Решение по дело №442/2020 на Районен съд - Горна Оряховица

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 29 юли 2020 г. (в сила от 29 юли 2020 г.)
Съдия: Еманоел Вардаров
Дело: 20204120100442
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 8 април 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

                                          Р Е Ш Е Н И Е

                                                                                                   260

  гр..Г.Оряховица, 29.07.2020г.

 

 

                                              В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

         

 

Горнооряховският районен съд, втори състав, в публично заседание на двадесет и седми юли  през две хиляди и  двадесета година, в състав:

                                                                                    Председател: Еманоел Вардаров

при участието на секретаря  M.Kъцаркова  и в присъствието на прокурора…………, като разгледа докладваното от съдията Вардаров гр.дело№442/2020г. по описа на Горнооряховския районен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Обективно съединени искове - иск за неизплатено трудово възнаграждение по чл.242 ввр. чл.128 от КТ, иск за неизплатено обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ, иск за неизплатено обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ,  искове за лихва за забава по чл.245 от КТ и чл.86 от ЗЗД.

            Ищецът В.Г.С.(чрез адв.Н.И. от ВТАК) твърди в исковата си молба, че с “Люве-Ел” ЕООД са били сключили Трудов договор№1/29.12.2014г. и Допълнително споразумение към него от 02.01.2019г.,  като С. е работил на длъжността „шлосер” с основно месечно трудово възнаграждение 560.00лв. Трудовият договор бил прекратен със Заповед№9/25.02.2020г. на основание чл.327 ал.1 т.2 от КТ, считано от 24.02.2020г. с мотиви „Уведомление от В.Г.С. от 20.02.2020г.”.  В заповедта било записано, че на В.Г.С. се дължат обезщетения по чл.221 ал.1 от КТ,по чл.222 ал. от КТ и чл.224 ал.1 от КТ. Твърди се, че работодателят не изпълнил задълженията си,  визирани в чл.128 т.2 от КТ и не заплатил дължащото му се трудово възнаграждение, както следва: за м.септември.2019г. – 560.00лв.;  за м.октомври.2019г. – 560.00лв.; за м.ноември.2019г. – 560.00лв.; за м.декември.2019г. – 560.00лв.; за м.януари.2020г. – 468.00лв.; за м.февруари.2020г. – 550.00лв. , или  в общ размер на 3268.00лв. Счита, че следва да му бъде заплатено и обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск - 9 дни за 2019г. Следвало да се вземе предвид и обстоятелството, че с Решение№0477/029/13.02.2019г.  от ЕК на ТЕЛК В.Г.С. е с 64% трайно намалена работоспособност, като съобразно разпоредбата на чл.319 от КТ, в този случай платеният годишен отпуск следвало да бъде в размер на не по-малко от 26 дни.  Следвало да му бъде изплатено и обезщетение по чл.221 от КТ в размер на едно  брутно трудово възнаграждение. Моли съда да постанови решение, с което  да бъде осъдено “Люве-Ел”ЕООД да заплати на В.Г.С.:  сумата 3268.00лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за положен труд за периода: 01.09.2019г.-25.02.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от  датата на завеждане на исковата молба – 08.04.2020г. до окончателното и изплащане;  сумата 62.00лв., представляваща лихва за забава върху неизплатените суми за трудово възнаграждение, считано от датата на падежа на всяко вземане до датата на исковата молба – 08.04.2020г.; сумата 560.00лв., представляваща  обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от  датата на завеждане на исковата молба – 08.04.2020г. до окончателното и изплащане;  сумата 168.00лв., представляваща обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2019г., за 2020г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от  датата на завеждане на исковата молба – 08.04.2020г. до окончателното и изплащане. Претендира направените по делото разноски.

            Ответникът “Люве-Ел”ЕООД не депозира и отговор на исковата молба, не се явява в съдебно заседание, не взема становище по предявените искове.

            Съдът, след като взе предвид становището на ищеца, събра необходимите доказателства за изясняване на делото от фактическа и правна страна и преценявайки ги съгласно изискванията на ГПК, приема за установено следното:

            Установи се, че В.Г.С. и “Люве-Ел”ЕООД са били сключили Трудов договор№1/29.12.2014г. и Допълнително споразумение към него от 02.01.2019г.,  като С. е работил на длъжността „шлосер” с основно месечно трудово възнаграждение 560.00лв. Трудовият договор бил прекратен със Заповед№9/25.02.2020г. на основание чл.327 ал.1 т.2 от КТ, считано от 24.02.2020г. с мотиви „Уведомление от В.Г.С. от 20.02.2020г.”.  В заповедта било записано, че на В.Г.С. се дължат обезщетения по чл.221 ал.1 от КТ,по чл.222 ал. от КТ и чл.224 ал.1 от КТ.

            От страна на В.Г.С. била отправена писмена покана-уведомление до представителя на ответното дружество(адресирана на 20.02.2020г. и получена в ответното дружество на 24.02.2020г.), с която ищецът  С. поканил дружеството в 14-дневен срок от получаване на поканата да му изплати „неизплатените  заплати – 2242.00лв. плюс обезщетения съгласно закона и  547.00лв. отпуск за 2012г. и 2013г.”.

            Представено е и извлечение от трудова книжка на В.Г.С., където е било вписано(стр.23) от работодателя прекратяване на трудовото правоотношение  на 24.02.2020г., на основание чл.327 ал.1 т.2 от КТ

            По делото е приложен отговор на Дирекция „Инспекция по труда” гр.В.Търново  с изх.№19073634/18.06.2019г. до В.Г.С., относно постъпил сигнал с вх.№19065532/20.05.2019г. за извършени нарушения на трудовото законодателство от работодателя “Люве-Ел”ЕООД. В същия отоговор са дадени на работодателя задължителни за изпълнение предписания и му е наложена принудителна административна мярка, с която  същият е задължен да заплаща начислените във ведомости за заплати трудови възнаграждения на работниците и служителите по установения от законодателя в чл.270 ал.3 от  КТ ред като предлага на В.Г.С., спорът между работника и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения  да бъде решен по съдебен ред.

            По делото е допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице установило, че  дружеството-работодател е начислило на В.Г.С. за периода: 01.09.2019г.-25.02.2020г., съответно за: м.септември.2019г. – 573.44лв.(в брутен размер), съответно 494.42лв.(в нетен размер); м.октомври.2019г. – 573.44лв.(в брутен размер), съответно 494.42лв.(в нетен размер); м.ноември.2019г. – 573.44лв.(в брутен размер), съответно 494.42лв.(в нетен размер); м.декември.2019г. – 573.44лв.(в брутен размер), съответно 494.42лв.(в нетен размер); м.януари.2020г. – 542.30лв.(в брутен размер), съответно 465.88лв.(в нетен размер); м.февруари.2020г. – 1189.94лв.(в брутен размер), съответно 1086.76лв.(в нетен размер), или общо 4026.00лв.(в брутен размер), съответно 3526.32лв.(в нетен размер). Според вещото лице тези възнаграждения не са били изплащани. Вещото лице посочва какъв би бил размерът на обезщетението по чл.221 ал.1 от КТ за  В.Г.С.(при положителен за ищеца изход от спора) – 624.64лв.(в нетен размер). По отношение на това обезщетение не се дължат осигурителни вноски и предвид, че ищецът  е с намалена работоспособност и с оглед чл.18 от ЗДДФЛ не дължи ДОД. Според вещото лице  ищецът няма неизползван платен  годишен отпуск за  2019г., а за 2020г.  той е 4дни. Ответното дружество било  начислило обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ  в размер на 124.93лв.(в нетен размер), който размер е коректно посочен и съобразно заключението на вещото лице(по отношение на това обезщетение не се дължат осигурителни вноски и предвид, че ищецът  е с намалена работоспособност и с оглед чл.18 от ЗДДФЛ не дължи ДОД). Съдът кредитира заключението на вещото лице като обективно и безпристрастно и му дава вяра. Същото не е било оспорено от страните.

            Предвид установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи.

            Безспорно се установи по делото, че страните са били във валидно трудово правоотношение през процесния период, по силата на което ищцата на длъжност „работник” е била длъжна да престира своята работна сила, а ответникът – като работодател да и дължи трудово възнаграждение, съгласно договора помежду им.

            Съгласно чл.128 от КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Това е основно задължение на работодателя като насрещна престация за предоставената му и използвана от него работна сила на работника/служителя. Задължението по чл.128 от КТ включва два основни елемента: -изплащане на трудовото възнаграждение за извършената работа, съгласно уговореното в колективния или индивидуалния трудов договор или със споразумение при учредяване на трудовото правоотношение; -дължимост на плащането на трудовото възнаграждение в „установените срокове”. Разпоредбата на чл.270 ал.2 от КТ предвижда, че трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго, за наличието на каквато договорка доказателства по настоящото дело не се събраха. Разпоредбата на чл.245 ал.1 от КТ постановява, че при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя ежемесечно се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата, установена за страната.  Претенцията на ищеца включва неизплатено трудово възнаграждение за периода: 01.09.2019г.-25.02.2020г. На основание чл.162 ввр. чл.197 от ГПК/обсъждайки заключението на вещото лице/,  съдът определя  останало неизплатено възнаграждение 4026.00лв.(в брутен размер), съответно 3526.32лв.(в нетен размер), което е било формирано от начисленото, но неизплатено изцяло възнаграждение за периода: 01.09.2019г.-25.02.2020г. В  този смисъл съдът следва да присъди в полза на В.Г.С. сумата сумата 3268.00лв.(в нетен размер), представляваща неизплатен остатък от трудово възнаграждение  за периода: 01.09.2019г.-25.02.2020г. Тук намира приложение практиката на ВКС,  че при искове за трудово възнаграждение в решението си съдът присъжда дължимото брутно трудово възнаграждение, а едва при изплащането на това трудово възнаграждение се правят дължимите удръжки за ДОД, ДОО и др.(Решение№1/22.12.1999г. на IIIг.о. ВКС, Определение№11/15.01.2009г. по гр.дело№5010/2008г., Iг.о. ВКС). Съдът дължи произнасяне в рамките на предявения размер.

            Съгласно чл.155 ал.1 от КТ, всеки работник/служител има право на платен годишен отпуск, а с чл.178 от КТ е въведена забрана за компенсирането му с парични обезщетения, освен при прекратяване на трудовото правоотношение, т.е. въведен е принципът за реално ползване на полагащата се почивка, а изключението касае само обективната невъзможност за това поради прекратяване на отношенията между работник и работодател. При прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят следва да изплати обезщетение за неползван платен годишен отпуск на основание чл.224 ал.1 от КТ, съгласно която при прекратяване на трудовото правоотношение работникът/служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, т.е. за да се породи правото на обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ трябва да са налице две предпоставки: -прекратено трудово правоотношение; -наличие на неизползван платен годишен отпуск. Фактът на  прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца с ответника е безспорен(Заповед№9/25.02.2020г. на основание чл.327 ал.1 т.2 от КТ, считано от 24.02.2020г.). По делото е приложено личното трудово досие на ищеца. За 2019г., Валентин Г.С. е използвал 38 дни платен годишен отпуск и 2 дни неплатен отпуск(в т.ч. ищецът  С. е използвал неизползваните дни  платен годишен отпуск от 2017 и 2018г.).  Общият брой на използваните дни платен отпуск за 2019г. е в размер на 26дни(дните са ползвани). За 2020г., съгласно подписаното Допълнително споразумение към Трудов договор№4/02.01.2019г.. платеният годишен отпуск на В.Г.С. е в размер на 26 дни. За периода: 01.01.2020г.-до 25.02.2020г. нямал използван отпуск и следователно за този период полагащите се дни платен годишен отпуск за ищеца са четири. Разпределението на тежестта за доказване по чл.154  от ГПК, респ. за опровергавае на факти следва да се съобрази и с правната доктрина, че отрицатени факти в процеса не се доказват. Освен цитираните  документи страните  не са ангажирани допълнителни  такива. Не се установи(а и не се твърди)  прекъсване на ползването на платения годишен отпуск за 2019г. и 2020г. през посочния период, съобразно възможните хипотези на чл.175 ал.1, ал.2 от КТ. Съдът намира, че ищецът е изявил воля да отсъства от работа, чрез ползването на отпуск и същото му е разрешено по надлежния ред. В този смисъл ирелевантно е обстоятелството дали реално е ползвал платения отпуск или е присъствал на работното си място. Изложеното предопределя единствено възможния  извод, че през периода:  01.01.2019г.- 25.02.2020г. В.Г.С. е ползвал платен отпуск за 2019г., като остава неползван платен годишен отпуск от В.Г.С. за 2020г. в размер на 4дни. По този начин са налице и двете предпоставки(прекратено трудово правоотношение и наличие на неизползван платен годишен отпуск), обосноваващи правото на обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ. Отговорността на работодателя по чл.224 ал.1 от КТ е договорна, като при липсата на  уредба  в КТ се прилага общите правила на ЗЗД. Паричното вземането  по чл.224 ал.1 от КТ  е изискуемо от деня, в който уволненият работник/служител/ е могъл да иска изпълнение/.   При така установената фактическа обстановка настоящата инстанция в рамките на своите  правомощия по чл.162 от КТ и с оглед заключението на вещото лице, намира, че предявената от ищеца претенция за заплащане на обезщетение  с правно основание  чл.224 ал.1 от КТ за неползван платен годишен отпуск за  2020г.(общо 4дни) е основателна до размер на 168.00лв.(в нетен размер). Съдът дължи произнасяне в рамките на предявения размер.

            Според чл.221 ал.1 от КТ  при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл.327 т.2 и т.3 от КТ работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение. Базата, от която се изчислява обезщетението по чл.221 ал.1 от КТ, е полученото от работника/служителя/ брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в които е възникнало правото на обезщетение или последното получено брутно трудово възнаграждение.  Това обстоятелство не се спори от страните и с оглед „Уведомление от В.Г.С. от 20.02.2020г.”  и заявлението на  ответната страна в Заповед№9/25.02.2020г. на Управителя на дружеството-работодател, на основание чл.327 ал.1 т.2 от КТ. Съдът,  в рамките на своите  правомощия по чл.162 от КТ и с оглед заключението на вещото лице, намира, че предявената от ищеца претенция за заплащане на обезщетение  с правно основание  чл.221 ал.1 от КТ е основателна до 560.00лв.(в нетен размер). Съдът дължи произнасяне в рамките на предявения размер.

            В рамките на настоящото производство ищцата е предявила и претенция с правно основание чл.245 ал.2 от КТ за заплащане на лихва за забава от страна на ответника  при изплащане на договореното трудово възнаграждение след определената дата. КТ съдържа специална уредба на въпроса за обезвредата, която работодателят-длъжник трябва да заплати на работника или служителя-кредитор при забава, която произтича от неизплатено   трудово възнаграждение.  Тя е определена в  размер на основния лихвен процент за съответния период - чл.245 ал.2 от КТ. По отношение на лихвата върху обезщетенията като приложение на общата норма на чл.86 от ЗЗД настоящата инстанция счита, че действа абсолютното правило, че тя се дължи след покана, а ако тя не е връчена – от датата на завеждане на исковата молба(Тълк.решение№3/1996г. на ОСГК  на ВКС). В този смисъл съдът следва да присъди и  законната лихва  върху присъдените суми, считано от датата на завеждане на исковата молба - 08.04.2020г. до окончателното им изплащане, а също и сумата 62.00лв., представляваща лихва за забава върху неизплатените суми за трудово възнаграждение, считано от датата на падежа на всяко вземане до датата на исковата молба – 08.04.2020г., съобразено с чл.162 от ГПК.

            Съдът, след като взе предвид направеното от ищцовата страна искане по реда на чл.238 ал.1 от ГПК и като прецени изискванията на закона за постановяване на неприсъствено решение, счита, че са налице предпоставките да бъде постановено такова решение. Видно от материалите по делото, на ответника по надлежен ред е извършено връчване препис от исковата молба на адреса на седалището и управлението на дружеството, но писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК не е депозиран. Ответникът е призован за съдебното заседание на 27.07.2020г. според изискванията на ГПК(чл.40, чл.41 от ГПК), но  същата не се явява, не е направил искане делото да бъде разглеждано в негово отсъствие, като с оглед на тези обстоятелства, съдът намира, че следва да пристъпи към постановяване на неприсъствено решение. Съдът намира също така, че са налице и предпоставките на чл.239 ал.1 от ГПК, а именно: на ответника с разпореждането от 09.04.20120г. са указани какви са последиците от неспазване на сроковете за размяна на книжата и неявяването и в съдебно заседание, както и възможността при тези условия ищцата да поиска постановяване на неприсъствено решение. От друга страна, налице е и визираната в чл.239 ал.1 т.2 от ГПК предпоставка, а именно, от представените по делото писмени доказателства може да се направи извод за вероятната основателност на предявения от ищцата иск. По делото са представени и приети достатъчно писмени доказателства, установяващи основанието и размера на претенцията на ищцата. Не се съдържат изрични доказателства, които да опровергават соченото от ищцата неизпълнение от страна на ответната страна. Твърдението за неизпълнение  е за отрицателен факт, който обръща тежестта на доказване и в тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил договорното си задължение, каквито доказателства по делото не са събрани. Ето защо, съдът следва да пристъпи към постановяване на неприсъствено решение при условията на чл.238 и чл.239 от ГПК. Предявеният иск следва да се уважи, като “Люве-Ел”ЕООД с ЕИК:*****,  бъде осъдено да заплати  на В.Г.С.: сумата 3268.00лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за положен труд за периода: 01.09.2019г.-25.02.2020г., ведно със законната алихва върху тази сума, считано от  датата на завеждане на исковата молба – 08.04.2020г. до окончателното и изплащане; сумата 62.00лв., представляваща лихва за забава върху неизплатените суми за трудово възнаграждение, считано от датата на падежа на всяко вземане до датата на исковата молба – 08.04.2020г.; сумата 560.00лв., представляваща  обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ, ведно със законната алихва върху тази сума, считано от  датата на завеждане на исковата молба – 08.04.2020г. до окончателното и изплащане;  сумата 168.00лв., представляваща обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2019г., ведно със законната алихва върху тази сума, считано от  датата на завеждане на исковата молба – 08.04.2020г. до окончателното и изплащане.

            При този изход на делото и на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да заплати на ищцовата страна сумата 800.00лв., представляваща направените по делото разноски(адвокатско възнаграждение).

            При този изход на делото на основание чл.78 ал.6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметката на ГОРС сумата 230.72лв., съставляваща ДТ(130.72лв.+50.0лв.+50.00лв.) по чл.1 от Тарифа за ДТССГПК,  сумата 130.00лв., представяваща възнаграждение за вещо лице, както и 5.00лв. за служебно издаване на изпълнителен лист.

            Водим от горното  и на основание чл.239 ал.4 от ГПК, чл.7 ал.2 от ГПК, съдът 

Р      Е      Ш      И:

 

               ОСЪЖДА “ЛЮВЕ-ЕЛ”ЕООД с ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление: гр.Г.О., представлявано от  Управител В. Ст.Г., ДА ЗАПЛАТИ на В.Г.С. с ЕГН**********, с постоянен адрес:***: сумата 3268.00лв./три хиляди двеста шестдесвет и осем лева/, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за положен труд за периода: 01.09.2019г.-25.02.2020г., ведно със законната алихва върху тази сума, считано от  датата на завеждане на исковата молба – 08.04.2020г. до окончателното и изплащане; сумата 62.00лв./шестдесет и два лева/, представляваща лихва за забава върху неизплатените суми за трудово възнаграждение, считано от датата на падежа на всяко вземане до датата на исковата молба – 08.04.2020г.; сумата 560.00лв./петстотин и шестдесет лева/, представляваща  обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ, ведно със законната алихва върху тази сума, считано от  датата на завеждане на исковата молба – 08.04.2020г. до окончателното и изплащане;  сумата 168.00лв./сто шестдесет и осем лева/, представляваща обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2019г., ведно със законната алихва върху тази сума, считано от  датата на завеждане на исковата молба – 08.04.2020г. до окончателното и изплащане; сумата 800.00лв./осемстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.

                

            ОСЪЖДА “ЛЮВЕ-ЕЛ”ЕООД с ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление: гр.Г.О., представлявано от  Управител В. Ст.Г., ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ГОРНООРЯХОВСКИЯ РАЙОНЕН СЪД: сумата 230.72лв./двеста и тридесет лева и седемдесет и две стотинки/, съставляваща ДТ по чл.1 от Тарифа за ДТССГПК,  сумата 130.00лв./сто и тридесет лева/, представляваща възнаградение за вещо лице, както и 5.00лв./пет лева/ за служебно издаване на изпълнителен лист.

Решението не подлежи на обжалване.

Препис от решението  да се връчи на страните. 

 

                                                                                                Районен съдия: