№ 203
гр. Варна, 12.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Магдалена Кр. Недева
Членове:Диана Д. Митева
Даниела Д. Томова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело №
20233001000210 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на ЕТ „АДИ-Н. К.“ срещу
решение № 2/10.02.2023 г. по електронно дело 20223300900018 (ТД №
18/2022 г. на Окръжен съд – Разград), с което е отхвърлен предявен против ЕТ
„АДИКА-А. Ч.А“, ЕИК **********, иск за присъждане на изискуема
главница в размер на сумата от 100 500 лева, предоставена на предприятието
за ползване по договор за заем от 04.06.2013г., ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на иска – 23.05.2022 г. и са разпределени
разноски.
Предварителните въпроси и допустимостта на производството са
разгледани от въззивния съд в определение №3160/24.04.2023г., и докладвани
наред с доказателствените искания и оплакванията по обжалвания
първоинстанционен акт.
Въззивникът ЕТ „АДИ-Н. К.“, чрез пълномощника адв. М. от АК-
Разград се позовава на неправилно установени факти по възникване на
задължението на заемателя поради превратна оценка на събраните гласни
показания и неправилно преценена доказателствена тежест. Сочи, че
посочените данни както за основанието на банковия превод, така и на
счетоводните записи в предприятието на заемодателя не са съобразени със
събраните доказателства за особената свързаност на двете страни, чрез
починалия пълномощник на заемодателя, който е и съпруг на заемателя, а
същевременно е бил натоварен и да води счетоводствата и на двете
предприятия. Счита, че при съвкупна преценка на всички доказателства се
1
изяснява както общото намерение на страните за предназначението на
предоставените по банков път именно като заем средства да послужат за
закупуване на недвижим имот от ответното предприятие, така и причината за
липса на счетоводно отразяване на първоначално даване на заем и обявяване
на предаването на заетата сумата от 100 500 лева от ищцата на ответницата не
като финансиране, а като „връщане“ на някакъв заем. Отделно са изложени и
доводи за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност,
като се сочат установени с гласни показания факти по многократни
признания от името на ответницата през 2017г., 2018г., 2020г., 2021г. и
2022г., както приживе на пълномощника, така и по повод уреждане на
отношения по общо координиран бизнес след неговата смърт, с които
течащата погасителна давност е последователно прекъсвана.
По същество пълномощник на въззивницата поддържа бланкетно
доводите за основателност на предявената претенция за връщане на заетата
сума и моли за присъждането й в цялост след отмяна на неправилния акт.
Въззиваемата страна ЕТ „АДИКА – А. Ч.А“, чрез упълномощения
адв. М. е оспорил оплакванията по процесуалните нарушения при събиране и
оценка на доказателствените средства. Позовава се на липсата на категорични
доказателства досежно съществуването на договор за паричен заем между
търговците, който да е предоставен и да не е върнат от въззиваемата страна и
посочва насрещно противопоставими на издателя си доказателства за друго
основание за банковия превод на средства между двете предприятия.
Поддържа като правилни както фактическите, така и правните изводи по
възражението за погасяване на иска по давност, което е било основано само
на показания на несъмнено заинтересован свидетел.
По същество пълномощникът на въззиваемата пледира за
потвърждаване на отхвърлянето на недоказан и погасен по давност иск на
заемодателя.
Насрещните страни са заявили и претенции за разноски,
конкретизирани в неоспорени списъци по чл. 80 ГПК (л.42 и 45).
За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобразява следното:
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и
съответства на предявена претенция от заемодателка, действала като
търговско предприятие за реално изпълнение на изискуемо след покана за
плащане от 12.04.2022г. задължение на заемателката, получила и ползвала
също в качеството си на търговец, уговорен безсрочен и безлихвен заем,
предоставен на 04.06.2013г. чрез банков превод на сума от 100 500лв.
Твърденията за забава на заемателя по изпълнение на парично задължение
очертават интереса на неудовлетворен кредитор да търси осъждане на
неизправния длъжник; липсват процесуални пречки за разглеждана на
допустимо упражнено право на иск и въззивният контрол може да се проведе
по същество.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
2
По делото не се спори, а и от представените в производството писмени
доказателства се установява, че на 04.06.2013 г. от името на наредител ЕТ
„Ади – Н. К.“ е излъчен кредитен превод реф.№SLFСR5814427 към сметка на
ЕТ „Адика – А. Ч.а“ за сумата 100 500 лв. с посочено основание
„възстановяване на заем“.
Въззивницата е оспорила верността на така обявената причина на
транзакцията, но доказателства за погрешно удостоверено изявление на
наредителя не са представени. Напротив, назначената от първата инстанция
експертиза е установила, че в архива на правоприемника на банката (ОББ АД,
поело дейността на влятата СИБАНК ЕАД) се съхранява първичен платежен
документ за нареденото плащане, подписано от едноличния търговец,
придружен от саморъчна декларация на наредителя за произход на
средствата. Видно от изпратените от банката неоспорени копия от тези
документи, при положените подписи липсват указания за действия на
пълномощник, а личните изявления на Н. К.а като собственик на
предприятието – титуляр на сметката и наредител, са подписани с параф,
графично изцяло съвпадащ с този, нанесен в съдебните книжа лично от това
лице.
На първо място, пред въззивния съд няма спор между страните, че
между тях липсва каквото и да е писмено съглашение за уговаряне на
кредитиране между предприятията. С оглед на размера на твърдяната
стойност на договора (100 500лв), съдът намира, че макар и без писмено
съглашение договор за заем като основание на даването по банкови сметки
сума между тези страни принципно може да бъде установен, доколкото в
неформални отношения между търговците съдържание на сделката се
установява и чрез преценка на поведението по изпълнение на престации(по
арг. на по-силно основание по чл. 293 ал.3 ТЗ) и счетоводните им записи
(Решение № 62 от 17.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 733/2011 г., II т. о., ТК).
Въпреки, че назначеното по делото вещо лице е проверило налични в
предприятията, предоставени от насрещните страни счетоводни данни, не са
били установени нито първични документи, нито записи за счетоводни
операции за каквито и да са заеми. Потвърдено извършването на разход на
въззиваемото предприятие(получател на проведа) в размер на 100 500лв в
полза на лице, за което по делото е представен нотариален акт, установяващ
вземане за цена в този размер, като продавач по сделка, сключена на
05.06.2013г. Затова същественият спорен въпрос, който ангажира
доказателствена тежест на ищцовата страна е установяването по друг начин
на постигнатото съгласие за заем от 094.06.2013г., обвързващо насрещните
страни, действали в търговското си качество.
Според ищцата, договорът е бил сключен в изпълнение на
предварителна уговорка между нейния съпруг и Ч., който като неин
пълномощник е договорил с ответното предприятие, управлявано от
съпругата му А. Ч.а, поемането на задължение за връщане на главницата.
Именно тази предварителна уговорка е била изпълнена от нейно име с
изготвяне на „неволно сгрешено“ платежно нареждане от Ч., но то е било
използвано от нея в банката за превода изцяло съобразно уговорката. Според
ответницата обаче именно вписаното основание на превода е точно отражение
на предварителните уговорки на бизнес партньорите, тъй като не заемане, а
3
възстановяването на сумата като собствени средства на „АДИКА-А. Ч.а“ на
04.06.2013г., съответства на оповестено в счетоводен баланс към 16.06.2013г.,
подписан от П. Т. К., който фактически е контролирал предприятието и е
съставил баланса. След като превода е бил ползван на 05.06.2013г за
придобиване на актив, мв този баланс липсва каквото и да е поето задължение
за връщане на заем с такава стойност в бъдещ момент, което би могло да
съответства на твърдяното като уговорено от него само няколко дни по-рано
задължение към предприятието на съпругата му К.а.
Доказването на всяка една от тези посчени от насрещните страни
сделки (даване на реален заем или изпълнение на плащане по друго
основание) изисква установяване от страна на въззвиницата не само на
„грешката“ в оповестения повод за трансфера, но и на категорично
постигнато съгласие на получателя на банковия превод за получи заем, а не
друго плащане, тъй като това са елементите на постигане на съгласие по
всеки договор и без тях реалния елемент губи значението си. В този смисъл е
наложително да се докаже с допустими доказателствени средства първо
уговорка за връщане на получено временно финансиране, обвързваща
въззваемия едноличен търговец, за да има значение транзакцията като част от
правопораждащия фактически състав на реалния договор (Решение № 180 от
26.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4345/2018 г., IV г. о.). Такова доказване не е
проведено.
В случая съдът не може да приложи наложената в съдебната
практика(Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г.
о., ГК, Решение № 243 от 14.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 269/2018 г., IV г. о.,
ГК) възможност за доказване със свидетелски показания на конкретното
съдържание на постигнато съгласие за заемане на пари, съпроводено с
доказано по друг начин предаване на сумата между самите договарящи се, тъй
като в настоящия случай това основание е изрично признато по
противопоставим на въззвиницата начин в самото нареждане на банковата
транзакция. В частта, указваща основанието за предаване на сума документът
има диспозитивен характер и като лично изявление на въззивницата не може
да се опровергава само и единствено със свидетелски показания и то
депозирани от свързано с нея в брачна връзка лице( чл. 164 ал. 1 т. 6 ГПК).
Напротив, признатият изрично от собственика на паричните средства в
подписания банков документ повод за предаването им, категорично
опровергава твърдението тази банкова транзакция да представлява елемент от
реален договор за търговски заем.
Въззивният съд отчита допълнително, че оспорването на невярно
обявеното според твърденията на самата въззивиница основание на така
нареденото плащане, е обосновано с твърдения за небрежност или
злоупотреба на Д. Ч., за който се твърди, че е ръководил като пълномощник и
служител дейността на предприятието на наредителя и като близък приятел
на съпруга на собственичката и съдружник на съпруга й в общ бизнес в
сходна икономическа сфера се ползвал с пълното й доверие при оформяне на
документи за плащания и счетоводни отчети и особено отношенията с
насрещното въззиваемо предприятие, собственост на съпругата на този
пълномощник. В допълнителната си искова молба ищцата изрично е
признала, че дейността на двете спорещи по настоящото дело предприятия е
4
била ефективно контролирана не от регистрираните като търговци
собственички, а от техните съпрузи – К. и Ч., които съвместно ползвали тези
предприятия за общите си бизнес цели и съгласували различни имуществени
транзакции между тях, включително и предварително планирано симулативно
разпореждане и обратно придобиване на недвижим имот с цел документално
„повишаване“ на отчетната му себестойност в предприятието на
въззиваемата. Именно за тази общополезна и планирана съвместно от
съпрузите на двете собственички операция, са използвани и средства,
налични в нейното предприятие, които са били предоставени на въззиваемата
за заплащане на 05.03.2013г на повишената цена на придобиването на имот,
който е бил разпореден на 17.04.2013г за цена от 45 000 лв и изкупен от
зависимия купувач П. П. за 100 500лв., преведени от банковата сметка ден
след получаване на процесния превод. Тези обстоятелства обаче сами по себе
си не само че не обосноват съгласието между двамата пълномощници(или
дори фактически търгуващи за своя сметка чрез подставяне на своите съпруги
предприемачи) да е постигнато именно за кредитиране, а напротив, очертават
процесната банкова транзакция като част от други, комплексни отношения по
съвместна търговия, отчасти прикрити чрез контролирани привидно
самостоятелни предприятия. В тази насока са и част от показанията на
съпруга на въззвиницата – свидетеля К., който признава, че действително
дейността на едноличните търговци е обслужвала общи интереси на
съпрузите(К. и Ч. имали общи фирми, ползвали общо лицензи за хазарт,
игрални автомати и помещения, в които да се разполагат както активи,
формално притежавани от едноличните търговци, така и тези на собствените
им предприятия, разпределяли по подходящ начин административните
разходи и дължими фискални плащания, но и извличали и лични доходи,
включително и чрез възнаграждения за дейности в различните стопански
субекти). Макар да описва предназначението на прехвърлената по банков път
сума, този свидетел не изяснява нейния произход в предприятието на своята
съпруга, но акцентира върху общата полза от съхраняването на лиценза за
хазарт и нужното по пози повод обратно придобиване на имота. Описаните от
този свидетел отношения сочат на воля за пренасочване на вложени средства
в съвместна стопанска инициатива, прикрита с транзакции между привидно
формално независими предприятия, а не на реално заемане на парични
средства със задължение за връщане при поискване.
Останалите гласни доказателства, събрани в първата инстанция също не
установяват нещо различно. Показанията на дъщерята на Ч. сочат липсата на
тесни лични контакти между съпругите и семействата на бизнес-партньорите,
които са ръководили фактически съвместно както своето събирателно
дружество, така и предприятията, регистрирани от съпругите и тези
отношения са приключили със смъртта на Ч., по повод на която неформално
са уреждани отношенията с наследниците. В тази насока са и показанията на
И., служителка в предприятията, ръководени от К., която също потвърждава,
че дейността по ползването на игрални автомати е била поделена между
едноличните търговци в две различни помещения, но била общо ръководена
от партньорите-работодатели К. и Ч. от общия им офис и след като лиценза
за хазартни игри изтекъл след смъртта на Ч., тази обща дейност била
преустановена и К. предал на вдовицата пари от общата печалба без да е било
5
коментирано съществуване на каквото и да било неуредено парично заемно
отношение.
Така в групата не само на гласните, но и на съотвестващите им писмени
доказателства, изолирани остават именно показанията на свидетеля П. К.,
който единствено настоява да е уговорил изрично в предварителни преговори
със Ч. връщане на процесната сума. Дори и да не беше съпруг на
въззивницата, решаващото влияние в дейността и на двете дружества, което
този свидетел несъмнено е осъществявал в своя лична полза както към
момента на твърдяно сключване на сделката, така и към момента на
възникване на спора по нейното съществуване, не може да не бъде
съобразявано при отчитане на заинтересоваността му от резултата от делото
и това съществено дискредитира стойността на показанията му. Въззивният
съд преценява частта от тези показания, която остава изолирана като
съмнително достоверна и затова намира, така както и първата инстанция, че
ищцата не е провела необходимото главно и пълно доказване на съгласието на
насрещните страни за ползване на преведената сума като безсрочен и
безлихвен заем и сключването на такъв договор с „погрешно“ обявеното като
основание нареждане на банковия превод на 100 500лв.
Липсата на годни доказателства не може да се преодолява по реда на чл.
176 ГПК. Както вече е обосновал при подготовката на въззивното
производство, съдът преценява, че въпросите, по които са поискани
обясненията на ответницата като собственик на търговско предприятие са
твърде общи и визират индиции за блични отношения между семействата и
общо координиран бизнес на съпрузите-партньори, а не факти по конкретно
проявление на волята на търговеца за поемане на задължение за връщане
именно като заем на погрешно преведената му на друго основание сума.
При липса на необходимите убедителни доказателства за същественото
съдържание на договора, въззивният съд намира за неоснователни
оплакванията на въззивницата за неправилно установени факти и
необоснован извод за недоказано основание за възникване на процесното
вземане.
На второ място, въззивният съдът съобразява, че дори и договарянето
на заемното правоотношение да е било извършено по начина, описван от
ищцата, съответно получателката на превода да е договорила чрез съпруга си
Ч. да ползва чужди (а не свои или съвместно придобити в резултат от
прикрития общ бизнес) парични средства, които е получила с погрешно (или
привидно) нередено банково плащане, и е поела задължение да ги върне
лично на наредителя (а не да се ползват до постигане на общата бизнес цел
като прикрита съвместна инвестиция), то породеното от такъв договор за заем
вземане не може да бъде присъдено. Договор за заем без уговорен срок
подлежи на връщане при поискване от кредитора (чл. 240 ал. 4 ГПК). Това
обаче означава, че задължението на заемателя е изискуемо веднага и
съответно още от даването на сумата започва да тече и срок за погасителна
давност по чл. 114 ал. 2 ЗЗД(Решение № 126 от 17.05.2017 г. на ВКС по гр. д.
№ 3883/2016 г., IV г. о., ГК). Отправянето на покана за плащане и изтичане на
месеца, предвиден в закона в полза на длъжника, само поставя
заемополучателя в забава, тъй като при липса на фиксиран с уговорка срок,
който да определя връщане, той има право да ползва заема добросъвестно до
6
поискване. Затова и съдът отчита начало на погасителната давност от дата на
превода, посочен от ищцата като довършване на сключване на описания от
нея договор за заем. Общият петгодишен срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл на
04.06.2018г. В този период не се установят действия на въззиваемата или
неин пълномощник, които недвусмислено да могат да се квалифицират като
адресирано до заемател изявление за признание на дълга( ТРОСГТК 4/19 на
ВКС). Напротив, описаните от свидетеля К. разговори между него, като
представител на съпругата си (или дори лично като прикрит инвеститор,
контролиращ свързаните предприятия) и съпруга на въззиваемата не сочат
конкретно посочване на дълг в такъв размер като резултат от взет заем нито
от Ч., нито от Ч.а. Неоснователните оплаквания на въззивницата за
допуснатото процесуално нарушение по попълване на делото с допълнителни
гласни показания на този, вече разпитан свидетел са били разгледани в
подготвителното заседание и затова не се налага отново да се разглеждат.
Показанията на свидетеля не са непълни, напротив, като пряк инициатор на
разговорите, за които свидетелства, К. заявява, че е отправял периодично
приживе на Ч. претенции за уреждане на сметките помежду им, но
решаването на този въпрос е отлагано поради нужда от поддържане на
споделения лиценз, ползван несъмнено в общо координирания бизнес. Няма
дори индиция, за конкретен отговор от името на въззиваемата на претенции
за връщане на заем. Напротив, К. посочва, че именно внезапната смърт на
партньора му в бизнеса е наложило да си „оправя“ сметките с наследниците и
споровете по този повод са очертани през 2020 – 2021г. При така събраните
доказателства въззивният съд не намира никакво основание да приеме за
установено прекъсването на давността и съхраняването на правото на иск, ако
такова изобщо е възникнало. До същия извод е достигнал и
първоинстанционния съд. Оплакването на въззивницата по обосноваване на
погасяване на вземането по давност е неоснователно.
Поради съвпадане на крайния резултат от разглеждането на спора по
същество от двете инстанции обжалваното отхвърляне на недоказания,
евентуалнто погасен по давност иск следва да се потвърди.
По разноските:
Поради съвпадащия резултат по същество определянето на разноските в
първа инстанция не следва да се ревизира.
Въззивната страна следва да понесе разноските по разглеждането на
делото в настоящата инстанция. Пълномощникът на въззиваемият е
представил договор за правна помощ с удостоверено уговорено заплащане на
хонорар от 3500лв. Този размер изчерпва и посочения от страната списък и
съотвества на удостовереното в платежно нареждане плащане по банкова
сметка на адвоката. Съответно този доказан размер следва да се възложи на
страната, предявила неоснователната жалба.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 272 ГПК, съставът на
Варненски апелативен съд
РЕШИ:
7
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2/10.02.2023 г. по електронно дело
20223300900018(ТД № 18/2022 г. на Окръжен съд – Разград).
ОСЪЖДА Н. К. К.а, действаща като ЕТ „АДИ-Н. К.”, ЕИК *********,
гр. Разград, бул „България“ № 3, да заплати на А. Г. Ч.а, действаща като
ЕТ„АДИКА-А. Ч.а”, ЕИК **********, гр. Разград, бул. „България“ № 3,
сумата 3 500 лв.(три хиляди и петстотин лева), представляваща разноски за
въззивно производство, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при
условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му
на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8