№ 2269
гр. София, 18.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Ивелина Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100508486 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20075868 от 24.03.2021 г. по гр. д. № 64520/2019 г., Софийски районен съд,
III ГО, 180 състав, е осъдил „ЗД Е.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район „Искър“, бул. „******* да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „*******, на основание чл. 405, ал. 1 КЗ
сумата от 347,08 лв. - представляваща неизплатена част от застрахователно обезщетение по
застраховка „Каско на МПС“ с полица № 00500100134064, за вреди, причинени на лек
автомобил „Рено Клио“ с ДК № ******* от настъпило на 08.11.2016 г. на паркинга на
магазин „Кауфланд“ в гр. Бургас застрахователно събитие, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата от 410
лв. – разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника
„ЗД Е.“ АД, ЕИК ******* с оплаквания за неправилност и необоснованост на решението.
Неправилно съдът е приел, че е налице нищожност на клаузата на чл. 8, ал. 1, т. 2 от Общите
условия, съгласно която за щети, нанесени по застрахованото МПС докато е в паркирано
състояние, застрахователното обезщетение е в размер до 10 % от застрахователната сума, но
не повече от 3000 лв., поради противоречие с чл. 386, ал. 2 КЗ. Сочи се, че страните са
свободни да уговарят условията, при които се сключва договорът за застраховка „Каско на
МПС“ – рисковете и отговорността на застрахователя, а клаузата на чл. 386, ал. 2 КЗ е
диспозитивна, поради което не обуславя нищожност на чл. 8, ал. 1, т. 2 от Общите условия.
1
Съгласно чл. 394 КЗ при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен
да плати застрахователно обезщетение съгласно условията на застрахователния договор. В
случая ответникът е изплатил застрахователно обезщетение в размер на 372,92 лв., което е
10 % от застрахователната сума, предвид че автомобилът е бил в паркирано състояние, с
което е изпълнил задълженията си по застрахователния договор. Моли се за отмяна на
решението и за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна – „А.“ ЕООД, ЕИК ******* взема становище в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК, като излага доводи за неоснователност на въззивната жалба. Сочи, че нормата на чл.
386, ал. 2 КЗ е императивна, както правилно е приел и районният съд, а между страните са
налице специални договорености - Рамково споразумение от 14.02.2009 г. и Споразумение
за заместване на страна в правоотношението по Рамково споразумение от 14.02.2009 г., от
03.10.2013 г., които дерогират клаузите на общите условия. Моли се за потвърждаване на
решението и за присъждане на разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба,
становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, а във връзка с доводите във
въззивната жалба за неправилност на решението въззивният съд приема следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ - за заплащане на сумата
от 347,08 лв. - представляваща неизплатен остатък от застрахователно обезщетение по
застраховка „Каско на МПС“ с полица № 00500100134064, за вреди, причинени на лек
автомобил „Рено Клио“ с ДК № *******, от настъпило на 08.11.2016 г. ПТП, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 08.11.2019 г. до окончателно
изплащане на претенцията.
Съгласно чл. 343, ал. 1, чл. 394 и чл. 405, ал. 1 КЗ, с договора за имуществено
застраховане застрахователят се задължава срещу заплащане на премия да поеме определен
риск и при настъпване на предвидено в договора застрахователно събитие да заплати на
2
застрахования застрахователно обезщетение за причинените на застрахованото имущество
вреди. Обезщетението следва да бъде изплатено в уговорения срок, който не може да бъде
по-дълъг от срока по чл. 108, ал. 1-3 или 5 и започва да тече от деня, в който застрахованият
е изпълнил задълженията си по чл. 106 КЗ.
Следователно предпоставките, които следва да са налице кумулативно, за да бъде
ангажирана отговорността на застрахователя по иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ са:
1. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена
застраховка; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора,
което е покрит от застраховката риск, и в причинна връзка, с което са настъпили вреди в
претендирания размер; 3. Изпълнение на задълженията за уведомяване на застрахователя за
настъпилото застрахователно събитие и представяне на необходимите документи за
неговото установяване. В тежест на ищеца е да докаже пълно и главно тези предпоставки,
както и размера на вредата към датата на настъпване на застрахователното събитие.
С доклада по делото по чл. 146 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от
доказване следните обстоятелства - че на 08.11.2016 г. е настъпило застрахователно събитие,
при което собственият на ищеца лек автомобил „Рено Клио“ с ДК № ******* застрахован
при ответника по валидна застраховка „Каско на МПС“, с полица № 00500100134064 (с
валидност от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г.), с покрити рискове – „Пълно Каско“ съгласно
приложените Общи условия за застраховка на „Каско на МПС“, докато е бил в паркирано
състояние на паркинга на магазин „Кауфланд“ в гр. Бургас е претърпял описаните в
исковата молба имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на предна броня, задна
врата лява, заден калник ляв, че механизмът на настъпване на същите е този, описан от
ищцовото дружество, че размерът на вредите е 720 лв., както и че на 10.11.2016 г. ответното
дружество е изплатило на ищеца застрахователно обезщетение в размер на 372,92 лв. във
връзка със заведена претенция по щета № ********** от 09.11.2016 г.
Не е спорно, че застрахователната сума по договора „Каско на МПС“ е в размер на
3729,17 лв.
Спорен по делото, включително пред настоящата съдебна инстанция, е въпросът налице
ли е твърдяното от ответника основание, освобождаващо го от задължение да изплати
застрахователно обезщетение в пълен размер, а именно наличие на предпоставките,
предвидени в чл. 8, ал. 1, т. 2 от Общите условия на дружеството – застраховател.
Съгласно чл. 386, ал. 1 КЗ при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е
длъжен да заплати застрахователно обещетение в уговорен между страните по договора
срок и което не може да надхвърля застрахователната сума, освен ако това е предвидено в
този закон. С оглед на чл. 386, ал. 2 КЗ при настъпване на застрахователно събитие
застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на
подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност.
По отношение на застрахователното обезщетение, което се дължи с оглед чл. 386, ал. 2
КЗ, то трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието.
Меродавна за застрахователното обезщетение е действителната стойност на застрахованата
вещ и на вредите, причинени на нея в деня на застрахователното събитие и стойността, с
3
която може да се купи друга вещ от същия вид и същото качество като повредената.
Съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2 от приетите по делото Общи условия за застраховка „Каско на
МПС“, в сила от 05.09.2014 г., които не се спори между страните, че са приложими към
процесната застрахователна полица, застрахователят не дължи застрахователно обезщетение
в пълен размер, дори и ако всички други условия за плащане са налице при щети, нанесени
на застрахованото МПС, докато то е било в паркирано състояние, в който случай
застрахователят покрива до две събития за целия срок на договора. Застрахователното
обезщетение за всяко събитие поотделно е в размер до 10 % от застрахователната сума, но
не повече от 3000 лв. В чл. 7, ал. 1 от ОУ е предвидено, че застрахователната сума е равна на
действителната стойност на МПС. За действителната стойност на МПС се смята стойността,
срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество.
Настоящият съдебен състав споделя приетото от СРС в обжалваното решение, че в случая
не е приложим цитираният в ОУ към застрахователния договор чл. 8, ал. 1, т. 2 от раздел
„Отговорност на застрахователя. Самоучастие“. Така въведеното в ОУ ограничение не е
съобразено с императивните разпоредби на КЗ и разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ, че
застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието и съответно не
следва да се приложи (така и решение № 262825 от 29.04.2021 г. по описа на СГС по в. гр. д.
№ 5012/2020 г., II – E въззивен състав). Свободата на договарянето е ограничена от
императивните разпоредби на закона, които уреждат същите отношения, в случая от чл. 386,
ал. 2 КЗ, която норма има императивен характер. Тази правна норма предвижда пълно
обезщетение за претърпените вреди без то да бъде намалявано от застрахователя, освен в
предвидените изключения, които не са налице.
От друга страна, приложени и приети по делото са Рамково споразумение от 14.01.2009
г. и споразумение от 03.10.2013 г., съгласно които дружеството застраховател
„Интерамерикан България“ ЗЕАД, заместено от ответника „ЗД Е.“ АД със споразумение от
03.10.2013 г., предоставя на застрахованото лице „Аутотехника“ ООД застрахователна
закрила срещу точно определени засрахователни рискове, като е предвидено, че в случай на
противоречие между разпоредбите на Общите и Специалните условия на застрахователя и
Рамковото споразумение, приоритет имат разпоредбите на Рамковото споразумение. В т.
1.2. от последното, глава „Специално условие – „Мега Каско“, между страните е уговорено,
че в случаите, покриващи щети от ПТП, настъпило при паркирано положение или престой,
самоучастие на застрахования не се прилага - т. 1.2.3. Със споразумение от 03.10.2013 г.,
ответното дружество е заместило „Интерамерикан България“ ЗЕАД, като е уредено, че
считано от датата на заместване първоначалният договор, респективно всички сключени към
тази дата въз основа на същия застрахователни договори и бъдещи такива, както и всички
отношения във връзка с възникнали застрахователни събития, се изпълняват от и спрямо
приобретателя, който се счита за страна по смисъла на всички тях.
Съдът намира, че в настоящия случай не са налице основанията за приложението на чл. 8,
ал. 1, т. 2 от приетите по делото Общи условия за застраховка „Каско на МПС“, в сила от
05.09.2014 г., за отказ от страна на ответника да заплати на ищеца в пълен размер
застрахователно обезщетение за ПТП, настъпило докато автомобилът е бил в паркирано
състояние, и предвид действието на специално договорените клаузи между страните в
Рамково споразумение от 14.01.2009 г. и последващото споразумение за заместване на
страна от 03.10.2013 г. В Рамковото споразумение от 14.01.2009 г. и по-конкретно в т. 1.2.3.
изрично е договорено, че не се прилага самоучастие. Цитираната разпоредба, с която
застрахователят е запознат, дерогира действието на чл. 8 от Общите условия, тъй като
Общите условия към договора за застраховка имат действие между страните, но
4
същевременно разпоредбите на Рамковото споразумение от 2009 г. и на споразумението от
03.10.2013 г. за заместване на страна по правоотношението по Рамково споразумение от
14.01.2009 г. се прилагат с предимство в отношенията между страните, поради което и
застрахователят не може да откаже заплащане на застрахователно обезщетение в пълен
размер, позовавайки се на чл. 8 от Общите условия. В тази връзка настоящият състав следва
да отбележи, че по делото не са налице доказателства за прекратяване на договореното в
Рамковото споразумение от 2009 г. и в споразумението от 03.10.2013 г. с тримесечно
предизвестие, поради което същите са подновявани автоматично – Раздел „IV. Срок на
споразумението“ и намират приложение в конкретния казус, т. е. ответното дружество
дължи застрахователно обезщетение в пълен размер.
Предвид данните, че ответното застрахователно дружество е заплатило сумата от 372,92
лв., а размерът на вредите е 720 лв., то искът правилно е бил уважен в пълния предявен
размер от 347,08 лв.
Поради съвпадането на крайните изводи на настоящия съдебен състав с тези на Софийски
районен съд, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, включително и в частта за
разноските.
По разноските пред въззивната инстанция:
При този изход на спора разноски се дължат на въззиваемата страна – ищец в размер на
360 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение съгласно приложените доказателства за
заплащане на възнаграждението и за регистрация на адвоката по ЗДДС. Възражението на
насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, тъй като претендираното
адвокатско възнаграждение е в минимален размер съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл. 7, ал. 2, т. 1.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20075868 от 24.03.2021 г. по гр. д. № 64520/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, III ГО, 180 състав.
ОСЪЖДА „ЗД Е.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „******* да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район „*******, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 360 лв.
(триста и шестдесет лева) с ДДС – адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6