РЕШЕНИЕ
№ 1664
гр. Варна, 08.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Даниела Д. Томова
Членове:Галина Чавдарова
Радостин Г. Петров
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Радостин Г. Петров Въззивно гражданско дело
№ 20213100502300 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба вх.
№ 281079/31.03.2021 г. от "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ, ЕИК *********, със седалище гр.
София, против решение № 260669/26.02.2021 г. по гр.д. № 6753/2019 г. на ВРС и насрещна
въззивна жалба вх. № 295054/26.07.2021г. на М. М. П..
Подадена е въззивна жалба вх.№ 281079/31.03.2021 г. от "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ
(с предишно наименование „АЛФА КРЕДИТ“ АДСИЦ), ЕИК *********, със седалище гр.
София, чрез пълномощника юрисконсулт Диана Качорева, против решение №
260669/26.02.2021 г., постановено по гр.д. № 6753/2019 г. на ВРС, в частта, в която е
отхвърлен предявения от "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ иск за признаване за установено на
основание чл.422, ал.1, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че М. М. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. Варна, ул. „Отец Паисий“ № 34, ет. 4, ап. 80, дължи на "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ
разликата над установения размер 236 лева до пълния претендиран размер от 2997.93 лева,
за който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
6840/14.9.2018 г. по ч.гр.д. № 13809/2018 г. по описа на ВРС, представляваща главница
дължима по споразумение от 18.01.2012 г. за признаване на задължение по договор за
потребителски кредит № 303-245/2008/30.10.2008 г., сключен между ответника М. М. П. и
„Алфа Банк – Клон България“ КЧТ, вземането, по който е прехвърлено с договор за цесия от
1
29.03.2010 г. в полза на "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ (с предишно наименование „АЛФА
КРЕДИТ“ АДСИЦ), ЕИК *********, отхвърлен е предявения иск за признаване за
установено на основание чл.422, ал.1, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че М. М. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „Отец Паисий“ № 34, ет. 4, ап. 80, дължи на "ДЕЛТА
КРЕДИТ" АДСИЦ разликата над установената мораторна лихва 71.95 лева (начислена върху
главница в размер на 236 лева) за периода от 16.07.2015 г. до 16.07.2018 г. до пълния
претендиран размер от 913.97 лева.
В жалбата се излага, че решението на първоинстанционния съд е неправилно. Излага,
че длъжникът е надлежно уведомен за извършените цесии. Оспорва като неправилни
изводите на ВРС, че част от претендираните суми са погасени по давност. Сочи, че
договорът за кредит е сключен за срок от 8 години, като погасяването е следвало да бъде
извършено в периода от 28.11.2018г. до 30.11.2014г. Твърди, че със споразумение от
18.01.2012г. ответникът е признал съществуването на дълг 7993.74 лева, направил е
плащания 800 лева, поради което към 18.01.2012г. е дължал 7193.74 лева, като последната
вноска е следвало да бъде изплатена на 18.07.2013г. Ответникът е заплатил 1010.14 лева, но
не е спазил изцяло условията на споразумението, поради което редукцията на дълга е
станала невалидна и той е останал задължен за сумата от 6183.60 лева. Излага, че не е
изтекла 3-годишната давност и спрямо претендираната мораторна лихва, т.к. се претендира с
начална дата 16.07.2015г.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият М. М. П., чрез назначения му особен
представител адв. Е.С., изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че в
обжалваните от ищеца части постановеното първоинстанционно решение и възприетите в
него мотиви са в унисон със събраните в хода на производството доказателства и при
правилно приложение на материалните и процесуални правни норми. Счита решението на
ВРС за правилно и законосъобразно, поради което отправя искане за потвърждаването му.
Подадена е насрещна въззивна жалба вх. № 295054/26.07.2021г. от М. М. П. чрез
назначения му особен представител адв. Е.С., против решение № 260669/26.02.2021 г.,
постановено по гр.д. № 6753/2019 г. на ВРС, в частта, в която на основание чл.422, ал.1, вр.
чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, е прието за установено, че М. М. П. дължи на "ДЕЛТА
КРЕДИТ" АДСИЦ сумата по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 6840/14.9.2018 г. по ч.гр.д. № 13809/2018 г., по описа на ВРС – 71.95 лева
мораторна лихва, начислена за периода от 16.07.2015 г. до 16.07.2018 г. върху главница в
размер на 236 лева – дължима сума по споразумение от 18.01.2012 г. за признаване на
задължение по договор за потребителски кредит № 303-245/2008/30.10.2008 г., сключен
между ответника М. М. П. и „Алфа Банк – Клон България“ КЧТ, вземането, по който е
прехвърлено с договор за цесия от 29.03.2010 г. в полза на "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ. В
жалбата се излага, че давността досежно мораторната лихва е изтекла на 18.07.2016г.,
поради което неправилно ВРС е уважил иска за нея.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ, чрез чрез пълномощника
юрисконсулт Ц.С., изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че в
2
обжалваната от ищеца част постановеното първоинстанционно решение и възприетите в
него мотиви са в унисон със събраните в хода на производството доказателства и при
правилно приложение на материалните и процесуални правни норми.
В насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът "ДЕЛТА
КРЕДИТ" АДСИЦ се представлява от юрисконсулт Ц.С., която поддържа жалбата и моли да
бъди уважена, а насрещната въззивна жалба отхвърлена.
В насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание въззиваемият М. М. П.
се представлява от назначения му особен представител адв. Е.С., която оспорва въззивната
жалба и поддържа насрещната въззивна жалба.
За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид
следното от фактическа и правна страна:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ
срещу М. М. П. искове с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК вр. чл.79, ал.1 вр. чл.99
ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 6840/14.9.2018 г. по ч.гр.д. № 13809/2018 г. по описа на ВРС, а
именно: 2997.93 лева, представляваща главница – дължима сума по споразумение от
18.01.2012 г. за признаване на задължение по договор за потребителски кредит № 303-
245/2008/30.10.2008 г., сключен между ответника М. М. П. и „Алфа Банк – Клон България“
КЧТ, вземането, по който е прехвърлено с договор за цесия от 29.03.2010 г. в полза на
"ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ /с предишно наименование „Алфа кредит“ АДСИЦ/, ЕИК
*********, ведно със законната лихва считано от 17.07.2018 г. до окончателното плащане,
както и сумата от 913.97 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 16.07.2015 г.
до 16.07.2018 г. Ищецът твърди, че е придобил процесното вземане въз основа сключен с
„МТ Проджект“ ЕООД, ЕИК *********, на дата 29.03.2010 г. договор за цесия на вземания
по договори за кредит. От своя страна цедентът „МТ Проджект“ ЕООД, ЕИК ********* е
придобил вземанията въз основа договор за цесия от 25.03.2010 г., сключен с „Алфа Банка –
Клон България“. Сред цедираните вземания е вземане на Банката срещу М. М. П.,
произтичащо от сключения между тях договор за потребителски кредит с № 303-
245/2008/30.10.2008 г., съгласно който банката предоставя на ответника потребителски
кредит в размер на 7000 лв., за периода от 30.10.2008 до 30.11.2014 г. Твърди се, че към
29.03.2010 г. - датата на прехвърлянето на вземането, дължимата от кредитополучателя сума
е в размер на 7993.74 лева. На основание чл.99, ал.3 ЗЗД длъжникът М. М. П. е уведомен за
извършената цесия и за новия кредитор, като за погасяване на част от задължението си, М.
М. П. е заплатил по банкова сметка на "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ /с предишно
наименование „Алфа Кредит“ АДСИЦ, общо сумата от 800.00 лева.
Със споразумение от 18.01.2012 г., сключено между "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ и М.
М. П., ответникът признал съществуването на дълга си, с остатък в размер на 7193.74 лева.
Страните са се съгласили задължението на М. М. П. да бъде редуцирано с 40 % при условие,
че остатъкът в размер на 4316.24 лева бъде изплатен за периода от 18.02.2012 г. до
3
18.07.2013 г. вкл. на 18 месечни вноски, при първа вноска в размер на 302.14 лева, дължима
до 18.02.2012 г., всяка следваща в размер на 236 лева с падеж до 18-то число на месеца, за
който се отнасят. Дължимите вноски по споразумението са изчислени след направената
редукция. Последната вноска е с падеж 18.07.2013 г. Твърди се, че за погасяване на остатъка
от това задължение М. М. П. заплатил сумата от 1010.14 лева, като извършва следните
преводи по банкова сметка на ищеца: 302,14 лв. на 21.02.2012 г., 236 лв. на 16.03.2012г., 236
лв. на 25.04.2012 г.и 236 лв. на 26.07.2012 г.
Ищецът твърди, че след 26.07.2012 г. плащания по споразумението не са
извършвани. На основание т.6 от споразумението, уговорената редукция е отпаднала и към
18.07.2013 г. - крайния срок за погасяване на остатъка от задължението по споразумението,
ответникът дължи заплащане на сумата от 6183.60 лева, получена след като сумата 7193.74
лв. е намалена с направените плащания след сключване на споразумението. Издадената в
полза на ищеца заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал.5 ГПК,
поради което дружеството предявява иск за установяване на вземането си.
Ответникът М. М. П., чрез особен представител, с писмен отговор оспорва исковата
молба. Излага, че вземането е погасено по давност с изтичането на 5-годишната давност,
считано от 25.03.2010 г., когато банката е приела, че вземането е изцяло изискуемо и го е
прехвърлила за събиране на трето лице. Сочи, че от тази дата не са предприети действия, с
които давността да е прекъсвана и с изтичането на 5-годишен срок са погасени всички
вземания срещу ответника. Оспорва автентичността на споразумение от 18.01.2012 г.
Оспорва твърденията на ищеца, че ответникът е правил плащания, последното от които на
26.07.2012 г. Моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като служебно се произнася в хипотезите на нарушение на
императивна правна норма.
Пред въззивния съд не е налице спор, че споразумение от 18.01.2012 г. е подписано
от М. М. П.. Това обстоятелство се установява и от неоспореното заключение на вещото
лице по приетата от ВРС съдебно-почеркова експертиза. С това споразумение "ДЕЛТА
КРЕДИТ" АДСИЦ и М. М. П. са се уговорили задължението на М. М. П. да бъде редуцирано
с 40 % при условие, че остатъкът в размер на 4316.24 лева бъде изплатен за периода от
4
18.02.2012 г. до 18.07.2013 г. вкл. на 18 месечни вноски, при първа вноска в размер на
302.14 лева, дължима до 18.02.2012 г., всяка следваща в размер на 236 лева с падеж до 18-то
число на месеца, за който се отнася. В случая се касае за договор, при който връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност
изпълнение на основното задължение на длъжника на части, но не е налице периодично
плащане. Това разсрочено плащане на отпуснатия кредит не превръща главницата в
периодично платима, поради което и за нея приложима се явява общата петгодишна давност
по смисъла на чл.110 от ЗЗД. Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. След като е поето задължение за погасяване на
задължението по договора на вноски, то всяка погасителна вноска става изискуема с
настъпването на съответния падеж, и именно от този момент започва да тече погасителната
давност за всяка вноска (в този смисъл са Решение № 90/31.03.2014г. по гр. д. № 6629/2013
г. на ВКС, Решение № 161/08.02.2016г. по т.д. № 1153/2014г. на ВКС). Предвид това
погасени по давност са вземанията за падежиралите вноски за главница, които попадат
извън пет годишния период, предхождащ подаването на заявлението по чл.410 ГПК
(16.07.2018г.). Следователно погасени по давност се явяват вноските за периода до
16.07.2013г. Видно от заключението на вещото лице по ССЕ, ответникът е преустановил
плащанията по споразумението от 18.01.2012 г., като последното плащане е извършено на
26.07.2012г. Поради това през м.08.2012г. редуцираната част от главницата е станала
изискуема. Това налага извода, че единствено вноската с падеж 18.07.2013г. не е погасена по
давност. Предвид това предявеният иск за главница се явява основателен за сумата от 236
лева, като за разликата до пълния претендиран размер от 2997.93 лева, същият следва да се
отхвърли като погасен по давност. Решението на ВРС в тази част като правилно следва да се
потвърди.
Относно претенцията за обезщетение за забава, то доколкото ответникът не е
изпълнил задължението си да плати главница 236 лева по договора в уговорените срокове,
той дължи и обезщетение за забавено плащане. Приложимост по отношение на него намира
тригодишния давностен срок по чл. 111, б.”б” от ЗЗД, доколкото е обезщетение за
неизпълнен договор. Ето защо тази претенция следва да бъде уважена само за част от
претендирания период, а именно за периода от три години преди датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 16.07.2018г., т.е. от 16.07.2015г.
до 16.07.2018г., при това само по отношение на вземането за главницата, която не е погасена
по давност – 236 лева. В този смисъл е и разпоредбата на чл.119 ЗЗД, съгласно която с
погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни
вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Така определеното обезщетение за забава
върху оставащата непогасена главница е в общ размер от 71.95 лева за посочения период от
16.07.2015г. до 16.07.2018г., изчислена от съда с помощта на лихвен калкулатор. Предвид
това предявеният иск за обезщетение за забава се явява основателен до този размер и следва
да бъде уважен, като за разликата над 71.95 лева до пълния претендиран размер от 913.97
лева искът подлежи на отхвърляне като неоснователен и погасен по давност.
5
Поради съвпадане на изводите на двете инстанции решението на ВРС следва да бъде
потвърдено.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, разноски в полза на въззиваемото
дружество не се присъждат.
Предвид неоснователността на насрещната въззивна жалба, въззиваемата страна
следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Варненски окръжен съд сумата от 25 лева, представляваща дължимата държавна такса по
въззивната жалба.
Въз основа на изложените мотиви, съдебният състав на Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260669/26.02.2021 г., постановено по гр.д. №
6753/2019 г. на ВРС, в обжалваната част, в която е отхвърлен предявения от "ДЕЛТА
КРЕДИТ" АДСИЦ иск за признаване за установено на основание чл.422, ал.1, вр. чл.415
ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че М. М. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Отец
Паисий“ № 34, ет. 4, ап. 80, дължи на "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ разликата над
установения размер 236 лева до пълния претендиран размер от 2997.93 лева, за който е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 6840/14.9.2018 г.
по ч.гр.д. № 13809/2018 г. по описа на ВРС, представляваща главница дължима по
споразумение от 18.01.2012 г. за признаване на задължение по договор за потребителски
кредит № 303-245/2008/30.10.2008 г., сключен между ответника М. М. П. и „Алфа Банк –
Клон България“ КЧТ, вземането, по който е прехвърлено с договор за цесия от 29.03.2010 г.
в полза на "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ (с предишно наименование „АЛФА КРЕДИТ“
АДСИЦ), ЕИК *********, отхвърлен е предявения иск за признаване за установено на
основание чл.422, ал.1, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че М. М. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. Варна, ул. „Отец Паисий“ № 34, ет. 4, ап. 80, дължи на "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ
разликата над установената мораторна лихва 71.95 лева (начислена върху главница в размер
на 236 лева) за периода от 16.07.2015 г. до 16.07.2018 г. до пълния претендиран размер от
913.97 лева; в обжалваната част, в която е прието за установено, че М. М. П. дължи на
"ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ сумата 71.95 лева мораторна лихва, начислена за периода от
16.07.2015 г. до 16.07.2018 г. върху главница в размер на 236 лева, за която е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 6840/14.9.2018 г. по ч.гр.д.
№ 13809/2018 г. по описа на ВРС.
В останалата част решението на РС-Варна не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА М. М. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Отец Паисий“ № 34,
ет. 4, ап. 80, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски
окръжен съд сумата от 25 лева (двадесет и пет лева), представляваща дължимата държавна
такса по насрещната въззивна жалба.
6
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.280, ал.3 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7