Р Е Ш Е
Н И Е № 279
гр.Хасково, 03.05.2019год.
В и м е т о н а н
а р о д а
Хасковският районен съд
в публичното заседание на единадесети април
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар: Елена Стефанова
Прокурор:
като разгледа докладваното от Съдията гр.д. № 1967 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е
от „А
1 България“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр.София, Район „Илинден“, ул.“Кукуш“ № 1, ЕИК *********, против Н.А.Д.,***, иск с правно
основание чл.415, ал.1 вр. чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 и чл.92 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че възоснова
на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу ответницата било образувано Ч.гр.д №
103/2018г. по описа на Pайонен съд-Хасково, заповедта
по което била връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Изложеното
обосновавало правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия установителен иск. Посочва се още в исковата молба, че
между ищеца и ответницата съществувал и валидно действал Договор с индивидуален
потребителски номер М3834754 от 16.10.2013г., с който на ответницата била
предоставяни услуги за посочен мобилен номер. Съгласно чл.26 от Общите условия
на мобилния оператор „Заплащането на услугите се извършва възоснова
на месечна фактура, която се издава на името на абоната. При сключване на
договора „Мобилтел“ уведомява всеки абонат за таксуващия период, за който ще му
бъде издавана фактура. Промяната на този период може да бъде извършвана
едностранно от „Мобилтел“ след предварително уведомление до абоната.
Неполучаването на фактурата не освобождава абонатите от задължението им за
плащане на дължимите суми“. В срока на действието на договора ищецът издал на
абоната следните фактури: Фактура № *********/19.01.2015г., с падеж
на плащане 03.02.2015г., за отчетен период от 16.12.2014г. до 15.01.2015г., за
ползване на далекосъобщителни услуги за сумата от 40.79 лева; Фактура №
*********/19.02.2015г., с падеж на плащане 06.03.2015г., за отчетен период от
16.01.2015г. до 15.02.2015г., за ползване на далекосъобщителни услуги за сумата
от 38.63 лева; Фактура № *********/17.03.2015г.,
с падеж на плащане 17.03.3015г., за отчетен период от 16.02.2015г. до
15.03.2015г., в която била начислена неустойка за предсрочно прекратяване на
договора за далекосъобщителни услуги в размер на 311.25 лева и Фактура №
*********/19.03.2015г., с падеж на плащане 03.04.2015г., за отчетен период от
16.02.2015г. до 15.03.2015г., за ползване на далекосъобщителни услуги за сумата
от 0.43 лева. Ответницата не изпълнила задълженията си по посочения
договор, като не била заплатила в срок всички дължими към ищеца суми за потребени договорни услуги, което обусловило правото на
мобилния оператор да прекрати едностранно сключения договор и да начисли
неустойка за предсрочно прекратяване на договора. Посочва се още в исковата
молба, че ищецът имал право да получава в срок всички дължими от абоната суми
за ползването на предоставените услуги, както и имал право да получава в срок
всички суми по т.34.а-34.в от Общите условия. Видно било от договора, че
ответницата се е съгласила и приела Общите условия на оператора за
взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги. Съгласно
чл.37.а от ОУ /Доп. Съгласувано с Решение № 639/13.04.2006г. на КРС
/ ищецът имал право да получава в срок всички дължими от абоната суми за
ползването на предоставените услуги. Съгласно чл.26.5 ищецът предоставял на
абоната 15-дневен срок след издаването на фактурата за плащане на посочената в
нея сума. Дължимите, съгласно договорите, и неплатени от ответницата суми за
ползвани далекосъобщителни услуги по договорите с оператора, обусловило правото
на последния /чл.54 от ОУ/ да прекрати едностранно индивидуалния договор на
ответницата. По силата на чл. 26.4 от Общите условия на „Мобилтел“ ЕАД
неполучаването на фактура не освобождавало потребителя от
задължението му за плащане на дължимата сума. Заплащането на услугите се
извършвало възоснова на месечна фактура, която се
издавала на името на абоната. При сключване на договора ищецът уведомявал всеки
абонат за таксуващия период, за който ще му бъде издавана фактура. Промяната на
този период можела да бъде извършвана едностранно от ищеца след предварително
уведомление до абоната. Неполучаването на фактурата не освобождавало абонатите
от задължението им за плащане на дължимите суми. Потребителят отговарял и
дължал връщане на оператора и на всякакви допълнителни /извънредни/
разходи, свързани със събирането на вземания, присъдени по съдебен ред.
Съгласно чл.27 от Общите условия, плащането на посочената във фактурата сума се
извършвало в срока, указан на фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата
на издаването й, като при неспазване на срока потребителят дължал неустойка за
забава в размер на законната лихва за всеки ден закъснение. Представените
фактури сами по себе си не били основание за плащане, но ответницата била
сключила договор и била ползвала съответната далекосъобщителна услуга, която не
заплатила и така била в неизпълнение на договора си. Предвид изложеното,
моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение
на ответницата, че дължи на ищеца сумата в размер на 79.85 лева – незаплатена
далекосъобщителна услуга по Договор М3834754 от 16.10.2013г.
и 311.25 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на договора, които
суми са присъдени по Ч.гр.д. № 103/2018г. по описа на Районен съд-Хасково.
Претендира разноски.
В срока по чл.131 от ГПК назначеният особен представител
на ответницата подава отговор на исковата молба, в който взема становище за
допустимост, но неоснователност на исковете. Оспорва ги изцяло, както по
основание, така и по размер. В съдебно заседание се поддържа подадения отговор
на исковата молба.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, във връзка с твърденията на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Цитираните в исковата молба доказателства са представени
по делото и от същите е видно, че имат посоченото в исковата молба съдържание,
поради което не следва отново същото да се преповтаря.
В настоящия процес ищецът не проведе пълно и главно
доказване, че възоснова
на сочения в исковата молба договор, респ. за потребени
по него услуги, са издадени процесните фактури, по
които на ответницата са начислени претендираните в
настоящото производство суми. В самите фактури не се сочи конкретният договор, възоснова на който са издадени, а само, че са по потребител
№ М3834754. Ищецът не доказа соченото от него обстоятелство, че възоснова именно на процесния договор
е налице ликвидно, изискуемо и неудовлетворено негово вземане от ответницата. В
този смисъл само по себе си наличието на фактури, дори и да се приеме, че
касаят процесния договор, дори и удостоверяващи претендираните суми, не може да обоснове извод за тяхната дължимост. Това е така, тъй като фактурата не е източник на
задълженията на получателя по нея, а само ги обективира.
Фактурата, като частен писмен документ, не притежава обвързваща съда доказателствена сила за удостоверените в нея вземания. При
оспорване от ответната страна в тежест на ищеца е да докаже основанието на обективираното във фактурата вземане, което, както вече бе
посочено, ищецът по делото не стори. Същевременно, от съдържанието на
представените по делото фактури се установява, че те съдържат суми не само за
ползване на далекосъобщителни услуги, както ищецът твърди в исковата молба, но
и за лизингови вноски, в каквато насока не са изложени твърдения в исковата молба.
Независимо от горното, налице е и още едно основание за
отхвърлянето на иска за главница изцяло. Едно от основните възражения на
процесуалния представител на ответницата по делото е, че представеният по
делото договор от 16.10.2013г. и Приложение № 1 към него не съдържат сочения в
исковата молба номер /М3834754/. Тежестта за доказване възникването и
съществуването на валидно облигационно правоотношение между ответницата и ищеца
бе именно за последния, който обаче не предприе никакви процесуални действия в
тази насока.
По изложените съображения иска за главница с правно
основание чл.79, ал.1 от ЗЗД за сумата от 79.85 лева ще следва да се отхвърли
като неоснователен и недоказан.
Изцяло недоказана по основание и
размер остана и претенцията на ищеца относно неустойката. Твърденията относно
нея са, че е за предсрочното прекратяване на договора. По делото липсва сочената
от него фактура за неустойката – № *********/17.03.2015г. Вместо това, ищецът представи
копие от Сметка от същата дата, издадена от него на името на ответницата за
посочената сума за неустойка, без да става ясно към кой точно договор се отнася
сметката, както и действително бил ли е прекратен. Аналогични на гореизложените
за фактурите, са съображенията на съда относно обвързващата съда доказателствена сила на посочената сметка за удостовереното
в нея вземане за неустойка, предвид което само по себе си това писмено
доказателство не може да обоснове извод за дължимостта
на неустойката по основание и размер. Независимо от горните съображения, в случай,
че се приеме, че претенцията на неустойка се основава действително на сочения
от ищеца договор между страните – съдът намира за нищожна процесната
клауза за неустойка, като противоречаща на добрите нрави, според критериите по
задължителната съдебна практика - ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС, а именно - уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност
се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството
и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението
/Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните,
неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са
уговорили - в случай, че абонатът наруши задълженията си, произтичащи от Приложението,
договора или Общите условия, в т.ч., ако по негово искане или вина договорът
бъде прекратен в рамките на определения срок за ползване, операторът има право
да прекрати договора и/или да получи неустойка в размер на всички стандартни
месечни абонаментни такси /без отстъпки/, дължими от от
датата на прекратяване до изтичане на определения срок за ползване. Такава
клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като съществено нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните
функции, които законодателят определя за неустойката. Това противоречие е
налице още при сключването на договора, при което не е налице валидно неустоечно съглашение, според чл.26, ал.1, вр.ал.4 от ЗЗД, и в тази си част договорът изобщо не е
породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение по нея. Клаузата от процесния договор
относно неустойката е нищожна и на още едно основание - като неравноправна и
неиндивидуално уговорена, съобразно чл.146 ал.1, вр.
чл.143, т.5 от ЗЗП, вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД, които разпоредби
са приложими и за настоящия случай. Съдът има предвид, че следва да следи
служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1.) е
нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква
събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата
/външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави /Решение №
229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др./; 4.) е налице неравноправна клауза в
потребителски договор /решение по дело № С-472/11 на Съдът на ЕС; решение № 23
от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., и др./. С оглед изложеното, следва и иска за
неустойка в размер на 311.25 лева да се отхвърли като изцяло като неоснователен
и недоказан.
На ищеца не са дължими разноски при
този изход на делото.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А1 България“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – гр.София, Район „Илинден“,
ул.“Кукуш“ № 1, против Н.А.Д., ЕГН **********,***, иск за признаване за
установено, че последната му дължи сумата от 79.85 лева - незаплатена далекосъобщителна
услуга по Договор № М3834754 от 16.10.2013г. и 311.25 лева
– неустойка за предсрочно прекратяване на договора, по Заповед №
66/12.01.2018г., издадена по Ч.гр. д. № 103/2018г. по описа на Районен
съд-Хасково.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.А.