който изпълнителят
се задължил да извършва услугата дялово разпределение на топлинна енергия в сграда - етажна собственост с
повече от един потребител, а възложителят - да му заплаща извършваната услуга
за всеки изравнителен период, съгласно ценоразпис - Приложение № 2, въз основа
на броя обслужвани имоти и
броя средства за дялово разпределение.
С договор от 17.07.2002г., сключен между
"Б.Б." ООД, в качеството на
изпълнител, и етажна собственост на сграда, находяща се в гр. София, жк “********,
в качеството на възложител, фирмата за дялово разпределение е приела да извърши
монтаж на индивидуални топлинни разпределители и термостатни винтили, както и
да извършва дялово разпределение на топлинната енергия и да отчита ежемесечно
индивидуалните разпределители и водомери за топла вода. В договора е определена
и годишната цена за предоставената услуга дялово разпределение – 12 лева до 5
радиатора на партида.
От заключението на неоспорената
съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като пълно и обективно, се
установява, че за исковия период по отношение на топлоснабдявания имот е извършвана
услугата дялово разпределение чрез отчитане на монтираните индивидуални
разпределители и издаване на изравнителни сметки за отоплителните сезони.
Съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и
2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.”
ЕАД ***, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, и чл. 22, ал. 2 и
чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР,
потребителите /клиентите/ заплащат на доставчика както сумите за потребление на
топлинна енергия, така и сумите за извършване на услугата “дялово разпределение” от избрания от тях търговец, като
стойността й се формира от: 1/. цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/. цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и
3/. за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано
с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая и въз основа на съвкупната
преценка на доказателствата по делото, въззивният съд приема, че услугата дялово разпределение е била реално извършена за имота на
ответницата, поради което претенцията за заплащането й е установена в своето
основание. Стойността на услугата за процесния период е в размера, определен от
заключението на съдебно-икономическата експертиза, а именно – в размер на 61,
25 лева. В случая това вземане се претендира за периода от м.05.2015г., поради
което възражението за погасяването му по давност е неоснователно /давността за
вземането е прекъсната с подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение на 17.11.2017г./. Ето защо първоинстанционното решение в частта
относно иска за цена на услугата дялово разпределение следва да се потвърди
като правилно.
По отношение на разноските:
Въззивникът не е направил разноски в настоящото
производство, поради което такива не следва да се присъждат.
Въззивникът е представляван от особен представител по
чл. 47 от ГПК, поради което в негова тежест следва да се възложат разноските за
държавна такса съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, които
възлизат на сумата от 68, 80 лева. Тази сума следва да бъде присъдена по реда
на чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемото дружество
следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на СГС дължимата съразмерно на уважената част от въззивната жалба
държавната такса в размер на 7, 50 лева.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят
разноски съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба в размер на 166,
80 лева за заплатеното възнаграждение на особения представител на насрещната
страна, както и претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение във
въззивното производство, които следва да се определят в размер на 50 лева при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото. Така
общият размер на дължимите в полза на въззиваемата страна разноски са 216, 80 лева.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца
съдебни разноски за исковото производство за сумата над 786, 13 лева и за
заповедното производство за сумата над 101, 44 лева.
По
частната въззивна жалба срещу определението от 15.01.2020г., постановено по
реда на чл. 248 от ГПК:
Частната въззивна жалба е подадена от надлежна страна
и в законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Жалбоподателят поддържа неправилност на постановеното
определение, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на
ответника за изменение на постановеното решение в частта му за разноските.
Поддържа становище, че ангажирането на отговорността за разноски е в зависимост
не само от изхода на делото, а и от надлежното заявяване на искането за
присъждане и доказване на факта на реалното им заплащане. В случая ищецът не
бил ангажирал доказателства за осъществено заплащане на претендираното и
присъдено юрисконсултско възнаграждение. Освен това не бил представен и списък
на разноските по чл. 80 от ГПК с посочване на вида и техния размер. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното определение и
постановяване на друго, с което да се отхвърли искане на ищцовото дружество за
присъждане на разноски в производството.
Насрещната страна оспорва частната въззивна жалба като
неоснователна.
Условията, от които зависи надлежното упражняване на
правото за присъждане на разноски в съдебното производство, се извеждат от
закона, уреждащ съществуването на правото. Кои лица и при какви условия могат
да претендират присъждане на направените по делото разноски е предвидено в
чл.78 ГПК, като предявяването на тази претенция не е обвързано с изискването за
представяне на списък на направените разноски. Разпоредбата на чл. 80,
изречение първо ГПК предвижда задължение за представяне на списък на
разноските, както и срок за представянето му без да обвързва изпълнението на
това задължение с правото да се иска присъждане на направените разноски.
Изрично в чл. 80, изречение второ ГПК е предвидено, че неизпълнението на това
задължение лишава страната само от правото да иска изменение на решението в
частта му за разноските. Липсата на списък следователно не е пречка за
разглеждане на заявеното от страната искане за присъждане на направените
разноски съобразно с доказателствата по делото, а само процесуална предпоставка
за иницииране на производство по пререшаване на въпроса за размера им.
Следователно представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка
от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението
в частта му за разноските /когато искането по чл. 248 от ГПК изхожда от
страната, която не е представила списък на разноските/, но не и предпоставка за
присъждане на разноски, тъй като същите се дължат на основание чл. 78 ГПК в
зависимост от изхода на спора. Правната последица, установена с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за
разноските, а не по отношение на тяхното присъждане по чл. 78 ГПК или допълване
на решението. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК.
С оглед изложеното се налага извод, че непредставянето
на списък по чл. 80 от ГПК от страна на ищеца не представлява основание за
оставяне без уважение на своевременно заявеното още в исковата молба искане за
присъждане на разноски, по което първоинстанционният съд се е произнесъл в
решението си.
По отношение на доводите относно липсата на
доказателства за реално сторени разноски за юрисконсултско възнаграждение:
Не могат да се възприемат доводите в жалбата за недължимост
на юрисконсултското възнаграждение поради непредставяне на доказателства за
предварителното му изплащане от ищеца. За разлика от адвокатското
възнаграждение, което се договаря за всяко конкретно дело и се заплаща
предварително от страната на пълномощника й адвокат, възнаграждението за
осъществено процесуално представителство от юрисконсулт се изплаща от
представляваната страна /юридическо лице или едноличен търговец/ на
юрисконсулта по силата на съществуващото помежду им трудово или гражданско правоотношение.
Естеството на това правоотношение не предполага предварително получаване на
възнаграждение от юрисконсулта за явяване по всяко дело. Поради това
приложението на разпоредбата на чл.
78, ал. 8 ГПК не следва да се обвързва с изискване за представяне на
доказателства, че юрисконсултът е възмезден предварително за работата си по
делото.
Следва да се има предвид и постановеното решение № 10
от 29.09.2016г. по конституционно дело № 3/2016г., с което е отхвърлено
искането за установяване противоконституционността на чл. 78, ал. 8 от ГПК /и
на чл. 161, ал. 1, изр. 3 –то от ДОПК/, като е прието, че адвокатите и
юрисконсултите са равнопоставени в качеството им на представители по пълномощие
на страните в исковия процес и посочените правни норми не въвеждат привилегии. Посочено
е още, че при правна защита, осъществена от
юрисконсулт, страната не следва да доказва пряко направения разход, което не
означава, че такъв не е бил направен /отсъства/, не може да бъде направен или
че априори не е адекватен на минималния дължимия размер. Следователно, възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК е
дължимо във всички случаи, когато юридическото лице е било защитавано в
гражданския процес от юрисконсулт и е направено своевременно искане за
присъждане на разноски.
По тези съображение подадената частна въззивна жалба
следва да се остави без уважение като неоснователна.
Настоящото решение, в частта, имащо характер на
определение, с което съдът се произнася по депозираната частна въззивна жалба
срещу акта на първоинстанионния съд по чл. 248 от ГПК, не подлежи на касационно
обжалване по аргумент от нормата на чл. 274, ал. 4, вр. чл. 280, ал. 3 от ГПК,
доколкото постановеното по делото решение по предявените искове не подлежи на
касационно обжалване.
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно
съединените искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото
решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 265341 от 05.11.2019г.,
постановено по гр.д. № 58661/2018г. по описа на СРС, ГО, 41 състав, в частта, в която e уважен предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу А.Н.П. иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за разликата над сумата от 3
378, 40 лева до 3 753, 92 лева и за периода от м.05.2014г. до м.10.2014г.,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабдяван имот – ателие, находящо се в гр. София,
жк „*********, абонатен номер 300384, както и в частите,
в които ответницата е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски в исковото
производство за сумата над 786, 13 лева и разноски в заповедното производство
за сумата над 101, 44 лева И ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление *** Б срещу А.Н.П., ЕГН **********,*** иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за установяване
съществуването на вземане за разликата над сумата от 3 378, 40 лева до 3 753,
92 лева /т.е. за сумата от 375, 52 лева/, представляваща стойност на доставена топлинна енергия
за периода от м.05.2014г. до м.10.2014г., включително, за топлоснабдяван имот – ателие, находящо се в
гр. София, жк „*********, абонатен номер 300384, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 401 от ГПК по
ч.гр.д. № 81531/2017г. по описа на СРС, ГО, 41 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 265341 от 05.11.2019г.,
постановено по гр.д. № 58661/2018г. по описа на СРС, ГО, 41 състав, в
останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА А.Н.П., ЕГН **********,*** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** Б, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 216, 80 /двеста и шестнадесет лева и 80 ст./ лева - съдебни разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА А.Н.П., ЕГН **********,*** на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съд
сумата от 68, 80 /шестдесет и осем лева и 80 ст./ лева, представляваща дължима държавна такса за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** Б, на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съд
сумата от 7, 50 /седем лева и 50 ст./ лева, представляваща дължима държавна такса за
въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба на А.Н.П.,
ЕГН **********,*** срещу определение № 12827 от 15.01.2020г., постановено по гр.д. № 58661/2018г., по описа на СРС, 41 състав.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач "Б.Б." ООД.
Решението,
включително и в частта му с характер на определение по чл. 248, ал. 3 от ГПК, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.