Р Е Ш Е
Н И
Е № 260855
гр. Пловдив, 14.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 05.10.2020 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 3050 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е по реда на чл.422, ал.1, във
вр.с чл.415, ал.1 ГПК.
Образувано е по
искова молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕAД срещу М.В.И., с която се иска да бъде признато
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 999.63 лева –
главница, дължима по договор за кредит „Бяла карта“ № ***, сключен с „Аксес Файнанс“ ООД, вземанията
по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕAД с
Приложение № 1 от 28.05.2019 г. към Рамков договор за цесия от 11.11.2016 г.,
69.27 лева – договорна лихва за периода 24.04.2016 г. до 06.11.2018 г., 199.92
лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение, 200 лева – разходи и
такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение, 85.23 лева –
обезщетение за забава върху непогасената главница за периода 07.11.2018 г. до
24.09.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението в съда – 02.10.2019 г. до окончателното плащане, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 15866/2019
г. по описа на ПРС.
Претендират се разноски за исковото и
заповедното производство.
В исковата молба се излагат твърдения,
че между ответника в качеството на кредитополучател и „Аксес Файнанс“ ООД е
сключен договор за кредит „Бяла карта“ № ***
под формата на кредитна карта с кредитен лимит първоначално в размер на 800
лева, в последствие увеличен на 1000 лева. По договора била усвоена главница в
размер на търсената сума. Върху усвоената главница, съгласно чл.4, ал.1, т.2,
чл.8 и чл.22, ал.2 от договора ответникът дължи възнаградителна лихва в размер
на 0.12 % на ден. Претендира се такава от 24.04.2016г. – датата на първата
транзакция по картата до 06.11.2018 г., на която датата кредитът е обявен за
предсрочно изискуем. В договора е уговорена и клауза за неустойка при
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение в
3-дневен срок от падежа на задължението за заплащане на вноските по кредита.
Начислената неустойка е в размер на 199.92 лева. По договора били уговорени и
такси за събиране на вземането в случая в размер на 200 лева, съгласно чл.22,
ал.4 и ал.5 от договора. Върху
непогасената главница е начислено и обезщетение за забава в търсения размер. За
посочените вземания, ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
15866/2019 г. по описа на ПРС, връчена на ответника по реда на чл.47, ал.5 ГПК,
което поражда интереса от предявяване на настоящите искове.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
на исковата молба от назначения на ответника особен представител. Счита, че
иска е допустим, но неоснователен. Счита, че договорът е недействителен,
доколкото в него се съдържат неравноправни клаузи. Такива са клаузите за
неустойки и за такси и разноски за събиране на кредита. Тези клаузи
противоречали и на чл.10а, ал.1 ЗПК и на чл.33, ал.1 ЗПК. Счита, че цесията не
съобщена надлежно на ответника преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
Счита, че в настоящото производство не може да бъде уведомен надлежно ответника
за цесията, доколкото същият се представлява от особен представител. Иска се
отхвърляне на исковете.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 15866/2019 г. по описа на ПРС, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта
е връчена на длъжника, като в срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение
от длъжника. Исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в
едномесечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежи на
разглеждане по същество.
По същество:
Предявени са установителни искове с правна квалификация чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във
вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.99 ЗЗД , чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във
вр. чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, във вр. с
чл.99 ЗЗД
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи наличието на валидно сключен
договор за заем, в това число предоставяне на заемната сума на заемателя,
уговорка за заплащане на договорна възнаградителна лихва, размер, падеж на
задълженията за главница и договорна лихва, наличие на уговорка за неустойка,
размер на неустойката, извършване на дейности по събиране на вземането,
сключване на договор за прехвърляне на вземането, уведомление до длъжника за
прехвърлянето на вземането от цедента или от цесионера при наличие на
упълномощаване за това от цедента. В тежест на ответника, при установяване на горното
от ищеца, че е платил главницата и договорните лихви по договора за заем, че е
изпълнил задължението, за което му е начислена неустойка, че е платил в срок
задълженията си, което води до отпадане отговорността за дължимост на такси за
събиране на вземането и обезщетението за забава. Ответникът носи тежест да
установи, че договорът е нищожен на посочените в отговора основания.
От представения по делото договор
за кредит „Бяла карта“ от 08.04.2016 г. /л.7/ е видно, че „Аксес Файнанс“ ООД се е задължило да предостави на ответника Н. Г. Г.
револвиращ кредит в максимален размер от 800 лева, който ответникът се задължил
да върне, по реда уговорен в чл.3, ал.2 и ал.3 от договора. В договора е
уговорена и договорна лихва – 43.2 % фиксиран годишен лихвен процент или по
0.12 % дневен лихвен процент върху усвоения размер на кредита. Договорът е
сключен за неопределен срок. По делото е представен и оригинал на договора за
кредит и приложенията към него. Ответникът не е оспорил, че е подписал договора
за кредит.
Видно от представен по делото Анекс от 14.04.2018 г. към
договор за кредит „Бяла карта“ /л.20/ страните са уговорили увеличаване на
кредитния лимит на 1000 лева. Ответникът не е оспорил, че е подписал Анекса.
Ответникът не оспорва и че по процесния договор е усвоил
сума в размер на 1000 лева, както и размера на претенциите на ищеца. Не се
оспорва, че е настъпил и падежът на задълженията по договора, както и размерът
на вземанията.
Спорно е по делото дали договорът е породил действие,
като действително сключен.
Съгласно трайно установената
съдебна практика на ВКС /Решение №
23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт. о. и др/ се приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни
- т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесният
договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и
разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата /външната
страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно
специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на
разходите /чл.4, т.4/, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът /чл.4,
т.2/, общият размер на всички плащания по договора /чл.3, ал.4, което няма как
да е конкретна сума, доколкото се касае за кредит под формата на кредитна
карта/, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на
общата стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски,
представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия договор /чл.3,
ал.2, ал.3/, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита
/чл. 11 от договора/, право да получи погасителен план за извършени и
предстоящи плащания /чл.17 и чл.20 от договора/, право да се откаже от договора
/чл.20/. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е
удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от ответника с
поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е
подписана от кредитополучателя. Общите условия не съществуват като
самостоятелен документ, а са инкорпорирани в договора, който е подписан на
всяка страница от ответника.
С
оглед изложеното съдът приема, че договорът е валидно сключен.
Следва
да се посочи, че ответникът не е посочил конкретни недостатъци на договора,
които да водят до неговата недействителност. Изложените в отговора доводи,
касаят недействителност на отделни клаузи по договора, но не и на договора като
цяло.
По материално-правната легитимация на ищеца
Видно от представения по делото договор за
прехвърляне на вземания от 11.11.2016 г. и приложение № 1 към него /л.21 и л.27/
вземанията по процесния договор срещу
ответника са цедирани на "Агенция за контрол на просрочени
задължения" ООД. В приложение № 1 е индивидуализирано вземането, което се
прехвърля по основание, размер и кой е задълженото лице. В договора за цесия е
посочено, че приложение № 1 от договора е неразделна част от него /пар.1, т.1.2
от договора/. Представено е пълномощно от цедента, с което се упълномощава
цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л. 31/. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./.
Към приложенията на исковата молба е представено
уведомително писмо от за прехвърляне на вземането /л.30/ по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника. Уведомлението, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска,
извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по
силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу
длъжника /решение № 123/24.06.2009 г. по
т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д.
№ 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. /.
С оглед изложените съображения съдът намира, че в
хода на процеса по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за извършената
цесия, уведомителното писмо съдържа конкретно посочване на правоотношението -
вземанията, които са предмет на настоящото производство. Ето защо ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира всички вземания въз основа на процесния
договор за кредит, тъй като последният дължи да престира на него, а не на
стария кредитор.
Следва да се посочи, че е неоснователно
възражението на ответника, че в договора за кредит не е предвидена клауза за
възможността на кредитодателя да прехвърли вземанията по договора, поради което
и договора за кредит бил нищожен. Непосочването на това обстоятелство в
договора не води до последица нищожност на договора за цесия. Наред с това
видно от чл.18 от договора за кредит изрично е предвидено, че кредитодателя има
право да прехвърли вземанията си по договора за кредит на трето лице, с което е
спазена разпоредбата на чл.26 ЗПК.
По отношение на претендираните вземания по договора, съдът намира следното:
По отношение на главницата
С исковата молба се претендира главница в размер
на 999.63 лева, която е усвоена от ответника и е останала незаплатена. Ответникът
не е оспорил, че е усвоил по договора сума в размер на 1000 лева. В тежест на
ответника е да докаже плащане на претендираната сума. Неблагоприятните
последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията са за
ответника, поради което съдът приема, че ищецът има вземане срещу ответника за
главница по договора за заем в размер на търсената сума от 999.63 лева. В чл.3, ал.2 от договора е предвидено, че усвоената
главница /текущо задължение по смисъла на чл.3, ал.3, т.1 и 2/ следва да се
върне до 2-ро число на текущия месец. Ответникът не оспорва, че е настъпил падежът
на всяка една от усвоените главници, поради което цялата сума е изискуема към
датата на подаване на заявлението. Искът се явява основателен до пълния
предявен размер.
В тази връзка се явява и основателна претенцията
за законна лихва върху главницата за периода от датата на постъпване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение – 02.10.2019 г. до окончателното
плащане.
По отношение на
възнаградителната лихва:
Претендира се договорна лихва в размер на 69.27 лева за периода от 24.04.2016 г.
до 06.11.2018 г. По договора е предвиден фиксиран годишен лихвен процент от 43.2
%, като върху усвоения размер на кредита се дължи дневен лихвен процент от 0.12
%. Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от
законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не
противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните
данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който
носи кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на
волята. Ответникът не оспорва действителността на тази клауза.
В тежест на ответника е да докаже плащане на
претендираната сума. Подобни твърдения и доказателства не са ангажирани от
ответника. Ответникът не е оспорил размера на договорната лихва и периода, за
който е начислена. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на
погасяване на задълженията са за ответника, поради което съдът приема, че ответникът
дължи лихва в претендирания от ищеца размер и искът следва да се уважи в пълен
размер.
По отношение на неустойката за
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение.
Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи
служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза. В този смисъл решение
№ 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР
№ 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др., както и следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП - решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза
за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, противоречи на добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В случая страните са уговорили
при неизпълнение на текущо задължение на падежа кредитополучателят да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок след падежа /чл.21, вр. с
чл.16, ал.1,/, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер 10% от
усвоената и непогасена главница. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи
на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна.
Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение и то едва след като
изпадне в забава, когато практически е невъзможно да се осигури обезпечение
чрез поръчителство. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и
да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е
да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази
си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 21 от договора.
Ето защо претенцията за
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение в размер на 199.92 лева ще се отхвърли изцяло, поради
противоречието на клаузата от процесния договор на добрите нрави.
По претенцията за разходи за извънсъдебно събиране
В чл.22, ал.4 от процесния договор е предвидено,
че при забава в плащането на погасителна вноска с повече от 10 дни, кредиторът ще бъде принуден да направи
разходи за събиране на вземанията, в които случаи потребителят дължи заплащане
на разходи в размер на 2.50 лева на ден до заплащане на задължението. В чл.22,
ал.5 е уговорено, че след настъпване на предсрочна изискуемост,
кредитополучателят дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120 лева,
включваща разходите на кредитодателя за дейностите на служител за извънсъдебно
събиране на вземанията.
Съгласно разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, приложим
и в настоящия случай, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Според ал. 2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. В настоящия случай в чл.22, ал.3 е предвидено, че при забава
на плащане на някоя от погасителните вноски потребителят дължи законна лихва за
всеки ден забава. Наред с това задължение заемателят следва да заплаща и посочените по-горе такси и разноски. Макар и последните
да са наименувани „такси и разноски”, плащането им не съответства на никаква допълнителна
услуга, предоставяна на заемателя, а представляват фиксиран
предварителен размер на обезщетение за допуснато неизпълнение на договорно задължение. С определяне на горните плащания по същество се
заобикаля ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания,
чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед изложеното съдът
приема, че цитираната клаузи е нищожна и като такава не пораждат права и
задължения за страните по заемното правоотношение. Същото се отнася и за
еднократно начислената такса в размер на 120 лева, още повече по делото не се
установи настъпване на предсрочна изискуемост, а настъпване на падежа на всяка
една от усвоените суми, съгласно чл.3, ал.2, ал.3 от договора.
Наред с това ищецът не доказа да е
направил действителни разходи по събиране на вземанията по договора, съгласно
тази клауза на договора в претендирания размер.
Предвид изложеното претенцията за сумата в размер
на 200 лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране поради
забава, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По претенцията за обезщетение за забава:
В исковата молба се претендира
обезщетение за забава върху главницата по договора за заем в размер на 85.23
лева за периода 07.11.2018 г. до 24.09.2019 г. Съдът приема, че по делото се
установи дължимост на главница в размер на 999.63 лева. Падежът на вземанията,
съгласно чл.3, ал.2 от договора, е настъпил на 07.11.2018 г., което не се
оспорва от ответника. По реда на чл.162 ГПК съдът изчисли служебно дължимата
лихва за забава върху претендираната главница в общ размер на 999.63 лева за
процесния период, която е в размер на 89.41 лв., доколкото не са нужни в случая
специални знания, като използва онлайн калкулатор. В исковата молба се
претендира по-малка сума и с оглед диспозитивното начало, именно претендирания
от ищеца размер на законната лихва върху главницата следва да се присъди, а
именно сумата от 85.23 лева, която
сума ще се присъди в пълен размер.
По отговорността за разноските:
С
оглед изхода на спора право на разноски имат и двете страни.
От страна на ищеца са представени доказателства за
направата на разноските за ДТ в размер на 168.92 лв.
В исковото производство ищецът се е представлявал
от юрисконсулт. Прави се искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25,
ал.1, вр. с ал.2 ЗПП на 100 лева, като взе предвид конкретната фактическа и
правна сложност, проведените съдебни заседания и извършените процесуални
действия. Общо разноски за ищеца в исковото производство в размер на 268.92
лева, от които с оглед уважената част от претенцията ще се присъди сума в
размер на 199.72 лева.
В заповедното производство са направени разноски,
както следва 31.08 лева – държавна такса
и 50 лева юрисконсултско възнаграждение или общо 81.08 лева, като съобразно
уважената част от претенцията ще се присъдят разноски в общ размер на 60.21 лева.
Ответникът доказа следните разноски 500 лева,
платено адвокатско възнаграждение /л.56/, от което на основание чл.78, ал.3 ГПК, с оглед отхвърлената част от претенциите ще се присъди сума в размер на 128.67 лева.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че М.В.И., ЕГН **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ
на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж Мецанин, представлявано от Т. Я. К. сумата
в размер на 999.63
лева
– главница, дължима по договор за кредит „Бяла карта“ № ***, сключен с „Аксес Файнанс“ ООД,
вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕAД с Приложение № 1 от 28.05.2019 г. към Рамков договор за цесия
от 11.11.2016 г., 69.27 лева –
договорна лихва за периода 24.04.2016 г. до 06.11.2018 г., 85.23 лева – обезщетение за забава върху непогасената главница за
периода 07.11.2018 г. до 24.09.2019 г., ведно със законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 02.10.2019 г. до
окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 15866/2019 г. по описа на Пловдивския районен съд, като ОТХВЪРЛЯ положителните
установителни искове за дължимост на неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение в размер на 199.92 лева, както и за дължимост на разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просрочено задължение в размер на 200 лева, като неоснователни.
ОСЪЖДА М.В.И., ЕГН **********,
с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж
Мецанин, представлявано от Т. Я. К., на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата в
размер на 199.72 лева – разноски в исковото производство и сумата в
размер на 60.21 лева –
разноски по ч.гр.д. № 15866/2019 г. по описа на Пловдивския районен съд по съразмерност.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж
Мецанин, представлявано от Т. Я. К. ДА
ЗАПЛАТИ НА М.В.И., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в размер на 128.67
лева – разноски в настоящото производство, по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок
от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала!ВГ