№ 21747
гр. София, 27.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 75 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МАРИЯ ИВ. ИВАНОВА
АНГЕЛОВА
при участието на секретаря СНЕЖАНКА К. КИРИЛОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ИВ. ИВАНОВА АНГЕЛОВА
Гражданско дело № 20231110170326 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба на „АСВ“ ЕАД срещу
Б. Н. С., с която са предявени установителни искове с правно основание чл.422, ал. 1
от ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумата
от 9 186,94 лева, представляваща главница за периода от 20.06.2019г. до 20.05.2023г.,
ведно със законната лихва за забава, считано от 26.03.2021 г. - датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното плащане,
сумата от 2 275,31 лева, представляваща договорна лихва за периода от 20.06.2019 г.
до 12.03.2021 г. и сумата от 832,20 лева представляваща мораторна лихва за период от
21.06.2019 г. до 26.03.2021 г.
Ищецът – „АСВ“ ЕАД излага в исковата молба, че на 09.05.2016 год. между
"БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и Б. Н. С. – починала в хода на
производството и на нейно място, на основание чл. 227 ГПК, като ответник е
конституиран наследникът й по закон Л. П. Я., е сключен договор за потребителски
кредит №PLUS13316405/09.05.2016 г., по който е предоставена заемна сума в размер
на 15000,00 лева. Сочи, че съгласно договора кредитополучателя се е задължил да
върне дадената на заем сума, включваща лихви и разноски в срок до 20.05.2023 год.,
на 84 броя равни месечни вноски, всяка от които по 341,50 лева, ведно с начислените
лихви и разноски, съгласно погасителен план неразделна част от договора. Излага, че
ответникът не е изпълнявал задълженията си по договора, поради което кредита е
1
обявен за предсрочно изискуем считано от 12.03.2021 год. Твърди, че на 10.09.2020
год. между него и "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД е подписано Приложение
№1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019 год., с
предмет вземания, сред които и това към ответника.
Ответникът – Л. П. Я. е депозирала отговор на исковата молба, в който оспорва
исковата молба по основание и размер. Навежда доводи за неравноправност на
клаузите в договора за потребителски кредит №PLUS-13316405/09.05.2016 год. поради
противоречие с разпоредбите на ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е нищожен, на
основание чл. 10, ал.1 ЗПК, защото шрифтът на договора, застрахователни договори и
ОУ е по – малък от 12. Посочва, че договорът за застраховка е условие за сключване на
договора за кредит, а застрахователната премия не е посочена в договора като част от
ГПР. Оспорва наследодателката й да е получила цялата сума предмет на договора за
заем, като сочи, че сумата от 525 лв. й е удържана авансово. Твърди нарушение на
чл.11,ал. 1, т. 9 - т.12 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва активната материалноправна
легитимация на ищеца, тъй като твърди, че клаузата в договора и ОУ, уговаряща
възможността на кредитора да прехвърли вземането си сама по себе си е
неравноправна. Оспорва кредитът да е обявен за предсрочно изискуем.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен
наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от
длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен
срок от уведомяването на кредитора, както и от пълно тъждество между вземането по
заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. В настоящата
хипотеза процесуалните предпоставки са налице, поради което правният спор следва
да бъде разгледан по същество. Противно на поддържаното в отговора на исковата
молба, съдът намира, че довнасянето на дължимата държавна такса извън 1-месечния
срок по чл. 415, ал. 4 ГПК не се отразява на допустимостта на исковото производство.
Досежно установителния иск по чл. 422 ГПК на общо основание е приложима
разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, според която при констатирана нередовност
/каквато е невнасянето на дължимата държавна такса/ съдът предоставя указания на
страната за нейното отстраняване, като едва при нейното отстраняване делото
подлежи на прекратяване. От своя страна, съобразно чл. 129, ал. 5 ГПК поправената
искова молба се смята редовна от деня на подаването. В настоящата хипотеза, ищецът
е изпълнил предоставените от съда указания, поради което следва да се приеме, че
правото на иск е надлежно упражнено и правният спор подлежи на разглеждане по
2
същество.
От заявените с исковата молба фактически твърдения се налага извод, че съдът
е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове, които намират
правната си квалификация в чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на исковите претенции е обусловена от установяването в условията
на пълно и главно доказване на следните обстоятелства от ищеца: сключването на
валиден договор за цесия, по силата на който цедентът "БНП Париба Пърсънъл
Файненс" – клон България е прехвърлил на „АСВ“ ЕАД вземането си към ответника,
че предишният кредитор е съобщил на длъжника за прехвърлянето, както и че
процесното вземане съществува на соченото основание – Договор за потребителски
кредит № PLUS-13316405/09.05.2016г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила,
както и размера на претенциите. Съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК в
доказателствената тежест на ответника е при установяване на горните факти да докаже
погасяване на задълженията на падежа.
На първо място, следва да се осъществи проверка относно материалноправната
легитимация на ищеца. В подкрепа на твърденията за придобиване на процесните
притезания по делото е приобщен Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 19.08.2019г., сключен между „АСВ“ ЕАД и „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“ – клон България. В чл. 2 е посочено, че вземанията, предмет на
сделката, са определени и уточнени в списък, образуващ Приложение № 1, който от
датата на подписването става неразделна част от договора. Представено е и
Приложение № 1 от 10.09.2020г., в което под № 607 е отбелязан Договор № PLUS-
13316405/09.05.2016г. с кредитополучател Б. Н. С.. В приложението се съдържа
конкретна информация за вземането – основанието, от което произтича, длъжника,
както и неговия размер, поради което следва да се приеме, че последното е достатъчно
индивидуализирано и валидно прехвърлено на цесионера.
Съобщаването на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия
състав на сделката и правата преминават към цесионера от момента на нейното
сключване. Значението на уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД се свързва с това, че
стабилизира правата в лицето на цесионера и задължението не би могло да бъде
изпълнено валидно другиму. В константната си съдебна практика ВКС възприема, че
правнорелевантно за действието на цесията е съобщаването от цедента на длъжника,
освен ако старият кредитор не овласти новия. /в този смисъл Решение № 123 от
24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 3 от 16.04.2014г. по т. д.
№ 1711/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 204 от 25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г. на
ВКС, I т.о., Решение № 137 от 02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на III т.о./.
Установява се в разглежданата хипотеза, че Д.Т.Д в качеството си на „законен“
представител на „БНП Париба Пърсънъл Файненс СА“ – клон София е упълномощил
3
„АСВ“ ЕАД с представителна власт да уведомява съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички
длъжници за сключения Рамков договор от 19.08.2019г. От приетото като
доказателство известие за доставяне е видно, че уведомителното писмо за
извършеното прехвърляне по чл. 99, ал. 3 ЗЗД е получено на 19.03.2021г. от Л. Я., на
адреса, посочен за кореспонденция с кредитополучателя, поради което следва да се
приеме, че е налице надлежно съобщаване на цесията съобразно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с
което прехвърлянето поражда действие и за длъжника.
Настоящият състав намира за неоснователно ревелевираното с отговора на
исковата молба възражение за нищожност на договора за цесия. В чл. 26, ал. 1 ЗПК е
регламентирано, че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за
потребителски кредит на трето лице само ако договорът предвижда такава
възможност. В настоящата хипотеза именно такава правна възможност се съдържа в
чл. 17. Тази клауза макар и да не е индивидуално уговорена, не може да призната за
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 16 ЗЗП, тъй като не може да се приеме,
че субектната промяна в материалното правоотношение може да доведе до намаляване
гаранциите на потребителя. По аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗНА понятието „гаранции“
следва да се разбира в общо употребимото му значение като средство за осигуряване
на защита правата на потребителите. Не става ясно как точно прехвърлянето на
вземането е в разрез с правилата на добросъвестността и как внася неравновесие в
правата на потребителя. В тази връзка, неотносима към настоящия правен спор е
цитираната от ответника съдебна практика, обективирана в Решение № 144 от
08.11.2017г. по т.д. № 2155/2016г. на ВКС, II т.о., доколкото с нея е предоставено
разрешение относно възможността на банката едностранно да увеличава базовия
лихвен процент по договор за ипотечен кредит и приложимостта на ЗЗП към този вид
кредитни отношения. Поради тези съображения, настоящият състав намира, че
кредиторът се явява материалноправно легитимиран.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и ненуждаещо се от
доказване е отделено обстоятелството, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А.“ – клон България и Б. Н. С. е сключен договор за потребителски кредит № PLUS-
13316405/ 09.05.2016г. От съдържанието на процесната сделка е видно, че по силата
на този договор на ответника е отпуснат кредит в размер на 15 000 лв. при следните
параметри: ГПР – 14,35 % и фиксиран ГЛП – 16,72% за срока на договора. В чл. 2 е
уговорено, че срещу фиксирането на лихвения процент кредитополучателят дължи
такса ангажимент на стойност от 525 лв. Предвидено е и сключването на договор за
застраховка „Защита на плащанията“ при дължима застрахователна премия в размер на
4 725 лв. Общата сума за връщане възлиза на 28 686 лв., платима на 84 погасителни
вноски, всяка от които в размер на 341,50 лв., като крайният срок на договора е
20.05.2023г.
4
Основен спорен въпрос между страните е действителността на процесния
договор за потребителски кредит. При преценката за валидния характер на
облигационното правоотношение следва да се държи сметка, че кредитополучателят е
физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото
да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. В тази
връзка, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на чл. 9, ал. 1
ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната
защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Нещо повече, при извършване на преценка относно
действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени
от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от
императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1
от горната Директива 93/13/ЕИО. В този смисъл е и съдебната практика на СЕС,
обективирана в Решения по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, дело Salvat
Editores – С-244/98, дело Mostaza Claro – C-168/05, Pannon GSM – C-243/08, Banco
Espanol de Credito SA – C-618/1.
С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на
договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на
изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора,
доколкото последните са призвани да обезпечат информираността и правото на
свободен избор на стоки и услуги от потребителя.
Като твърдян порок на договора за потребителски кредит е посочено
неспазването на изискванията, регламентирани с чл. 10 ЗПК. С цитираната разпоредба
е предвидено, че договорът за потребителски кредит следва да бъде сключен в
писмена форма за действителност, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не-по-малък от
12. От съдържанието на представения договор за потребителски кредит е видно с
просто око, че в разглежданата хипотеза отделните елементи на двустранната сделка са
представени в един и същи вид и формат шрифт. Отклонение се наблюдава досежно
застрахователния сертификат. Що се касае до размера на шрифта, то по делото не е
изслушано вещо лице, което да представи експертно заключение дали последният е в
размер по-малък от 12. Същевременно обаче следва да се държи сметка, че в
погашение на кредитното задължение наследодателката на ответницата е извършвала
плащания до 20.03.2020г. При това положение, липсата на данни за физическо
заболяване на потребителя, създаващи трудност да се запознае с текста на подписания
договор, е индиция, че последният се е запознал с неговото съдържание. При това
положение, дори да се приеме, че използваният шрифт е по-малък от 12, но
предоставящ възможност за кредитополучателя да се запознае с неговото съдържание,
5
то не е достатъчно да обоснове нищожност на договора за кредит на заявеното правно
основание. Поради тези съображения, съдът намира, че първото възражение за
нищожност следва да бъде оставено без уважение.
Наведените в отговора на исковата молба доводи за недействителност на
кредитното правоотношение поради нарушаване на изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 7
ЗПК се явяват основателни. Цитираната норма повелява договорът за кредит да
съдържа данни за общия размер на кредита и условията за усвояването му. Под общ
размер на кредита следва да се разбират всички предоставени на разположение на
потребителя суми, без да се включват тези, които заемодателят използва за покриване
на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на
потребителя /в този смисъл Решение по д. С-377/14 по описа на Съда на Европейския
съюз/. В процесния договор като общ размер на кредита двукратно е посочена сумата
от 15 000 лв., дължимостта на такса ангажимент в размер на 225 лв., а в чл. 2 е
отбелязано, че таксата се удържа от общия размер на кредита. Същевременно, от
приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, която съдът цени
като обективна и компетентно изготвена, също се установява, че действително е
усвоена единствено от сумата от 14 775 лв. При това положение следва да се приеме,
че е налице отклонение от задължителното съдържание на договора за кредит, който
по аргумент от чл. 22 ЗПК се санкционира с недействителност на кредитното
правоотношение и то в цялост, доколкото поради естеството на уговорката за ГПР, не
може да бъде заместен по право с правилата на закона и волята на страните съобразно
чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
За прецизност на изложението следва да се отбележи, че самостоятелно
основание за недействителност на сделката е и липсата на данни относно начина на
изчисляване на ГПР, като кредитодателят се е ограничил до формално посочване
единствено на процента. Липсват сведения досежно взетите предвид допускания при
неговото определяне, алгоритъма за изчисляване, както и кои компоненти се
включват в тази величина – в частност не става ясно дали в нея са инкорпорирани
таксата ангажимент и застрахователната премия, които несъмнено представляват
предварително известен на кредитора разход по кредита. ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя – настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, т.е. по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани
с кредитното правоотношение. След като кредиторът при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Следователно,
основателно се явява наведеното в исковата молба възражение за недействителност
6
поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр.
По аргумент от чл. 23 ГПК при недействителност на договора за кредит
потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита.
Основателността на исковата претенция обаче е обусловена не само от
сключването на договор за потребителски кредит, но и от усвояването на заемната
сума. Според съдебно-счетоводната експертиза общият размер на кредита е 15 000 лв.,
формиран от 14 475 лв. отпусната сума и 225 лв. такса ангажимент, като на
10.05.2016г. по посочената в процесния договор банкова сметка е усвоена сумата от
14 475 лв. Ценено съобразно чл. 202 ГПК, експертното заключение следва да бъде
кредтириано като обективно, компетентно изготвено, предоставящо пълни и
обосновани отговори на формулираните задачи. При това положение, настоящият
състав намира, че ищецът в качеството на кредитодател е изпълнил произтичащите от
съглашението задължения за предоставянето на средства по уговорения между
страните потребителски кредит. Предвид синалагматичния характер на договора, за
ответната страна е възникнало задължението да върне изцяло усвоените суми на обща
стойност от 14 475 лв.
По данни на вещото лице в погашение на задълженията по кредитното
правоотношение кредитополучателят е извършил плащания на обща стойност от
15 367,50 лв., като последното плащане датира от 24.02.2020г. Заплатените суми са
разпределени, както следва: 6 150,56 лв. – за погасяване на главницата, 6 685,69 лв. –
за договорна лихва, 2 3531,25 лв. – за застрахователната премия. Вещото лице е
обяснило, че непогасената главница е в общ размер на 8 849,44 лв. като към
цедираната сума за главница са прехвърлени и непогасените вноски за застраховка към
датата на прехвърлянето на стойност от 337,50 лв., а в останалата си част същите са
анулирани. Така общата сума на цедираната главница е 9 186,94 лв. В частта досежно
остатъка от задължението съдът не кредитира експертното заключение, тъй като не
отчита обстоятелството, че сделката е призната за недействителна. Остатъчната
стойност е определена като разлика между усвоената сума /15 000 лв./ и размера на
погасените главници /6 150,56 лв. за периода от 20.06.2016г. до 20.02.2020г.
Същевременно обаче от данните на експертизата се установява, че със сума в общ
размер на 9 216,94 лв. са разпределени за погасяване на договорната лихва и
застраховката. Доколкото съобразно чл. 23 ЗПК обаче потребителят дължи чистата
стойност на кредита, без такси и лихви, то следва да се приеме, че с извършените
плащания главницата е погасена, което обосновава неоснователност на предявените
искови претенции.
Аргумент в тази насока може да бъде изведен от Решение по съединени д. С-
154/15, д. С-307-15, д. С-308/15 по описа на Съда на Европейския съюз. В посоченото
решение е възприето, че за постигането на целите на Директива 93/13/ЕИО е
7
необходима външна намеса, като съдилищата трябва да разполагат с адекватни и
ефективни средства. За да е напълно ефективна предвидената потребителска защита,
не е достатъчно съдът, който е констатирал служебно неравноправния характер на
дадена уговорка, просто да прогласи нейната нищожност, а да може да изведе всички
последици от това заключение – обявената за неравноправна договорна клауза трябва
принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя да не породи правни
последици за потребителя. В тази връзка, установяване по съдебен ред на
неравноправността на подобна уговорка поначало трябва да води до връщането на
потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при
липсата на тази клауза. От тук следва задължението на националния съд да изключи
действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми,
оказали се недължими, по принцип поражда съответния реституционен ефект по
отношение на тези суми. Да се възприеме, че платените суми, разпределени за
погасяване на лихви и такси суми, не следва да се приспаднат, а за тяхното
възстановяване потребителят би следвало да предяви кондикционна претенция би
осуетило както потребителската защита, предоставена с Правото на Европейския съюз,
така и би противоречало на принципа за неоснователно обогатяване.
За прецизност на изложението, настоящият състав намира за необходимо да
изложи мотиви досежно твърдяната за обявена на 12.03.2021г. предсрочна
изискуемост. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление само на една от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да
обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж,
които към момента на изявлението не са били изискуеми, и няма автоматично
действие. Предсрочната изискуемост поражда действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването /в този смисъл т. 18 от ТР № 4 от
18.08.2004г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
От изслушаната съдебно-счетоводна експертиза се установява, че последното
плащане в погашение на договора за кредит е от 24.02.2020г. Съдът, ръководейки се от
правилото на чл. 202 ГПК, цени експертното заключение като обективно и
компетентно изготвено. Вещото лице е предоставило пълни и обосновани отговори на
формулираните задачи. Доказателствената стойност на експертизата не се опровергава
от останалия доказателствен материал, като по делото липсват и данни, които да
поставят под съмнение безпристрастността и добросъвестността на експерта. При това
положение, следва да се приеме, че обективният факт на неплащане на паричното
задължение се е проявил в обективната действителност.
8
С исковата молба са въведени твърдения уведомяването на длъжника да е
настъпило на 12.03.2021г. с получаването на Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-
БНП/PLUS-13316405 от 14.09.2020г. за извършеното прехвърляне на вземането,
произтичащо от Договор за потребителски кредит №PLUS-1331640. Не съществува
нормативна пречка уведомяването на длъжника за настъпване на предсрочната
изискуемост на вземането по договор за кредит да се осъществи чрез покана за
доброволно изпълнение до него или в уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД стига
волеизявлението на кредитора да е възпроизведено недвусмислено и конкретно спрямо
вземането и задълженото лице. Уведомлението за обявяване на предсрочна
изискуемост следва да е ясно и недвусмислено в същата степен, както и извлечението
от счетоводните книги /в този смисъл Определение № 656 от 14.07.2016г. по т.д. №
2609/2015г. на ВКС, I т.о./. Извлечението от счетоводните книги следва да съдържа
достатъчно информация за вземането – данни за длъжника и кредитора, за договора за
кредит, за дължимия размер на кредита – главница и лихви, кои вноски не са
заплатени, кога е настъпил техният падеж. Отразените данни в извлечението от
счетоводните книги следва да се преценяват във връзка с твърдението кога са спрели
плащанията, кои вноски не са погасени и с представените от заявителя договор за
кредит и доказателства за уведомяване на длъжника /в този смисъл Определение №
461 от 28.06.2010г. по ч.т.д. № 272/2010г. на ВКС, II т.о./.
В настоящата хипотеза се установява, че в уведомителното писмо е
предоставена информация за размера на задължението към 14.09.2020г., както и
покана в 5-дневен срок от получаването да бъде погасена дължимата сума.
Отбелязано е, че в случай на неплащане в посочения срок срещу ответника ще бъдат
предприети „всички допустими от закона действия: образуване на гражданско дело,
снабдяване с изпълнителен лист, стартиране на изпълнително производство пред
съдебен изпълнител, налагане на възбрана, запор на заплата и банкови сметки, опис и
продан на имущество“. Не се откриват данни за непогасените падежирали вноски, кога
е настъпил техният падеж, нито пък разбивка на задължението по отделните пера. При
това положение, не може да се приеме, че отправеното до ответника изявление
отговаря на критериите за яснота и недвусмисленост на изявлението. Нещо повече, от
начина, по който е формулирано, въобще не става ясно, че е налице неизпълнение от
страна на потребителя. Следователно, не е налице втората предпоставка за
упражняване на потестативното право по чл. 60, ал. 2 ЗКИ - предсрочната изискуемост
да е обявена за длъжника.
По разноските: В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР №
4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да се произнесе
по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото
9
производство. При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право
на разноски възниква в полза на ответника. С отговора на исковата молба е представен
списък по чл. 80 ГПК, с който се претендира сумата от 1 130 лв. – адвокатски хонорар,
както и писмени доказателства за неговото заплащане. Ищецът е релевирал
възражение по чл. 78, ал. 5 ЗПК за прекомерност на възнаграждението, което съдът
намира за неоснователно предвид фактическата и правна сложност на делото, обема на
извършените от довереника на ответника процесуални действия и материалния
интерес по делото.
Мотивиран от гореизложеното,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „АСВ“ ЕАД, ЕИК: //////, със седалище и адрес на
управление: гр. ///////, срещу Л. П. Я., ЕГН: **********, с адрес: гр. /////////,
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Л. П. Я. дължи на „АСВ“ ЕАД сумата от
9 186,94 лева, представляваща сбора от главници по Договор за потребителски кредит
№ PLUS-13316405 от 09.05.2016г. за периода от 20.06.2019г. до 20.05.2023г., сумата от
2 275,31 лева, представляваща договорна лихва за периода от 20.06.2019 г. до
12.03.2021 г., както и сумата от 832,20 лева, представляваща мораторна лихва за
период от 21.06.2019 г. до 26.03.2021 г.
ОСЪЖДА „АСВ“ ЕАД, ЕИК: //////, със седалище и адрес на управление: гр.
///////, да заплати на Л. П. Я., ЕГН: **********, с адрес: гр. /////////, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 1 130 лева, представляваща деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10