№ 20325
гр. С, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110130286 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от С. С. С., чрез адв. Д., срещу „К Й“ ООД, с
която са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК
за прогласяване за нищожен на договор за паричен заем № ******* от 17.05.2023 г., сключен
между С. С. С. и „К Й“ ООД, поради противоречие на закона, а в условията на евентуалност
за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № ******* от
17.05.2023 г., поради противоречие със закона, евентуално заобикаляне на закона, както и
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „К Й“ ООД да
върне на С. С. С. сумата от 435,38 лв., представляваща платена при начална липса на
основание – нищожен Договор за паричен заем № ******* от 17.05.2023 г.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
17.05.2023 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит за сума в размер на 1000
лв., платима на 11 вноски, при месечен лихвен процент от 3,330% и годишен процент на
разходите от 47,908%. В чл. 6 от процесния договор било посочено, че заемателят следвало
да предостави на кредитора едно обезпечение – банкова гаранция, ипотека, особен залог
върху движима вещ или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 страните се
договорили, че в случай на непредставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде
начислена неустойка в размер на 824,32 лв. Поддържа, че до момента на подаване на
исковата молба е върнала на ответника сума в размер на 1435,38 лв. по процесния договор.
Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. На следващо място поддържа, че
1
клаузата на чл. 8 от договора, с която било уговорено, че дължи неустойка, била нищожна, за
което излага подробни съображения. Твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо моли съда
да уважи предявените искове, като приеме, че договорът, евентуално клаузата на чл. 8 са
нищожни на посочените основания, както и осъди ответника да заплати на ищеца сумата от
435,38 лв., представляваща недължимо платена сума по договора за паричен заем.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „К Й“ ООД, чрез адв. Ш., е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени съображения.
Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ. клаузата на чл. 8 били
нищожни на посочените основания. Ето защо моли съда да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, че на 17.05.2023 г. между ищеца С. С. С., в качеството й на
заемател, и ответника „К Й“ ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен Договор за
паричен заем № *******/17.05.2023 г., по силата на който „К Й“ ООД предоставило на С. С.
С. сумата в размер на 1000 лева, която ищецът се задължил да върне на 11 месечни вноски,
всяка от които в размер на 110,06 лв., заедно с възнаградителна лихва при месечен лихвен
процент в размер 3,330% и годишен процент на разходите от 47,908%.
В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към
договора за заем и с още едно от посочените по – долу обезпечения, по избор на Заемателя:
1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия;
2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите
условия;
3. Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия;
4. Ценна книга издадена в полза на Заемодателя.
Съгласно чл. 8 от договора, с подписването му заемателят декларира, че му е известно
и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от
договора в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря
на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
заемателя дължи на заемодателя неустойка в размер на 824,32 лв., с начин на разсрочено
плащане подробно посочен в погасителен план към договора за заем.
В погасителния план към договора са посочени падежните дати за заплащане на
погасителните вноски по договора, както и техният размер. Посочено е, че сумата от 110,06
лв., представляваща общият размер на една месечна вноска, е формирана без неустойка, а с
2
включена неустойка по чл. 8 от договора общият размер на погасителната вноска е 185,00
лв.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че: общо заплатената от ищеца сума по договора за заем е в размер на 1130 лв.;
вземайки предвид размера на всички дължими суми по процесния договор за паричен заем,
с включена неустойка, годишният процент на разходите е в размер на 112,91%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, които обуславят недействителност на договора за паричен заем №
******* от 17.05.2023 г.
Сключеният между С. С. С. и „К Й“ ООД договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Ищецът поддържа на първо място, че процесният договор за паричен заем е нищожен
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като клаузата на чл. 8
от договора, с която е било уговорено, че дължи неустойка, не е включена в ГПР, поради
което съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
В настоящия случай неустойката по чл. 8 от договора е предвидена за неизпълнение
на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към
кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл.
6, ал. 1 от Договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено
като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на
обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в
заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора. Така установеното
задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява
присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и
обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и
обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер. В случая
3
неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това
задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно
възнаграждение, представлява скрито под формата на неустойка допълнително
възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски
подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,908%, т.
е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 8 от договора,
която в случая следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено
4
от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е
съгласил да заплаща неустойка в размер на 824,32 лв. В частност настоящият съдебен състав
приема, че с уговорената в чл. 8 от договора за кредит неустоечна клауза се цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума
- т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от
специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката – в 3 дневен срок от сключване на договора. По този начин,
кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния
извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за
заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със следващата погасителна вноска
по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към
изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма
да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер
на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира,
че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се
уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само
размера на неустойката представлява над 80% от заетата сума и заедно с нея се формира
годишен процент на разходите от 112,91% съгласно заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 8 от договора не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент
на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на
сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и
общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 8 от
договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа
на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по
т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта
на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
5
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в
този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа
на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор за
паричен заем № ******* от 17.05.2023 г. е изцяло нищожен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на иска за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 8 от договора,
предявен в условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по него.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил твърдяната
сума, че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е
било налице годен юридически факт.
Както се изясни, несъмнено се установява по делото, че ищецът е заплатил в полза на
ответника сумата в общ размер на 1130,00 лв. Следователно, с оглед нищожността на
Договора за паричен заем № ******* от 17.05.2023 г., както и предвид разпоредбата на чл.
23 ЗПК, ищецът се легитимира като кредитор на вземане в размер на 130 лв.,
представляващо платено при начална липса на основание, поради което искът при
квалификацията на чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД е основателен до този размер, а за разликата
до пълния предявен размер от 435,38 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, разноски се дължат и
на двете страни.
Ищецът е сторил и претендира разноски за държавна такса в размер на 145 лв. и за
съдебно-счетоводна експертиза в размер на 400 лв., т.е. общо 545 лв. Съразмерно с
уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 477,62 лв.
По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца
адвокатско възнаграждение в общ размер на 1084,20 лв. с вкл. ДДС (604,20 лв. по иска с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и 480 лв. по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД),
настоящият съдебен състав приема за основателно релевираното от процесуалния
6
представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като аргументите за това са
следните:
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и
адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице - чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о.,
е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в
7
обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове – в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
2982/2019 г., II т. о., ТК.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора;
проведеното в исковото производство едно открито съдебно заседание; обстоятелството, че
от служебна справка в деловодната система на съда се установява, че процесуалният
представител на ищцата е предявил над 50 идентични претенции с идентични по
съдържание искови молби, по които в Софийски районен съд са образувани над 50 дела –
напр. гр.д. № 24062/2023 г. по описа на СРС, ГО, 36 състав; гр.д. № 24053/2023 г. по описа на
СРС, ГО, 175 състав; гр.д. № 24066/2023 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав; гр.д. №
28548/2023 г. по описа на СРС, ГО, 48 състав; гр.д. № 50312/2023 г. по описа на СРС, ГО,
166 състав; гр.д. № 40410/2024 г. по описа на СРС, ГО, 29 състав; гр.д. № 41517/2024 г. по
описа на СРС, ГО, 124 състав; , и др., по всяко от които би се достигнало до присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение многократно надвишаващи размера на исковите
суми, настоящият съдебен състав приема, че на процесуалния представител на ищеца следва
да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с вкл. ДДС (в този смисъл
са Определение № 12574 от 12.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 6143/2024 г. по описа на
СГС, VI-4 с-в, Определение № 12716 от 16.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 8537/2024
г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„З“ с-в, Определение № 14430 от 19.09.2024г., постановено по
в.ч.гр.д. № 10225/2024 г. по описа на СГС, ГО, II-Ж с-в, Определение № 14721 от
25.09.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 9457/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„Л“ с-в,
Определение № 15714 от 09.10.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 9834/2024г. по описа на
СГС, ЧЖ-VI-„В“ състав, и др.). От така определеното възнаграждение, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 210,33 лв., съразмерно с уважената част от исковете.
Ответникът не е представил доказателства за сторени разноски, поради което такива
не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между С. С. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. Н И, ул. „Ж № 7, и „К Й“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. Х ул. „Л № 12, че сключеният между тях Договор за паричен заем №
******* от 17.05.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „К Й“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. Х ул.
„Л № 12, да заплати на С. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Н И, ул. „Ж № 7, на основание
8
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на 130 лв., представляваща платена при начална
липса на основание – нищожен Договор за паричен заем № ******* от 17.05.2023 г., като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над уважения размер от 130 лв. до пълния
предявен размер от 435,38 лв.
ОСЪЖДА „К Й“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. Х ул.
„Л № 12, да заплати на С. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Н И, ул. „Ж № 7, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 477,62 лв. – разноски за производството пред СРС,
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „К Й“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. Х ул.
„Л № 12, да заплати на адв. А. З. Д., вписан в САК, с адрес: гр. С, ул. „Х О“ № 74, ет. 1, ап. 1,
сумата от 210,33 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съразмерно с уважената част от исковете.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9