№ 1005
гр. Варна, 09.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Диана К. Стоянова
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20243100501295 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от
Д. М. З., ЕГН **********, с настоящ адрес ******, срещу решение
№883/18.03.2024г., постановено по гр.д. № 6789/2023 г. на ВРС, в частта, с
която е признато за установено, че въззивникът дължи на „Изи Финанс”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Балша” № 17, партер, сумата от 41,25 лева, представляваща договорна
лихва, начислена за периода от 13.01.2022 г. до 12.02.2022 г. върху сумата от
50 лева, представляваща част от вноска за незаплатена главница с падеж на
12.02.2022 г. цялата в размер на 125 лв. по Договор за представяне на кредит
№317620 от 19.11.2020 г. /погрешно генериран в системата на заявителя като
договор от дата 20.09.2021 г./, както и сумата от 5,31 лева, представляваща
лихва за забава за периода от 12.02.2022 г. до 28.02.2023 г., за които суми е
издадена по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение №2018/05.04.2023 г.
по ч.гр.д. №3085/2023 г. по описа на ВРС, 50 състав, на основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно в обжалваната част,
тъй като процесният договор за кредит е нищожен на основание чл.22 от ЗПК
поради нарушение на чл.11, ал.1, т. 10 от ГПК и чл.19, ал.4 от ЗПК относно
1
ГПР, поради което на връщане подлежи само чистата стойност на кредита.
Излага се, че в договора не е посочена методиката за изчисляване на ГПР, а
същият надхвърля законоустановения лимит когато към него се прибави
нищожната клауза за неустойка за неосигуряване на поръчител. Посоченият в
договора ГПР не съответства на действително прилагания от кредитора, което
представлява заблуждаваща търговска практика.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна,
в който оспорва жалбата и моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Излага, че неустойката не подлежи на включване в размера на ГПР, тъй като
към датата на сключване на договора не се знае дали ще се породят условията
за начисляването й. Неустойката не е задължително условие за сключването на
договора. Възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави поради
прекомерност, тъй като не надхвърля лимита по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съдебната
практика, която я обвързва с трикратния размер на законната лихва, е от 2006г.
и се отнася за банковите кредити. Съответно същата е неактуална и
неотносима към договорите от разстояние по въведения впоследствие ЗПФУР,
освен това не е с обвързващ характер. По-високият размер на лихвата в
сравнение с банковите кредити е обоснован с разликите между банковата
дейност и тази на финансовите институции. Рискът за последните е по-голям,
тъй като не извършват влогонабиране и не разполагат с друг източник на
приходи, клиентите им са обикновено хора с лошо ЦКР, докато банковите
кредити са винаги застраховани и лихвите по тях са свързани с индекси, които
се изменят според пазарните условия. При кредита от разстояние
допълнителен риск представлява липсата на пряк физически контакт с
потребителя. Естествено е при по-висок финансов риск на услугата да има и
повишена цена, т.е. лихва. Законната лихва е начислена върху главница, която
ответникът не оспорва, същата е начислена на основание чл.86 от ЗЗД в
размер, определен от Министерски съвет, т.е. размерът и основанието не
зависят от съществуването на договора за кредит, поради което същата е
законосъобразна. Лихвата за забава ще е дължима независимо дали главницата
от 50 лева ще се дължи по валиден или по нищожен договор.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от „Изи Финанс”
ЕООД срещу Д. М. З., искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал.1
и 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за следните суми: сумата от 50 лева, представляваща
част от вноска за незаплатена главница с падеж на 12.02.2022 г. цялата в
размер на 125 лв. по Договор за представяне на кредит №317620 от 19.11.2020
г. /погрешно генериран в системата на заявителя като договор от дата
20.09.2021 г./, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 13.03.2023 г., до окончателното погасяване на
задължението, сумата от 41,25лева, представляваща договорна лихва,
начислена за периода от 13.01.2022 г. до 12.02.2022 г., както и сумата от 5,31
лева, представляваща лихва за забава за периода от 12.02.2022 г. до 28.02.2023
2
г., за които суми е издадена по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение
№2018/05.04.2023 г. по ч.гр.д. №3085/2023 г. по описа на ВРС, 50 състав.
В исковата молба се твърди, че по силата на Договор за предоставяне на
потребителски кредит от разстояние № 317620 от 19.11.2020 г., ищецът е
предоставил на ответника кредит в размер на 3000 лева. Сочи се, че погрешно
в системата на ищеца е генерирана дата 20.09.2021 г. в електронния документ.
Твърди се, че сумата по договора е преведена на 20.09.2021 г., като в
основание на превода бил вписан номерът на договора. Излага се, че
ответникът е знаел в какво правоотношение встъпва при кандидатстването за
кредит, тъй като се изисквали множество стъпки в електронната платформа и
последващо потвърждаване на сключването на договора. Подчертава се, че
между страните е водено друго дело – гр.д. №15034/2021 г. по описа на ВРС,
по което се установило наличието на сключен договор между страните и че
клаузата в него за неустойка е нищожна. Твърди се, че сключеният между
страните договор е рефинансиращ, като с част от сумата е погасен предходен
договор за кредит №304602 от 22.07.2020 г. в размер на 2936,10лв. Излага се,
че това се осчетоводява при ищеца без реално да се прехвърлят суми от сметка
в сметка. Сочи се, че остатъкът от сумата от 63,36 лв. е преведена по банкова
сметка на ответника в ЦКБ АД. Твърди се, че вземането по договора за кредит
е разсрочено на 24 погасителни вноски, всяка в размер на 125 лв. за периода от
19.12.2020 г. до 09.11.2022 г., като претендира заплащането на част от тази /50
лв. от 125лв./ с падежна дата 12.02.2022 г. Излага се, че страните са уговорили
и заплащане на договорна лихва във фиксиран и непроменен лихвен процент
от 40,15 %. Сочи се, че поради неизпълнението се претендира и мораторна
лихва върху неплатената вноска. Излага се, че поради липса на плащане е
подал заявление по чл.410 ГПК, срещу която заповед в рамките на
производството е постъпило възражение от ответника, което инвокира
интереса му от предявяване на иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника, с който оспорва предявените искове. Твърди, че
договорът за кредит е нищожен, поради нарушаване на предвидената от
закона форма, както и поради неправилно посочване на датата на сключването
му. Поддържа, че не е ясно дали и кога е сключен договорът за кредит и дали
не е създаден за целите на процеса. На следващо място твърди нищожност на
договора на основание чл. 22 ЗПК, тъй като липсват условия за прилагане на
ГПР и ГЛП, не е ясно какви разходи са включени в ГПР и как се изчислява
ГЛП, а погасителният план не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11
от ЗПК. Поддържа доводи за нищожност на договора за кредит и поради
противоречие с добрите нрави. Сочи, че отразеният ГЛП надвишава
трикратния размер законната лихва за периода на договора. Навежда
съображения за нищожност на предвидената в договора неустойка. Поддържа,
че в случая нищожността на отделни клаузи влече нищожност на целия
договор.
С постановеното първоинстанционно решение исковете са уважени в
3
цялост, като е формирам извод за валидност на процесния договор за кредит и
липса на основания за неговата нищожност. В частта, с която е призната
дължимостта на главницата от 50 лева, решението не е обжалвано и е влязло в
сила.
С оглед дадени от въззивния съд указания е постъпила уточняваща молба
19900/05.08.2024 г. от ищеца – въззиваем в настоящото производство, в която
се поддържа, че претендираните 50 лева от цялата вноска в размер на 125 лева
с падежна дата 12.02.2022г. представляват частичен иск. Отстранена е
допуснатата в исковата молба техническа грешка относно падежната дата на
процесната погасителна вноска, като се сочи, че правилната дата е 12.02.2022г.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. Очертаните в исковата молба
параметри на исковите претенции сочат на тяхната процесуална допустимост,
доколкото за ищеца е налице правен интерес от установяване на твърдяното от
него вземане, оспорено в срока по чл.414 от ГПК от длъжника в заповедното
производство.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Спорът е пренесен пред настоящата инстанция само досежно исковете с
правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД. За
успешното им провеждане в тежест на ищеца е да докаже, че е изправна
страна по сключен с ответника валиден договор за потребителски кредит,
дължимост, изискуемост и размер на главницата, както и вземанията си за
възнаградителна лихва и обезщетение за забава по основание и размер.
С влязлото в сила първоинстанционно решение в необжалваната му част
досежно главницата е формирана сила на пресъдено нещо относно
правопораждащите факти на вземането, а именно – факта на сключен между
страните договор за потребителски кредит от разстояние № 317620 от
19.11.2020 г. и неговата валидност, усвояването на кредита, дължимостта на
вземането за главница като компонент от погасителна вноска с падеж
12.02.2022г. и нейната изискуемост.
В този смисъл въззивният съдебен състав е обвързан да приеме, че
4
договорът не страда от пороци, водещи до неговата недействителност. За
пълнота на изложението следва да се посочи, че такива не се констатират от
настоящата инстанция. Анализирано съдържанието на договора за кредит
обуславя извода, че са спазени изискванията за писмена форма, шрифт и
съдържание по чл.11, ал.1, т.1-10 от ЗПК, включително досежно годишния
процент на разходите, който е съобразен с чл.19, ал.4 от ЗПК и са посочени
взетите предвид допускания при определянето му (чл.5), досежно условията
за издължаване на кредита и погасителния план, който съдържа разбивка по
отделни компоненти.
Лихвеният процент по кредита е фиксиран за срока на договора в размер
на 40.15 %. Сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не
надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР (50%), от
което следва, че с определянето му кредитодателят не е целял да се обогати
неоснователно за сметка на кредитополучателя. Установявайки посочения
лимит, законодателят е регламентирал справедливото оскъпяване на кредита.
Когато е уговорен в рамките на изискуемия ГПР, лихвеният процент не би
могъл да противоречи на добрите нрави, след като законът го позволява. За
страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД.
По изложените съображения възнаградителната лихва, начислена за
периода от 13.01.2022 г. до 12.02.2022 г. върху установената със СПН главница
от 50 лева, се явява дължима в установения с експертното заключение размер
от 41.25 лева
Поради неизпълнение в срок на задължението за главница ответникът
дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
12.02.2022 г. до 28.02.2023 г., която според експертизата възлиза на 5.31 лева.
С оглед формирания извод за доказаност на исковете по чл.422 от ГПК,
вр. чл.240, ал.2 и чл.86 от ЗЗД по основание и размер, същите подлежат на
уважаване.
Поради съвпадение в изводите на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в тежест на
въззивника следва да бъдат възложени сторените от въззиваемия разноски в
настоящото производство в размер на 100 лева, представляващи
юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №883/18.03.2024г., постановено по гр.д. №
6789/2023 г. на ВРС, в частта, с която е признато за установено, че Д. М. З.,
5
ЕГН **********, с настоящ адрес ******, дължи на „Изи Финанс” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша”
№ 17, партер, сумата от 41,25 лева, представляваща договорна лихва,
начислена за периода от 13.01.2022 г. до 12.02.2022 г. върху сумата от 50 лева,
представляваща част от вноска за незаплатена главница с падеж на 12.02.2022
г. цялата в размер на 125 лв. по Договор за представяне на кредит №317620 от
19.11.2020 г. /погрешно генериран в системата на заявителя като договор от
дата 20.09.2021 г./, както и сумата от 5,31 лева, представляваща лихва за
забава за периода от 12.02.2022 г. до 28.02.2023 г., за които суми е издадена по
реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение №2018/05.04.2023 г. по ч.гр.д.
№3085/2023 г. по описа на ВРС, 50 състав, на основание чл. 422 ГПК вр. чл.
240, ал.2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Д. М. З., ЕГН **********, с настоящ адрес ******, да
заплати на „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Балша” № 17, партер, сторените във въззивното
производството разноски в размер на 100 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6