Решение по дело №336/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе взе предвид следното :

Въззивното производство по реда на чл.256 и сл. от ГПК е образувано по постъпила въззивна жалба от „В. Г.”О., ЕИКТ ....., със седалище и адрес на управлиние гр.Б., ул.”Т.А.” № 61, представлявано от Г. С. Ч. насочена против Решение № 314/13.03.2012 г., постановено по гр.д. № 2774/2010 г. по описа на РС Б..

В същата се правят оплаквания за постановяне на атакувания съдебен акт в противоречие с материалния закон /ЗЗД и ЗСч/ и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила /допускане събирането на доказателства при настъпила преклузия за това, вкл.едностранчива и превратна преценка на събраните доказателства/, а от там и за необоснованост.

Като правен резултат се иска отмяна на атакувания съдебен акт и по съществото на спора постановяване отхвърляне на заявената претенция и уважаване на насрещната такава.

В срока за отговор по въззивната жалба такъв не е подаден.

Третото лице помагач в с.з. не изразява конкретно становище по жалбата.

Пред настоящата инстанция не е допуснато събиране на нови доказателства.

Благоевградският окръжен съд в решаващия състав, като прецени събраните в хода на производството пред районния съд доказателства, намира за уставено от фактическа страна следното:

По делото не е имало спор по факта, че между страните /търговци/ са съществували трайни търговски отношения през периода 2008 г. – 2010 г., основани на договори за покупко-продажба на електро материали, които са били оформяни чрез издаването на данъчни фактури.

Страните не са спорили и по факта, че "В.-." О. е получило от "С." О. електро материали на стойност 29 261 лв., за които доставки са оформени и четири от процесните фактури, а именно: № 6194/26.01.2010г., № 6511/29.03.2010г., № 6790/25.05.2010 г. и № 7007/30.06.2010г.

Не се е спорило още, че по цитираните четири фактури плащане от получателя не е извършено, като в отговора си на исковата молба дружеството въззивник изрично признава задължението си към въззиваемото такова в размер на 29 261 лв. главница и 1377,02 лв. лихва за забава.

Следва да се отбележи, че в хода на производството пред районния съд са били приети като писмени доказателства част от тези фактури - с №№фактура №1902 от 13.03.2008 г. за доставени стоки на стойност 504.97 лв., № 2292 от 14.05.2008г. за доставени стоки на стойност 478,08лв., № 6194 от 26.01.2010г. за доставени стоки на стойност 5 723.86 лв., № 6511 от 29.03.2010 г. за доставени стоки на стойност 14 242.46 лв., № 6790 от 25.05.2010 г. за доставени стоки на стойност 8 293.91 лв. и №7007 от 30.06.2010 г. за доставени стоки на стойност 1 001.35 лв.

Като доставчик в тях е посочен "С." О., а като получател “В. Г.” О..

Факт е, че върху същите липсва подпис на страните, който обаче и не е задължителен реквизит /по арг. от чл. 7, ал. 1 и чл. 8 от ЗСч, чл. 114 от ЗДДС и чл. 78 от ППЗДДС/.

Че страните са били обвързани от множество други договори за търговска покупко-продажба, за които са издадени и съответните документи /фактури/ се установява безспорно и от приобщените като писмени доказателства фактури, находящи се на л.48 -80 от първоинстанционното дело, които са били представени с насрещната искова молба.

Установява се от приобщените преводни нареждания на “Юробанк И Еф Джи” клон Б. от 20.02.2008г., 22.02.2008г., 11.04.2008г., 21.05.2008г., 12.06.2008г., 15.07.2008г., 13.08.2008г., 20.05.2010г. и 15.06.2010г., че въззивното дружество е наредило в полза на въззиваемото плащания, за които като основания е посочило: за сумата 1088,88 лв. - фактура № 1736 от16.2.2008 г., за сумата 6884,16 лв. - фактура № 1765 от 21.02.2008 г., за сумата 1098,60 лв. - фактури № № 2055/ 02.04.2008г., 2054 / 02.04.2008г. и 2004 от 26.3.2008 г., за сумата 9 170,35лв. -фактури №№2099, 2109, 2139, 2203,2154, за сумата 1 510,51 лв. - фактури №№2312/ 16.05.2008г. и 2237 от 07.05.2008 г., за сумата от 14 922,96 лв. - фактури №№2375/ 27.05.2008 г., 2410/ 30.05.2008 г., 2440 / 04.06.2008 г., 2518 / 17.6.2008г., 2583/26.06.2008 г., за сумата от 5354,96 лв. - фактури №№ 2733 /16.07.08г., 2834 от 30.07.2008 г. и 2644 от 02.07.08 г., за сумата от 1300 лв. - фактура №1909/ 13.03.2008 г., и за сумата от 437,36лв. - фактури 1909/13.03.2008г. и 2004/ 26.03.08г.

Споредприобщания дружествен договор на “В. Г.” О., дружеството е било учредено от четирима съдружника с равни дялове в капитала - И. К. Д., Г. С. Ч., М. А. Ц. и П. Я. П.

С покана от 01.11.2008 г., отправена до съдружниците от управителят на същото дружество Г. С. Ч., е било свикано общо събрание на дружество на 19.11.2008 г., в чийто дневния ред е била включена точка за освобождаване на съдружника И. К. Д., вследствие извършена продажба на всички притежавани от него дялове

След извършването на тези действия и според отразеното в актуалното състояние на “В. Г.” О. в ТР при АП към от 17.09.2010 г. и към настоящия момент, съдружници в дружеството са Г. С. Ч., М. А. Ц. и П. Я. П.

Установява се от приобщените писмени доказателства, че преди изключването на съдружника Д., със заповед №16/01.10.2008 г. управителя на “В. Г.” О. Г. С. Ч. назначил комисия в състав - М. А. Ц., А. Л. Ч. и П. Я. П. /счетоводителя на дружеството и двама съдружника/, която да извърши инвентаризация на активите и пасивите на дружеството.

В изпълнение на заповедта комисията извършила инвентаризацията, резултатите от която са обективирани в протокол за липси, в който са посочени 207 стокови артикула на стойност 37 731,82 лв.

С решение от 06.10.2008 г. управителят на “В. Г.” О. приел, че липсите на материали описани в цитирания Протокол за липси от 03.10.2008г. не са по вина на МОЛ на складовете на дружеството, като отнесъл същите към счетоводна сметка 609 “други разходи” и сметка 301 “материали”.

С приобщеното по делото възражение за непоръчани и неполучени стоково – материални ценности, Г. Ч. поискал от “С.”О. да върне на “В. Г.” О. сумите изплатени по конкретно посочени фактури /с №№703 от 02.10.2007 г., № 771 от 11.10.2007 г., № 786 от 12.10.2007 г., № 819 от 17.10.2007 г., № 1348 от 19.12.2007 г., № 1411 от 27.12.2007г., № 1736 от16.2.2008 г.; № 1765 от 21.2.2008 г., № 1909 от 13.03.2008 г., № 2004 от 26.3.2008 г.; № 2054 от 02.04.2008 г;. № 2055 от 02.04.2008 г., № 2099 от 09.4.2008 г., № 2109 от 11.04.2008 г., № 2139 от 16.4.2008 г., № 2154 от 17.4.2008 г., № 2203 от 24.04.2008г., № 2237 от 07.05.2008 г., № 2312 от 16.5.2008 г., № 2375 от 27.5.2008г., № 2393 от 28.05.2008г., № 2410 от 30.5.2008г., № 2440 от 04.06.2008 г., № 2500 от 13.6.2008г., № 2518 от 17.6.2008 г., № 2549 от 20.6.2008 г., № 2551 от 23.6.2008 г., № 2583 от 26.06.2008 г., № 2644 от 02.7.2008 г., № 2733 от 16.07.2008 г., № 2834 от 30.7.2008 г./.

Според посоченото във възражението цитираните фактури били получени от И. Д. – лице, което не било упълномощавано да купува и приема СМЦ за “В. Г.” О..

С приемно- предавателен протокол от 23.10.2008г. възражението е предадено на К. К. – съдружник в “С.”О..

В хода на производството пред районния съд са били допуснати и изслушани две самостоятелни съдебно-счетоводни експертизи.

Първата от тях, която не е била оспорена от страните по делото е докладвала, че шест от процесните фактури - № 1902 от 13.03.2008 г. на стойност 504.97 лв., № 2292 от 14.05.2008 г. на стойност 478,08 лв., № 6194 от 26.01.2010 г. на стойност 5 723.86 лв., № 6511 от 29.03.2010г. на стойност 14 242.46 лв., № 6790 от 25.05.2010 г. на стойност 8 293.91 лв. и № 7007 от 30.06.2010 г. на стойност 1 001.35 лв., са осчетоводени в счетоводството на продавача “С.”О. съгласно изискванията на Закона за счетоводството, включени са в дневниците за продажби в месеца на издаването им, като по тях е начислен и внесен в приход на републиканския бюджет дължимия се ДДС в пълен размер от 5 071, 81 лв.

Същите шест фактури били налични и осчетоводени и в счетоводството на дружеството въззивник като задължение към доставчика “С.” О. в размер на 30 244,63 лв., с период на отразяване на задължението – датата на издаване на доставната фактура, като фактурите са включен в дневниците за покупки на “В. Г.” О. и по тях дружеството е ползвало данъчен кредит в размер на 5 040,77 лв.

Докладвала е още, че по шестте фактури няма плащания от въззивното към въззиваемото дружество.

Вещото лице е определило лихвата за забава на плащането на главница по данъчна фактура № 1902/13.03.2008 г. за периода от 13.03.2008 г. до 20.09.2010 г. в размер на 163,90 лв., лихвата за забава на главницата по данъчна фактура №2292 от 14.05.2008 г. за периода от 14.05.2008 г . до 20.09.2010 г. – в размер на 142,92 лв., лихвата за забава плащането на главница по данъчна фактура № 6194 от 26.01.2010 г. за периода 26.01.2010 г. до 20.09.2010 г. – в размер на 385,67 лв., лихвата за забава на главницата по данъчна фактура № 6511 от 29.03.2010 г. за периода от 29.03.2010 г. до 20.09.2010 г. – в размер на 708,74лв., лихвата за забава плащането на главница по данъчна фактура № 6790 от 25.05.2010 г. за периода от 25.05.2010 г. до 20.09.2010 г. – в размер на 279,12 лв., лихвата за забава плащането на главницата по фактура № 7007 от 30.06.2010 г. за периода от 30.06.2010 г. до 20.09.2010 г. в размер на 23,49 лв.

Посочило е, че общата стойност на изброените в насрещната искова молба 31 фактури възлиза на 45 278, 21 лв. а не както е посочено на 41 453,46 лв., тъй като фактура №2375827.05.2008г. е на стойност 3 824,75лв., а не 382, 75 лв. Посочило е също, че фактурната стойност на доставките с ДДС възлиза на 185 706,31 лв. , а общо платената сума е 155 350,80 лв. и дължимия остатък възлиза на 30 355,51лв. /справка №7/.

Вещото лице е установило, че стоково –материалните ценности по описаните в исковата молба фактури били надлежно заприходени при дружеството въззивник, съгласно изискванията на ЗСч, по дебит сметка 304 стоки и дебит сметка 4531 ДДС по покупки.

По отношение на лихвата за забава относно фактурите предмет на насрещния иск, вещото лице е посочило, че същата от датата на плащане на всяка от фактурите /общо 31бр./ до датата на предявяване на насрещната искова молба – 14.12.2010 год., възлиза на 14 025,44лв. , като периода и размера на лихвата по отделните фактури е посочен в справка № 10 от експертизата.

Добавило е при разпита в с.з., че стоките, предмет на процесните фактури, са заприходени при въззивното дружество като собствени активи, както и че в счетоводството му не е отразено вземане от “С.” О..

Настоящата инстанция, както и районната такава, изцяло кредитира установеното от тази експертиза, която, както се посочи, и не е била оспорена от нито една от страните по делото.

Втората експертиза, изготвена от друго вещо лице е установила, че счетоводствата на страните по делото са водени редовно, съобразно изискванията на Закона за счетоводството, ЗДДС, ЗКПО, както и че двете дружества са регистрирани по ЗДДС.

Тази експертиза е докладвала, че съгласно счетоводните стандарти, ако към датата на съставяне на фактурата се установи липса, се съставя протокол за несъответствия /разлики/, както и кредитно известие към издадената фактура. Установила е, че през 2008 г. и 2010 г. в счетоводството на дружеството въззивник не било извършено осчетоводяване на установени липси на стойност 37 731,82 лв., както и не е извършено преобразяване на финансовия резултат съгласно ЗКПО с твърдените липси на стоки, нито е извършено начисляване на ДДС върху тяхната стойност.

Това заключение, което е било кредитирано от районния съд, и настоящата инстанция намира компетентно изготвено, а установените от нея обстоятелства – за релевантни за предмета на спора /въпреки възражението във въззивната жалба в обратната насока/, поради което също кредитира.

В хода на първоинстанционното производство са били събрани и гласни доказателства, чрез разпита на трима свидетели.

От тях водения от дружеството въззиваем свидетел Б. М. А. е заявил, че работи като продавач – консултант в “С.” О. от около осем години, както и че “В. Г.” О. са им били клиенти от няколко години.

Сочи, че обичайно било “В. Г.” О. да пазаруват по 3-4 пъти в седмицата от магазина на “С.” О., като взимали стоки, които се отразявали на лист, а фактурирането ставало в края на месеца, като фактури се издавали от К. К. и от него, когато К. е за стока.

На този свидетел са били предявени в с.з. процесните фактура, находящи се от л.3 до л.12 от делото и същият е заявил, че същите са издадени от К.К. и не са подписани, тъй като били изготвени по ползвания от фирмата програмен продукт, като обикновено се изпращали на клиенти по факс в края на месеца.

Сочи и че обичайно в началото на месеца управителя на ответното дружество Г. Ч. правел заявка в магазина на “С.” О. лично на място или писмено по факс, като след това почти всеки ден той или негови работници взимали електро материали, като предаването на стоките се извършвало от него и се отбелязвало на касова бележка.

По този начин двете дружества работили 5-6 години и проблеми по между им до настоящия спор не е имало.

Свидетелят Г. Л. Г., воден от дружеството въззивник е заявил, че работи във “В. Г.” О. от м.февруари 2009 г. като бригадир или ръководител група.

В това му качество получавал стоки, заявени от работодателя му в “С.” О. и по-конкретно от магазина им намиращ се при джамията в Б..

Сочи, че обичайно той давал заявка в магазина на лист и след това получавал стоките от магазинерите на “С.” О., като за получените стоки се съставяла бележка с артикулите и бройките, която не се подписвала.

Въззивната инстанция кредитира установеното от тези свидетели, преценявайки показанията им в светлината на чл.172 от ГПК /предвид, че са служители на двете спорещи дружества/, доколкото същите взаимно се допълват, безпротиворечиви са и се подкрепят от установеното от приобщените писмени доказателства.

От своя страна свидетелката А. Ч., работеща като счетоводител на хонорар във “В. Г.” О. е заявила, че през 2008г. в дружеството била направена ревизия, при която се оказали липси на стоки, както и че същата година И. Д. и Г. Ч. се разделили.

Тази свидетелка твърди, че осчетоводява фактурите месец за месец, като посочената от управителя Г. Ч. липса не е отразена в счетоводството на “В. Г.” О., тъй като дружеството реално е ползвало данъчен кредит по фактурите със съответните стоки и фактурите са били осчетоводени.

В последната им част показанията на тази свидетелка се подкрепят и от установеното и от двете експертизи, поради което и същите следва да се кредитират.

Останалите приобщени по делото писмени доказателства настоящата инстанция не обсъжда, като неотносими към предмета на спора.

При приетото за установено от него от фактическа страна районният съд приел от правна, че е сезиран с главна претенция чл.327 от ТЗ и акцесорна с правно основание чл.86 ЗЗД във вр. с 294 ТЗ:

Така квалифицираните искове приел за процесуално допустими, излагайки съображения за наличието на надлежна процесуална легитимация на страните по спора, респ. – наличието на правен интерес от търсената защита.

По съществото на спора навел доводи, че страните по делото са били обвързани от договорно правоотношение, основано на неформални договори за покупко-продажба на стоки между търговци, като при тази обвързаност всяка една от страните може да иска от неизправната да престира насрещното си задължение при установяване на точното изпълнение на своето задължение.

Характерът на извършеното от ищеца действие - доставяне на стоки /ел. материали/ на ответника и оформяне на необходимите за това документи, с посочени по вид, количество и цена вещи, сочело за възникване на продажбено правоотношение между страните.

Правоорганизационната форма, по която двете спорещи страни са сключили процесния неформален договор за покупко- продажба, определяла договарящите като търговци и обуславяла търговския характер на сключената между тях сделка- търговска продажба, уредена в чл. 327 ТЗ вр. чл. 318 ТЗ вр. с чл. 288 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.

Навел, че съществените задължения на страните по тази сделка са следните: продавачът е длъжен да предаде /достави/ стоките на купувача, в съответствие с уговореното, а последния- да получи стоките, респ. да плати тяхната цена.

Според чл. 327, ал. 1 ТЗ, купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката, или на документите, които му дават правото да я получи, освен ако е уговорено друго.

Според правилата на разпределение на доказателствената тежест по арг. на чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателства за извършено доставяне на стоките /електро материали/, следва да се ангажират именно от доставчика- ищец в производството.

По отношение на този факт районният съд посочил, че трайните търговски отношения, които не се оспорвали от страните по делото, обуславяли изцяло извода за наличието на сключен между тях договор за продажба със съответните параметри на сделката, със задължения на страните за извършване на насрещните престации, като безспорно се установило и доказало, че основанието за претендираните вземания са именно търговски договори за продажба между страните по делото.

От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства районният съд извел извод, че дружеството продавач изпълнило своето задължение по договора.

Процесните шест данъчни фактури с № № № 1902 от 13.03.2008 г., № 2292 от 14.05.2008 г., № 6194 от 26.01.2010 г., № 6511 от 29.03.2010 г., № 6790 от 25.05.2010 г. и № 7007 от 30.06.2010 г. били надлежно осчетоводени в счетоводствата на двете дружества и включени в дневника за покупки на въззивното дружество, като стоките били надлежно заприходени във “В. Г.” О., което и е ползвало данъчен кредит по тях в пълен размер - 5 071,81 лв. Районният съд се позовал на нормата на чл.68, ал.1 от ЗДДС, според която данъчен кредит е сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения за получени от него стоки.

Така приел за установен факта на получаване на стоките от ответното дружество като купувач и съответно за предаването им от ищеца като продавач.

На самостоятелно основание добавил, че фактът, че стоките били доставени, се установявал и от признанието на самия ответник, че е получил от ищцовото "С." О. електро материали на стойност 29 261 лв., за които доставки са оформени и четири от процесните фактури - № 6194/26.01.2010 г., № 6511/29.03.2010 г., № 6790/25.05.2010 г. и №7007/30.06.2010 г.

Позовал се на установеното от първото от изслушаните заключения на експертизите, според която задължението на ответното дружество по кредит сметка 401 доставчици, партида “С.” О., възлиза на сумата от общо 30 244,64 лв., от които 504.97 лв. по данъчна фактура №1902 от 13.03.2008 г., 478,08 лв. по данъчна фактура №2292 от 14.05.2008 г., 5 723.86 лв . по данъчна фактура № 6194 от 26.01.2010 г., 14 242.46 лв. по данъчна фактура № 6511 от 29.03.2010 г., 8 293,91 лв. по данъчна фактура №6 790 от 25.05.2010 г. и 1001,35 лв . по фактура № 7007 от 30.06.2010 г.

Добавил, че твърдението на ищеца-въззиваем за неплащане цената на доставените стоки е твърдение за отрицателен факт, поради което и по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК ответникът, като купувач, носи тежестта да докаже изпълнението на задължението си по договора за плащане на получените стоки.

Горният факт обаче той установил с доказателствените средства по ГПК.

Обратно - от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установило, че няма извършени плащания по процесните шест броя данъчни фактури.

Поради горното и предявения главен иск се явявал основателен и доказан за сумата от общо на 30 244,63 лв., така, както е бил претендиран, съответно по суми и период /съобразно издадените фактури/, която сума се дължала ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.

Поради основателността на главния иск основателен се явявал и акцесорния такъв с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 294, ал. 1 ТЗ, за заплащане на следващата се мораторна лихва върху присъдената главница.

За начален момент на изпадането в забава от страна на ответното дружество районният съд приел деня на издаване на фактурите, тъй като от гласните доказателства се установило, че електроматериалите към момента на фактуриране вече са получени от ответното дружество.

Нормата на чл. 327, ал. 1 ТЗ сочела, че “Купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е уговорено друго”.

С оглед тези разпоредба районният съд счел, че периодът на претендираната от ищеца мораторна лихва, следва да бъде с начална дата - датата на доставката на издаване на процесните фактури и с крайна дата- деня на подаването на исковата молба - 20.09.2010 г.

Размерът на тази претенция се установил от заключението на съдебно счетоводната експертиза и съвпадал с претендирания такъв, поради което и приел акцесорния иск за обезщетение за забава за изпълнени на парично задължение за основателен и доказан.

По отношение на предявения насрещния иск районният съд изложил следните доводи:

Според твърденията в насрещната искова молба, дружеството въззивник е заплатило парична сума от 41 453,46 лв., представляваща цената на 31 бр. фактури, издадени от “С.” О. в периода октомври 2007 г. до юли 2008 г., за стоки които не са получени.

Във връзка с тях и формулирания петитум районният съд е приел, че насрещната искова претенция е с правно основание чл.55, ал.1, предл. І – во от ЗЗД.

Приел, че същата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна.

За да мотивира този си краен извод навел доводи, че ищецът по насрещния иск поддържа, че е платил парична сума от 41 453,46 лв. на ответното дружество без основание, като цена на стоки по изброените в насрещната искова молба 31 бр. фактури, които стоки не били получени.

Навел, че под основание в правната доктрина се разбира правоотношението, от което произтича правото да се иска получаването на съответната имуществена облага и задължението тя да се престира - това може да бъде договор, административен акт, самият закон, водене на чужда работа без поръчка и пр. Липсата на правно основание е липсата на право за дадено лице да получи имуществена придобивка в момента.

В случая събраните по делото доказателства сочели, че основанието, заради което е платена сумата - търговски продажби, е осъществено.

Безспорно било по делото, че между двете търговски дружества са съществували трайни търговски отношения по повод доставки на електро материали от “С.” О. за “В. -." О., които са осъществявани ежеседмично в периода 2007 г. – 2010 г.

От приетото заключение на съдебно –счетоводната експертиза с вещо лице С. Т. се установило още, че всички 31 данъчни фактури, цитирани в насрещния иск са включени в дневниците за покупки на “В. Г.” О. и дружеството е ползвало данъчен кредит по тях.

Установило се също, че тези фактури са включени в дневниците за продажби на “С.” О. и по тях е начислен и внесен в приход на републиканския бюджет дължимия данък добавена стойност, а стоките по процесните фактури са надлежно заприходени в счетоводството “В. Г.” О..

Освен това заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза установило, че през 2008г. и 2010г. в счетоводството на “В. Г.” О. не е извършено осчетоводяване на установени липси, както и не е извършено преобразяване на финансовия резултат съгласно ЗКПО с твърдяните липси на стоки.

При тези факти районният съд приел, че е налице основанието, поради което сумата по процесните 31 фактури е платена и в този смисъл не са налице материалноправинте предпоставки за основателност на иска по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Поради неоснователност на насрещния главен иск, такова се явявало и акцесорното искане за лихва за забава в поискания размер.

Възражението за прихващане, направено в хода на процеса от страна на дружеството въззивник районният съд приел за процесуално допустимо.

Като го разгледал по същество приел, че е неоснователно.

За да аргументира този си извод навел доводи, че с оглед разпоредбата на чл.103 от ЗЗД за основателността на възражението за прихващане трябва да са налице следните предпоставки: 1/ наличие на две насрещни вземания; 2/ идентичност на субектите по двете правоотношения; 3/еднородност и заместимост на престациите; 4/ изскуемост на насрещното вземане и 5/ ликвидност на вземането, което се определя от това спорно ли е или не същото.

Последната предпоставка, която се определя от безспорността на вземането, не е задължителна в случай на съдебно възражение за прихващане, тъй като двете насрещни вземания ще се установят по основание и размер със съдебното решение.

За случая претенцията по възражението за прихващане на ответното дружество по главния иск районният съд приел, че е за плащане /връщане/ на сума, получена без основание от ищцовото дружество по 31 фактури, по които ответникът твърди, че не е получил стока.

В казуса да въззивното дружество е била тежестта да докаже, че е предало процесната сума /продажна цена/ на ищцовото дружество, както и да докаже, че основанието за получаване не е съществувало.

По отношение на тези факти обаче неоспореното заключение на съдебно счетоводната експертиза установило, че всички 31 данъчни фактури, цитирани в насрещния иск са включени в дневниците за покупки на “В. Г.” О. и дружеството е ползвало данъчен кредит по тях. Предвид на това и ответникът не установил, че налице имуществено разместване без основание.

След като не установил тези обстоятелства, които са в негова тежест на доказване, той не можел да претендира приспадане на това твърдяно вземане с безспорно основателния първоначален иск.

Ето защо и възражението за прихващане е неоснователно, поради липсата на установено насрещно вземане.

По отношение на откритото производство по реда на чл.193 от ГПК за оспорване автентичността на Приемо- предавателен протокол от 23.10.2008 г. районният съд приел, че оспорването не е доказано, поради неангажиране на доказателства в обратния смисъл от страната, която носи тежестта да стори това.

При гореустановеното въззивната инстанция в настоящия състав прави следните изводи:

Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване от процесуалнолегитимирана страна, имаща правен интерес от това – дружеството въззивник е останало недоволно от атакуваното решение.

Постановеното решение е валидноидопустимо, а разгледани по същество - оплакванията срещу него са неоснователни, като съображенията за това са следните:

Въззивната инстанция счита, че районният съд е обсъдил подробно и по отделно всяко едно от приобщените по делото доказателства, след което, преценявайки ги в съвкупност, правилно е установил релевантните за предмета на спора факти и ги е подвел под приложимите по казуса материално-правни норми.

В този смисъл правнонесъстоятелни са явяват оплакванията във въззивната жалба за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в допускане събирането на доказателства /допълнителната съдебно-счетоводна експертиза/ при настъпила преклузия, вкл. – едностранчива и превратна преценка на приобщения доказателствен материал.

По отношение на първото оплакване следва да се отбележи, че исканото за допускането й е било направено от процесуалния представител на дружеството въззиваем след събирането на гласните доказателства в с.з. от 19.09.2011 г., в същото с.з., с аргумент, че последните /в частност показанията на ангажираната от въззивната страна свидетелка Чимева/ са установили нови обстоятелства, които не са били известни на страната до този момент, и които са от значение за делото.

Преценявайки последното районният съд правилно е допуснал исканата допълнителна експертиза, доколкото нормата на чл.147, т.2, пр.1 ГПК е предвидила горната процесуална възможност.

Що се касае до обсъждането на депозираното от тази експертиза заключение следва да се отбележи, че последната по същество не е установила някакви различни факти от тези, установени от първоначално допуснатата експертиза.

Тълкуването на действащата нормативна база досежно счетоводните записвания и стандарти е извършено от съда, което не е в нарушение на съдопроизводствените правила.

На самостоятелно основание следва да се отбележи, че крайните изводи на районния съд по съществото на спора, както по отношение основателността на първоначално заявените претенции, така и по отношение неоснователността на насрещните такива, които изцяло се споделят и от настоящата инстанция, са изведени не само въз основа на това заключение на вещото лице.

Тези крайни изводи са формирани след цялостна съвкупна преценка на целия събран доказателствен материал, вкл. и във връзка с твърденията и доводите на страните по делото – самото въззивно дружество не е оспорило /така и отговора по исковата молба/, че дължи на въззиваемото такова сумата от 29 261,58 лв. по четири от процесните фактури и този факт е бил приет за ненуждаещ се от доказване в хода на производството.

Същото дружество и не твърди, че стоките по останалите три процесни фактури не са били получени от него, а от третото лице помагач – Д. /така отговора по исковата молба и обстоятелствата, изложени в тази по насрещната искова претенция/, вкл. – че е извършило плащания по тях.

Предвид горното, установеното от гласните доказателства по делото /безпротиворечиви са показанията на свидетелите, ангажирани и от двете страни по отношение на начина, по който са били извършвани доставките на стоките по покупко-продажбите между страните по делото/, както и от писмените такива /приобщените фактури/, вкл. – от неоспорената основна съдебно-техническа експертиза, крайният извод за основателност на заявената първоначална искова претенция, е обоснован и правилен.

Както вече се посочи, този извод не е основан само на тълкуване на нормите на ЗДДС и други счетоводни закони, както се поддържа във въззивната жалба, а почива на цялостния и обстоен анализ на всички приобщени по делото доказателства, вкл. на точната преценка за спорните и безспорни по делото факти, направена от районния съд с оглед твърденията и доводите на страните по производството, изцяло се споделя от настоящата инстанция по съображенията, изтъкнати от районния съд, към чийто мотиви следва да се препрати по реда на чл.272 ГПК.

Несъстоятелни са оплакванията и за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон и по отношение преценка основателността на насрещната искова претенция.

Като правилно е отбелязал районния съд, по отношение на същата тежестта да установи част от релевантите факти, а именно - обогатяване на ответника - увеличаване актива на имуществото му, чрез придобиване на имуществени ползи за сметка на ищцовото дружество; обедняване на ищеца - намаляване на имуществото му, което е свързано с неоснователното обогатяване на ответника; причинна връзка между обогатяването и обедняването, е за ищеца.

В тежест на ответника по този иск е да установи факта на наличие на основание за получаването, респ. – за задържането на престацията.

При така разпределената доказателствена тежест правилен е изводът, че ответникът по насрещната претенция е установил по безспорен начин, че към момента на получаване на престацията /плащането по посочените в насрещната искова молба 31 броя фактури/, е било налице основание за получаването й – съществуващи многобройни /31 на брой/ договори за покупко-продажба на стоки между търговци.

Въззивното дружество – ищец по насрещната искова претенция, не е провело успешно обратното доказване на липсата на основание за извършените плащания – а именно – липсата на договорни правоотношения, поради факта на неполучаване на стоките по тази договори.

Следва да се отбележи, че протоколът за резултатите от извършената инвентаризация и решението на управителя на въззивното дружество – писмени доказателства, ангажирани за установяване на горния факт, са документи, съставени и изходящи единственно и само от това дружество.

По правната си природа те са частни такива, като първият е свидетелстващ, а втория – диспозитивен.

В този смисъл по отношение на първия от тях настоящата инстанция се счита длъжна да отбележи, че не може да бъде ценен във връзка с факта, който се иска да установи, доколкото удостоверява изгодни за издателя му /въззивното дружество/ факти /съставен е от двама от съдружниците и счетоводителя на дуржеството/.

Освен това и двата докуменат са частни, поради което и те нямат достоверна дата по отношение на третите лице, каквото е и дуржеството ответник по отношнеие на насрещната претенция /по арг. от чл.181 ГПК/. Според същата тези документи имат достоверна дата за трети лица от деня, в който са заверении, или от деня на смъртта, или от настъпвилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието му е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, удостоверяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа.

В случая от цялостния анализ на приобщените по делото доказателства се налага изводът, че фактите, които се иска да се установят с тези документи, не са били отразени редовно дори в счетоводството на дружеството въззивник, като установените липси са отнесени като загуби на дружеството, както и в който и да е сруг официален документ.

Останалите приобщении по делото доказателства също не могат да формират обоснован извод, че плащанията от страна на дружеството въззивник по въведените като процесни 31 броя фактури с насрещната искова молба, са извършени без основание, поради липсата на облигационна обвързаност на страните по делото от договори за търговска покупко-продажба.

Техният анализ води на наличие на такива връзки /фактът на многогодишно добри търговски отношения между страните и не е бил спорен/, по повод на които «С.»О. е провало и доставило по описания от свидетелските показания начин стоките, описани в тези 31 броя фактури, като стоките са били надлежно заприходени при «В. Г.»О..

Дали с част от тях в последствие някой от съдружниците /към 2008 г./ или служителите на последното дружество се е разпоредил, не е предмет на спора.

С горните уточнения, направени във връзка с оплакванията във въззивната жалба, настоящата инстанция намира, че при установяване на релевантните за предмета на спора факти и при подвеждането им към относимите за казуса материално-правни норми районният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, нито е приложил неправилно материалния закон.

Правните му изводи почиват на правилна интерпретация на относимите към спора факти и точно приложение на материалния закон – ТЗ и ЗЗД, която по същество е достатъчно подробна и изчерпателна и за избягване на излишно приповтаряне въззивната инстанция препраща към нея по реда на чл.272 ГПК, т.к. изцяло я споделя.

За пълнота само следва да се отбележи, че липсата на представителна власт по отоншение на лицето, подало отговора от страна на въззиваемото дружество по насрещната искова претенция не се установи от настоящата инстанция след направената служебна справка в ТР при А.

Поради изложеното и атакувания съдебен акт следва да се потвърди.

Така мотивиран, Благоевградският окръжен съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 314/13.03.2012 г., постановено по гр.д. № 2774/2010 г. по описа на РС Б..

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБългария.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: