Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Мая Пеева | |
За да се произнесе, съобрази следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 166/17.02.2015 г. по гр.д. № 3604/2014 г. Районен съд В. Т. е осъдил ответницата М. И. да заплати на Г. Н. сумата от 300 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 20.11.2014 г. до окончателното изплащане, която сума представлява връщане на получена от ответницата по договор за издръжка и гледане парична стойност на дължимата престация, развален поради неизпълнение. Присъдени са и разноските по делото. Против това решение е постъпила въззивна жалба от И., в която са наведени доводи за неговата неправилност. Твърди се, че не дължи сумата, тъй като за визирания период е изпълнявала добросъвестно и коректно възложеното от ищеца, както и се излагат съображения, че не е била надлежно уведомена за участието си в процеса, поради което е нарушено правото й на защита. Моли съда да отмени обжалваното решение като неправилно и вместо него да постанови друго, с което бъде отхвърлен предявеният иск. Не претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор, с който се заема становище, че постановеното първоинстанционно решение е правилно и обосновано, поради което жалбата следва да се остави без уважение. Претендира разноски за въззивната инстанция. Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че съдебното решение е допустимо в обжалваната част, поради което следва да пристъпи към решаване на спора по същество, съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че формираната и изложена в мотивите на решението на първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал. Не е спорен по делото факта, че на 27.12.2011 г. е сключен договор между страните, по силата на който ищецът предоставил на ответницата сумата от 300 лв. срещу насрещното задължение, което тя поема да обслужва ищеца за месеците януари, февруари и март 2012 г., като се грижи да поддържа отоплението, готвенето, хигиена и други битови дейности. Сключването на договора и неговите клаузи се установяват както от приложения двустранно подписан диспозитивен документ, наименован „разписка”, така и от показанията на разпитаните свидетели. Изпълнението на задължението на Н. по договора да предостави паричната сума се установява също по безспорен начин, в присъствието на св. А. За уговорения период ответницата не изпълнила задълженията си да обслужва ищеца, в каквато насока са свидетелските показания. По делото липсват категорични и сигурни данни ищецът да е отправил волеизявление за разваляне на договора, поради неизпълнение, тъй като показанията на св. Т. в тази насока не са преки и непосредствени възприятия, не са конкретни и не могат със сигурност да удостоверят този факт. При така установената фактическа обстановка, за да уважи предявеният иск, районният съд е приел, че за периода 01-03.2012 г. ответницата не е изпълнила задълженията си, ищецът развалил договора извънсъдебно, поради неизпълнение, поради което ответницата дължи връщане на полученото на отпаднало основание, съгласно новелата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Между страните е бил сключен нанаименован договор, чиито характеристики наподобяват основните белези на договор за изработка по смисъла на чл. 258 и сл. ЗЗД – дължи се изпълнение на престация, изразяваща се в грижи, готвене, поддържане на хигиена и пр. срещу заплащане на възнаграждение. Сключването на договора и неговите ясни и недвусмислени клаузи са категорично и безспорно установени по делото. В изпълнение на постигнатата уговореност между страните ищецът е предоставил сумата от 300 лв. предварително, с което изцяло е изпълнил задължението си по договора. Принципно, същият не е длъжен да доказва изпълнението по него, в случай, че се твърди да има такова, тежестта на доказване на този факт е на ответника /арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК/. Въпреки това, ищецът е упражнил правото си с косвени доказателства, ангажирани пред първоинстанционния съд, да установи неизпълнението. Възражението на ответницата, релевирано за пръв път пред въззивната инстанция за добросъвестно и коректно изпълнение, не може да бъде взето предвид, с оглед настъпилата преклузия, съгласно чл. 133 и чл. 146, ал. 3 ГПК. Ответницата редовно е получила препис от исковата молба с приложенията към нея, като получаването е станало по реда на чл. 45 ГПК – лично, както и редовно е призована за първото съдебно заседание чрез лице от домашните по реда на чл. 46 ГПК. Няма оспорвания от нея за отсъствие от адреса или невъзможност да узнае своевременно за връчването за първо съдебно заседание, поради което за съда не съществува друга алтернатива, освен да приеме, че връчването е редовно. Въпреки това и безспорно узнатото от нея съдебно производство и предмета му, ответницата не е упражнила процесуалните си права да депозира отговор, или да се яви в първо съдебно заседание, където да изложи своите възражения и оспорвания. Неупражняването на тези процесуални права в законоустановените срокове води до санкцията страната да загуби възможността да ги релевира в един по-късен момент, както това е сторено – едва във въззивната жалба /чл. 266, ал. 1 ГПК/. С оглед на това, възраженията й във въззивната жалба за нарушено право на защита и за пропуск да наведе нови обстоятелства, се явява неоснователно. Същата оспорва едва връчването на препис от решението, което оспорване се явява безпредметно, тъй като въззивната жалба е депозирана в срок, и това оспорване на практика не влияе на правото й на участие в процеса. По така изложените съображения, навеждането на нови факти и обстоятелства от страна на ответницата и жалбоподател във въззивното производство, се явява преклудирано, поради което и не са допуснати доказателства в тази насока. С оглед на това, съдът приема за доказан факта на неизпълнение, както предвид липсата на изрично оспорване в тази насока в процесуалните срокове, така и предвид събраните косвени доказателства пред първа инстанция, ангажирани от ищеца. Виновното неизпълнение на длъжника по един двустранен договор поражда преобразуващото право на кредитора да развали същия, съгласно чл. 87 ЗЗД. Естеството на задължението в настоящия казус – полагане на съответните грижи за ищеца, е такова, че развалянето може да се извърши с волеизявление на кредитора, без предоставяне на срок за изпълнение, тъй като е налице последната хипотеза на чл. 87, ал. 2 ЗЗД – задължението е следвало да се извърши непременно в уговореното време. С оглед липсата на категорични доказателства за извънсъдебно отправено волеизявление от ищеца в този смисъл, настоящият състав счита, че за такова може да се приеме исковата молба, в която е отправено искане за връщане на дадената сума, което волеизявление инкорпорира в себе си намерението на кредитора за разваляне на договора, най-съществената последица от което логично е правото на последния да претендира връщане на даденото по договора, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Съдът приема, че кредиторът, в случая ищеца, е бил изправна страна по договора, за която се е породило правото да го развали, поради неизпълнение, това право е упражнено по надлежния ред, с което се поражда задължението на ответницата за връщане на вече даденото, съгласно чл. 55 ЗЗД. В настоящият случай обедняването на ищеца и съответно обогатяването на ответника се изразява в плащане на определена сума пари, без изпълнение на насрещната престация, заради която тази сума е предоставена, която с оглед отпадналото основание и отпаднал интерес на кредитора очевидно няма как да бъде изпълнена, поради което подлежи на връщане. Това обуславя основателността на иска, в който смисъл е и постановеното от районния съд решение. С оглед съвпадението на изводите по предявения главен иск, обуславящ изхода и на акцесорния иск за заплащане на законна лихва, настоящият състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение – потвърдено, тъй като предявеният иск се явява основателен. Въпреки че в приложения отговор на ответника по жалба се претендират разноски, такива не следва да бъдат присъждани, тъй като не бяха представени доказателства, че са реално направени – ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА Решение № 166/17.02.2015 г., постановено по гр.д. № 3604/2014 г. на Районен съд В. Т.. Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |