Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260323
гр. Пловдив, 28.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, V състав в открито
съдебно заседание на трети август, две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
МАРИЯ ШИШКОВА
при участието на секретаря Бояна
Дамбулева,
като разгледа докладваното от съдия
Мария Шишкова
въззивно гражданско дело № 1562 по
описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл. 17 вр. чл. 2 и чл. 5 от Закона за защита от домашното
насилие /ЗЗДН/.
Образувано е по
въззивна жалба вх. № 32671/16.06.2020 г. по описа на РС - Пловдив, депозирана
от пълномощника на В.И.Г. - адв.Ц.Т., против Решение № 1880 от 09.06.2020 г.,
постановено по гр. дело № 17861/2019г. по
описа на Районeн съд – Пловдив, ХIV гр. състав, с което на основание чл. 5, ал. 1, т. 1
от Закона за защита от домашното насилие жалбоподателят е задължен да се въздържа от извършване на всякакъв акт на
физическо и/или психическо, емоционално и друга форма на домашно насилие спрямо
Ж.К.Н. и К. В. Г., като е осъден да
заплати и глоба в размер на 200 /двеста/
лева, в полза на бюджета на съдебната власт, както и направените разноски
от Ж.Н. в размер на 600 /шестстотин/ лева и държавната такса за образуване на
делото пред РС – Пловдив.
В жалбата се оспорва изводът на съда за осъществено по
време на инцидента на 10.10.2019 г. емоционално и физическо насилие както по
отношение на малолетното дете К. В. Г., така и спрямо въззиваемата страна – Ж.Н..
Излагат се съображения за необоснованост и неправилност на съдебния акт като
резултат от допуснати нарушения на процесуалния закон при събиране и преценка
на доказателствата. Твърди се, че фактическите констатации, послужили като
основание на съда да приеме, че е осъществен акт на домашно насилие, не
кореспондират със събраните по делото доказателства. Излагат се аргументи за
злоупотреба с права от страна на въззиваемата страна по повод на висящото към
момента производство за родителски права. В този аспект, се твърди, че
събраните доказателства оборват изцяло фактически обстоятелства, отразени в
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Така е обосновано искането за отмяна на
решението като неправилно и постановяване на друго, с което да се отхвърли
молбата на Ж.Н. лично и като законен представител на малолетното й дете за
защита от домашно насилие. Претендира се заплащане на направените разноски във
въззивното производство.
В срока по чл. 17, ал. 3 от ЗЗДН по
делото не е представен писмен отговор от въззиваемата страна и процесуалния й
представител – адв. Д.А..
В съдебно заседание процесуалният представител на
жалбоподателя поддържа подадената въззивна жалба и направените с нея искания.
Поставя акцент върху недобросъвестното упражняване на права от въззиваемата
страна по повод инициирането на съдебни производства по ЗЗДН.
Въззиваемата страна чрез процесуалния си представител
оспорва оплакванията във въззивната жалба. Счита постановеното решение за
обосновано и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Не претендира
заплащане на разноски. В представените писмени бележки се поставя акцент върху
продължителността на конфликтните взаимоотношения между страните по повод
упражняването на родителските права спрямо малолетното им дете и нееднократните
прояви станали повод за водене и на други съдебни производства по ЗЗДН.
Пловдивският окръжен съд, в настоящия
съдебен състав, след като обсъди приложените към делото доказателства, в
съответствие с изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, прие за
установено от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е процесуално допустима -
подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН, от надлежна страна в
първоинстанционното производство, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт.
Доколкото разпоредбата на чл. 269 ГПК лимитира
правомощията на въззивния съд - да се произнесе служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, ограничавайки се от
заявеното в жалбата по останалите въпроси, настоящият въззивен състав счита, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При извършената служебна
проверка не се констатираха и нарушения на императивни материално-правни норми,
обуславящи неправилност на съдебния акт.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с депозирана
молба за защита от домашно насилие, заведена с вх. № 70713/01.11.2019 г. от Ж.К.Н.
лично и като майка и законен представител на малолетното си дете К. В. Г.
против бащата на детето - В.И.Г., с искане за прилагане на мерки по чл. 5, ал.
1, т. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 от ЗЗДН по повод инцидент, настъпил на 10.10.2019 г.
Направено е и искане за издаване на заповед за незабавна защита.
Към молбата е приложена декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН ведно със заверено копие от Удостоверение за раждане на малолетния К. В. Г.,
чийто родители са жалбоподателят и въззиваемата страна, в настоящото
производство.
В молбата и декларацията се твърди, че страните са
родители на малолетното дете К.Г., което живее постоянно при майката след
фактическата им раздяла, а бащата периодично се срещна с него. По време на
поредната такава среща на 10.10.2019 г. ответникът поискал да вземе детето при
себе си, което не било прието от майката с аргумент, че е болно, пие
антибиотици и за нея е по-удобно да го вземе на следващия ден. Докато водели
разговора, ответникът избутал майката на детето си, грабнал го от ръцете й и се
отправил бързо към паркирания си автомобил. Когато оставил вътре детето и
заключил вратите на автомобила, продължил за кратко разговора с майката, използвайки
обидни думи и изрази, отблъсквайки я от автомобила при опитите й да вземе
детето, което видимо уплашено от създадената ситуация, плачело до прозореца. Въпреки
несъгласието на майката и видимо разтревоженото състояние на детето, бащата се
отдалечил от мястото на срещата с автомобила си, отвеждайки детето. При опитите
на майката да осъществи контакт с него по телефона, за да разбере за
състоянието на детето, ответникът не отговарял и предал детето след 5 дни.
Районният съд е уважил искането по чл. 18 от ЗЗДН и е
издал заповед за незабавна защита срещу жалбоподателя, с която го е задължил да
се въздържа от извършване на всякакъв акт на физическо и/или психическо,
емоционално и друга форма на насилие спрямо майката на детето Ж.Н. и спрямо
малолетния К.В. Г..
Въз основа на събраните в първоинстанционното
производство доказателства, включително представени и от жалбоподателя, съдът е
приел, че на 10.10.2019 г. В.Г. е осъществил акт на домашно насилие по смисъла
на чл. 2 от ЗЗДН спрямо Ж.Н. и малолетното й дете е осъществен акт на домашно
насилие, като обосновано е разграничил формите му - на психическо и емоционално
насилие по отношение на Н. и единствено на емоционално насилие – спрямо К.Г.,
отчитайки незначителна степен на интензитет на активните агресивни действия.
Съответен на изискванията на закона е и изводът на
съда, че при явно демонстрираният отказ на майката да предаде детето на баща му
в конкретната ситуация, при наличие на висящ съдебен спор относно упражняването
на родителските права спрямо малолетното дете, В.Г. е следвало да поиска съдействие от съответните институции, а
не да прибягва до използване на неправомерна агресия.
Въззивната инстанция не констатира твърдените в
жалбата пропуски при анализа на доказателствата, събрани в хода на
първоинстанционното производство, въз основа на които съдът е направил правните
си изводи относно осъществения акт на домашно насилие спрямо Ж.Н. и малолетния К.Г..
В съответствие с процесуалните стандарти и доказателствената тежест на страните
в производството, съдът е приел, че ангажираните от ответника доказателства не
опровергават факта на осъществено домашно насилие. В този аспект, обосновано е
прието, че представените разпечатки от кореспонденцията между страните чрез
кратки електронни съобщения, включително и направените на място записи с
мобилния телефон на жалбоподателя единствено установяват фактически обстоятелства
следващи акта на домашно насилие, изразяващ се в неправомерно ограничаване на
правата на майката по повод изразеното й несъгласие за предаване на детето на
жалбоподателя.
Разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН дефинира
домашното насилие като – всеки акт на психическо, емоционално или икономическо
насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на
личната свобода и на личните права, извършено спрямо лице, което се намира в
родствена връзка. В този аспект, отчитайки формите, интензитета и
продължителността на упражнената неправомерна агресия в присъствието на детето,
законосъобразно съдът е приел, че в конкретния казус е достатъчно по отношение
на жалбоподателя В.Г. да бъде определена единствено предвидената в разпоредбата
на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН мярка.
Според настоящия съдебен състав първоинстанционното
решение като обосновано и законосъобразно следва да бъде потвърдено, доколкото
и размера на наложената на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН глоба напълно
съответства на тежестта на извършеното от жалбоподателя.
От въззиваемата страна не се претендират разноски за
въззивното производство, поради което с оглед изхода на делото такива не следва
да се присъждат.
Мотивиран от изложеното, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1880 от 09.06.2020 г., постановено по гр. дело № 17861/2019г. по описа на Районeн съд – Пловдив, ХIV гр. състав, с което на основание чл. 5, ал. 1, т. 1
от Закона за защита от домашното насилие на В.И.Г. е наложена на основание чл.
5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН мярка за защита -
да се въздържа от извършване на всякакъв акт на физическо и/или психическо,
емоционално и друга форма на домашно насилие спрямо Ж.К.Н. и К.В. Г., като е осъден и да заплати глоба в размер на
200 /двеста/ лева, в полза на
бюджета на съдебната власт, както и направените разноски от Ж.Н. в размер на
600 /шестстотин/ лева и държавната такса за образуване на делото пред РС –
Пловдив.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: