№ 6575
гр. София, 31.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Павлинка П. Славова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100510900 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20119834/04.04.2024 г., постановено по гр.д. №
10670/2020 г. по описа на СРС, 148 състав, са уважени частично обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1
и ал. 3 КТ за осъждане на ответника „Моба“ ЕООД, ЕИК *********, да
заплати на ищеца Г. Н. И., ЕГН **********, сумата от 16 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – причинени болки и
страдания, и сумата от 757,76 лв., представляващи имуществени вреди за
закупуване на феморален пирон по Фактура № **********/26.10.2018 г. за
потребителска такса по Фактура № **********/29.10.2018 г., за транспортни
услуги (линейка до болницата) по Фактура № **********/29.10.2018 г., които
вреди са настъпили от трудова злополука от 21.10.2018 г. вследствие
претърпяно от ищеца пътнотранспортно произшествие на път към работното
му място при управление на мотоциклет марка „Пиаджо“, модел „Либерти“,
+400
рег. № ******** на път II-37 на км. 99, ведно със законна лихва върху
главниците от датата на настъпване на инцидента – 21.10.2018 г., до
окончателното им плащане.
1
С решението са отхвърлени исковете за горницата над 16 000 лв. до
претендираните 50 000 лв. и за горницата над 757,76 лв. до претендираните
1967,80 лв.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като
ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да
заплати на адв. А. Д., ЕГН **********, сумата от 1 908, 20 лв. Ответното
дружество е осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на
СРС сума в размер на 670,31 лв., представляваща дължима държавна такса, и
сума в размер на 128,99 лв. – възнаграждение за вещо лице. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 1710,78 лв.
Срещу така постановеното решение в уважителната част е депозирана
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство –
„Моба“ ЕООД.
Във въззивната жалба, уточнена с молба от 10.06.2024 г., се твърди, че
решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на
материалния и процесуалния закони, както и поради необоснованост.
Справедливият размер на обезщетението бил определен неправилно, като не
били взети предвид констатациите в съдебномедицинската експертиза и в
писмените доказателства, че ищецът е изписан в добро състояние, както и не
било отчетено старото счупване на крака на ищеца. Дори да не е допринесло
пряко за счупването, старата травма била допринесла за ускорения
дегенеративен процес в ставата. Не били взети предвид и моментът на
настъпване на увреждането, възрастта на ищеца и действително претърпените
болки и страдания. Ищецът самоволно бил нарушил установеното с трудов
договор работно време, тръгвайки на работа по-рано, проявил груба
небрежност при управлението на МПС, а претърпените болки и страдания се
градели само на показанията на съпругата на ищеца в нарушение на чл. 172
ГПК. Оспорва извода на съда, че съпричиняването е само 60 %, счита, че
следва да бъде поне 90 %, като излага подробни съображения. Възражението
за прихващане неправилно било оставено без уважение. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част и да отхвърли исковете или да намали
обезщетението при съобразяване на 90 % съпричиняване. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на
2
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Възразява срещу
аргументите на насрещната страна по отношение на определения размер на
обезщетението за неимуществени вреди от районния съд. Оспорва
твърденията, че 60 % съпричиняване е в занижен размер. Счита решението на
районния съд за правилно в обжалваната част и моли същото да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
В срока за отговор и на основание чл. 263, ал. 2 ГПК е постъпила и
насрещна въззивна жалба, с която се обжалва решението в отхвърлителната
част за разликата над 16 000 лв. до претендираните 50 000 лв. – за
обезщетение за неимуществени вреди. В тази част решението било
незаконосъобразно, неправилно и неаргументирано, противоречащо на
материалния закон. Ищецът счита, че размерът на определеното обезщетение
– 40 000 лв., е занижен още преди отчитането на съпричиняването. Оспорва
извода на съда за проявена груба небрежност. Оспорва и процента на
съпричиняване. Недоказан бил приносът на ищеца в причиняването на
вредите. При доказване на съпричиняване, моли да бъде определен по-нисък
процент. Не било анализирано бездействието на работодателя по отношение
на транспорта до работното място. Моли решението да бъде отменено в
обжалваната част, а искът за обезщетение за неимуществени вреди да бъде
уважен изцяло. Претендира разноски.
В срока за отговор на насрещната въззивна жалба по чл. 263, ал. 3 ГПК
(насрещната въззивна жалба е връчена на 23.08.2024 г., като в съобщението е
посочено, че може да се депозира отговор в двуседмичен срок, който изтича
на 06.09.2024 г., петък, празничен ден, а отговорът е подаден на 09.09.2024 г. –
първият работен ден след 06.09.2024 г.) е депозиран такъв от ответника по
исковете, с който я оспорва като неоснователна. Моли насрещната въззивна
жалба да бъде оставена без уважение. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Насрещната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК от
3
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с
която съдът се е произнесъл по претенцията за неимуществени вреди. В
частта, с която районният съд се е произнесъл по претенцията за имуществени
вреди, решението е влязло в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 30.10.2019 г.,
депозирана пред СГС, където е образувано гр.д. № 14183/2019 г. по описа на
СГС, I-5 състав, с която са предявени обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 и ал. 3 КТ за осъждане
на ответника „Моба“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на ищеца Г. Н. И.,
ЕГН **********, сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди – причинени болки и страдания, и сумата от 1967,80
лв., представляващи имуществени вреди за закупуване на феморален пирон
по Фактура № **********/26.10.2018 г. за потребителска такса по Фактура №
**********/29.10.2018 г., за транспортни услуги (линейка до болницата) по
Фактура № **********/29.10.2018 г., които вреди са настъпили от трудова
злополука от 21.10.2018 г., вследствие претърпяно от ищеца
пътнотранспортно произшествие на път към работното му място при
управление на мотоциклет марка „Пиаджо“, модел „Либерти“, рег. №
+400
******** на път II-37 на км. 99, ведно със законна лихва върху главниците
от датата на настъпване на инцидента – 21.10.2018 г., до окончателното им
плащане.
4
Предявени са искове с правно основание чл. 200, ал. 1 и ал. 3 КТ, като
основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи
при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти:
1) че съществува трудово правоотношение между ищеца и ответника; 2) че
през времето на трудовото правоотношение – при или по повод изпълнение на
възложената работа, в частност на път за работа – е настъпила сочената в
исковата молба трудова злополука, надлежно установена от НОИ; 3) вид и
размер на вредите (при неимуществените вреди – интензитет и
продължителност, при имуществените – стойност на разходи за лечение),
причинени от трудовата злополука; 4) причинно-следствена връзка между
трудовата злополука и причинените вреди.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже възраженията си – това по чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ – проявена груба
небрежност от страна на ищеца, както и възражението си за прихващане – 1)
наличие на безсрочно трудово правоотношение между страните, прекратено
чрез дисциплинарно уволнение, като заповедта е влязла в сила; 2) размер на
последното брутно трудово възнаграждение на ищеца; 3) срок на
предизвестието. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ищеца е
да установи, че е платил претендираното обезщетение, ако твърди такъв факт,
както и останалите си възражения за недължимост на сумата.
В настоящия случай страните не спорят по отношение на три от четирите
елемента от фактическия състав на основната претенция на ищеца – за
обезщетение за неимуществени вреди – че е съществувало валидно трудово
правоотношение между страните, че на път за работа е настъпила сочената в
исковата молба злополука, призната за трудова с разпореждане на НОИ, както
и че претърпените вреди са в причинно-следствена връзка с трудовата
злополука. Тези факти се установяват и от представените по делото
доказателства – Трудов договор № 1198/30.11.2015 г. (л. 39 от делото на
СРС), Допълнително споразумение към трудовия договор от 01.01.2016 г.
(л. 21 от първоинстанционното дело на СГС), Допълнително споразумение
към трудовия договор от 01.01.2017 г. (л. 22 от първоинстанционното дело на
СГС), Длъжностна характеристика на длъжността охранител въоръжена
охрана (л. 23 от първоинстанционното дело на СГС), Констативен протокол
за ПТП с пострадали лица № 36/21.10.2018 г. (л. 10 от първоинстанционното
5
дело на СГС), Епикризи от октомври 2018 г. (л. 11 и сл. от
първоинстанционното дело на СГС) и от януари 2019 г. (л. 14 от
първоинстанционното дело на СГС), Протокол с резултати от
рентгенологично изследване от 25.03.2019 г. (л. 15 от първоинстанционното
дело на СГС), Протокол на медицинска комисия от 15.10.2019 г. (л. 16 от
първоинстанционното дело на СГС), Амбулаторен лист от 15.10.2019 г. (л. 17
от първоинстанционното дело на СГС), Експертно решение №
1623/22.04.2019 г. (л. 18 от първоинстанционното дело на СГС), Експертно
решение № 2463/19.06.2019 г. (л. 19 от първоинстанционното дело на СГС),
Експертно решение № 3140/19.08.2019 г. (л. 20 от първоинстанционното дело
на СГС), Експертно решение № 4907/09.12.2019 г. (л. 22 от делото на СРС),
Производствена характеристика от 08.04.2019 г. (л. 25 и сл. от
първоинстанционното дело на СГС), Декларация за трудова злополука от
07.12.2018 г. (л. 27 от първоинстанционното дело на СГС), Обстоятелствени
пояснения към декларацията (л. 28 от първоинстанционното дело на СГС),
Разпореждане № 22862/13.12.2018 г. на НОИ за признаване на злополуката за
трудова (л. 29 от първоинстанционното дело на СГС); Обяснение от
06.11.2018 г. на ищеца за претърпяното ПТП (л. 13 от делото на СРС),
Епикриза от ноември 2019 г. (л. 26 от делото на СРС), заключение по
съдебномедицинска експертиза и показания на разпитаните свидетели.
Спорни в настоящото производство са въпросите за вида и размера на
претърпените неимуществени вреди, дали е налице груба небрежност в
поведението на ищеца и, при положителен отговор, какъв е процентът на
съпричиняване. Такива са оплакванията на страните както във въззивната
жалба, така и в насрещната въззивна жалба. По тези въпроси съдът намира
следното:
Чл. 51 ЗЗД предвижда, че на обезщетяване подлежат всички вреди, пряка
и непосредствена последица от увреждането. Според чл. 52 ЗЗД пък
обезщетението за претърпени неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост.
Неимуществените вреди представляват болки и страдания, които са
неизмерими с пари и затова следващото се за тях обезщетение се определя от
принципа на справедливостта, очертан в чл. 52 ЗЗД. Обезщетението следва да
репарира последиците от тези вреди, като следва да бъде съобразено с
6
обществено-икономическата конюнктура към момента на увреждането, за да
бъде то социално справедливо и за да може размерът му да е еквивалент на
претърпените неимуществени вреди и да ги компенсира, без да се допуска
неоснователно обогатяване за сметка на причинителя. Да определи съдът
справедливо обезщетение означава да определи точен паричен еквивалент на
всички понесени от конкретното увредено лице емоционални, физически и
психически сътресения.
Съгласно ППВС № 4/1968 г. „понятието „справедливост“ по смисъла на
чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива
обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му,
обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване
състоянието на здравето, причинените морални страдания,
осакатявания, загрозявания и др.“.
Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен обезщетяване
на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и решението на съда
е в съответствие с посочения принцип, когато са съобразени всички
установени релевантни обстоятелства чрез ангажираните по делото
доказателства – така Решение № 329 от 06.06.2024 г. по гр. д. № 3209 / 2023 г.
на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение.
Съдът е длъжен в мотивите на решението да посочи както релевантните
за конкретния случай обстоятелства, така и значението им за присъдения
размер обезщетение, след като се анализират събраните по делото
доказателства и се обсъдят всички правнорелевантни доводи и възражения на
страните – в този смисъл т. 11 от ППВС № 4/1968 г., Решение № 528 от
16.08.2024 г. по гр. д. № 1706 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр.
отделение, Решение № 504 от 29.07.2024 г. по гр. д. № 1455 / 2023 г. на
Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение.
Посочените в ППВС № 4/1968 г. обстоятелства са примерни и
неизчерпателни. Във всеки конкретен случай съдът следва да прецени
множество други специфични обстоятелства при определяне на справедливия
размер на обезщетението – така Решение № 504 от 29.07.2024 г. по гр. д. №
7
1455 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение.
От приетата по делото и неоспорена от страните съдебномедицинска
експертиза се установява, че ищецът е получил травма на десния долен
крайник, довела до фрактура на бедрената кост в нейната средна трета. Това се
счита за тежко травматично увреждане на най-голямата и здрава кост в
човешкия скелет, водещо до значителна кръвозагуба (около 1,5 литра) и
налагащо оперативно лечение. Вещото лице е посочило, че от представената
медицинска документация следва извод за наличие на причинно-следствена
връзка между увреждането и процесното ПТП.
Съгласно заключението лечението на ищеца е започнало в
„Унихоспитал“, гр. Панагюрище, от 21.10.2018 г. до 29.10.2018 г., с
хоспитализация по спешност за 8 дена. След направени лабораторни и
апаратни изследвани е поставена диагноза „Фрактура на тялото (диафизата) на
бедрената кост“. След подготовка ищецът е бил опериран – кръвна репозиция
и метална остеосинтеза с имплант – интрамедуларен бедрен пирон, който се
поставя вътре в костта след наместване на фрактурата, застопорен в краищата
си с по 2 винта. Изписан е без усложнения, с дадени указания за домашно-
амбулаторен режим и назначена медикаментозна терапия с Ксарелто и
Милгамма.
Следващата хоспитализация – за 3 дена, е станала отново в
„Унихоспитал“, гр. Панагюрище, от 08.01.2019 г. до 11.01.2019 г. (неточно
посочено в експертизата 18.01.2019 г. с оглед епикризата, намираща се на л. 14
от първоинстанционното дело на СГС). По медицинските стандарти за
операцията на ищеца същият е приет за изваждане на двата винта,
застопоряващи горния край на пирона. Тази операция започва при започнало
калусообразуване (зарастване) на фрактурата и се нарича динамизиране на
пирона. Прави се за осигуряване на малко по-голямо натоварване в зоната на
фрактурата с цел да се стимулира костообразуването. Ищецът е изписан без
съдовоневрологичен дефицит, с дадени указания за 2 контролни прегледа и
назначена терапия с Ксарелто и аналгетик при нужда.
Третата хоспитализация – отново за 3 дена, е станала в МБАЛ „Скин
Системс“, с. Доганово, общ. Елин Пелин, от 11.11.2019 г. до 14.11.2019 г., по
повод оперативно изваждане на последните два винта от долната страна на
големия бедрен имплант (интрамедуларен пирон). От локалния статус е
8
установена липса на функционален дефицит в активните движения на дясната
тазобедрена и колянна стави и липса на хипотрофия на бедрената
мускулатура. Ищецът е изписан в добро състояние, с указания да продължи
антукоагулантното лечение и евентуална физиотерапия.
От представените документи – 3 решения на ТЕЛК за продължаване на
временна неработоспособност на ищеца до 17.10.2019 г. и едно за 30 %
временно ставно увреждане (срок 1 година), след като са намерени ограничени
движения в дясната колянна става, както и амбулаторен лист от 15.10.2019 г., в
който е отбелязано, че ищецът има самостоятелна походка с едно помощно
средство – бастун, като за това има наслагване на старо счупване на дясната
бедрена шийка отпреди 10 години – следва извод, че ищецът е бил във
временна неработоспособност от 21.10.2018 г. до 17.10.2019 г. или почти една
година. Според заключението на вещото лице оздравителният процес при
ищеца е бил по-продължителен от медицинските критерии за подобен тип
счупване, който е около 6-8 месеца.
В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че предходното счупване –
на бедрена шийка на същата кост, е станало преди повече от 10 години,
зараснало е и няма особено влияние за настъпването на новата фрактура, но
има значение за самата тазобедрена става, като дори при правилно лекуване се
ускорява естественият дегенеративен процес в ставата.
От показанията на свидетеля Г.П. И.а, съпруга на ищеца, се установява, че
инцидентът със съпруга се случил през месец октомври 2018 г. в неделен
ден, когато нямало автобуси, с които ищецът да отиде на работа. Ищецът
съобщил за претърпяната катастрофа около 15 минути, след като е тръгнал за
работа. Св. И.а тръгнала към мястото на инцидента, заварила ищеца в средата
на т.нар. „мармаладен завой“, където ставали множество инциденти, дошла
линейка и ищецът бил откаран в болница. След като лекарите обяснили, че
е счупена горната част на десния долен крайник на ищеца и се налага сложна
операция, тъй като коляното му е натрошено, св. И.а се съгласила да бъде
извършена операцията. След първата хоспитализация трябвало да бъдат
подсигурени линейка и хора, с помощта на които да бъде транспортиран
ищецът до дома му, където да продължи лечението му. Вкъщи ищецът не
можел да се обслужва сам, да ходи до тоалетна, за всичко му помагала св. И.а.
При контролния преглед трябвало да бъде ангажиран бус, за да може ищецът
9
да бъде транспортиран в легнало състояние, тъй като последният не можел да
се изправя. След втората операция – за изваждане на „единия болт“ (в тази
част свидетелските показания не кореспондират изцяло с медицинската
документация и заключението на вещото лице, според които при втората
операция са премахнати горните два от четирите винта, крепящи
интрамедуларния пирон в костта на ищеца, като съдът приема, че с израза
„единия болт“ св. И.а всъщност има предвид именно тези два винта, като
съдът отдава разминаването на непознаване на медицинската терминология от
страна на свидетеля), ищецът започнал да сяда вкъщи, била закупена
проходилка. За изваждането на последните болтове св. И.а трябвало да пътува
с ищеца до гр. Елин Пелин, където се преместил докторът, поради което пак
трябвало да бъде наемана кола. След третата операция започнал да се подува
кракът и да изтръпва. Свидетелят посочва, че ищецът, пет години по-късно,
леко накуцва вследствие на травмата. Св. И.а уточнява, че до изваждането на
първите винтове – през януари 2019 г., ищецът трябвало да лежи и тя го
обслужвала.
Тази фактическа обстановка е правилно установена и от
първоинстанционния съд, който е кредитирал показанията на св. И.а изцяло
като логични, последователни, безпротиворечиви и подкрепени от останалите
доказателства по делото.
Не може да бъде споделено възражението на въззивника ответник, че
свидетелските показания на съпругата на ищеца са ценени в разрез с нормата
на чл. 172 ГПК.
Съгласно чл. 172 ГПК показанията на роднините, на настойника или на
попечителя на посочилата го страна, на осиновителите, на осиновените, на
тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански
или наказателен спор, на пълномощниците, посочени от техните доверители,
както и на всички други, които са заинтересовани в полза или във вреда на
една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по
делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост.
Безспорно съпругата на ищеца попада в категорията на чл. 172 ГПК, но
тази разпоредба не изключва a priori доказателствената стойност на дадените
от посочените в същата лица свидетелски показания, а поставя допълнителни
критерии, с които съдът следва да се съобрази при преценката на
10
достоверността на същите. Съдебната практика е категорична, че към
показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена
критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да
бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която
свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната
страната. Съдът следва да изложи аргументи налице ли са основания да не се
дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако се приеме, че
свидетелските показания са достоверни, като основани на лични и
непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за
доказани – така напр. Решение № 315 от 30.05.2024 г. по гр. д. № 2397 / 2023 г.
на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение, Решение № 173 от 15.03.2024
г. по гр. д. № 3303 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение.
В настоящия случай въззивният съд споделя извода на районния, че
свидетелските показания на съпругата на ищеца следва да бъдат кредитирани,
тъй като те възпроизвеждат лични възприятия на същата по отношение на
претърпените от ищеца болки и страдания. Житейски обосновано и логично е
сведения за претърпени болки и страдания да бъдат дадени именно от най-
близките на пострадалия лица, тези, с които същият живее заедно, които имат
дълготрайно наблюдение над състоянието му във възстановителния период –
съпруг, деца, роднини, приятели. Показанията на св. И.а не са в противоречие
с останалите доказателства по делото, противно на твърденията на въззивника
ответник, а и отразяват обичайните и предполагаеми болки, страдания и
затруднения, които едно лице с подобно травматично увреждане – счупена
бедрена кост, може да претърпи в периода на възстановяване след
претърпения инцидент.
При определяне на справедливия размер на обезщетението съдът отчита
обстоятелствата, че ищецът е бил хоспитализиран три пъти – веднъж за 8 дена
и два пъти за по 3 дена, претърпял е три операции при всяко хоспитализиране
– за поставяне на интрамедуларен бедрен пирон вътре в костта след
наместване на фрактурата, застопорен в краищата си с по 2 винта, и за
премахване впоследствие на винтовете, както и че оздравителният процес е
продължил между 50 % и 100 % по-дълго от медицинските критерии за
подобен тип счупване – при очакван оздравителен процес от около 6-8 месеца
същият е продължил при ищеца в рамките на почти цяла година.
11
Изписването на ищеца „в добро състояние“ след последната оперативна
интервенция е немислимо да се интерпретира в смисъл, че ищецът не е
преживявал болки и страдания вследствие на увреждането и на операцията.
Това, че не се установява функционален дефицит в активните движения на
дясната тазобедрена и колянна стави или хипотрофия на бедрената
мускулатура, също не означава, че състоянието на ищеца след третата
операция е било безболезнено, а че неговото възстановяване е без
усложнения. Следователно не може да бъде споделено твърдението на
въззивника ищец, че районният съд не е взел предвид тези обстоятелства,
точно обратното, същият ги е преценил при определяне на справедливия
размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Обстоятелството, че ищецът е пътувал към работното си място по-рано от
определения в трудовия му договор час, от което въззивникът ответник
извежда, че първият е нарушил самоволно и съзнателно установеното по
трудов договор работно време, е ирелевантно за определяне на справедливия
размер на обезщетението. По делото е безспорно обстоятелството, че ищецът
е пътувал именно за работа, следвало е да престира работната си сила в деня
на инцидента, като това дали е пътувал за работа по-рано от необходимото не
може да бъде по никакъв начин квалифицирано като съзнателно нарушение на
установеното в трудовия договор работно време. Възражението на въззивника
в тази насока е неоснователно.
Доколкото старото счупване на бедрената шийка на същата кост, случило
се 10 години преди процесния инцидент, няма пряко отношение към
настъпването на процесното травматично увреждане, видно от заключението
на вещото лице по съдебномедицинската експертиза, в което е посочено, че
старото счупване има отношение към естествените дегенеративни процеси в
ставата, то съдът следва да приеме, че това старо счупване не е допринесло за
по-дългия възстановителен период на процесното счупване на тялото на
бедрената кост, продължил около една година.
Когато се прави преценка за размера на обезщетението по см. на чл. 52
ЗЗД, съдът следва да отчете възрастта на пострадалото лице от гледна точка
както на възстановителния период, така и на претърпените болки и страдания
вследствие на увреждането. Като взема предвид, че пострадалият е бил на 66
години към момента на инцидента, въззивният съд приема, че както
12
възстановителният период, така и интензитетът на претърпените болки и
страдания са в завишен размер. Възрастта на пострадалия от гледна точка на
управлението на мотоциклет в деня на инцидента следва да бъде преценена с
оглед възражението за евентуално наличие на груба небрежност, което ще
бъде обсъдено по-надолу в мотивите.
При определяне на справедливото обезщетение съдът следва да вземе
предвид претърпените от ищеца болки и страдания, които в началото на
възстановителния период са били с по-голям интензитет, тъй като, видно от
доказателствата по делото, се е налагало приемане на лекарства с обезболяващ
ефект – Милгамма като аналгетик с неврологичен ефект. До оперативното
отстраняване на първите два винта през януари 2019 г., ищецът не е можел да
се обслужва самостоятелно, за което му е помагала съпругата му – св. И.а.
След тази оперативна намеса ищецът е започнал да сяда, да използва
проходилка и постепенно са започнали да отшумяват болките и страданията
от претърпяното травматично увреждане. Съдът приема за установено и
обстоятелството, че пет години след инцидента ищецът все още накуцва с
пострадалия крак, което е в причинно-следствена връзка именно с трудовата
злополука, т.е. не е налице стопроцентово възстановяване и липса на болка
при използване на долния десен крайник по предназначение. За последното
съдът кредитира свидетелските показания на св. И.а.
По делото не се установява наличие на търпени от ищеца психически
страдания, по-големи от обичайните, съпровождащи подобно травматично
увреждане.
Съобразявайки всичко казано дотук, както и икономическата конюнктура
през 2018 г., когато е настъпило увреждането, въззивният съд приема, че
справедливото и адекватно обезщетение за травмите, причинени на ищеца
вследствие на трудова злополука от 21.10.2018 г., изразяващи се във фрактура
на тялото (диафизата) на бедрената кост на десния долен крайник, е в размер
на 50 000 лв.
По възражението за груба небрежност – чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ:
Съгласно чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ отговорността на работодателя може да се
намали, когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е
допуснал груба небрежност.
13
В хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е
допринесъл за настъпване на злополуката, съдът трябва да се изследва точно
обективното съотношение на приноса на пострадалия. Той следва да изясни и
изложи мотиви за това в какво се изразява проявената груба небрежност – кои
действия са извършени при липса на елементарно внимание и при пълно
пренебрегване на правилата за безопасност, и в зависимост от това да
определи степента на съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде
намалено дължимото от работодателя обезщетение – така Решение № 106 от
19.02.2024 г. по гр. д. № 2405 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
отделение.
Понятието „небрежност“ не е легално дефинирано, но доктрината и
съдебната практика безпротиворечиво приемат, че такава е налице тогава,
когато лицето несъзнавано не е предоставило грижата на добрия стопанин при
изпълнение на задълженията си. Грубата небрежност се отличава от
обикновената небрежност по степен, но не и по форма, и представлява
неполагане на тази грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със
съответната дейност при подобни условия. В този смисъл са Решение № 366
от 17.06.2024 г. по гр. д. № 3980 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
отделение, Решение № 348 от 12.06.2024 г. по гр. д. № 2059 / 2023 г. на
Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение и много други.
В настоящия случай трудовата злополука е възникнала по пътя към
работното място на ищеца и представлява пътнотранспортно произшествие.
Тежките нарушения на правилата за движение по пътищата, станали
причина за пътнотранспортно произшествие, при което е пострадал
работникът или служителят, съставляват груба небрежност по смисъла на чл.
201, ал. 2 КТ – така Решение № 18 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 434 / 2011 г. на
Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение.
При управление на моторно превозно средство груба небрежност ще е
налице тогава, когато и най-невнимателният водач би намалил съществено
скоростта, за да избегне настъпването на ПТП. В този смисъл и Решение №
366 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 3980 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 4-то
гр. отделение.
От представените по делото доказателства – Писмо-искане за
представяне на обяснения от 09.01.2020 г. (л. 24 от делото на СРС),
14
Обяснения на ищеца от 13.01.2020 г. (л. 23 от делото на СРС), АУАН №
763152/23.10.2018 г. (л. 56 от делото на СРС), АУАН № 1098/23.10.2018 г. (л.
57 от делото на СРС) и Наказателно постановление № 18-0310-
000913/29.10.2018 г. (л. 58 от делото на СРС), се установява, че ищецът е
извършил следните нарушения на ЗДвП: управляване на моторно превозно
средство с несъобразена с пътните условия скорост – чл. 20, ал. 2 ЗДвП, и
управление на моторно превозно средство, без да притежава съответно
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
моторното превозно средство – чл. 150а, ал. 1 ЗДвП. Това обстоятелство не се
оспорва от ищцовата страна, но се оспорва, че е налице груба небрежност,
евентуално определената от районния съд степен на съпричиняване.
При съвкупната преценка на доказателствата по делото въззивният съд
приема, че с поведението си ищецът безспорно е допринесъл за увреждането
си. Същият се е движел със скорост, несъобразена с пътните условия, на
място, известно с множество настъпващи пътнотранспортни произшествия,
като е управлявал моторно превозно без валидно свидетелство за управление,
съответстващо на категорията на това МПС. Доколкото допуснатите
нарушения на правилата за движение по пътищата са тежки и
преимуществено поведението на ищеца е довело до претърпените
увреждания, то въззивният съд намира за установено, че ищецът е действал
при проявена груба небрежност, поради което възражението за съпричиняване
е доказано по основание. По отношение на размера обаче въззивният съд
намира, че степента на съпричиняване е в размер на 50 %, съобразявайки
обстоятелствата, при които е настъпило процесното ПТП – несъобразената
скорост и липсата на СУМПС.
При тези мотиви на въззивния съд ищцовата претенция за обезщетение за
неимуществени вреди вследствие на трудова злополука от 21.10.2018 г. е
основателна за сумата от 25 000 лв. – 50 % от определеното справедливо
обезщетение в размер на 50 000 лв.
По възражението за прихващане:
В отговора на исковата молба е направено възражение за прихващане със
сума в размер на 577,68 лв., представляваща обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение на ищеца на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1
КТ. За установяване на това вземане пред първата инстанция е представено
15
Решение № 260533/14.09.2020 г. по гр.д. № 848/2020 г. по описа на РС –
Пазарджик, за което ответникът е посочил, че е влязло в сила. Тъй като
решението е без печат „Влязло в сила“ и не са представени други
доказателства за влизането му в сила, районният съд е оставил възражението
без уважение.
В хода на въззивното производство ответното дружество е направило
искане за извършване на служебна проверка дали посоченото решение е
влязло в сила. Това искане е оставено без уважение от въззивния съд. В
съдебно заседание е направено ново искане – за приемане на справка от
ЕПЕП, от която да се установи, че решението е влязло в сила. Въззивният съд
е оставил искането без уважение като преклудирано.
В случая обстоятелството дали решението е влязло в сила или не е
ирелевантно за уважаването на възражението за прихващане. Това е така, тъй
като от приетото по делото като писмено доказателство решение без
отбелязване за влизане в сила не може да се установи наличие на вземане за
сумата от 577,68 лв., представляваща обезщетение в размер на брутното
трудово възнаграждение на ищеца на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 КТ. В
решението са отхвърлени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 4 КТ
и чл. 222, ал. 2 КТ, предявени от Г. И. срещу „МОБА“ ЕООД, като Г. И. е
осъден да заплати на „МОБА“ ЕООД сума в размер на 420 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение. Решението не установява твърдяното от
ответника с възражението за прихващане вземане, поради което същото
правилно е оставено без уважение.
При тези изводи на въззивния съд решението на първоинстанционния съд
следва да бъде частично отменено за сумата от 9000 лв., а ответното
дружество следва да бъде осъдено да ги заплати. В останалата обжалвана част
решението подлежи на потвърждаване.
По отношение на разноските:
Пред първата инстанция:
В Определение № 224/09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5263/2015 г. на IV Г.О. на
ВКС е посочено, че „при постановяване на решението си въззивният съд
трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи
дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на
16
измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред
втората инстанция разноски“.
Ищецът не е доказал извършване на разноски.
В полза на адв. Д. е присъдена на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от
1908,20 лв., срещу която не е възразено. При този изход от въззивното
производство в полза на адв. Д. и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се
присъдят допълнително 800 лв.
Ответникът е претендирал и доказал разноски в размер на 2525 лв. Срещу
размера на адвокатското възнаграждение е възразено по реда на чл. 78, ал. 5
ГПК, като районният съд е оставил възражението без уважение като
неоснователно. При тези обстоятелства и поради липса на оспорване по реда
на чл. 248 ГПК въззивният съд е обвързан от размера на сторените разноски. С
оглед изхода от настоящата инстанция на ответника се дължат 1273,49 лв. На
същия са присъдени 1710,78 лв., поради което решението на районния съд
следва да бъде отменено за горницата над 1273,49 лв. до присъдените
1710,78 лв.
Ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да плати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на СРС сумата от 670,31 лв. за
държавна такса и сумата от 128,99 лв. за депозит за вещо лице. При изхода на
делото пред въззивната инстанция дължимите суми са съответно 1030,31 лв. и
198,26 лв., поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати
допълнително 429,27 лв.
Пред въззивната инстанция:
При този изход от делото право на разноски имат и двете страни:
Въззивникът ищец претендира адвокатско възнаграждение в полза на адв.
Д. по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
При предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА съдът
определя по справедливост присъжданото адвокатското възнаграждение.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че
наредба от национално ниво, която определя минимални размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер,
противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд
следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява
17
реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НМРАВ има
само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с
посочените в нея минимални размери.
Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I
Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства
на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни
случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и
Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и
много други.
Съобразявайки, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност,
както и че пред СГС е проведено едно съдебно заседание, в което не са
събирани доказателства, а адв. Д. се е явила, спорът е с висок материален
интерес, съдът приема, че справедлив еквивалент на положения от адвоката
труд възлиза на 1000 лв. На адв. Д. следва да бъдат заплатени 500 лв.,
съответни на изхода от въззивното производство.
Въззивникът ответник претендира сторени по делото разноски за
държавна такса. Доколкото неговата въззивна жалба е изцяло отхвърлена,
разноските следва да останат в негова тежест.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззивникът ответник следва да заплати
по сметка на СГС сумата от 180 лв. – държавна такса за въззивното
обжалване.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
18
настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20119834/04.04.2024 г., постановено по гр.д. №
10670/2020 г. по описа на СРС, 148 състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
частично осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 и ал. 3 КТ за
осъждане на ответника „Моба“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на ищеца
Г. Н. И., ЕГН **********, за сумата от 9000 лв., представляваща разликата
над присъдената сума в размер на 16 000 лв. до сумата от 25 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – причинени болки и
страдания, вследствие претърпяно от ищеца пътнотранспортно произшествие
на път към работното му място при управление на мотоциклет марка
+400
„Пиаджо“, модел „Либерти“, рег. № ******** на път II-37 на км. 99, ведно
със законна лихва върху главниците от датата на настъпване на инцидента –
21.10.2018 г., до окончателното им плащане, както и В ЧАСТТА ЗА
РАЗНОСКИТЕ, с която ищецът Г. Н. И., ЕГН **********, е осъден на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника „Моба“ ЕООД, ЕИК
*********, горницата над 1273,49 лв. до присъдените 1710,78 лв., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Моба“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на ищеца Г. Н.
И., ЕГН **********, на основание чл. 200, ал. 1 и 3 КТ на Г. Н. И., ЕГН
**********, сумата от 9000 лв., представляваща разликата над присъдената
сума в размер на 16 000 лв. до сумата от 25 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди – причинени болки и страдания,
вследствие претърпяно от ищеца пътнотранспортно произшествие на път към
работното му място при управление на мотоциклет марка „Пиаджо“, модел
+400
„Либерти“, рег. № ******** на път II-37 на км. 99, ведно със законна
лихва върху главниците от датата на настъпване на инцидента – 21.10.2018 г.,
до окончателното им плащане.
ОСЪЖДА „Моба“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на адв. А. Д., ЕГН
**********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 800 лв.,
представляваща допълнително адвокатско възнаграждение за първата
19
инстанция.
ОСЪЖДА „Моба“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати по сметка на СРС
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 429,27 лв., представляваща
допълнителна държавна такса и депозит за вещо лице за първата инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20119834/04.04.2024 г., постановено по
гр.д. № 10670/2020 г. по описа на СРС, 148 състав, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен частично осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 и ал.
3 КТ за осъждане на ответника „Моба“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
ищеца Г. Н. И., ЕГН **********, за сумата над 25 000 лв. до
претендираните 50 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени
вреди – причинени болки и страдания, вследствие претърпяно от ищеца
пътнотранспортно произшествие на път към работното му място при
управление на мотоциклет марка „Пиаджо“, модел „Либерти“, рег. №
+400
******** на път II-37 на км. 99, ведно със законна лихва върху главниците
от датата на настъпване на инцидента – 21.10.2018 г., до окончателното им
плащане.
ОСЪЖДА „Моба“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на адв. А. Д., ЕГН
**********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 500 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Моба“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати по сметка на СГС
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 180 лв., представляваща държавна
такса за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване чрез Софийски градски съд пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок, считано от връчването му на
страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20