РЕШЕНИЕ
Номер 9919.11.2020 г.Град гр.Силистра
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Силистра
На 04.11.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Пламен Н. Димитров
Членове:Кремена И. Краева
Огнян К. Маладжиков
Секретар:Антоанета Н. Ценкова
като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Въззивно гражданско
дело № 20203400500329 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД с ЕИК *********
против Решение № 161/16.09.2019 г., поправено с Решение № 77/17.07.2020 г.
и допълнено с Решение № 76/17.07.2020 г. по гр.д.№ 170/2018 г. на Районен
съд Дулово, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя да се признае
за установено, че Ц. Ц. К. с ЕГН ********** дължи на банката следните суми,
за които е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 14/12.01.2018 г.
постановена по ч.гр.д.№ 21/2018 г. по описа на РС - Дулово, произтичащи от
Договор за кредит за покупка на недвижим имот, сключен на 05.04.2005 г., а
именно: главница в размер на 15 056,19 лв.; договорна лихва в размер на
1310,31 лева за периода 06.07.2015-09.01.2018 г.; санкционна лихва (за
забава) в размер на 982,30 лв. за периода 20.09.2016 г. – 09.01.2018 г.; заемни
такси в размер на 304,72 лв.; законна лихва върху главницата от 15 056,19 лв.,
считано от 10.01.2018г. до окончателното погасяване на задължението.
За да отхвърли исковете, първоинстанционният съд е приел, че
задължението на ответника за възнаградителна лихва след първата година от
кредита се основава на нищожна клауза; не е ясно какво и колко е погасявал
кредитополучателят, за да се определи остатъчният размер на дълга му към
датата на заявлението по чл. 417 от ГПК; отделно от това не е настъпила
твърдяната в заявлението предсрочна изискуемост.
1
Въззивникът счита решението за неправилно, постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон и несъобразено със
събраните по делото доказателства. Настоява, че след като с влязло в сила
решение е призната за нищожна клаузата на чл. 6.2. от договора, лихвеният
процент следва да е 6,5 % за целия 20-годишен период, за който е следвало да
бъде върнат заема. Поддържа, че предсрочната изискуемост е настъпила
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Сочи
съдебна практика, която, според жалбоподателя, е в подкрепа на становището
му, че първоинстанционното решение е неправилно. Моли за неговата
отмяна.
Няма постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия.
В съдебното заседание банката жалбоподател не се представлява, но
изпраща становище от юрисконсулт, че поддържа жалбата си. Въззиваемият
се представлява от адвокат, който оспорва жалбата, препращайки към
доводите, изложени в първоинстанционното дело. Моли за потвърждаване на
обжалваното решение, за присъждане на разноските във въззивното
производство и за срок за представяне на писмена защита. В дадения от съда
седемдневен срок такава не е постъпила.
Въз основа на събраните пред първата инстанция доказателства
Силистренският окръжен съд намира от фактическа страна следното:
Страните са сключили на 05.04.2005 г. договор за кредит за покупка на
недвижим имот, по силата на който банката е предоставила на въззиваемия
Копринджийски 20000 лева със срок за издължаване 240 месеца, считано от
датата на усвояване на заема. Лихвата по заема е уговорена в т. 6.1. с
фиксиран в размер от 6,5 % за първата година от усвояването му; и в т. 6.2. –
в която се казва, че след изтичането на едногодишния срок лихвата се
определя периодично от банката и в зависимост от обявените от нея условия,
на които кредитополучателят отговаря, като тази промяна е задължителна за
страните (л. 8-10 от първоинстанционното дело).
С влязлото в сила Решение № 509 от 14.11.2016 г. по гр.д.№ 35/2016 г.
на Районен съд Силистра е прогласена нищожността на т. 6.2. от договора.
Страните не спорят по факта, че сумата от 20000 лева е усвоена от
заемополучателя и съгласно заключението на вещото лице (л. 141 от п.д.) и
извлечението от сметката на ответника (л. 73 от п.д.), това е станало на
08.04.2005 г.
От приетото и неоспорено експертно заключение става ясно още, че
последната вноска по кредита е направена на 01.11.2012 г., към който момент
общо постъпилите суми за погасяване на кредита са в размер на 18324,05 лева
(л. 73 от п.д.).
От приетото и неоспорено второ допълнително заключение,
2
съдържащо погасителен план при вариант с лихва от 6,5% само за първата
година от 20-годишния период за разсроченото връщане на главницата, става
ясно, че внесените суми погасяват цялата възнаградителна лихва по кредита в
размер на 1285,15 лева; а главницата, при месечни вноски от 85,70 лева, се
явява предплатена до вноска № 204 с падеж 07.04.2022 г. (л. 165-167, л. 172-
175 – Пр.№ 2, л. 182-187 – Пр.№ 5, от п.д.).
Непогасения остатък от главницата към момента на последната вноска
от 01.11.2012 г. е 2960,29 лева (л. 187 от п.д.).
Преценявайки че кредитополучателят е спрял да изпълнява
задълженията си по заема, банката кредитор му е изпратила уведомление, че
от датата на получаването му цялата непогасена главница става дължима.
Уведомлението е получено от Копринджийски на 28.07.2016 г. (л. 16-17 от
п.д.).
По заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК,
подадено от банката кредитор, подадено чрез куриер на 09.01.2018 г., е
образувано ч.гр.д.№ 21/2018 г. на ДлРС, по което е издадена заповедта за
изпълнение за главницата по кредита в размер на 15 056,19 лв.; за договорната
лихва в размер на 1310,31 лева за периода 06.07.2015-09.01.2018 г.; за
санкционната лихва (за забава) в размер на 982,30 лв. за периода 20.09.2016 г.
– 09.01.2018 г.; за заемните такси в размер на 304,72 лв.; за законната лихва
върху главницата от 15 056,19 лв., считано от 10.01.2018г. до окончателното
погасяване на задължението; и за разноските в заповедното производство.
След постъпило в двуседмичния (тогава) срок възражение по чл. 414
от ГПК и подадена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК искова молба
е образувано настоящото исково производство за установяване на вземането
по издадената заповед за незабавно изпълнение.
В хода на първоинстанционното производство ответникът е извършил
плащания с два превода: за 14000 лева и 5859,66 лева с основание „по ЗИПЗ
№ 14/12.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 21/18 г. по описа на ДРС“, като изрично е
посочено, че „не следва да се счита за признание на иска по чл. 422 от ГПК“
(л. 193-195 от п.д.).
Двете плащания са направени доброволно по банковата сметка на
кредитора, посочена в заповедта за незабавно изпълнение, а не по сметката на
съдебния изпълнител, посочена в поканата за доброволно изпълнение на л. 57
от ч.гр.д.№ 21/2018 на ДлРС.
Самата банка кредитор е издала удостоверение на Цветан
Копринджийски, че процесният кредит към 08.10.2018 г. е окончателно
погасен (л. 192 от п.д.).
При така установената фактическа обстановка въззивната инстанция
намира от правна страна следното:
3
Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, а въззивната
жалба срещу него е неоснователна.
Силистренският окръжен съд намира за неоснователен доводът на
жалбоподателя, че дължимата лихва след първата година от усвояването на
кредита е 6,5% годишно. След като с влязлото в сила Решение № 509 от
14.11.2016 г. по гр.д.№ 35/2016 г. на Районен съд Силистра е прогласена
нищожността на т. 6.2. от договора, липсва правно основание, въз основа на
което да се приеме, че уговорената в т. 6.1. лихва е относима за целия 20-
годишен период. Напротив, изричната договорка е този процент да се отнася
само за първата година. Пред страните е съществувала възможността да
предоговорят условията на заема, което не е сторено. Дори длъжникът да се е
противопоставял на такова предоговаряне, съществувала е възможността за
кредитора по чл. 307 от Търговския закон да иска от съда изменението на
договора за кредит, понеже прогласената нищожност на т. 6.2. от него е
обстоятелство, което страните не са могли и не са били длъжни да предвидят.
В такова производство е следвало да се прецени дали запазването на договора
противоречи на справедливостта и добросъвестността. Тази възможност не е
упражнена от кредитора.
Настоящият съдебен състав, макар да счита, че нищожността на т. 6.2.
води до известен дисбаланс между тегобите и облагите на страните по
договора, не намира, че същият се явява изцяло нищожен. Съгласно чл. 26,
ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните и части. За да се прецени дали нищожността на т.6.2. води
̀
до пълна нищожност на договора за кредит е от значение дали клаузата за
лихва е част от същественото съдържание на договора (т.нар. essentialia
negotii), дали е част от несъщественото съдържание (accidentalia negotii), или е
част от естественото съдържание (naturalia negotii). Същественото
съдържание определя вида на договорите. Договорът за банков кредит е
дефиниран в чл. 430 от ТЗ, в чиято ал. 2 е посочено задължението на
заемателя да плаща лихва по кредита. Следователно уговорката за
възнаградителна лихва е част от същественото съдържание и без нея не би
могло да се говори за банков кредит, а за безлихвен заем за потребление по
чл. 240 от ЗЗД. Съгласно ал. 2 на чл. 240 от ЗЗД лихва се дължи само ако
такава е уговорена писмено. Изричното изключение във второто изречение,
че това разпореждане не се отнася до банките, следва да се тълкува във
връзка с чл. 430 от ТЗ: че банковият кредит винаги е възмезден, а не че
банката не може да е страна по безлихвен заем за потребление. В тази връзка,
нищожността на уговорката за лихва след първата година превръща договора
– от началото на втората година до края на 20-годишния период – от банков
заем в безлихвен заем за потребление. Конверсията изключва нищожността
като най-тежка санкция.
Наличието на действителна уговорка за лихва само за първата година
4
може да се разглежда и като изпълнение на условието по чл. 430, ал. 2 от ТЗ
досежно целият 20-годишен период, тъй като в разпоредбата на закона не се
поставя изискване нито за размера на лихвата, нито за периода, за който
следва да се дължи тя. Така, размерът и от 1285,15 лева, определен от вещото
̀
лице при вариант само за първата годна от кредитния период за връщане на
заема, не влиза в противоречие с обстоятелството, че тази лихва се отнася за
цялата главница от 20000 лева. Като част от несъщественото съдържание на
договора е самата уговорка в т. 6.1. и т. 6.2. от него, разделяща
двадесетгодишният период на два подпериода: единият, до края на първата
година, през който главницата да се олихвява с 6,5%; и другият, от началото
на втората година насетне, през който лихвата да е различна. Затова
прогласената нищожност на клаузата, с която се определя лихвата за втория
период, не влече нищожност на целия договор, тъй като в този случай
натрупаната лихва от 1285,15 лева върху главницата от 20000 лева, следва да
се отнесе към целия двадесетгодишен период на заема.
Въззивният съд приема, че независимо дали процесният договор ще се
разглежда като банков кредит само за първата година от 20-годишния период,
а за останалите – като безлихвен заем за потребление; или изцяло като банков
заем за 20000 лева, с лихва от общо 1285,15 лева за целия период; резултатът
е един и същ и той е, че заемателят не дължи възнаградителна лихва над
размера от 1285,15 лева.
Размерът на лихвата не е част от естественото съдържание на договора,
защото няма законова норма, която да определя, че главницата по банков заем
се олихвява със задължителен минимално определен процент. След като няма
повелително правило на закона, което да замести нищожната т. 6.2. от
договора, преценката за неговата действителност е в корелация с отговора на
въпроса дали страните биха сключили сделката и без недействителните и
̀
части. Основно значение за тази преценка, обуславящо и положителния
отговор, съдът намира в обстоятелството, че банката кредитор в нито един
момент след влизането в сила на Решение № 509 от 14.11.2016 г. по гр.д.№
35/2016 г. на СсРС не е подела инициатива да уреди новото правно положение
между нея и длъжника: нито по реда на свободното договаряне, въз основа на
чл. 9 от ЗЗД; нито по реда на спорната съдебна администрация по чл. 307 от
ТЗ; нито, най-сетне, по реда на исковото производство за обявяване
нищожността на целия договор и връщане на даденото по него съгласно чл.
55 от ЗЗД, ако кредиторът е считал, че има основание да предяви такъв иск.
Изцяло неотносима към настоящия казус е посочената от
жалбоподателя съдебна практика, която принципно и Силистренският
окръжен съд споделя: че когато „плаващата“ лихва се определя от два
компонента – фиксиран процент плюс променлива надбавка, и в частта за
променливата надбавка клаузата е нищожна, то заемателят продължава да
дължи лихва в размер на фиксирания процент. В процесния случай клаузата
на т. 6.2. е прогласена за нищожна, защото лихвата от началото на втората
година до края на 20-годишния период се определя изцяло и само по
5
усмотрение на банката, без да е предвиден минимално дължим лихвен
процент. Фиксираната лихва от 6,5% е договорена само за първата година от
процесния кредит. Страните нямат договорка този процент да се счита за
обвързващ ги за останалия период.
Ето защо въззивната инстанция намира за приложим вариантът на
погасителен план, предложен от вещото лице и описан по-горе във
фактическите констатации, при който са съобразени всички останали условия
на договора, без да се дължи лихва от началото на втората година до края на
20-годишния период, в който следва да се върне главницата.
При това положение, след като до 01.11.2012 г. въззиваемият е внесъл
сумата от 18324,05 лева за погасяване на заема, и тази сума е погасила
дължимите анюитетни вноски до април 2022 г., не е била налице обективната
предпоставка за обявяване на главницата за предсрочно изискуема, а именно:
по т. 18 от договора – при неплащане на дължимите месечни анюитети,
когато неиздължената сума е равна на три месечни анюитета. От приложение
№ 5 към второто допълнително заключени е видно, че известни просрочия са
се натрупвали в първата година от заемния период, но от август 2006 г. те са
погасени и оттогава е започнало предплащане на бъдещи анюитетни
задължения.
Оттук следва, че изпратеното и получено на 28.07.2016 г. уведомление
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е постигнало целения с
него правен ефект. Нещо повече: към датата, на която е образувано
заповедното производство, не са били налице непогасени и изискуеми
анюитетни вноски по заема. Непогасената, но и неизискуема главница, към
09.01.2018 г. (датата на подаване на заявлението по куриер), в размер на
2960,29 лева е погасена доброволно чрез плащане извън изпълнителното
дело, образувано по издадения изпълнителен лист.
По делото не намира приложение Тълкувателно решение № 8 от
02.04.2019 г. на ВКС по тълк.д.№ 8/2017 г. на ОСГТК, тъй като, освен че
кредитът да не е станал предсрочно изискуем, то и към приключването на
съдебното дирене в исковия процес не е налице непогасена и изискуема част
от главницата по кредита.
Съдът намира, че в случая приложима е т. 9 от Тълкувателно решение
№ 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК. Съгласно чл. 422,
ал. 1 от ГПК установителният иск за вземането се смята предявен от момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. От този
момент настъпват материалноправните му последици. Обективните предели
на силата на пресъдено нещо се разпростират относно съществуването на
правото както към момента на приключване на съдебното дирене, така и към
минал момент – от деня на неговото възникване. Обстоятелството, че след
издаването на заповедта за изпълнение процесното вземане е погасено
изцяло, налага искът да се отхвърли, но в обективните предели на силата на
пресъдено нещо следва да попадне установяването дали правото, за което е
6
издадена заповедта за изпълнение въобще е възникнало и било ли е
изискуемо.
Несъмнено се установява, че след като е получил 20000 лева в заем,
въззиваемият е дължал връщането на заетата сума, поради което дългът е
валидно възникнал. Обаче, към датата на подаване на заявлението за издаване
на заповедта за изпълнение, от предявения размер на главницата 15056,19
лева само 2960,29 лева са били непогасени, като тази част от вземането дори
не е била изискуема. След което, в хода на делото, и тази част от дълга е
погасена предсрочно, доброволно, извън изпълнителното производство.
Следователно в диспозитива на съдебното решение трябва да присъства
установяването, че, въпреки валидно възникналия дълг за връщането на
главницата по заема, една част – 12 095,90 лева, от предявената със
заявлението главница вече е била погасена към 09.01.2018 г., а останалата
част от 2960,29 лева не е била изискуема, като впоследствие същата е
погасена чрез плащане извън изпълнителното производство.
Колкото до акцесорните компоненти на уваженото в заповедта по чл.
417 от ГПК вземане: за договорна лихва в размер на 1310,31 лева за периода
06.07.2015-09.01.2018 г.; за санкционна лихва (за забава) в размер на 982,30
лв. за периода 20.09.2016 г. – 09.01.2018 г.; и за законна лихва върху
главницата от 15 056,19 лв., считано от 10.01.2018г. до окончателното
погасяване на задължението – всички те се явяват недължими, поради
невъзникването на дълга за тях. Както съдът обоснова по-горе,
възнаградителната лихва за целия период на кредита отдавна е била погасена,
преди още да бъде подадено заявлението за издаване на заповедта по чл. 417
от ГПК и друга възнаградителна лихва, в това число поисканата, не се дължи
от Копринджийски. Липсата на забава в изплащането на главницата обуславя
недължимост и на санкционната лихва.
По отношение на заемните такси в размер на 304,72 лева: по делото не
са събрани доказателства, обосноваващи основанието и размера им,
следователно и този компонент от вземането не е възникнал изобщо в
патримониума на кредитора.
Отхвърлянето на исковата молба обуславя неоснователността на
поисканите разноски в заповедното производство.
Като е отхвърлил иска по делото, Дуловският районен съд е
постановил правилен съдебен акт, който следва да се потвърди, а в тежест на
жалбоподателя да се възложи възнаграждението от 1059 лева, дължимо на
процесуалния представител на въззиваемия, който го е защитавал безплатно
на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 3 от Закона за адвокатурата.
Въззивният съд счита, че делата, които имат за предмет
правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число
абсолютните) и една от страните не е търговец, не са търговски по смисъла на
чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК, тъй като основанието за определяне на по-висок праг
7
за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на
делото е, че в отношенията между търговци сумата 20000 лева не е
значителна. Следователно решението по делото подлежи на касационно
обжалване.
Водим от гореизложеното, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 161/16.09.2019 г., поправено с Решение
№ 77/17.07.2020 г. и допълнено с Решение № 76/17.07.2020 г. по гр.д.№
170/2018 г. на Районен съд Дулово, с което е отхвърлен искът на „Банка ДСК“
ЕАД с ЕИК ********* да се признае за установено, че Ц. Ц. К. с ЕГН
********** дължи сумите за вземането, за което е издадена Заповед за
незабавно изпълнение № 14/12.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 21/2018 г. на РС –
Дулово, произтичащо от Договор за кредит за покупка на недвижим имот,
сключен на 05.04.2005 г., поради това че:
впреки валидно възникналия дълг за връщането на главницата по
заема, от предявената към 09.01.2018 г. сума по главницата в
размер на 15056,19 лева, вече са били погасени чрез изпълнение
12095,90 лева, а за останалите 2960,29 лева изискуемостта не е
била настъпила до погасяването им чрез доброволно
изпълнение извън и.д.№ 20188340400022;
не е възникнало задължението за: договорна лихва в размер на
1310,31 лева за периода 06.07.2015-09.01.2018 г.; за санкционна
лихва (за забава) в размер на 982,30 лв. за периода 20.09.2016 г.
– 09.01.2018 г.; за заемни такси в размер на 304,72 лв.; за
законна лихва върху главницата от 15 056,19 лв., считано от
10.01.2018г.; както и за разноските в заповедното производство.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД с ЕИК ********* да плати 1059 лева
(хиляда петдесет и девет лева) възнаграждение на адвокат Владислав Велев с
ЕГН ********** по оказаната правна помощ на Ц. Ц. К. по в.гр.д.№ 329/2020
г. на СсОС.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9