Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 08.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ брачен въззивен състав, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди
двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия М.Евтимов
гр.дело
№ 10494 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл.
258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В.С.П., с която
се обжалва изцяло решението, постановено по гр.д. № 11652/2018 г. на СРС, ІІІ
ГО, 89 състав. В жалбата се твърди, че решението е неправилно, като подробно са
изложени съображенията за това. Въззивникът моли да се отмени решението и да се
постанови друго, с което да се отхвърли изцяло предявеният иск за месечна
издръжка на въззиваемата страна.
Въззиваемата страна В.В.П. оспорва въззивната жалба
и моли първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира разноски.
Подадена е от В.С.П. и частна жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК
от 14.02.2020 г. на СРС, ІІІ ГО, 89 състав, постановено по гр.д. № 11652/2018 г., с което е отхвърлено
искането на жалбоподателя за изменение на решението в частта за присъденото на ищцата
адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева. В частната жалба са изложени
съображения за неправилност на определението. Частният жалбоподател моли да се
отмени обжалваното определение и да се намали адвокатското възнаграждение на ищцата
за първоинстанционното производство на 300 лева.
Ответната страна по частната жалба – В.В.П., оспорва частната жалба и моли
обжалваното определение да бъде потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени относимите
доказателства и доводи на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването, и е срещу
подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт.
С решението по гр.д. № 11652/2018 г. СРС, ІІІ ГО, 89
състав, е осъдил В.С.П. да
заплаща на непълнолетното си тогава дете В.В.П. месечна издръжка в размер на
300 лева, считано от 19.02.2017 г. (една година преди датата на предявяване на
иска) до настъпване на основания за нейното изменение или прекратяване, ведно
със законната лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане. Районният съд, също така, е осъдил въззивника да
заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 432 лева върху присъдената издръжка
и е осъдил В.С.П. да заплати на В.В.П. разноски по делото в размер на 600 лева.
Във въззивната жалба са изложени доводи, че първоинстанционният
съд не е преценил нуждите на въззиваемата страна, че не е определил общата
месечна издръжка на тази страна, както и че не е съобразил липсата на доходи на
въззивника да се издържа сам.
При определяне размера на дължимата месечна издръжка съдът се съобразява с
нуждите на детето и възможностите на задължения родител. Това са две
кумулативни изисквания, с които съдът следва да се съобрази. В настоящия случай въззиваемата страна е родена на
*** г. (т.е. на 16.12.2018 г. тя е навършила пълнолетие), поради което за
релевантния период от 19.02.2017 г. до 16.12.2018 г. (датата, на която претендираната
издръжка е погасена) В.П. се е нуждаела от средства за съществуване и
социално-културно развитие (доколкото всеки човек има нужди от такива), обусловени
от нейната възраст. Тъй като В.П. е била на възраст, близка до пълнолетието,
настоящата инстанция приема, че за общата й месечна издръжка за релевантния
период са били необходими около 500 лева. Критерий за тази сума е минималната
месечна работна заплата за страната, чийто размер е бил 460 лева за 2017 г. и 510
лева – за 2018 г. Ищцата не е била длъжна да работи (арг. от чл. 143, ал. 2 СК), но е била навършила минималната възраст за
приемане на работа по смисъла на чл. 301, ал. 1 от КТ и, ако беше работила
по трудов договор на пълно работно време, би
следвало да е получавала месечно трудово възнаграждение поне в размера на
минималната месечна работна заплата. Ето защо, първоинстанционният съд правилно
е определил участието на въззивника в общата месечна издръжка на непълнолетната
тогава въззиваема, като разликата от около 200 лева е трябвало да се поеме от
майката (получавала около 500 лева месечно брутно трудово възнаграждение),
ведно с непосредствените грижи по отглеждането и възпитанието на В.. От друга
страна, материалните възможности на ответника-въззивник да заплаща присъдената
месечна издръжка се определят съгласно т. 11 от ППВС № 5/70 г., а именно от трудоспособна възраст на лицето и липсата на здравословни проблеми и
алиментни задължения към друго дете. Настоящият съд споделя и изводите на първостепенния съд, че дори след
изплащане на издръжката на дъщеря си въззивникът да среща материални
затруднения, следва да се даде приоритет на нуждите на детето, защото бащата
има не само правно, но и нравствено задължение да издържа своето дете, и че
затрудненията на задължения родител не следва да се поемат от ненавършилата тогава
пълнолетие В.В.П..
Съобразно изложеното, първоинстанционното решение,
като правилно, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон,
следва да бъде потвърдено.
Частната жалба на В.С.П. срещу определението от 14.02.2020 г. на СРС, ІІІ
ГО, 89 състав, постановено по гр.д. № 11652/2018 г., е подадена в срок, като същата е допустима. Разгледана
по същество, е основателна.
В настоящия случай ищцата-ответник по частната жалба
не е имала право на разноски за първоинстанционното производство, независимо от
неговия изход, доколкото договорът за правно обслужване (л. 96 от делото на
СРС) не е сключен от нея, а само от майка й, респ. не ищцата, а майка й е
заплатила по този договор адвокатско възнаграждение от 600 лева. Въпреки това,
предвид диспозитивното начало на гражданския процес, ответникът следва да
заплати на ищцата сумата от 300 лева – адвокатско възнаграждение за първата
инстанция (В.П. желае да заплати разноски именно от 300 лева, а не да се остави
изцяло без уважение претенцията на ищцата за разноски за производството пред
районния съд).
По тези
съображения обжалваното определение следва
да се отмени, а постановеното решение в частта му за присъденото на ищцата адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева се измени, като ответникът бъде осъден да заплати
на ищцата сумата от 300 лева – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
Съобразно изхода на настоящото дело по въззивната
жалба и претенцията на въззиваемата за разноски по тази жалба, въззивният съд
осъжда въззивника да заплати на въззиваемата страна сумата от 600 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 89
състав, постановено по гр.д. № 11652/2018 г.
ОТМЕНЯ определението от 14.02.2020 г. по гр.д. № 11652/2018 г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 89 състав, вместо
което ПОСТАНОВИ:
ИЗМЕНЯ решението по гр.д. № 11652/2018 г. по описа на
Софийския районен съд, ІІІ ГО, 89 състав, в частта му за присъденото на В.В.П.
адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, като ОСЪЖДА В.С.П., ЕГН **********, да заплати на В.В.П., ЕГН **********,
сумата от 300 лева – разноски за адвокатско възнаграждение по гр.д. № 11652/2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 89
състав.
ОСЪЖДА В.С.П., ЕГН **********, да заплати на В.В.П., ЕГН **********, сумата от 600
лева – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.