Р Е Ш Е Н И Е
№ 117
гр. Кюстендил, 09.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение, в открито съдебно заседание на девети април през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
СИМОНА
НАВУЩАНОВА
и при участието на съдебен секретар Р. С.като разгледа докладваното от младши съдия С. Н.в.гр.д. № 116 по описа на ОС- Кюстендил за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалбa от ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при
МВР, седалище и адрес на управление-град С., бул. "***" № *** със
съдебен адрес:***, чрез процесуалния й
представител главен юрисконсулт Д.И.М.против Решение № 839 от 04.12.2018
година, постановено по гр. дело № 34 по описа на Кюстендилския районен съд за 2018 г., в
частта, с която е осъдена да заплати на
ищеца К.В.М., ЕГН **********,
с адрес *** 2, сумата от 883,20 лв. (осемстотин осемдесет и три лева и
двадесет стотинки), дължима за заплащане за неотчетеното като отработено времето за пътуване (отиване и
връщане) със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани
операции за периода 01.01.2015 г. - 31.12.2016 г. и лихва
за забава за периода 01.04.2015 г. –
29.12.2017 г. в размер на 193,53 лв. (сто деветдесет и три лева и петдесет и
три стотинки), ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата
подаване на исковата молба - 29.12.2017 г.,
до окончателното изплащане на вземането.
С
подадената въззивна жалба се твърди, че решението в обжалваните части е
неправилно, необосновано и незаконосъобразно и се иска неговата отмяна.
Изтъква
се, че КнРС неправилно се е позовал в своето решение на чл. 2 от Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г., тъй като
същата не е транспонирана и няма пряко приложение на територията на РП
България. Счита се, че цитираната директива е неприложима при организация на
работното време на служителите при сменен режим. В тази връзка се твърди, че
първостепенният съд не прави разграничение и съответно смесва понятията
„периоди на дежурство“, „оперативна готовност“, „време на разположение“ и
„време при пътуване“, които по дефиниция имат различен смисъл и съдържание.
Посочва се, че ищецът не полага труд под формата на дежурства, не работи на
ненормиран работен ден с подневно отчитане на работното време, а полага труд на
сменен режим по предварително установени работни графици, при сумирано отчитане
на работното време.
Намира
се за несъстоятелен извода на КнРС, че когато работникът е на път за достигане на
мястото на командироване, той се счита на разположение на работодателя. Макар
от събраните доказателства да е безспорно установено, че „фактически действия
по служба не са извършвани при предвижването“ и че служителят не е изпълнявал в
пълен обем своите служебни задължения, необосновано и в противоречие с
установеното КнРс е приел, че времето за пътуване е част от работното време.
Акцентира се и на обстоятелството, че съдът неправилно е основал изводите си и
се е позовал на чл. 2 от Наредбата за командировките в страната. Не са взети
предвид и събраните гласни доказателства относно продължителността на времето
за пътуване в командировки за участие в СПО. Видно от показанията на
разпитаните свидетели е обстоятелството, че времето за пътуване е било
различно- между 6 и 8 часа, в зависимост от крайната цел, но неизяснен е
останал въпросът защо КнРС е уважил изцяло претенциите на ищеца като е приел
продължителност от 8 часа в едната посока, при различни направления,
позовавайки се изцяло на заключението на ССЕ, обективирано в справка – вариант
1, а не на това посочено в справка вариант 2.
На
тази база се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и
постановяване на ново от настоящата инстанция, с което предявените от ищеца
искове да бъдат отхвърлени. Алтернативно, в случай че се приеме, че
позоваването на Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
04.11.2003 г., е правилно се иска частично отхвърляне на предявения иск като
присъдената сума, в размер на 883,20 лева, бъде намалена със сумата от 61,50
лева, (сбора на сумите за извънреден труд при пътувания с продължителност не
16, а 14 часа в дете посоки за посочените в жалбата периоди) и съответно
изменение на присъдената лихва за забава, с оглед редукцията на главницата
върху която се дължи. Не са направени искания по доказателствата. Претендират
се разноски.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна К.В.М.,
ЕГН **********, чрез адв. Д.З.,***, в който
жалбата се оспорва изцяло.
Въззиваемата
страна релевира подробни доводи, че постановеното първоинстанционното решение е
правилно, обосновано и постановено при спазване на материалния и процесуалния
закон. Твърди се, че КнРС правилно е възприел установената по делото фактическа
обстановка и въз основан на нея, след задълбочен анализ на всички събрани по
делото писмени и гласни доказателства, е достигнал до извод за основателност и
доказаност на предявените претенции.
Сочи
се, че от приетите по делото първоначална и допълнителна съдебно-счетоводна
експертиза се доказва, че в настоящия случай, ищецът е бил командирован в
процесния период за специализирани полицейски операции, като за времето за
отиване и връщане, когато не е бил назначаван шофьор на служебен автомобил не
му е било заплатено възнаграждение. Същевременно от показанията на свидетелите,
разпитани в хода на първоинстанционното производство, е безспорно установено,
че ищецът е извършвал тази дейност по заповед на Директора на ГДГП (приета по
делото), като движението до РДГП- Елхова в едната посока отнемало около 8
(осем) астрономически часа. Касае се за изпълнение на задължения във връзка и
по повод изпълнение на служебните задължения
по охрана на държавната граница, изразяващи се в задължително превозване
и отчитане на свършената работа. Поради това за неотносимо и неоснователно се
намира позоваването на ответника на вътрешноведомствени нормативни актове,
които не обвързват съда. Като аргумент в защита на това свое твърдение,
въззиваемата страна сочи разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т.11 от Наредба № 8121з-776
от 29.07.2016 г., съгласно която отработеното време включва времето на пътуване
със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани операции.
Независимо от това, че за процесния период не е имало Наредба, която да включва
времето на пътуване със служебен транспорт при командироване като отработено
такова, плащане се дължи на осн. чл. 48 от Конституцията на РБългария. От
събраният доказателствен материал безспорно се установява, че времето, през
което служителите са на разположение на прекия си ръководител, без да
изпълняват възложените им функции, не е почивка, а част от работното време,
през което ищецът, макар и не в пълен обем е изпълнявал служебните си
задължения.
На
тази база се претендира потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен
акт в обжалваните части. Не се въвеждат искания и възражения по
доказателствата. Претендират се разноски за настоящата съдебна инстанция.
В съдебно заседание жалбоподателя ГЛАВНА
ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР, редовно призована се
представлява от юрисконсулт Д. И. М., която поддържа изцяло
подадената жалба по съображенията подробно изложени в нея. Иска се бъде
отменено решението на КнРС в обжалваната част и да бъде постановено от КнОС
ново, с което да бъдат отхвърлени исковете, предявени от К.М.. Алтернативно се
претендира намаляване на присъдената сума от 883,20
лева, със сумата от 61, 50 лева. Претендират се разноски за настоящата съдебна
инстанция и се представя списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание въззиваемата
страна К.В.М., редовно призована не се явява
лично, представлява се от адв. Д.З., която моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно и излага подробни
съображения в тази насока. Не претендира разноски, тъй като твърди, че такива
не са сторени от доверителя й.
Съдът като взе предвид оплакванията
в жалбата, доводите и съображенията, изложени от страните, и като разгледа и
прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Преценявайки обжалваното решение по
реда на чл. 271, ал. 1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и
съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл. 269, ал. 1, изречение първо
от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо. Постановено е от надлежен орган, функциониращ в
надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена
форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява
да се изведе нейното съдържание. Решението
отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът
се е произнесъл по спорното право, така, както е въведено с исковата молба.
Преценявайки обжалваното решение по
реда на чл. 271, ал. 1, изречение първо, предложение трето от ГПК и
съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл. 269, ал. 1, изречение второ
от ГПК, въззивният съд счита решението за правилно в обжалваната част.
Настоящият
съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението
от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, поради което и на основание чл. 272
от ГПК, препраща своята към нея. Пред настоящата съдебна инстанция не са
събирани гласни и писмени доказателства, които да бъдат заложени като
допълнение на изградената от
първоинстанционния съд фактическа
обстановка. Споделя й правни изводи
на решаващия състав на РС Кюстендил, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Първоинстанционния съд, въз основа
на изложените в обстоятелствената част на исковата молба като твърдения факти и
обстоятелства, на които се основава исковата претенция, правилно е дефинирал
параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищеца накърнено
право, правна квалификация на исковите претенции.
Въззивната инстанция констатира
законосъобразно процесуално процедиране, извършено от първоинстанционния съд,
който е квалифицирал правилно предмета на спора, определил е подлежащите на
доказване относими факти, разпределил е правилно доказателствената тежест за
тях и е дал възможност на страните да ангажират доказателства. Направил е
надлежен доклад на делото, по който от страните не са направени възражения. В
развилото се производство е осигурил на страните пълна и равна възможност за
участие и защита.
Въззивният съд следва да разгледа наведените доводи
във въззивната жалба за неправилност на обжалвания съдебен акт.
Предмет на въззивна проверка, както бе посочено
по-горе е решението на КнРС, в частта, с която е
осъдена ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР да заплати на
ищеца К.В.М.,
сумата от 883,20
лв., дължима за заплащане за неотчетеното като отработено времето за пътуване (отиване и
връщане) със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани
операции за периода 01.01.2015 г. - 31.12.2016 г. и лихва
за забава за периода 01.04.2015 г. –
29.12.2017 г. в размер на 193,53 лв. (сто деветдесет и три лева и петдесет и
три стотинки), ведно със законна лихва върху главницата в размер на 883,20
лв., считано от датата подаване на исковата молба -
29.12.2017 г., до окончателното изплащане на
вземането.
Спорът между страните, въведен с въззивната жалба и
само по отношение на който въззивният съд следва да се произнесе - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ т. нар.
ограничен въззив (апелация), се съсредоточава върху обстоятелството дали намира приложение в настоящия
случай разпоредбата на чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г., и съответно дали времето за
пътуване със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани
операции представлява работно време, т. е. дали и за този период от време, в който ищецът не е престирал
ефективно работна сила, се дължи заплащане на трудово възнаграждение.
КнОС споделя изцяло
изводите на КнРС за основателност на предявения иск с правно основание чл. 179,
ал. 1 от ЗМВР и приема, че времето, през което служителите
са на разположение на прекия си ръководител, пътувайки до място на
командироване, без да престират ефективно и в пълен обем работна сила, не е
почивка, а част от работното време, през което ищецът, макар и не в пълен обем
е изпълнявал служебните си задължения. Съгласно цитираната
разпоредба "На държавните служители
се изплащат допълнителни възнаграждения за научна степен, за полагане на труд
през нощта от 22,00 до 6,00 ч., за полагане на труд на официални празници и за
времето на разположение".
Не е спорно между страните, че са същите са обвързани от служебно
правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността Старши
полицай (оператор на мобилна рентгенова система, водач на автомобил) в „Мобилна гранична полицейска група“, в Регионална дирекция „Гранична полиция“ гр. Кюстендил (РДГП) при
Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР (ГДГП) и съгласно Закона за
Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) е със статут „държавен служител“.
Установено по делото е също така, че за исковите периоди той е изпълнявал
служебните си задължения на 24-часови смени по график, при тримесечно сумарно
отчитане на работното време.
От
събраният доказателствен материал е безспорно установено, че ищецът е бил командирован многократно за участие в специализирани
полицейски операции, извън мястото
на обичайната му работа, в друго населено място, което се намира извън
териториалният обхват на структурата в която работи. Доказан по безспорен начин е и фактът, че ищецът е извършвал
тази дейност по заповеди на Директора на ГДГП (приети по делото). За да изпълни заповедите ищецът е пътувал със служебен
автомобил до мястото на командироване, в дни, когато съгласно изготвените графици е бил на работа като е безспорно, че по време на
пътуванията в двете посоки не е изпълнявал ефективно служебните си задължения, както и че времето за
пътуване не е зачетено като част от работното време и съответно не му е заплатено.
КнОС приема, че дори и служителят,
непосредствено да не изпълнява своите служебни задължения в тази хипотеза, той престира своята трудова сила (предоставя я на разположение на ответната дирекция), като при необходимост
той не може законосъобразно да откаже да изпълни нареждане от своя
ръководител да изпълни своите служебни задължения по време на определения
период за пътуване. Именно поради това обстоятелство това време на пътуване представлява т.
нар. несъщинско работно време по смисъла на определителната правна норма,
уредена в чл. 2, т. 1 от Директива на ЕП и на Съвета 2003/88/ЕО относно някои
аспекти на организацията на работното време, поради което и служителите, които
са на разположение на работодателите или органите по назначение - на
територията на предприятието, имат право на възнаграждение за предоставената на
разположение трудова сила. В този смисъл е и националната правна уредба - арг. чл. 10 НСОРЗ, който
предписва, че за времето, през което работникът или служителят е на
разположение на работодателя и се намира извън територията на предприятието в
място, уговорено между тях, се заплаща допълнително трудово възнаграждение за
всеки час или за част от него в посочените в наредбата размери. Следователно, per argumentum a
contrario когато служителят е на разположение през цялото време, през което е на
смяна, се счита за работно време, т. е. период, през който е престирал
(поставил на разположение) своята трудова сила. В този смисъл за това време
възниква право на уговореното възнаграждение като насрещна престация за
предоставената трудова сила.
Правилно КнРС е отбелязал в
своите мотиви, че за процесния период, в действащото законодателство на
РБългария липсва уредба, която изрично да разпорежда правата и задълженията на
страните досежно времето за пътуване в хипотези, при които се осъществяват дежурства в период на командироване в отдалечени обекти, както и че
липсва изрична уредба на въпроса дали се следва заплащане на възнаграждение за
времето за пътуване до мястото на командироване. Въпросът дали при дежурства или
други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат
изцяло за работно време, е решен със задължителната за националните юрисдикции
практика на СЕС, с решения, постановени по преюдициални запитвания - напр.
Решение от 03.10.2000 г. по дело С-303/98 Sindicato de Mеdicos de Asistencia
Publica (Simap) срещу Conselleria de Sanidad y Consumo de la Generalidad
Valenciana; Решение от 09.09.2003 г. по дело С-151/02 Landeshauptstadt Kiel
срещу Norbert Jaeger; решение от 25.11.2010 г. по дело С-429/09 Gunter Fu?
срещу Stadt Halle, решение от 11.01.2007 г. по дело С-437/05 Jan Vorel срещу
Nemocnice Cesky Krumlov, решение от 10.09.2015г. по
C-266/14/Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones
obreras срещу Tyco Integrated Security SL. Както правилно е посочил в мотивите си КнРС периодът на придвижване също е част от работното време, макар и
фактически действия по служба да не са извършвани. По тази
причина той следва да бъде включен при сумираното изчисляване на работното време и да
се взема предвид при отчитането на положен извънреден труд, който следва да бъде заплатен.
Следователно, съобразно
задължителните указания на СЕС по тълкуването и прилагането на общностното
законодателство, когато по време на дежурството/смяната работникът или служителят е
длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, т. е.
когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място,
определено от работодателя, цялото дежурство/смяна се счита за работно време, а
когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето,
през което действително е положен труд - дело Simap. Неактивната част от
дежурствата (време за спане, почивка, храна, физиологични нужди) също
представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически
на място, определено от работодателя - дело Jaeger.
Както бе изяснено, преюдициалните заключения на СЕС са правнообвързващи за
всички национални юрисдикции, дори и те да не са отправили преюдициалното
запитване, тъй като те обвързват по еднакъв начин всички субекти на правото на
ЕС и намират приложение и към настоящия казус. Директивата е приложима и за
процесното правоотношение, като извън нормативната воля, изразена в нея, е
изложеното разбиране на процесуалния представител на въззивника, че тя не се
прилага при организация на работното време
на служителите при сменен режим. Съгласно чл. 1, т. 2 от Директивата, същата се
прилага за някои аспекти на нощния труд, работата на смени и режима на работа. С оглед гореизложеното, КнОС намира
за изцяло неоснователно възражението на въззивамаета страна за неприложимост на
общностния нормативен акт.
За неоснователно се възприема от
настоящата инстанция и алтернативното искане на въззиваемата страна за частично отхвърляне на предявения иск, като присъдената сума
в размер на 883,20
лева, бъде намалена със сумата от
61,50 лева, представляваща сбора на сумите за извънреден труд при пътувания с
продължителност не 7, а не 8 часа по отношение на изрично посочените във
въззивната жалба командировки. Определената от първоинстанционният съд
продължителност за пътуване от 8 астрономически часа в посока е съобразена не
само с изготвената по делото ССЧЕ, но и със събраните в хода на производството
пред КнРС гласни и писмени доказателства. В тази връзка, КнОС кредитира показанията
на свидетелите К. С. и М.
З., преценени при съблюдаване на разпоредбата на чл. 172 от ГПК, тъй като същите се подкрепят изцяло от събрания по делото доказателствен
материал. От същите се установява, че служителите са имали задължение да се явят
в ГПУ-Кюстендил в 5,00 или 6,00 ч., където се провеждал инструктаж, който е
траел около 30 минути. След това тръгвали по установената дестинация на
командироката, като пътували в повечето случаи с униформено облекло, със
служебни автомобили и със зачисленото им служебно оръжие. Времето за път било различно
– между 6 и 8 ч., в зависимост от крайната цел. Пристигайки в съответното ГПУ
се настанявали и задължително се явявали на брифинг, на който се разпределяли
задачите, дежурствата и дейностите по времето на командироването. И двамата
свидетели сочат, че не се заплащало като отработено времето за пътуване при
командироването. Вярно е, че от показанията на
свидетелите се установява, че времето за пътуване е различно, в зависимост от
крайната дестинация. Но е вярно също така, че към него следва да бъде включено
и времето за инструктаж, което е безспорно част от работното време. Както бе
посочено по-горе неактивната част от времето, в
което служителят е на разположение (време за спане, почивка, храна,
физиологични нужди и т.н.) също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства
физически на място, определено от работодателя (дело Jaeger), какъвто е и настоящия случай. Следователно и това време следва да
бъде прибавено към времето за пътуване. При това положение, КнОС счита, че
правилно КнРС е кредитирал заключението на ССчЕ, в частта, в която са взети
предвид 8 часа за пътуване в една посока, тъй като именно това е
осредненото/приблизителното време, необходимо
на служителя да пристигне до мястото на командироване, респ. да се върне
обратно.
По изложените съображения съдът приема, че предявения иск е основателен до размерите,
установени от ССчЕ, при съответно
време за пътуване в посока от 8 астрономически часа, поради което правилно са уважени в тези им части. Предвид основателността на главния иск, правилно е уважен и акцесорния иск с
правно основание чл. 86 от ЗЗД за присъждане лихва за забава за периода 01.04.2015 г. –
29.12.2017 г. в размер на 193,53 лв.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната
инстанция е достигнала, съответства на крайните правни съждения на
първоинстанционния съд, решението, в обжалваната част, следва на основание чл. 271, ал. 1 ГПК да бъде потвърдено
като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.
При този изход на правния спор, предмет на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК право на разноски има въззиваемата
страна К.М.. Доказателства за направата на такива не са релевирани, поради
което КнОС не дължи произнасяне.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 839 от 04.12.2018 година, постановено по гр. дело № 34 по описа на
Кюстендилския районен съд за 2018 г., в
частта, с която е осъдена ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР, седалище и адрес на
управление-град С., бул. "***" № *** да заплати на ищеца К.В.М., ЕГН **********, с адрес *** 2, сумата от 883,20 лв.
(осемстотин осемдесет и три лева и двадесет стотинки), дължима за заплащане за неотчетеното
като отработено времето за пътуване (отиване и връщане) със служебен транспорт при
командироване за участие в специализирани операции за периода 01.01.2015 г. -
31.12.2016 г. и лихва за забава за периода 01.04.2015 г. – 29.12.2017 г. в размер на 193,53 лв. (сто деветдесет и три лева и петдесет и три стотинки),
ведно със законна лихва върху главницата в размер на 883,20
лв., считано от датата подаване на исковата молба -
29.12.2017 г., до окончателното изплащане на
вземането.
В необжалваните части решението е влязло в законна
сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.