Р Е
Ш Е Н
И Е № 267
гр. Хасково, 03.07.2019 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Хасковският окръжен съд…………………………….……………………………………………….
на деветнадесети юни две
хиляди и деветнадесета година, в открито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.АННА ПЕТКОВА
2.ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
при секретаря Р* Т* като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА в.гр.д. №
362 по описа на съда за 2019 год., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
е въззивно – по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
ВЪЗЗИВНИКЪТ
– „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД – гр.София е останал недоволен от решение №
178 от 18.03.2019 год., постановено по гр.д. № 2446 / 2018 год. по описа на
Районен съд – Хасково в частта, с която са отхвърлени предявените от него установителни искове за съществуване на вземания за разликата
над уважения размер от 1 362.54 евро до предявения размер от 2 346.91
евро – главница по договор за банков кредит № 026LD – R 000453 от 09.11.2010 год.; в размер на
276.40 евро - договорна лихва и в размер
на 1 528.49 евро – обезщетение за забава за просрочени плащания, за които
е издадена заповед № 863 от 07.08.2018 год. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 1897 / 2018 год. на Районен съд –
Хасково, поради което го обжалва с искане за отмяна на решението и
постановяване на ново, с което въззивният съд уважи
исковете до предявените размери.
ВЪЗЗИВАЕМАТА – К.С.Н. – оспорва въззивната жалба.
Съдът, след преценка на събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Производството по делото пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба,
подадена от „Първа инвестиционна банка“
АД – гр.София /Банката/ против К.С.Н., с искане да се признае за установено, че
към 03.08.2018 год. /датата, на която е подадено в съда заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК/, ответникът К.С.Н. дължи на Банката
сума от общо 4 151.80 евро, от които: 2 346.91 евро – непогасена
главница, ведно със законната лихва, считано от 03.08.2018 год. до окончателното
изплащане на задължението; 276.40 евро – договорна лихва, дължима за периода от
02.08.2015 год. до 02.08.2018 год., включително и 1 528.49 евро –
обезщетение за забава за просрочени плащания, дължимо за периода от 02.08.2015
год. до 02.08.2018 год., включително.
За да отхвърли частично иска за
главница и изцяло за договорна лихва и за обезщетение за забава за просрочени
плащания, първоинстанционния съд е приел, че
сключения между страните договор е изцяло нищожен, поради което и на основание
чл.23 от ЗПК е уважил частично иска за главница, определяйки размера й като
разлика между договорени и усвоени от ответницата кредитни средства и общо
внесените от нея суми – за погасяване на
главница и лихви.
Безспорно
по делото е, че на 03.08.2018 год. в Районен съд – Хасково е постъпило
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, подадено от
„Първа инвестиционна банка“ АД – гр.София /Банката/ против К.С.Н., въз основа
на което е образувано ч.гр.д. № 1897 / 2018 год. и издадена Заповед № 836 от
07.08.2018 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът К.С.Н.
да заплати на кредитора „Първа инвестиционна банка“ АД – гр.София сумата от 2 346.91 евро – главница по договор за
кредит от 09.11.2010 год.; 1 167.03 евро – договорна лихва, дължима за периода от
10.08.2012 год. до 10.11.2017 год., включително и 1 985.89 евро – обезщетение за забава за просрочени плащания,
дължимо за периода от 11.03.2011 год. до 02.08.2018 год., включително, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 03.08.2018 год. до
окончателното й изплащане, както и направените разноски в размер на 215.13 лева
– държавна такса и 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Като безспорно съдът приема и това,
че против заповедта за изпълнение и в срока по чл.414, ал.2 от ГПК е постъпило
възражение от длъжника – обстоятелство, обусловило наличието на правен интерес
от предявяване на установителния иск, подаден в срока
по чл.415, ал.4 от ГПК - за съществуване на част от вземанията, заявени и
присъдени в полза на Банката.
В
настоящото производство, което е установително
по своя характер, кредиторът е този, който следва да установи съществуването на
вземането си и неговия размер. Вземането на Банката, основано на договор за банков
кредит е установено по основание,
съдържащо се в нормата на чл.430 от ТЗ, съгласно която заемателят
се задължава да върне отпуснатата му от
банката парична сума след изтичане на срока.
Безспорно по
делото е установено, че на 09.11.2010 год. между страните е
сключен договор за банков кредит, по силата на който Банката - ищец
е предоставила на ответницата кредит в размер на 2 400 евро, с краен срок
за погасяване – 10.11.2017 год. Безспорно установено е още, че Банката е
изпълнила своевременно и при условията на договора задължението си да
предостави на кредитополучателя цялата сума по договора в размер на 2 400 евро,
усвоена изцяло в договорения срок – до 29.11.2010
год. В тази насока съдът цени заключението на вещото лице К**, представено при
разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, от
което се установява още и допуснатото от ответницата неточното изпълнение на договора,
изразяващо се в преустановяване плащането на дължимите вноски, като към момента
на подаване на заявлението – 03.08.2018 год. дължимите от кредитополучателя
суми по договора възлизат на
2 346.91 евро – главница; 1 167.03 евро – договорна лихва за
периода от 10.08.2012 год. до 10.11.2017 год. и 1 985.89 евро –
наказателна лихва за периода от 11.03.2011 год. до 02.08.2018 год. До подаване
на исковата молба не са били извършвани плащания. Размерът на вземанията за
договорна и наказателната лихва, определен за посочения в исковата молба период
от 02.08.2015 год. до 02.08.2018 год., е изчислен от експерта съответно на
276.40 евро и 1 528.44 евро.
Заявените
от ответницата в отговора на исковата молба възражения са за погасяване на
вземанията по давност и за нищожност на договорните клаузи, уреждащи
определянето на лихвите по кредита, които съдът намира за неоснователни, по
следните съображения:
Съгласно
чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо – в разглеждания случай на 10.11.2017 год. – с изтичане на
договорения срок за връщане на кредита, от което следва извода, че към момента
на подаване на заявлението – 03.08.2018 год., пет годишния давностен
срок не е изтекъл. Обстоятелството, че последното плащане на вноска за главница
е извършено от ответницата на 10.04.2012 год., а на вноска за лихва – на 07.06.2013
год., както и, че първата просрочена вноска по главница е регистрирана в
Банката на 10.03.2011 год., а първата
просрочена договорна лихва – на
10.08.2012 год., не води до извод в противна насока, предвид това, че
субективното право за отнемане преимуществото на срока е предоставено изцяло на
волята на кредитора и тъй като това право – да обяви кредита за предсрочно
изискуем не е упражнено от Банката, то следва да се приеме, че падежът на
задължението е настъпил с изтичане срока на договора – 10.11.2017 год., а не с
изтичане на срока за плащане на отделната вноска. При договор за банков кредит
с уговорени анюитетни вноски, отделните плащания са
начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части. Въпросът
били ли са налице или не предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем в по-ранен момент, се явява правно ирелевантен,
доколкото в правомощията на банката е да прецени да упражни или не, и кога
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем – възможност от която ищецът
не се е възползвал. По отношение неоснователността на възражението за
погасяване на вземанията за лихви, следва да се посочи, че началните моменти на
периодите, уточнени с исковата молба – от 02.08.2015 год., за които са претендират
същите, са заявени в рамките на три
годишния давностен срок от преди подаване на
заявлението – 03.08.2018 год., като от страна на ищеца не е предявен иск за
установяване съществуването на вземане за лихви, претендирани
със заявлението за периодите от
10.08.2012 год. и съответно от
11.03.2011 год. до 02.08.2015 год.
Като
неоснователно съдът намира и възражението на ответницата за нищожност на
клаузите на т.4, 5 и 10, раздел II от договора за банков кредит, по следните съображения:
Съгласно чл.24 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, в сила от 12.05.2010
год., явяващ се приложим и в разглеждания казус, доколкото сключения между страните
договор датира от 09.11.2010 год., за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл.143 – 148 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Нормата на
чл.143, т.9 от ЗЗП определя като неравноправна тази норма в договора, която
налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да
се запознае преди сключването на договора, а разпоредбата на чл.146, ал.1 от
същия закон обявява неравноправните клаузи в договора за нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално – хипотеза, в която попада и разглеждания казус.
Безспорно по делото е, че договорът между страните е сключен въз основа на отправено от
ответницата до ищеца искане за отпускане на кредит, от съдържанието на което –
раздел „Декларации“ се установява, че кредитополучателят е бил запознат предварително
с предлаганите от банката продукти и е
получил необходимата преддоговорна информация.
Посоченият документ, съдържащ подписа на ответницата, приет като писмено
доказателство, представено от ищеца, не е било оспорено по надлежния за това
ред, поради което съдът го цени като такъв, оборващ твърдението на ответницата,
че не е била запозната предварително с параметрите да договора. Това нейно
твърдение се опровергава и от същественото съдържание на самия договор, в който
изрично са посочени размерите на базовия лихвен процент /БЛП/, на годишния
процент на разходите и на лихвата за забава. В тази насока съдът цени и
заключението на вещото лице К***, според което размерът на годишния процент на
разходите /ГПР/ - 21.10 % , съгласно т. 5 от договора, е определен под максимално
допустимия размер от 50 % и в съответствие с нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Според експерта, размерът на лихвата за забавени и просрочени плащания,
съгласно т.10 от договора, също е
определен в рамките на законоустановения максимум.
Като необосновано съдът намира заключението в частта, според която при
определяне размера на договорната лихва – т.4
от договора не е изпълнено изискването на чл.33 а от ЗПК, предвид това, че
заключението в тази му част е извън компетентността на вещото лице – икономист,
даващо отговор на правен въпрос. В тази насока съдът отчита и обстоятелството,
че изискването съдържанието на договора за потребителски кредит да включва и
методика за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно цитирания от
експерта чл.33 а от ЗПК, е въведено едва с изменението на ЗПК, в сила от
23.07.2014 год., което обуславя неприложимостта на цитираната норма в
разглеждания казус при преценка действителността на договора, сключен преди
приемането й. От друга страна, изискването методиката, по която кредиторът
прилага референтния лихвен процент, да съдържа формула, в която се посочват и
количествените изражения, също е въведено с цитираното по-горе изменение на ЗПК.
Действащата към момента на сключване на договора редакция на чл.33 а от ЗПК
- в сила от 31.08.2010 год., не е
предвиждала задължението за посочване на количествените изражения на
компонентите и относителните им тегла, поради което и направените в тази насока
изводи на вещото лице, за това, че не са били изпълнени законовите изисквания,
се явяват необосновани. В този смисъл съдът намира за неоснователно и заявеното от ответницата възражение на
нищожност на договорните клаузи, поради неспазване на изискването за яснота и
разбираемост на същите, отчитайки и обстоятелството, че в рамките на действие
на договора размерът на годишния процент на разходите и на базовия лихвен
процент за евро, не е променян. Изрично в т.7.4, раздел VII от Общите условия е предвидена и възможност
за кредитополучателя в 14 дневен срок да се откаже от поетите с договора за
кредит права и задължения. Спазено е и изискването, въведено с нормата на
чл.10, ал.2 от ЗПК – в сила към момента на сключване на договора, съгласно
която кредиторът може да иска събирането на лихви и такси, предвидени в
договора. Начина на изчисляване на лихвите е ясен и от страна на Банката не е
осъществявана едностранна промяна на погасителния план, насочена към завишаване
на лихвения процент. Договорът обективира ясно,
разбираемо и достъпно съществените условия по кредита. Сочените разпоредби – на
т.4, 5 и 10 от раздел II, не са неравноправни, тъй като не се
доказа да са във вреда на потребителя или да водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца /доставчика и потребителя, доколкото
и определянето на дължимото възнаграждение дава възможност да се подели риска от
инфлационните процеси и динамиката на финансовия пазар между двете страни по
договора.
С
оглед на изложеното, съдът приема, че сключения между страните договор е
действителен и неизпълнението му от страна на ответницата да изпълни поетите с
него задължения, обуславя основателността на иска, който по изложените по-горе съображения
следва да бъде уважен.
Достигайки
до извод в противна насока първоинстанционният
съд е постановил неправилно решение, поради
което същото следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него съдът
постанови друго, с което уважи исковете до предявените размери. При съпоставка
между крайния момент на периода, за който се иска присъждане на договорна лихва
в размер на 276.40 евро, съдът констатира несъответствие в посочените такива в
заявлението - 10.11.2017 год. и в исковата молба – 02.08.2018 год., което е
недопустимо, доколкото предмета на иска, въведен с исковата молба следва да бъде
в рамките на този, посочен в заявлението.
Доколкото обаче установеното несъответствие не се отразява върху претендирания с
исковата молба размер от 276.40 евро, определен за периода от 02.08.2015 год.
до 10.11.2017 год., видно от съдържащата се в заключението на вещото лице К***
таблица на л.3 и 4, съдът намира, че искът следва да се уважи до предявения
размер, но за периода от 02.08.2015 год., така, както е поискано в исковата
молба до 10.11.2017 год., съгласно посочения в заявлението краен момент на периода.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ
Решение № 178 от 18.03.2019 год., постановено по гр.д. № 2446 / 2018 год. по
описа на Районен съд – Хасково в частта,
с която са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – гр.София, бул.“Драган Цанков“ №
37 против К.С.Н., ЕГН ********** ***, установителни И
С К О В Е за съществуване на вземания в размер на разликата над уважения размер
от 1 362.54 евро до предявения размер от 2 346.91 евро – главница; в
размер на 276.40 евро – договорна лихва, дължима за периода от 02.08.2015 год.
до 10.11.2017 год., включително и в размер на 1 528.49 евро – обезщетение
за забава за просрочени плащания, дължимо за периода от 02.08.2015 год. до
02.08.2018 год.; в частта, с която
„Първа инвестиционна банка“ АД – гр.София е осъдена да заплати на К.С.Н.
деловодни разноски в размер на 164.09 лева; в частта, с която К.С.Н. е
осъдена да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД – гр.София деловодни
разноски в размер на 462.25 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.С.Н., ЕГН ********** *** съществуването на вземания в размер на
разликата над уважения размер от 1 362.54 евро до предявения размер от
2 346.91 евро – главница по договор № 026LD – R- 000453 за банков кредит от
09.11.2010 год., ведно със законната лихва, считано от 03.08.2018 год. до окончателното
изплащане на сумата; в размер на 276.40 евро – договорна лихва, дължима за
периода от 02.08.2015 год. до 10.11.2017 год., включително и в размер на
1 528.49 евро – обезщетение за забава за просрочени плащания, дължимо за
периода от 02.08.2015 год. до 02.08.2018 год., присъдени със заповед № 836 от 07.08.2018 год. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.
№ 1897 / 2018 год. по описа на Районен съд – Хасково, в полза на „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление –
гр.София, бул.“Драган Цанков“ № 37.
ОСЪЖДА К.С.Н., ЕГН ********** *** да
заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление – гр.София, бул.“Драган Цанков“ № 37 сумата в размер на 200.15
/двеста лева и петнадесет стотинки/ лева
– разноски, направени в заповедното производство - по ч.гр.д. № 1897 / 2018
год. по описа на Районен съд – Хасково, съразмерно на предявения размер на иска.
ОСЪЖДА
К.С.Н., ЕГН ********** *** да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – гр.София, бул.“Драган Цанков“ №
37 сумата в размер на 1 161.36 /хиляда сто шестдесет и един лева и
тридесет и шест стотинки/ лева – разноски, направени в първоинстанционното
и въззивното производства.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: