О П Р Е Д Е Л Е Н И
Е
гр. София, 01.04.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско
отделение, VI – 17 състав,
в открито заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет
и втора година, в следния състав:
СЪДИЯ: ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
при секретаря Стефка Александрова, като разгледа докладваното от съдията т.д. № 2327 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 692 ТЗ.
Синдикът на „И.“ ООД е представил
пред съда по несъстоятелността списъци на приетите и на неприетите вземания на
кредиторите, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, които са обявени в търговския
регистър на 23.12.2020 г.
От кредитора Адвокатско дружество
„П.И. П.“ е подадено възражение срещу списъка на приетите вземания и
допълнителния списък на приети вземания, в частта, с която в тях са включени
следните вземания: - вземанията на кредитора „И.“ АД към длъжника „И.“ ООД за получаване
на дължими лихви, присъдени с изпълнителен лист от 13.08.2013 г., посочени в т.
5 от списъка с приети вземания, - вземанията на кредитора НАП към длъжника „И.“
ООД за получаване на сума в общ размер от 1 038 033, 80 лв., посочени
в т. 6 от списъка с приети вземания, - вземанията на кредитора НАП към длъжника
„И.“ ООД за получаване на сума в общ размер от 73 258, 63 лв., посочени в
т. 2 от допълнителния списък с приети вземания. Кредиторът прави възражение за погасяване на тези
вземания по давност.
От длъжника „И.“ ООД са подадени
възражения срещу списъка на приетите от синдика вземания в частта, с която в
него са включени вземания на „И.“ АД за получаване на главница по сключен на
21.12.2007 г. договор за кредит в размер над 619 718, 55 евро до 1 464 579, 11
евро, за получаване на присъдени лихви в
размер на 64 082, 26 евро, както и за получаване на такси и разноски, направени
във водени съдебни производства, както и в частта, с която в него са включени вземания,
които кредиторите Адвокатско дружество „П.И. П.“ и „Б.п.“ ООД имат към длъжника
„И.“ ООД. Длъжникът твърди, че оспорените от него вземания към тримата
кредитори не са възникнали. Заявява, че в негова тежест по сключен с „И.“ АД
договор за кредит не са възникнали задължения в претендираните
от банката размери, защото той е заплатил голяма част от тях, като направените
плащания не са отнесени от банката за погасяване на задълженията по сделката
така, както е уговорено в нея.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира следното:
По възражениието, подадено от кредитора Адвокатско дружество „П.И.
П.“ срещу приетите вземания на кредиторите НАП и „И.” АД:
Възражението на кредитора Адвокатско
дружество „П.И. П.“ срещу списъка на приетите вземания е подадено в срока по
чл. 690, ал. 1 ТЗ. То изхожда от лице, което има качеството на кредитор на
несъстоятелността на „И.” ООД, тъй като е включено със свои вземания към
длъжника в списъка на приетите вземания, поради което следва да се приеме, че
то има интерес да оспори пред съда с възражение приемането от синдика на
вземане на друг кредитор, както и право да направи това съгласно чл. 690, ал. 1 ТЗ. Следователно направеното възражение срещу приемането от синдика на
предявени от НАП и от „И.” АД към длъжника вземания е допустимо и съдът трябва
да се произнесе по неговата основателност. Разгледано по същество подаденото
възражение е неоснователно.
Предмет на подаденото възражение
са вземанията на кредитора „И.“ АД към длъжника „И.“ ООД за получаване на
дължими лихви, присъдени с изпълнителен лист от 13.08.2013 г., посочени в т. 5
от списъка с приети вземания, - вземанията на кредитора НАП към длъжника „И.“
ООД за получаване на сума в общ размер от 1 038 033, 80 лв., посочени
в т. 6 от списъка с приети вземания, - вземанията на кредитора НАП към длъжника
„И.“ ООД за получаване на сума в общ размер от 73 258, 63 лв., посочени в
т. 2 от допълнителния списък с приети вземания. Във възражението си кредиторът
не оспорва възникването на посочените вземания на основанието, на което те са предявени,
нито пък, че някое от тях е възникнало или съществува в размер, различен от
този, до който е предявено и е включено в списъка на приетите вземания, а се
позовава единствено на изтекла погасителна давност по отношение на тях. С оглед
на това и първият въпрос, на който съдът трябва да отговори е дали кредитор на несъстоятелния
длъжник може да направи възражение за погасяване по давност на вземания, които
друго лице, претендира, че има към този длъжник, или това право може да се
упражни единствено с волеизявление, изходящо от длъжника на вземанията.
Погасителната
давност е уредена в закона като субективно право, което възниква в полза на
длъжника на едно вземане. За да породи правни последици, които се изразяват в
това, че се погасява правото на кредитора да предяви пред съда своето вземане,
следва да се установи че правото на погасителна давност е възникнало за
длъжника, което става след изтичане на определен предвиден в закона срок, в
който кредиторът не е проявил активност да събере своето вземане от длъжника,
както и че то е надлежно упражнено от длъжника, което се осъществява чрез отправяне
от този правен субект на изрично изявление в тази насока, което да е достигнало
до кредитора. Следователно правото да се позове на погасителна давност възниква
единствено за длъжника по възникналото между него и кредитора материално
правоотношение, но не и за което и да е трето лице, включително за друг
кредитор на същия длъжник.
Съдът
намира, че липсва основание да се приеме, че кредитор на длъжника може да упражни
възникналото в негова полза право да се позове на погасителна давност срещу
кредитора на определено вземане, когато последният бездейства. По принцип
такава възможност за кредиторите да упражнят имуществените права на своя
длъжник, когато неговото бездействие
заплашва тяхното удовлетворяване, е предвидена в разпоредбата на чл. 134 ЗЗД. С
посочената правна норма, обаче, е изрично изключена възможността за кредиторите
да упражнят тези права на длъжника, упражнението на които зависи от чисто
личната преценка на длъжника. Съдът намира, че това дали длъжникът ще упражни
възникналото в негова полза право на погасителна давност зависи единствено от
неговата воля, тъй като дори след изтичане на предвидения в закона давностен срок и бездействието на кредитора да събере
вземането си в него длъжникът може да реши да не се позове на давността, а да
изпълни своето вземане. Тази възможност е изрично регламентира в чл. 118 ЗЗД, в
която норма е предвидено, че длъжникът може да плати доброволно задължението си
и след изтичане на давността, без да има правото да иска връщане на даденото
обратно. С оглед на това трябва да се приеме, че упражняването от длъжника на
възникналото за него право да се позове на изтекла погасителна давност пред
своя кредитор зависи от неговата лична преценка, поради което и това право не
може да бъде упражнено вместо него от негов кредитор по реда на чл. 134 ЗЗД.
Това означава и че в настоящото производство възразилият кредитор Адвокатско
дружество „П.И. П.“ не може да упражни правото на длъжника „И.” ООД да направи възражение за погасяване по давност на
вземанията, които това дружество има към НАП и към „И.” АД. Това възражение
може да бъде направено само от самия длъжник, който обаче не се е позовал на
изтекла погасителна давност по отношение на тези вземания пред синдика, нито
след това чрез подаване на възражение срещу тяхното включване в списъка на
приети вземания. Ето защо и съдът не може да разглежда въпроса дали
предвидената в закона давност за погасяване на правото на иск за описаните
вземания е изтекла.
По възражениието, подадено от длъжника
„И.” ООД срещу
приетите вземания на кредитора Адвокатско дружество „П.И. П.“:
Възражението на длъжника „И.” ООД
срещу списъка на приетите вземания в частта, с която в него са включени
вземания на Адвокатско дружество „П.И. П.“ за получаване на сума в размер над
28 912, 39 евро до пълния размер, до който те са включени в списъка на приети
вземания, от 148 987, 36 лв., е подадено в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ, който
извод съдът прави при съобразяване на това, че по делото са налични
доказателства, че възражението е подадено до съда по пощата на 30.12.2020 г.,
от която дата е поставеното датно клеймо, както и на
това, че въпреки служебно извършената проверка, не се откриха доказателства
това клеймо да не отразява вярно датата на подаване на пощенската пратка.
От представените към молбата за
предявяване на вземания доказателства се установява, че по-голямата част от вземанията
на Адвокатско дружество „П.И. П.“, които са предявени в производството по
несъстоятелност и които са предмет на направеното възражение, са парични
вземания, за които има издадени изпълнителни листи. От посочените в
изпълнителните листи основания за тяхното издаване е видно, че вземанията,
описани в тях са присъдени с влезли в сила съдебни решения по две искови
производства, по които са разгледани искове, предявени от кредитора Адвокатско
дружество „П.И. П.“ срещу „И.” ООД.
Влязлото в сила съдебно решение
има сила на пресъдено нещо, която важи в отношенията
между страните по него и обхваща както въпроса дали правото, предмет на
предявения иск, съществува или не, но също така и всички факти, които са
възникнали към момента приключване на съдебното дирене пред въззивния
съд, след което е постановено влязлото в сила съдебно решение и въз основа на
които факти длъжникът по вземането е могъл да предяви възражение срещу искове,
които са предявени към него от кредитора. Пропуснатите от длъжника възражения се
преклудират и същият не може да оспори съществуването
на тези вземания като се позовава на факти, съществували към момента на
приключване на устните състезания пред съдебната инстанция, в която делото е
решено с влязло в сила решение, нито чрез предявяване на иск, нито чрез
предявяване на възражение по реда на чл. 690, ал. 1 ТЗ срещу включването на тези вземания в списъка
на приети вземания в откритото производство по несъстоятелност по отношение на
длъжника, защото така ще се стигне до подновяване на вече разрешен с
окончателно съдебно решение спор, което е недопустимо с оглед разпоредбата на
чл. 299, ал. 1 ГПК.
Страни по приключилите съдебни
производства, по които са издадени представените от кредитора изпълнителни
листи са Адвокатско дружество „П.И. П.“ и несъстоятелния длъжник „И.” ООД. На
основание чл. 298, ал. 1 ГПК тези юридически лица са обвързани от влезлите в
сила съдебни решения и в отношенията по между им съществуването на спорните парични
вземания, които са предмет на исковете, уважени с тези решения, е установено по
задължителен начин и не може да бъде оспорено пред съда, въз основа на факти,
които са възникнали към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, след която делото е приключило. Това
означава, че възраженията на длъжника „И.” ООД за недължимост
на предявените от кредитора Адвокатско дружество „П.И. П.“ вземания поради
липсата на непредадени площи от недвижим имот по сключен договор са преклудирани и съдът не може да ги обсъжда, доколкото не се
основават на факти, които да са настъпили след края на устните състезания пред въззивната съдебна инстанция и по двете искови
производства, които са приключили с влезли в сила съдебни решения, с които в
отношенията между тези лица е разрешен по окончателен начин въпросът за дължимост на предявените вземания.
В производството от длъжника не
се твърди и не са представени доказателства да е погасил някаква част от
присъдените в полза на кредитора вземания, което означава, че те продължават да
съществуват и към настоящия момент. От представената от длъжника молба, с която
Адвокатско дружество „П.И. П.“ е направило искане за образуване на изпълнително
производство за събиране на вземанията, присъдени само с единия от всички
изпълнителни листи, издадени срещу длъжника, не се установяват никакви факти
относно размера на непогасените вземания към момента, като тя не съдържа и
някакви изявление на кредитора за признаване, че част от възникналите вземания
са погасени. В нея няма и изявление за това, че този кредитор опрощава част от
възникналите в негова полза вземания срещу длъжника.
При съпоставка на присъдените в
полза на кредитора Адвокатско дружество „П.И. П.“ с изпълнителните листи
вземания и тези, които са включени от синдика в списъка на приети вземания, се
налага извода, че те съвпадат, което означава, че произнасянето на синдика по
отношение на тях е правилно и подаденото от длъжника възражение в тази му част
трябва да се остави без уважение.
Останалата част от предявените от
кредитора Адвокатско дружество „П.И. П.“ вземания представляват такива за
получаване на разноски, които този правен субект е направил в производството по
принудително събиране на вземанията, присъдени с изпълнителните листи, както и
разноски, направени в производството по несъстоятелност за заплатено от
кредитора адвокатско възнаграждение. От подаденото от длъжника възражение е
видно, че се оспорва само размерът на предявените от този кредитор вземания за
разноски, направени в образувани изпълнителни производства. Във възражението не
е оспорено нито изрично, нито чрез излагане на съображения, дължимостта
на предявеното от този кредитор вземане за заплащане на сума в размер на 7 000
лв., представляваща разноски, направени в производството по несъстоятелност за
заплатено от кредитора адвокатско възнаграждение, поради което и съдът не може
да се произнася по неговото възникване и съществуване в настоящото
производство, тъй като не е сезиран с възражение срещу включването на това вземане
от синдика в списъка на приети вземания.
От събраните по делото
доказателства е видно, че за събиране на присъдените в полза на кредитора
вземания с влезли в сила съдебни решения са образувани три изпълнителни
производства пред ЧСИ М.П.. Установява се и това, че в хода на всяко от тези
три изпълнителни дела съдебният изпълнител се е произнесъл по отговорността за
направените в него разноски, като на основание чл. 79, ал. 1 ГПК е възложил в
тежест на длъжника по изпълнението „И.” ООД заплащането на направените от взискателя Адвокатско дружество „П.И. П.“ разноски, които
са в размер както следва: - от 1 000 лв. за заплатено от взискателя
адвокатско възнаграждение по едното от изпълнителните производства, - от 8 400
лв. за заплатено от взискателя адвокатско
възнаграждение по второто от изпълнителните производства, - от 1 584 лв. за
заплатено от взискателя адвокатско възнаграждение по
третото от изпълнителните производства, - от 638 лв. - разноски за заплатен от взискателя депозит за вещо лице, както и за такси и други
разноски по едното от изпълнителните производства.
В чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК е
регламентирано процесуалното право на длъжника да обжалва пред съда акта на
съдебния изпълнител за определяне на разноските по изпълнението, което трябва
да бъде упражнено в преклузивен срок за това, който е
този по чл. 436, ал. 1 ГПК. Единствено в производството по обжалване пред съда
на акта на съдебния изпълнител по разноските може да се проверява
законосъобразността на произнасянето му по тяхната дължимост.
Приемането на обратното би означавало, че на длъжника се предоставя възможност
да оспори пред съда дъжимостта и размера на
възложените в негова тежест разноски в изпълнителното производство след
изтичане на предвидения в закона преклузивен срок за това и при заобикаляне на установения
специален ред. По делото не се твърди и не се представят доказателства, от
които да е видно, че длъжникът е оспорил пред съда актовете на съдебния
изпълнител, с които той се е произнесъл по отговорността за разноски в
образуваните пред него изпълнителни производства. Това означава, че длъжникът
не доказва да е настъпил факт, който да е основание за отпадане на задължението
за заплащане на разноските по изпълнението, които са установени в хода на образуваните срещу него производства
и следователно тези вземания следва да бъдат включени в списъка на приети
вземания, както правилно се е произнесъл синдикът.
Следователно възражението,
подадено от „длъжника срещу списъка на приетите от синдика вземания в частта
относно вземанията на кредитора Адвокатско дружество „П.И. П.“ е изцяло
неоснователно и следва да се остави без уважение.
По възражениието, подадено от длъжника
„И.” ООД срещу
приетите вземания на кредитора „Б.п.“ ООД:
Възражението на длъжника „И.” ООД
срещу списъка на приетите вземания в частта, с която в него са включени
вземания на кредитора „Б.п.“ ООД за получаване на сума в размер над 151 349, 01
лв. до пълния размер, до който те са включени в списъка на приети вземания, от
864 363, 81 лв., е подадено в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ, който извод съдът
прави при съобразяване на това, че по делото са налични доказателства, че
възражението е подадено до съда по пощата на 30.12.2020 г., от която дата е
поставеното датно клеймо, както и на това, че въпреки
служебно извършената проверка, не се откриха доказателства това клеймо да не
отразява вярно датата на подаване на пощенската пратка.
От представените към молбата за
предявяване на вземания доказателства се установява, че основната част от
вземанията, които дружеството „Б.п.“ ООД е предявило в откритото по отношение
на „И.” ООД производство по несъстоятелност, са такива, които са установени със съдебно решение,
постановено на 29.02.2016 г. по т.д. № 5418/ 2015 г. по описа на СГС, ТО, VI-14 състав, което е влязло в сила
на 28.03.2016 г. Това са вземанията за заплащане на главница, дължима по
договор за заем, на неустойка, дължима по договор за заем, както и на законна
лихва върху тези суми за периода от 25.08.2015 г. до окончателното им плащане.
Както беше посочено в мотивите на
съда по възражението на длъжника срещу вземанията на Адвокатско дружество „П.И.
П.“, влязлото в сила съдебно решение има сила на пресъдено
нещо, която важи в отношенията между страните по него и обхваща както въпроса
дали правото, предмет на предявения иск, съществува или не, но също така и
всички факти, които са възникнали към момента приключване на съдебното дирене
пред въззивния съд, след което е постановено влязлото
в сила съдебно решение и въз основа на които факти длъжникът по вземането е
могъл да предяви възражение срещу искове, които са предявени към него от
кредитора. Пропуснатите от длъжника възражения се преклудират
и същият не може да оспори съществуването на тези вземания като се позовава на
факти, съществували към момента на приключване на устните състезания пред
съдебната инстанция, в която делото е решено с влязло в сила решение нито чрез
предявяване на иск, нито чрез предявяване на възражение по реда на чл. 690, ал.
1 ТЗ срещу включването на тези вземания
в списъка на приети вземания в откритото производство по несъстоятелност по
отношение на длъжника, защото така ще се стигне до подновяване на вече разрешен
с окончателно съдебно решение спор, което е недопустимо с оглед разпоредбата на
чл. 299, ал. 1 ГПК.
Страни по приключилото съдебно
производство по т.д. № 5418/ 2015
г. по описа на СГС, ТО, VI-14 състав са „Б.п.“ ООД и несъстоятелния длъжник „И.” ООД, които са страни
и по подаденото възражение. На основание чл. 298, ал. 1 ГПК тези юридически
лица са обвързани от влязлото в сила съдебно решение и в отношенията по между
им съществуването на спорните парични вземания, които са предмет на предявените
искове, уважени с това решение, е установено по задължителен начин и не може да
бъде оспорено пред съда, въз основа на факти, които са възникнали към момента
на приключване на съдебното дирене пред въззивната
инстанция, след която делото е приключило. Това означава, че от съдебното
решение, постановено по т.д. № 5418/ 2015 г. по описа на СГС, ТО, VI-14 състав в отношенията между „Б.п.“
ООД и „И.” ООД е установено по задължителен начин, че в тежест на последното
дружество са възникнали следните задължения към първото: - за заплащане на сума
в размер на 586 749 лв., представляваща дадена в заем парична сума, - за
заплащане на сума в размер на 67 785, 05 лв., представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за заем, - за
заплащане на сума в размер на 206 209, 45 лв., представляваща неустойка за
забава, дължима по договор за заем, - за заплащане на законна лихва върху тези
суми за периода от 25.08.2015 г. до окончателното им плащане, - за заплащане на
сума в размер на 60 782, 05 лв., представляващи направени в исковото
производство разноски. Настоящият съдебен състав е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на съдебното решение и не може да прераглежда въпроса за възникването на тези вземания до
посочения в него размер, както и за съществуването им към момента на
приключване на устните състезания по делото, т.е. към 09.02.2016 г. С оглед на
това в настоящото производство съдът не може да разглежда възраженията на длъжника
„И.” ООД за недължимост на предявените от кредитора „Б.п.“
ООД вземания, основаващи се на факти, настъпили преди 09.02.2016 г., които са
тези за извършени плащания за погасяване на вземанията, направени в периода от
2014 г. до 2016 г., защото тези възражения са преклудирани
– длъжникът е следвало да ги направи в производството по т.д. № 5418/ 2015 г. по описа на СГС, ТО, VI-14 състав, което е приключило с
влязлото в сила съдебно решение, с което в отношенията между тези лица е
разрешен по окончателен начин въпросът за възникване на предявените вземания и
тяхното съществуване към 09.02.2016 г.
В подаденото възражение длъжникът
се позовава на извършени плащания на задълженията към „Б.п.“ ООД по договора за
заем, които са признати от последното дружество с изявление, обективирано в писмо от 18.05.2018 г., които, видно от
съдържанието на писмото, са извършени в периода от 2014 г. до 2017 г.
Единственото плащане, което представлява факт, който е възникнал след момента
на приключване на устните състезания по т.д. № 5418/ 2015 г. по описа на СГС, ТО, VI-14 състав, което е приключило с
влязлото в сила съдебно решение, т.е. след 09.02.2016 г., и който настоящият
съдебен състав може да обсъжда дали има основание към съществуването на
вземанията, е това, извършено през 2017 г. на сума в размер на 167 233, 23 лв.
От съставения в производството
списъка на приети вземания е видно, че синдикът не е включил в него всички
вземания, които са присъдени в полза на „Б.п.“ ООД с влязлото в сила съдебно
решение – в него липсва вземането за възнаградителна
лихва, а вземанията за главница и за неустойка за забава са приети в по-нисък
размер от присъдения. Той е направил това като е съобразил факта, че самият
кредитор в молбата си за предявяване твърди, че длъжникът е погасил част от вземанията
след датата на издаване на изпълнителния лист за тях, както и че от представеното
от съдебен изпълнител удостоверение, в което се съдържат данни за неплатения
остатък от тези вземания, е видно, че част от тези вземания са погасени в
изпълнително производство, образувано за тяхното събиране. Ето защо и предвид
липсата на други събрани доказателства съдът не може да направи извод, че
плащането, на което длъжникът се позовава във възражението си не е съобразено
от синдика при включване на вземанията на „Б.п.“ ООД в списъка на приети
вземания. От длъжника не са представени доказателства за това, че той е
извършил плащания на задълженията си, установени с влязлото в сила решение в
размери, които са по-големи от тези, които са приети за погасени от синдика. С
оглед на това съдът намира, че няма основание от списъка на приети вземания да
бъде изключена някаква част от тези, които са възникнали за „Б.п.“ ООД, като
погасени и оттам като несъществуващи към момента.
В подаденото от кредитора
възражение не е оспорено нито изрично, нито чрез излагане на конкретни съображения,
дължимостта на предявеното от него вземане за
заплащане на сума в размер на 15 146, 50 лв., представляваща разноски,
направени в изпълнителното производство за събиране на вземанията, присъдени с
решението, постановено по т.д. № 5418/ 2015 г. по описа на СГС, ТО, VI-14 състав, поради което и съдът
не може да се произнася по неговото възникване и съществуване в настоящото
производство, тъй като не е сезиран с възражение срещу включването на това
вземане от синдика в списъка на приети вземания.
Следователно възражението,
подадено от длъжника срещу списъка на приетите от синдика вземания в частта
относно вземанията на кредитора „Б.п.“ ООД, е изцяло неоснователно и следва да
се остави без уважение.
По възражениието, подадено от длъжника
„И.” ООД срещу
приетите вземания на кредитора „И.“ АД:
Възражението на длъжника „И.” ООД
срещу списъка на приетите вземания в частта, с която в него са включени
вземания на „И.“ АД за получаване на главница по сключен на 21.12.2007 г.
договор за кредит в размер над 619 718, 55 евро до 1 464 579, 11 евро, за
получаване на присъдени лихви в размер
на 64 082, 26 евро, както и за получаване на такси и разноски, направени във
водени съдебни производства, е подадено в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ, поради
което и предвид факта, че изхожда от лице, което има право и интерес да го
направи, е допустимо и съдът трябва да се произнесе по неговата основателност.
Вземанията,
които кредиторът „И.“ АД е предявил в производството по несъстоятелност на „И.”
ООД, произтичат от договор за кредит, сключен на 21.12.2007 г., между длъжника
и „Е.Б.- България” ЕАД, чийто правоприемник е кредиторът „И.” АД. Те са такива
за заплащане на главница по предоставения кредит, на възнаградителна
лихва, на законна лихва за забавено плащане на главницата, за възстановяване на
платени от банката застрахователни премии за застраховка на ипотекирано
имущество и за подновяване на ипотека, както и за заплащане на такси за
обслужване на разплащателна сметка и за налагане на изпълнителни и
обезпечителни запори. От този кредитор са предявени и вземания за направени
разноски в образувани искови и изпълнителни производства за принудително
събиране на неплатените вземания по договора за кредит. В подаденото възражение
длъжникът оспорва дължимостта на предявените вземания
за главница, за лихви, както и за разноски, направени в образуваните граждански
производства, поради което и съдът трябва да отговори на въпроса дали тези
вземания са възникнали и дали съществуват към настоящия момент или са погасени,
като по отношение на вземането за главница може да се произнесе само за размера
над сумата от 619 718, 55 евро, чиято левова равностойност възлиза на 1 212
064, 13 лв., защото длъжникът изрично заявява, че не оспорва възникването и
съществуване към момента на вземане за главница до размера от 619 718, 55 евро.
В подаденото възражение не е оспорена нито изрично, нито чрез излагане на
съображения, дължимостта на предявените от кредитора
„И.“ АД вземания за заплащане на такси за обслужване на разплащателна сметка,
както и за възстановяване на направени от банката разходи за застрахователни
премии за застраховка на ипотекирано имущество и за подновяване на ипотека и за
налагане на изпълнителни и обезпечителни запори, поради което и в настоящото
производство съдът не може да се произнася по това дали те са възникнали и дали
съществуват, тъй като не е сезиран с възражение срещу включването на тези
вземания от синдика в списъка на приети вземания.
На
първо място трябва да бъде съобразено, че от представените в настоящото
производство доказателства се установява, че по иск с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от кредитора „И.” АД срещу длъжника „И.” ООД и още две физически
лица е постановено съдебно решение от 24.07.2017 г. по т.д. № 16598/ 2013 г. по
описа на Софийски градски съд, I – 14 състав, върху което е направено
отбелязване, че е влязло в сила на 20.03.2019 г. С това решение е признато за
установено, че длъжникът „И.” ООД дължи солидарно с две физически лица на ТБ
„Виктория”, с предишно наименование „Е.Б.-
България” ЕАД, чийто правоприемник е присъединеният кредитор „И.” АД, сумата от
330 709, 52 евро, представляваща непогасени вноски от главницата по договор за
банков кредит от 21.12.2007 г., с падежи, настъпили в периода от 31.12.2012 г.
до 25.05.2013 г., ведно със законната лихва за периода от 07.06.2013 г. до
изплащане на вземането, сумата от 67 633, 92 евро, представляваща неплатена възнаградителна лихва, дължима за периода от 25.12.2012 г.
до 06.06.2013 г., сумата от 10 888, 95 евро,
представляваща неустойка за забава, начислена за периода от 25.01.2013 г. до
06.06.2013 г. Това съдебно решение се ползва със сила
на пресъдено нещо, която на основание чл. 298, ал. 1
и ал. 2 ГПК важи в отношенията между „И.” ООД, което дружество е ответник в
приключилото съдебно производство и „И.” АД, което дружество е универсален
правоприемник на ищеца в това производство, и която съдът следва да зачете и да
приеме за установено от него по задължителен начин, че описаните в решението вземания
са възникнали за кредитора към длъжника и съществуват към момента на
приключване на устните състезания пред въззивния съд,
т.е. към 26.03.2018 г.
Обективните предели на силата на пресъдено
нещо на едно съдебно решение се разпростират върху предмета на делото, т.е. върху
установеното с решението право, включително и върху факта, от който то
произтича, т.нар. правопораждащ факт. С оглед на това
и силата на пресъдено нещо на решението, с което е
уважен предявен иск за дължимост на едно парично
вземане, което произтича от сключен договор, обхваща освен факта на
съществуване на това вземане, но също така и факта на съществуването на договора,
от който то е възникнало, който е въведен в процеса като правопораждащ
факт, а при уважен иск за дължимост на неустойка
силата на пресъдено нещо обхваща и факта на съществуване
на договорната клауза, въз основа на която тя е начислена. Силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение обхваща
още и всички факти, които са възникнали към момента на приключване на устните
състезания пред инстанцията по същество, след която решението е влязло в сила,
и въз основа на които ответникът е могъл да предяви правоизключващите
и правоунищожаващите възражения срещу правопораждащия вземането факт, в които се включват и тези обстоятелства,
които водят до недействителност на правната сделка, която представлява
основание на предявения иск, както и тези, които водят до нищожност на отделна
клауза от сделката, от която произтича предявеното право. Пропуснатите от
ответника възражения от този вид, които се основават на обстоятелства от вида
на посочените, се преклудират и същият не може да ги
упражни в друг процес, доколкото така ще се стигне до подновяване на вече
разрешен с окончателно съдебно решение спор, което е недопустимо с оглед
разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК. След като ответникът по един иск за дължимост на парично вземане е длъжен да направи в процеса
по неговото разглеждане всички възражения за нищожност на правната сделка,
която се сочи като правопораждащ това вземане факт,
както и на отделната клауза, от която се твърди, че предявеното вземане е
възникнало, и не може да се позове на тази нищожност в друг, последващ процес, то това означава, че силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което този паричен
иск е уважен, обхваща и конкретно факта на действителност на тази сделка и на
отделната клауза от нея, въпреки че в процеса не е предявен отделен установителен иск, имащ за предмет тяхната нищожност. В
този смисъл е практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК – Решение № 137/
12.10.2015 г., постановен по т.д. № 2618/ 2014 г. по описа на ВКС, I т.о.,
Решение № 60162 от 26.01.2022 г., постановено по т.д. № 2482/2018 г. по описа
на ВКС, ІІ т.о. В тази насока са и мотивите, изложени в т. 2 от Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2019 г., постановено по тълк.д.
№ 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Като
се вземе предвид изложеното, трябва да се заключи, че обективните предели на
силата на пресъдено нещо на съдебното решение от 24.07.2017
г. по т.д. № 16598/ 2013 г. по описа на Софийски градски съд, I – 14 състав, с
което са уважени предявените по това дело парични искове, обхващат и факта на
съществуване и на действителност на сделката, от която се твърди, че са възникнали
вземанията за главница, за възнаградителна лихва и за
неустойка за забава, а именно на договора за кредит от 21.12.2007 г., както и
подписаните към него шест допълнителни споразумения, както и факта на
действителност на клаузите от договора за кредит, от които са възникнали
вземанията за възнаградителна лихва и вземането за
неустойка, като клаузата от която е възникнало вземането за неустойка е тази на
чл. 6, ал. 4 от договора за кредит от 21.12.2007 г., по отношение на която в
приключилото производство длъжникът е заявил своевременно и изрично възражение
за нищожност, което е отхвърлено от съда в мотивите на влязлото в сила решение
като неоснователно.
Предвид
всичко изложено следва да се обобщи, че от влязлото в сила съдебно решение са
установени по задължителен начин в отношенията между страните по подаденото
възражение следните факти: 1) че между „Е.Б.- България” ЕАД, чийто
правоприемник е кредиторът „И.” АД, и длъжника „И.“ ООД на 21.12.2007 г. е сключен
договор за кредит, както и че този договор е действителен; 2) че по този
договор в тежест на длъжника са възникнали задължения към „И.” АД за заплащане
на сума в размер на 330 709, 52 евро, представляваща непогасени вноски от
главницата по договор за банков кредит от 21.12.2007 г., с падежи, настъпили в
периода 31.12.2012 г. до 25.05.2013 г., за заплащане на законна лихва за забава
върху главницата за периода от 07.06.2013 г. до окончателното й плащане, за
заплащане на сумата от 67 633, 92 евро, представляваща неплатена възнаградителна лихва, дължима за периода от 25.12.2012 г.
до 06.06.2013 г., както и за заплащане на сумата от
10 888, 95 евро, представляваща неустойка за забава, начислена за периода от
25.01.2013 г. до 06.06.2013 г.; 3) че тези задължения
съществуват, т.е. че не са погасени към датата на приключване на устните
състезания пред въззивния съд, която е 26.03.2018 г.;
4) че в съдържанието на договора за кредит от 21.12.2007 г. е включена клауза
за дължимост на неустойка за забава, която е
действителна и която клауза при съобразяване на мотивите на решението и на
това, че вземането за неустойка е прието за възникнало в размера, начислен от
самия кредитор, съдът е счел, че предвижда начисляване на неустойка върху
непогасената в срок част от главницата в размер на 17 % годишно. Това означава,
че в настоящото производство съдът не може да разглежда повторно възраженията
на длъжника, които се основават на факти, възникнали към 26.03.2018 г., за
това, че някой от изброените факти не се е осъществил или че са се осъществили
по различен начин от този, посочен в съдебното решение, включително възражения
за възникване на тези вземания в размер по-нисък от установения с влезлия в
сила акт, възражения за тяхното погасяване, за съдържанието, тълкуването и
действителността на клаузата за дължимост на
неустойка по чл. 6, ал. 4 от договора за кредит, защото тези възражения са преклудирани. Такива са възраженията на длъжника за това,
че неплатената главница по договора за кредит в размер на 330 000 евро е
следвало да бъде погасена с платени през 2013 г. и 2014 г. от длъжника на
кредитора суми от 655 600 евро по споразумение № 6 към договора и по
споразумение от 14.05.2014 г. към договора, че присъдените вземания са погасени
с постъпили до 26.03.2018 г. средства от продажба на собствени на длъжника
недвижими имоти, както и възраженията за това, че неустойката, която е
уговорено да се дължи при забавено плащане от кредитополучателя на задължението
за главница по чл. 6, ал. 4 от договора за кредит, е в размер на 9 % годишно, а
не 17 % годишно.
Следователно
по делото е доказано, че към 26.03.2018 г. в тежест на длъжника е възникнало и
не е било погасено задължение към „И.” АД за заплащане на сума в размер на 330
709, 52 евро, представляваща непогасени вноски от главницата по договор за
банков кредит от 21.12.2007 г., с падежи, настъпили в периода 31.12.2012 г. до
25.05.2013 г. Към тази дата са възникнали и не са били погасени и задължение за
заплащане на възнаградителна лихва в размер на 67
633, 92 евро, дължима за периода от 25.12.2012 г. до 06.06.2013
г., както и неустойка в размер на 10 888, 95 евро, дължима за периода от
25.01.2013 г. до 06.06.2013 г.
От
представените по делото договор за кредит и допълнително споразумение към него №
6 от 26.03.2012 г. се установява, че в тежест на длъжника „И.“ ООД по тази сделка е възникнало задължение за
връщане на предоставената в заем сума в размер от още 1 925 947, 53 евро, което
е уговорено да бъде изпълнено на месечни вноски с падежи 25-то число от всеки
месец в периода месец 06.2013 г. до месец 03.2017 г. На 25.03.2017 г. е настъпил
падежа на последната от месечните вноски, на които задължението за главница е
уговорено да бъде изпълнено, което означава, че считано от 26.03.2017 г. то е
изцяло изискуемо и кредиторът може да търси неговото изпълнение.
С чл. 6, ал. 1 от договора за
кредит, изменен с §2 от допълнителното споразумение
към него, подписано на 20.01.2009 г. и с §2 от допълнителното споразумение към него, подписано на 01.03.2010 г., кредитополучателят е поел задължение, наред с главницата, да заплаща на банката
и възнаградителна лихва върху предоставените му за ползване
средства, която съгласно последното изменение е в размер на тримесечният Юрибор плюс надбавка от 4, 5 пункта, но
не по-малко от 8 %. Доколкото банката извършва
действия по предоставяне на кредити на физически
и юридически лица по занятие, същата
следва да получава насрещна престация за това
от кредитополучателя съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ, а именно възнаграждение за времето, през което
последният ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято
дължимост е уговорена в процесния договор за кредит. От момента на усвояване на
кредита дружеството-кредитополучател започва да ползва
получените парични средства и в негова тежест възниква и задължение да заплаща
на банката възнаградителна лихва за това в уговорения
размер. Задължение за възнаградителна
лихва възниква за „И.“ ООД за периода от усвояване на кредита през 2007 г. до
25.03.2017 г., до която дата това дружество съгласно договора е имало
възможност да ползва предоставената и невърната на банката парична сума.
Следователно за периода от датата, следваща тази, до която е присъдена възнаградителна лихва с влязлото в сила решение, т.е. от 07.06.2013
г. до 25.03.2017 г. в тежест на длъжника също е възникнало задължение за
заплащане на възнаградителна лихва, която видно от
заключенията на изслушаните по делото основна и допълнителни съдебно-счетоводни
експертизи е изчислявана от банката-кредитор в размер от 8 % годишно върху главницата
с ненастъпил падеж, като възнаградителна лихва не е
начислявана върху неплатената в срок главница, нито пък след 25.03.2017 г. Това
отговаря както на уговореното в договора за кредит, така и на същността на
вземането за възнаградителна лихва. Размерът на възнаградителната лихва за периода от 07.06.2013 г. до
25.03.2017 г. възлиза на 224 585, 71 евро.
Спорен
между длъжника и кредитора е въпросът каква част от така възникналите в тежест
на длъжника задължения по договора за кредит са платени и оттам какъв е
неплатеният остатък от всяко от тях.
В тази
връзка съдът съобразява, че от заключенията на изслушаните по делото основна и
допълнителни съдебно-счетоводни експертизи /ССЕ/ се установява, че длъжникът е
погасявал част от възникналите в негова тежест задължения по договора за кредит
чрез извършени плащания на парични суми към кредитора и чрез постъпване в
неговия патримониум на парични суми от продажба на
собствени на длъжника недвижими имоти. Длъжникът твърди, че кредиторът не е
погасявал задълженията му по уговорения в договора за кредит начин, с което се
е стигнало до неправилно изчисляване на неплатената част от главницата, което
рефлектира и върху размера на задължението за възнаградителна
лихва, по който въпрос съдът трябва да се произнесе.
Условията
и поредността за погасяване на няколко на брой задължения
тогава, когато изпълнението не е достатъчно да погаси всички тях, са
регламентирани с нормите на чл. 76, ал. 1 и чл. 76, ал. 2 ЗЗД, които са диспозитивни и се прилагат, ако липсва уговорка между
страните, която да определя други условия и ред за прихващане на изпълнението. От
съдържанието на сключения на 21.12.2007 г. договор за кредит се установява, че
страните са постигнали изрично съгласие за реда, по който ще се погасяват
възникналите по тази сделка за длъжника парични задължения, когато постъпилото
плащане не е достатъчно да погаси всички тях. С чл. 4, ал. 2 от договора е
уговорено, че когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските
и главницата, погасяват се най-напред разноските, след тях лихвите върху
просрочена главница, които лихви всъщност са вземанията за неустойка за
забавено плащане на главницата, след тях лихви върху главница, които всъщност
са вземанията за възнаградителна лихва, които се
изчисляват върху главницата с ненастъпил падеж, след това просрочената главница
и накрая главницата. Тази
уговорка не е изменена по общо съгласие на страните с нито едно от подписаните
споразумения към договора за кредит, включително и със споразумение № 6 от 26.03.2012
г., в съдържанието на което липсва клауза, в която да е предвиден ред за
погасяване на задълженията по договора за кредит. Такава не е клаузата на §3,
ал. 1 от споразумението, с която само е определен падежа на задължението за главница,
което страните са се съгласили да се изпълнява на месечни вноски в периода от
м. 12.2012 г. до м. 03.2017 г. Такава не е и
клаузата на §7, ал. 2 от споразумението от 26.03.2012 г., с която са уговорени
условията, при които банката ще предостави на кредитополучателя документи,
необходими за заличаване на учредена договорна ипотека върху отделни имоти,
като едно от тези условия е след разпределяне на получената от продажбата на
имота цена да бъде погасена сума от главницата, която е поне равна на оценката
на имота. В тази клауза обаче липсва изявление за това, че страните се
съгласяват, че постъпилата от продажбата на недвижим имот сума ще се използва
само за погасяване на главницата по договора за кредит и че в тази хипотеза ще
се изключва уговорката, постигната с чл. 4, ал. 2 от договора. Постъпилата от
продажбата на имот сума ще се използва за погасяване на главницата по кредита в
случаите, при които от кредитополучателя не е допусната забава в изпълнението
на други негови задължения, а именно само, ако липсват неплатени и просрочени
задължения за възнаградителна лихва и неустойка,
които съгласно чл. 4, ал. 2 от договора се погасяват преди задължението за
просрочена и редовна главница. Ето защо и редът, по който следва да се
погасяват паричните задължения по договора за кредит тогава, когато престираната сума не е достатъчна да погаси всички
възникнали и изискуеми задължения, е този, предвиден в чл. 4, ал. 2 от неговото
съдържание, която уговорка е задължителна във взаимоотношенията на страните по
този договор на основание чл. 20а, ал. 1 ЗЗД и която дерогира
приложението на диспозитивните норми на чл. 76 ЗЗД,
поради което съдът следва да я съобрази като отговаря на въпроса кои задължения
са погасени с извършени от несъстоятелния длъжник плащания.
Установява
се, че страните по договора за кредит са уговорили отклонение от реда за
погасяване на задълженията по чл. 4, ал. 2 от договора за кредит само по
отношение на разпределянето на сума в размер на 400 000 евро, която са се
съгласили, че ще постъпи до 31.05.2014 г. за изпълнение на задълженията на
кредитополучателя от продажба на негови собствени недвижими имоти, като с
допълнително споразумение към договора за кредит от 14.05.2014 г. е уговорено,
че тя ще служи за погасяване само на непредявени пред съда задължения, както
следва: на задължения за просрочена лихва в размер на 55 711, 49 евро, на
задължения за просрочена главница в размер на 294 000 евро и остатъкът за
погасяване на редовна главница с ненастъпил падеж, считано от вноската с падеж
25.05.2014 г., като при наличие на друг остатък кредиторът е този, който сам ще
прецени кои задължения да погаси с получената сума. Тази уговорка е спазена,
доколкото от изводите на вещото лице Р.С., направени в допълнителното
заключението на ССЕ от 29.06.2021 г., се установява, че с постъпилите на
21.05.2014 г. две плащания в общ размер от 400 000 евро са погасени именно
уговорените в споразумението задължения за просрочена лихва и главница, които
към този момент не са предявени пред съда за събиране. В това споразумение няма
други уговорки, касаещи начинът по който ще се погасяват други задължения по
договора за кредит със суми, които постъпват от длъжника или в резултат на
извършени продажби на негови собствени недвижими имоти.
При
съобразяване на това, че редът, по който следва да се погасяват задълженията по
процесния договор за кредит с постъпили от длъжника
суми за тяхното доброволно изпълнение, е този по чл. 4, ал. 2 от договора, както
и на това, че съдът не може да обсъжда никакви плащания, извършени до
26.03.2018 г. за погасяване на задълженията за главница, възнаградителна
лихва и неустойка, които са присъдени с решение от 24.07.2017 г. по т.д. №
16598/ 2013 г. по описа на Софийски градски съд, I – 14 състав, защото те са
обхванати от силата на пресъдено нещо на този влязъл
в сила акт, както и при съобразяване на изводите, направени от вещото лице Р.С.
в основното, допълнителното от 29.06.2021 г. и допълнителното от 16.02.2022 г.
заключения на извършените ССЕ, съдът счита, че сумите, постъпили в изпълнение
на задълженията на длъжника по процесния договор за
кредит правилно са отнасяни от банката за погасяване първо на изискуемите към
момента на плащане задължения за неустойка и за възнаградителна
лихва и едва след това при остатък от заплатената сума те са отнасяни за
плащания на главницата. Това отговаря на уговорения между страните ред за
погасяване на задълженията. Няма никакво основание сумите, постъпили в периода
след подписване на допълнително споразумение № 6 от 26.03.2012 г., включително
и тези от продажба на недвижими имоти, да се отнасят само за погасяване на
главницата, както твърди несъстоятелният длъжник, защото между страните по
договора за кредит не е постигнато съгласие за това. Ето защо се налага крайния
извод, че към края на месец юни 2017 г., когато е последното извършено по
договора плащане, неплатените задължения по договора за кредит са задължение за
главница с настъпил към тази дата падеж в размер на 1 133 869, 58 евро и задължение
за неустойка в размер на 11 636, 57 евро.
В
заключението на изготвената основна ССЕ вещото лице е посочило, че на
22.10.2019 г. е извършено разпределение на постъпили суми по изпълнително дело,
образувано пред ЧСИ М.Ц. за събиране на сумите, присъдени с влязлото в сила решение
от 24.07.2017 г. по т.д. № 16598/ 2013 г. по описа на Софийски градски съд, I –
14 състав, както и сумите, присъдени с изпълнителен лист, издаден въз основа на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която към момента не е влязла в сила, и на
разпореждане за нейното незабавно изпълнение. При съобразяване и на тези
платени суми се установява, че към настоящия момент неплатените задължения на
длъжника „И.“ ООД към кредитора „И.“ АД по договора за кредит от 21.12.2007 г.
са следните: - неплатено задължение за главница в размер на 1 464 579, 10 евро,
- неплатено задължение за възнаградителна лихва,
която е присъдена с влязлото в сила решение, в размер на 55 811, 38 евро, -
неплатено задължение за неустойка в размер на 8 270, 88 евро /общият размер на
неплатените лихви, включващи възнаградителни лихви и
неустойки за забава, както са предявени от кредитор, е 64 082, 26 евро. Точно в
тези размери тези вземания са включени в списъка на приети вземания, изготвен
от синдика, което означава, че няма основание някаква част от тях да бъде
изключена като недължима по направеното от длъжника възражение. „И.“ ООД дължи
законна лихва за забава върху неплатената в срок главница за периода, за който
вече не е начислявана наказателна лихва, чийто размер е посочен в заключението
на изготвената основна ССЕ, което съдът кредитира изцяло, като при съпоставка
се констатира, че той отговаря на размера, до който това акцесорно
вземане е включено в списъка на приети вземания, изготвен от синдика.
На
следващо място, съдът ще се произнесе по възражението на длъжника срещу списъка
на приети вземания в частта, в която в него са включени вземанията на „И.“ АД
за получаване на разноски, направени в хода на образувани искови и изпълнителни
производства.
По
отношение на тези вземания за разноски следва да се посочи първо, че те се
включват в списъка на приети вземания само ако са присъдени в полза на
кредитора с акт на органа, пред който се е развило съответното гражданско
производство, в което те са направени, който е съдът, когато разноските се
претендира да са извършени в едно съдебно производство и съдебният изпълнител,
когато разноските са направени в хода на изпълнително производство, защото въпросът
за дължимостта на разноските, както и за техния
размер, направени в гражданския процес, който включва както производство,
образувано пред съда, така и изпълнителното производство, подлежат на
разрешаване именно в това производство. Това
е така, тъй като произнасянето по разноските е поставено в зависимост от изхода
на производството, в което те са извършени, от това дали в хода му страната е
направила в преклузивните срокове за това искане за
тяхното присъждане, дали насрещната страна е възразила своевременно за тяхната
прекомерност, както и дали в производството са представени доказателства за
тяхното извършване. Наличието на тези предпоставки за присъждане на разноските
може да се прецени само от органа, пред който съответното производство се е
развило. Само пред този орган могат да бъдат упражнени и правата на страните, свързани
с присъждането на разноските, включително правото на длъжника по чл. 78, ал. 5 ГПК да направи възражение за прекомерност на заплатено от другата страна
адвокатско възнаграждение. В закона е уреден и специален ред за защита на всяка
една от страните срещу акта на решаващия орган по разноските – те имат право да
подадат искане по чл. 248 ГПК и да обжалват акта, постановен по това искане.
Тези права също могат да бъдат упражнени от страните само тогава, когато
искането за присъждане на разноски се разглежда от органа, пред който е
образувано и е приключило съответното производство, но не и в производството по
несъстоятелност, което е открито по отношение на длъжника, в което съдът не
може да се произнася по разпределяне на отговорността за разноски, направени в
съвсем различен процес. Ето защо следва да се заключи, че в производството по
несъстоятелност не могат да бъдат приети вземания за разноски, които един
кредитор твърди, че има към длъжника, които не са присъдени от органа, пред
който е образувано производството, в което те са направени, защото именно този
орган, а не съдът по несъстоятелността, е компетентен да се произнесе по
тяхното възлагане в тежест на страната, загубила делото и в тежест на длъжника по
изпълнението съобразно правилата на чл. 78 и чл. 79 ГПК.
От кредитора „И.“ АД са
представени доказателства, от които се установява, че в негова полза с влязъл в
сила акт на съда са присъдени разноски, чието заплащане е възложено в тежест на
длъжника „И.“ ООД, само по едно от всички описани в молбата за предявяване на
вземания производства, което е това по т.д. № 16598/ 2013 г. по описа на
Софийски градски съд, I – 14 състав. С влязлото в сила решение на СГС,
постановено по това дело, както и с актовете на въззивната
и касационна инстанция, постановени в рамките на извършения инстанционен
контрол за неговата правилност, длъжникът е осъден да заплати на юридическото
лице, на което „И.“ АД е правоприемник, разноски в общ размер от 123 146, 58
лв., направени за защита пред трите съдебни инстанции. Тези разноски трябва да
бъдат включени в списъка на приетите вземания, като настоящият съдебен състав не
може да преразглежда произнасянето по тях на компетентния съд, който е
единствено този, пред който се е развило съдебното производство, в което са
направени.
Въпреки че от кредитора „И.“ АД не
са представени доказателства за това, съдът след извършена служебна проверка в
информационните системи на СГС и САС установи, че от съдебните производства,
посочени в молбата за предявяване на вземания, по които се претендират
направените разноски, има още едно, което е приключило с влязъл в сила съдебен
акт, което е това по т.д. № 1708/ 2014 г. по описа на Софийски градски съд, I –
16 състав. По него след решението на Софийски апелативен съд, с което е отменено частично постановеното от СГС
решение, в полза на кредитора са присъдени разноски в общ размер на 982 лв.,
които са възложени за заплащане на несъстоятелния длъжник /решение от
09.11.2021 г., постановено по т.д. № 596/ 2021 г. по описа на Софийски
апелативен съд, 3-ти търговски състав/. Тези разноски също следва да се включат
в списъка на приети вземания. В списъка на приети вземания трябва да бъдат включени
и разноските, направени от „И.” АД в съдебното производство по разглеждане на
молбите за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „И.“
ООД, които са присъдени в полза на банката с решението на съда от 31.07.2019
г., постановено по т.д. № 2327/ 2008 г. по описа на Софийски градски съд, VI – 17 състав, които са в размер
на 4 450 лв.
По отношение на останалите
разноски, направени в съдебните производства, посочени в молбата за предявяване
на вземания, за получаване на които кредиторът „И.” АД твърди, че за него е
възникнало вземане към длъжника, съдът установява, че не са представени
доказателства да е постановен окончателен акт на съда в съответните
производства, с който те да са присъдени. По изложените съображения по
наличието на предпоставки за възлагане на тези разноски в тежест на длъжника не
може да се произнася съда по несъстоятелността, тъй като единствено компетентен
да направи това е съдът, пред който е образувано производството, в което те са
направени. Съдът по несъстоятелността може да констатира само, че е налице влязъл
в сила акт, с който длъжникът е осъден да заплати разноски на кредитора и да
включи последния с това свое вземане в списъка на приети вземания на
кредиторите на несъстоятелния длъжник. Ето защо и тези разноски не могат да
бъдат включени в списъка на приети вземания, както неправилно се е произнесъл
синдикът и той трябва да бъде изменен в тази насока.
Освен горното, трябва да се
посочи и това, че от извършена от съда служебна проверка в информационната
система на СГС се установява, че част от съдебните производства, в които се
сочи да са направени разноските, са образувани в Софийски градски съд и към
момента все още са висящи, като съдът по тях изобщо не се е произнесъл по разпределяне
между страните на отговорността за направените в тях разноски по реда на чл. 78 ГПК. Едва след като съдът, пред който делата са висящи се произнесе по
отговорността за разноски и осъди длъжника да заплати такива на
банката-кредитор, за последната ще възникне вземане за разноски, което тя може
да предяви за събиране в откритото по отношение на длъжника производство по
несъстоятелност. Това също е аргумент, че тези разноски не могат да бъдат
включени в изготвения по делото списък на приети вземания на кредиторите на „И.“
ООД.
Трябва да се посочи, че присъдени
разноски не представляват и тези, които е разпоредено
длъжникът да заплати с издадената срещу него заповед за изпълнение, която не е
влязла сила, предвид подаденото срещу нея възражение и неприключилото към
момента производство по чл. 422 ГПК с предмет вземанията, за които е издадена
тази заповед за изпълнение. С подаване на възражението срещу заповедта за
изпълнение и образуването на исково производство по реда на чл. 422 ГПК,
изпълнителната сила на заповедта в частта за разноските отпада. При настъпване
на тези условия единствено в правомощията на съда, разглеждащ предявените установителни искове, е да се произнесе и да разпредели
отговорността за разноски, включително тези, направени от заявителя в
заповедното производство съобразно с крайния изход на делото. В тази насока са
задължителните указания, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014
г., постановено по тълк. дело № 4/ 2013 г. по описа
на ОСГТК на ВКС. Ето защо и доколкото към момента съдът, разглеждащ исковете по
чл. 422 ГПК с предмет вземанията, за които срещу длъжника е издадена заповед за
изпълнение, не се е произнесъл с окончателен съдебен акт по въпроса за дължимостта на направените в заповедното и исковото
производство разноски, то такъв акт липсва и към момента те не могат да бъдат
включени списък на приети вземания на кредиторите на „И.“ ООД.
Следователно вземанията на „И.”
АД за получаване на разноски, които се твърди да са направени в образувани
съдебни производства, следва да се изключат от списъка на приети вземания на
кредиторите на „И.“ ООД в размера над сумата от 125 578, 58 лв. до общия приет
размер от 418 367, 22 лв.
От кредитора „И.” АД с молбата за предявяване
на вземания и в настоящото производство по разглеждане на възражението на длъжника
са представени доказателства за постановяване само на един акт на съдебния
изпълнител за направени разноски по и.д. № 20138380406068 по описа на ЧСИ М.Б.,
което е образувано срещу длъжника. Това е разпореждане от 23.08.2013 г., с т. 2
от което съдебният изпълнител е присъдил в полза на взискателя
„И.” АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 8
500 лв. По делото не се твърди и не се представят доказателства, от които да е
видно, че длъжникът е обжалвал пред съда този акт на съдебния изпълнител, с който
той се е произнесъл по отговорността за разноски в образуваното пред него
изпълнително производство. Това означава, че длъжникът не доказва да е настъпил
факт, който да е основание за отпадане на задължението за заплащане на тези разноски
по изпълнението и следователно тези вземания следва да бъдат включени в списъка
на приети вземания, както правилно се е произнесъл синдикът. От кредитора обаче
не са представени доказателства да са постановени други актове от съдебен
изпълнител по възлагане на разноските, направени в образувани от него срещу
несъстоятелния длъжник изпълнителни производства. По присъждане на тези
разноски не може да се произнася съда по несъстоятелността за първи път, дори и
когато в производството по предявяване на вземания и по разглеждане на
възраженията срещу тяхното приемане са представени доказателства за тяхното
заплащане. Компетентен да се произнесе по наличието на предпоставки за
възлагане на направените от взискателя разноски в
тежест на длъжника е само съдебният изпълнител, пред който е образувано и се е
развило изпълнителното производство, в което такива са направени и съответно
съдът, разглеждащ подадена от длъжника по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК жалба
срещу акта на съдебния изпълнител за определяне на разноските по изпълнението.
Следователно вземанията на „И.” АД за получаване на разноски, които се твърди
да са направени в образувани изпълнителни производства, следва да се изключат
от списъка на приети вземания на кредиторите на „И.“ ООД в размера над сумата
от 8 500 лв. до общия приет размер от 62 877 лв.
С оглед на всичко изложено, се
налага крайния извод, че съставеният от синдика списък на приети вземания, предявени
в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, следва да бъде изменен съобразно посоченото в
настоящото определение, след което същият следва да бъде одобрен от съда на
основание чл. 692, ал. 4 ТЗ.
В чл. 674, ал. 2 ТЗ е предвидено,
че след одобряване на списъка с приети вземания съдът следва да свика събрание
на кредиторите с дневен ред по чл. 677, ал. 1, т. 8 ТЗ. По делото обаче се
установява, че са налице предпоставките за спиране на производството по
несъстоятелност на основание чл. 632, ал. 5 ТЗ, което трябва да бъде
постановено с решение, а едва след неговото възобновяване да бъде свикано събрание
на кредиторите с посочения дневен ред.
Така мотивиран съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ИЗМЕНЯ по
възражение, подадено на 22.12.2020
г. от длъжника „И.“ ООД, списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите
на „И.“ ООД, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, който списък е обявен в
Търговския регистър на 23.12.2020 г., като ИЗКЛЮЧВА
от него вземанията на кредитора „И.” АД, предявени с молба с вх. № 83150/ 13.08.2020 г. за получаване на сума в
размера над 8 500 лв. до 62 877 лв., представляваща разноски, направени в
образувани срещу длъжника изпълнителни производства, както и за получаване на сума
в размер над 125 578, 58 лв. до 418 367, 22 лв., представляваща разноски, направени
в образувани срещу длъжника съдебни производства.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражение, подадено на 01.02.2021 г. от длъжника „И.“ ООД срещу списъка на приетите от
синдика вземания на кредиторите на „И.“ ООД, предявени в срока по чл. 685, ал.
1 ТЗ, който списък е обявен в Търговския регистър на 23.12.2020 г., в частта, с
която в него са включени вземания, които кредиторите Адвокатско дружество „П.И.
П.“ и „Б.п.“ ООД имат към длъжника „И.“ ООД.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражение, подадено от кредитора Адвокатско дружество „П.И. П.“ срещу списъка
на приетите от синдика вземания на кредиторите на „И.“ ООД, предявени в срока
по чл. 685, ал. 1 ТЗ, който списък е обявен в Търговския регистър на 23.12.2020
г. и срещу допълнителния списък на приети вземания на кредиторите на „И.“ ООД,
предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, който списък е обявен в Търговския
регистър на 23.12.2020 г., в частта, с която в тях са включени следните
вземания: - вземанията на кредитора „И.“ АД към длъжника „И.“ ООД за получаване
на дължими лихви, присъдени с изпълнителен лист от 13.08.2013 г., посочени в т.
5 от списъка с приети вземания, - вземанията на кредитора НАП към длъжника „И.“
ООД за получаване на сума в общ размер от 1 038 033, 80 лв., посочени
в т. 6 от списъка с приети вземания, - вземанията на кредитора НАП към длъжника
„И.“ ООД за получаване на сума в общ размер от 73 258, 63 лв., посочени в
т. 2 от допълнителния списък с приети вземания.
ОДОБРЯВА на
основание чл. 692, ал. 4 ТЗ при съобразяване на извършената промяна списъка на
приетите от синдика вземания на кредиторите на „И.” ООД, предявени в срока по
чл. 685, ал. 1 ТЗ, който списък е обявен в Търговския регистър на 23.12.2020 г.
и е изменен от съда с настоящото определение, както и допълнителен списък на
приети вземания на кредиторите на „И.“ ООД, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, който списък е обявен в Търговския регистър на 23.12.2020 г.
ДА СЕ ИЗВЪРШИ на основание чл. 692, ал. 5 ТЗ обявяване на настоящото определение в
Търговския регистър при Агенцията по вписвания.
Определението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: