№ 3708
гр. София, 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100504171 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 03.02.2022 год., постановено по гр.дело №21160/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 55 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т..С” ЕАД срещу М. С. М. искове с правно основание чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 397.55 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за сградна инсталация в
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“*******, за периода от 01.11.2017 год. до
30.04.2020 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на
началния момент на периода, който е посочен като 01.05.2017 год./, сумата от 56.52 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2018
год. до 12.01.2021 год., сумата от 39.48 лв. – главница, представляваща стойност на услугата
дялово разпределение за периода от 01.12.2017 год. до 30.04.2020 год. и сумата от 6.33 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.01.2018
год. до 12.01.2021 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№3.4549/2021 год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в – 26.01.2021 год. до окончателното им
изплащане, като искът за стойността на доставената топлинна енергия е отхвърлен в
останалата му част като погасен по давност и ответницата М. С. М. е осъдена да заплати на
ищеца „Т..С“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото
производство в размер на 616.62 лв., както и направените разноски в заповедното
1
производство в размер на 74 лв.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Б.“ ООД.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата М. С. М..
Жалбоподателката поддържа, че по делото не било доказано, че има качеството на
потребител на топлинна енергия за битови нужди, тъй като се била отказала от услугата на
ищеца, като в тази връзка била подала писмено заявление. В процесния имот не се
използвала топлинна енергия за отопление и за подгряване на вода, а в общите части не се
доставяла топлинна енергия, тъй като отоплителните тела били демонтирани. ЗЕ
противоречал на Директива 2006/32/ЕО, като липсвало отчетено действително енергийно
потребление за имота. Не можело притежаването на вещно право върху имот да е
достатъчно условие за наличието на топлоснабдяване. Договорът с „Б.“ ООД бил от 2001
год. Тръбите били стари и негодни да осигурят топла вода за отоплителните уреди. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Т..С“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
Третото лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2
от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както
на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен
договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със
собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти
2
в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по
сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на
топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от
2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови
нужди.
В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран
и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото – нотариален акт за собственост на апартамент по чл.
55г ЗПИНМ, справки от НБД „Население“, заявления на ответницата от 19.09.2011 год.,
22.11.2013 год., 24.10.2014 год., 21.10.2016 год. и 30.09.2016 год., че М. С. М. е собственик
на апартамент №12, находящ се в гр.София, ул.“******* В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /отм., бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, респ. има
качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в
срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период
между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ
и Общите условия.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
3
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в
действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Доказано е също така, че в процесната сграда е била въведена услугата дялово
разпределение – видно от протокол от Общо събрание на етажните собственици от
08.09.2001 год., ведно със списък, на което е било взето решение за сключването на договор
с „Б.“ ООД. Такъв договор е бил сключен впоследствие на 17.09.2001 год., като страните са
уговорили, че същият е безсрочен.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото
и заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК подлежи на кредитиране, че през исковия период в процесното жилище не е била
ползвана топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване; че делът на
ответницата за сградна инсталация е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба; технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от
ищеца, като общият топломер в абонатната станция бил преминал през периодични
метрологични проверки. Следователно въззивният съд приема, че е доказана по несъмнен и
категоричен начин по делото доставената в имота топлоенергия в определено количество за
исковия период, като при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените
цени.
Независимо от това, че всички радиатори в процесното жилище са били демонтирани,
ответницата дължи суми за доставена топлинна енергия, отдадена за сградна инсталация,
тъй като според разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, потребителите в сграда – етажна
собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез
монтираната на тях регулираща арматура, остават потребители на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
Отделно от това следва да се посочи, че в разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2
ЗЕ.
Разпоредбата на чл. 13, §1 от Директива 2006/32/ЕО предвижда задължение за
осигуряване на индивидуални измервателни уреди при крайните потребители само когато
„това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо
потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители на електроенергия,
природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди“.
Т.е., задължението за поставяне на измервателни уреди на границата на собственост не е
абсолютно, а при енергийните системи, които са били изградени преди 2006 год. /както е в
частност/, следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална система позволява
инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не би изисквало за
потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално отчитане. ЗЕ – чл. 156,
4
ал. 2, т. 3 ЗЕ, също не предвижда задължение за инсталиране на измервателни съоръжения
след общата за етажната собственост абонатна станция. Следователно не съществува общо
нормативно задължение за поставяне на измервателни уреди за всеки потребител на
топлинна енергия.
При това положение е допустимо законодателят да уреди с правни норми начина на
изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от сградната инсталация. При липса на
обективна възможност да се въведе индивидуално измерване законодателят трябва да
определи правило, по което да се разпределя енергията между абонатите в сграда в режим
на етажна собственост. Това следва от характера на етажната собственост като особен
колективен режим на управление и стопанисване на общите за една сграда разходи.
Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО,
тъй като посочената разпоредба изисква действително измерване на отдадената енергия
единствено в случаите, когато това „е уместно“. При сградите в режим на етажна
собственост изчисляването на индивидуална консумация единствено по отдадените от
отоплителните тела в отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като
намиращите се между тези тела тръби също отдават топлинна енергия. В случая следва да се
има предвид, че критерият за „уместност“, който Директива 2006/32/ЕО въвежда не може да
бъде изпълнен чрез действително отчитане на отдадената от тръбите топлина, тъй като от
една страна разходите за този реален отчет биха били твърде големи, тъй като се изисква
замерване на всички тръби във всяка топлофицирана сграда през дълъг период от време със
специална техника, а от друга такива реални отчитания биха били свързани и с твърде
голямо засягане на личната сфера, тъй като измерванията следва да се извършват в домовете
на абонатите през продължителен период от време. Поради това законодателят следва да
направи компромис с начините за измерване и да предвиди нормативно формула, която да
облекчи доказването и да осигури отчитане както на индивидуалното потребление, така и на
общата отдадена за отопление на сградата енергия. Следва да се има предвид също така, че
всяка сграда представлява отделна термодинамична система, която е изолирана от околния
флуид /въздуха/ чрез своите стени, врати и прозорци. В рамките на тази система обитателите
правят усилия да изолират колкото е възможно по-добре външните стени, за да запазят
топлината, която преминава през отделните обекти и общите части и затопля сградата като
цяло. При това всеки от обитателите използва топлина от останалите и отдава топлина към
тях. Следователно въвеждането на формула, с която да се заплащат разходите за затопляне
на сградата не представлява правило, което не съответства на фактическата ситуация и при
това положение разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, която задължава всеки собственик в
етажната собственост да заплаща за отдадената от сградната инсталация топлина, не
нарушава изискванията за уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО. Не е налице и
нарушение на друг правен принцип, което да води до основание за неприлагане на
посочената разпоредба.
Във връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба следва да бъде посочено, че
според действащата през исковия период нормативната уредба отоплителните тела и
5
средствата за дялово разпределение – индивидуални разпределители, съответстващи на
действащите в страната стандарти, или индивидуални топломери, са собственост на
потребителите – чл. 140, ал. 4 ЗЕ. А щом е така, то следва да се приеме, че потребителите са
длъжни да поддържат тези средства в подходящо за експлоатация състояния. Т.е., ищецът
няма задължението да извършва ремонт или подмяна на отоплителни тела, както и на
средства за дялово разпределение.
На следващо място, доказано е по делото въз основа на заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза, което следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/, че за
процесните периоди стойността на доставената топлинна енергия възлиза на 397.55 лв., а
обезщетението за забава върху посочената главница – на 56.52 лв., както и че стойността на
услугата дялово разпределение е в размер на 39.48 лв., а обезщетението за забава върху
посочената главница – в размер на 6.33 лв., до които и релевираните претенции
законосъобразно са били уважени от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва
върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК и при
съобразяване на обстоятелството, че задълженията за заплащане на стойността на
топлинната енергия и на услугата дялово разпределение за процесните периоди са
възникнали като срочни, съгласно чл. 33, ал. 2 вр. с чл. 32, ал. 2 и 3 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2016 год. /фактурата по чл. 32, ал. 3 се
издава след изготвяне на изравнителните сметки и включва и задължението за стойността на
услугата дялово разпределение/ – в 45-дневен срок след изтичане на месеца, за който се
отнасят – т.е. за изпадането на длъжника /ответницата/ в забава не е необходимо
отправянето на покана от страна на кредитора.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 03.02.2022 год., постановено по гр.дело №21160/2021
год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 55 с-в, за преценка за провеждане на служебно
6
производство по реда на чл. 247 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7