№ 436
гр. Плевен, 21.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20214400500886 по описа за 2021 година
Производство по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 95/05.08.2021г. Левченски районен съд по гр. дело №
83/2021г. по описа на същия съд е признал за недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.10 ал.1 и чл. 11 ал.1 т.11 и т.12 от ЗПК
сключения между „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. София, п.к. ***, район ***, бул./ул. „***“ №*** – кредитодател и Е. Г. К.,
ЕГН ********** , с постоянен адрес: гр. Л., обл. Плевен, ул. „***“ № 86 –
кредитополучател, договор за потребителски кредит № *** от 16.01.2019 г.
Осъдил „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
София, п.к. ***, район ***, бул./ул. „***“ №*** – да заплати на Е. Г. К., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Л., обл. Плевен, ул. „***“ № 86
направените деловодни разноски в настоящото производство в размер на
749,27 лв.
Осъдил на основание чл. 38 ал.2 от ЗА „***“ ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. София, п.к. ***, район ***, бул./ул. „***“
№*** да заплати на адвокат Р.Н. Р. – АК Плевен, със съдебен адрес: гр. Л.,
1
обл. Плевен, ул. „***“ № 3 сумата от 1122 лв. - представляваща адвокатско
възнаграждение за защита и представителство на Е. Г. К. в производството.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ***“
ЕАД, ЕИК *** – ответник в производството. В жалбата са релевирани
оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния
закон, процесуалните норми и необоснованост. Излага, че съдът не е
извършил пълна преценка на събраният доказателствен материал, нито е
приложил правилно материалния закон. Счита извода на съда, че договорът
не е съставен на шрифт 12, за необоснован, тъй като не било ясно как е
достигнал сам до този извод и въз основа на какви технически устройства.
Излага доводи, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК не е в съответствие с
Директива 2008/48/ЕО касателно размера на шрифта, като приложеният
договор бил четлив и не възпрепятствал възприемането на информацията в
документа. Размерът на шрифтовете в други документи по предоставени
допълнителни услуги не касае договора за кредит. По отношение на таксата
за оценка на риска, счита, че същата не е в нарушение на чл.10а ал.2 от ЗПК,
тъй като не е свързана с управлението на кредита.Намира за неправилен
извода, че не била посочена методиката, по която се изчислява ГПР, тъй като
текста на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не предвиждал тя да се посочва, а в ПЗР на
закона се съдържала формулата, по която се изчислява ГПР. Сочи, че
договорът съдържал всички компоненти, посочени в тази разпоредба. Намира
за неправилен извода, че договорът не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК,
тъй като последната не предвиждала задължение за посочване на конкретен
погасителен план, а нормата бранила различни интереси на потребителя.
Счита, че тъй като е договорен фиксиран лихвен процент не е необходимо
погасителния план да съдържа разбивка на погасителна вноска. Оспорва и
извода на съда, че при обявена недействителност на договора само кредитора
е в забава. Моли да бъде отменено решението, като бъде отхвърлен иска.
Моли да му бъдат присъдени разноски.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от Е. Г. К. – ищец
в производството, чрез процесуалния му представител адв.Р. Р., в който се
изразява становище за неоснователост на въззивната жалба. Твърди се, че
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, като са
спазени всички процесуални изисквания и е приложен правилно материалния
закон при пълна преценка на относимите доказателства. Моли решението да
2
бъде потвърдено, като претендира присъждане ан разноски при уславията на
чл.38 ал.2 от ЗА.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящето производство обхваща решението изцяло.
Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е
произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което
няма произнасяне в повече от поисканото.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т. е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен
договор за потребителски кредит № *** от 16.01.2019 г., по силата на който
*** ЕАД е предоставила на Е. Г. К. потребителски кредит за общо ползване в
размер на 7500 лв. със срок на договора за кредит 25.01.2023г. Посочено е, че
със същия е договорен общ размер на застрахователна премия 2399,76 лв. от
която 1188 лв. за застраховка BANK Комбо Живот и 1211,76 лв. за
3
застраховка BANK Комбо Безработица. Посочено е, че общия размер на
кредита е 11087,73 лв., както и че от потребителя се дължи еднократна такса
за оценка на риска в размер на 1187,97лв., дължима в деня на подписване на
договора за кредит, но финансирана от кредитора със задължението на
потребителя да я възстанови с 4 дължимите месечни вноски съгласно
погасителния план. Видно от договора за кредит е, че в същия е
инкорпориран погасителния план, като са посочени датата на която се дължи
съответната вноска и е посочена всяка една от дължимите вноски, която е в
размер на 411,17 лв. В договора е посочено, че лихвеният процент, с който се
олихвява предоставения кредит, изразен като годишен лихвен процент е 31,84
%, че лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху
остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360
дни в годината, че годишният процент на разходите по кредита е 46,18, а
общата дължима сума от потребителя е в размер на 19 736,65 лв. Като
приложения към договора /л. 36-45 от делото/ са представени и
застрахователната информация и застрахователната полица по сключените
застраховки, които са подписани от кредитополучателя като неразделна част
от договора.
С подписване на договора потребителят е декларирал, че преди
сключването му е получил на хартиен носител необходимата информация под
формата на "Стандартен европейски формуляр".
Договорът за потребителски кредит, сключен между страните, се
подчинява на специалната уредба в ЗПК, както и ЗЗП, доколкото
кредитополучателят е потребител по смисъла на този закон.
Съгласно нормата на чл.22 от ЗПК „Когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен“
С исковата молба е предявен иск по чл.124 ал.1 от ГПК вр. с чл.22 от
ЗПК за обявяване недействителността на договора за потребителски кредит,
като са посочени противоречия с нормите на чл.10 ал.1 от ЗПК, тъй като
шрифтът на договора за застраховка е по-малък от 12; че договорката за
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, защото същата се
начислява и върху стойността на допълнителни услуги, без да са част от
стойността на кредита; че такса оценка на риска за сумата от 1187.97лв. е в
4
противоречие с чл.10а от ЗПК, като заобикаляща закона. Същественото е, че
се иска обявяването на целия договор за недействителен, а не на отделни
негови клаузи.
За да уважи иска РС-Л. е посочил, че договорът е противоречие с
нормите на чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1 т.11 и т.12 от ЗПК. Приел е, че
застрахователните документи към договора са изписани на шрифт по-малък
от 12, че лихвата неправилно е начислена, че е налице неправилон формиране
на ГПР, доколкото еднократната такса за усвояване на кредита е извън него,
че в погасителния план не е посочено поотделно размер на главница, лихва,
такси, премии и т.н.
Изводите на първоинстанционния съд се споделят частично от
настоящия въззивен състав. Следва да се посочи, че крайният извод на съда е
правилен, независимо от това, че неправилно е квалифицирал нарушените
разпоредби, обуславящи недействителност на договора за потребителски
кредит. Именно поради това и решението подлежи на потвърждаване, като
въззивната инстанция излага самостоятелни мотиви.
Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, в каквато насока е и
практиката на ВКС обективирана в Решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., ГК и Решение № 204 от 5.10.2018 г. на ВКС по
гр. д. № ЗЗ42/2017 г., IV г. о., ГК, съгласно която решаващият съд следи
служебно за недействителността на сделките, когато последиците на сделката
са явно несъвместими с обществения ред, каквито например са последиците
на неравноправна клауза в договор с потребител.
Несъмнено е и правомощието на въззивната инстанция, при проверката
за правилност на оспорения акт да следи служебно за спазването на
императивни материално-правни норми, каквито са тези, регламентиращи
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит в ЗПК.
При подробната преценка и съпоставка на клаузите в процесния договор
за заем с разпоредбите на ЗПК, въззивният съд намира, че при сключване на
договора е спазена изискуемата се от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма на
хартиен носител. Анализирано съдържанието на договора отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т. 11 ЗПК - съдържа дата и място на
сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните,
5
срок на договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер
на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, годишният процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на
сключване на договора за кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и
останалите изискуеми от разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 20 ЗПК
реквизити.
В случая е налице погасителен план, подписан лично от
кредитополучателя, представляващ неразделна част от договора за кредит - с
вписани 48 бр. месечни погасителни вноски, фиксирана месечна падежна
вноска - 411,17лв., с точни дати за погасяване на отделните вноски, в които
вноски е включен посоченият фиксиран лихвен процент.
На първо място размерът на лихвата и противоречието му с добрите
нрави не може да бъде основание за обявяване на договора за потребителски
кредит за недействителен изцяло на осн. чл.22 от ЗПК, защото е изключен от
приложното поле на тази норма. Ако е налице такова противоречие, то това
би довело до приложението на чл.21 от ЗПК, т.е до обявяване на отделната
клауза за нищожна, но не и на целия договор. Доколкото в чл.11 т.9 е
предвидено, че договорът трябва да съдържа – „лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти“, то настоящия изцяло
отговаря на това изискване. От данните по делото е видно, че посочената
възнаградителна лихва в процесния договор 31.84%.
Съдът намира за необходимо в тази връзка да отбележи, че към момента
на сключване на процесния договор – 16.01.2019 г. е приета разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК (нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.),
съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България.
Преди приемане на посочената норма, като критерий за действителност
6
на уговорките за възнаградителна лихва са служели общо установените
нравствено-етични правила на морала, или добрите нрави. Именно принципът
за еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори е
залегнал при приемането на посочените разпоредби, като свободата на
договаряне при договорите за потребителски кредит е ограничена с оглед
обстоятелството, че едната страна по договора – потребителя
кредитополучател е по-слабата икономически страна в правоотношението.
Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се
използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести,
като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Затова, при преценка
нарушени ли са добрите нрави при уговорката за ГПР и лихвен процент,
съдът намира, че меродавна е именно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК с
регламентираните в нея "рамки".
На второ място нарушението на чл.10а от ЗПК също не може да
обуслови недействителност на ДПК изцяло, защото е изключен от хипотезата
на чл.22 от ЗПК. Така, че дори еднократната такса за оценка на риска да
заобикаля закона, то това би довело до нищожност на конкретната клауза, но
не и до недействителност на договора на това основание.
На трето място, съдът счита, че доколкото нарушаването на чл.10 ал.1
от ЗПК изрично фигурира, като самостоятелно основание за
недействителност на договора за кредит, то за да се приеме същото следва да
е надлежно установено по делото. В настоящия случай е налице твърдение, не
че договора за кредит е изписан с шрифт по-малък от 12, а че
застрахователния договор е изписан с такъв шрифт. Действително видимо е,
че застрахователния договор е с по-малък шрифт от другите документи.
Независичо, че големина на шрифта не е предвидено като изискване към
договорите за кредит съгласно Директива 2008/48/ЕО, то същото следва да се
разглежда като законово установен критерии /по националния закон/ за
спазване изискването необходимата за потребителя информация да бъде
представена ясно и достъпно, като бъде напечатана на шрифт, който
позволява лесното прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне
опасността той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя. В чл.10 ал.1
това изискване се поставя обаче за всички елементи на договора за кредит, а
не за всички договори сключени във връзка с потребителския кредит. За
застрахователния договор не се предвижда такова нормативно изискване и
7
доколкото е сключен между различни страни не може да се приеме, като
елемент от договора за кредит. Елемент от договора за кредит е включването
в него на застрахователната премия, но не и самия договор за застраховка.
Отделно от това всяко твърдение подлежи на доказване. Съдът не притежава
специални знания, за да може да определи точния размер на шрифта на
застрахователния договор, а по делото не е изготвено заключение на съдебно-
техническа експертиза. Т.е. това твърдение на ищеца е останало недоказано
по съответния процесуален ред.
На четвърто място неоснователни са и твърденията на ищеца-въззиваем
за противоречие на договора с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит следва
да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В случая, видно от договора, в него се съдържа необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, като погасителният план е инкорпориран в самия
договор. Доколкото в него е уговорен фиксиран годишен лихвен процент,
като не е предвидено заплащане на суми, дължими при различни лихвени
проценти, то не е било необходимо да се посочва последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съгласно
практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите за
потребителски кредити (Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение от
05.09.19 г. по дело С-331/18) в договора за кредит, предвиждащ погасяването
на главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява под формата на
погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяване на главницата, като не се допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Всички тези приети от първоинстанционния съд, като осъществени
пороци на договора водещи до неговата недействителност не се споделят от
8
въззивния състав.
Правилни обаче са изводите на РС-Л. за неспазване изискванията за
формиране на ГПР съгласно изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК
/неправилно квалифицирани по т.11/
В процесния договор ГПР е определен в размер на 46, 18% като
абсолютна процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1
начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §
1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя", са всички
разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие
за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е
в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. При така дадените
легални дефиниции в закона, при изчисляване на годишния процент на
разходите, при процесния договор, е следвало да бъде включена поне и
еднократната такса за оценка на риска, която вместо това е включена в общия
размера на кредита, като по този начин в договора не е посочен
действителният ГПР. Това се установява от заключението на назначената по
делото ССЕ, което не е оспорено от страните и съдът приема за обективно.
Също така видно от съдържанието на самия договор застрахователните
премии също са включени в стойността на кредита, а не в ГПР. Така не само,
че ГПР е посочен единствено като процентна стойност в цифри, а и не е
посочена действителната стойност на ГПР, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит. Поради липсата на конкретизация относно
начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота
относно включените в него компоненти, се препятства възможността на
9
потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при определените
условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя
начин (чл. 10, ал. 1 от ЗПК). Видно е, че ЛП е 31.84% като до 46.18% ГПР
остават 14.34%, което е почти една трета от него. Следва от самото
съдържание на договора да е пределно ясно какви точно такси, комисионни и
т.н., които да формират тази съществена разлика от 14.34%.
Ето защо, съдът намира, че бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично, изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително
съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК следва да е налице към момента на
подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно
към този момент същия следва да изрази своето информирано съгласие по
отношение на неговите общи параметри.
Нарушаване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е
самостоятелно основание за недействителност на договора, съгласно чл. 22
от ЗПК, поради което и на това основание следва да бъде признат за
недействителен.
Предвид тези си съображения Плевенски окръжен съд счита, че
крайният извод в атакуваното решение е правилен и законосъобразен. Искът
се явява доказан по своето основание и следва да бъде уважен, като се
признае процесния договор за потребителски кредит за недействителен.
Решението на съда следва да бъде потвърдено, но по изложените в
настоящето мотиви.
При този изход на процеса следва „***“ ЕАД, ЕИК *** да бъде осъдено
10
на осн. чл.38 ал.2 от ЗА вр. с чл.9 ал.1 вр. с чл.7 ал.2 т.4 от НАРЕДБА № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения да
заплати на адв. Р.Н. Р. – АК Плевен, със съдебен адрес: гр. Л., обл. Плевен,
ул. „***“ № 3 сумата от 841.50 лв. - представляваща адвокатско
възнаграждение за защита и представителство на Е. Г. К. в настоящото
производство.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 95/05.08.2021г., постановено от
Левченски районен съд по гр. дело № 83/2021г. по описа на същия съд, като
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал.2 от ЗА вр. с чл.9 ал.1 вр. с чл.7 ал.2
т.4 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
София, п.к. ***, район ***, бул./ул. „***“ №*** да заплати на адвокат Р.Н. Р.
– АК Плевен, със съдебен адрес: гр. Л., обл. Плевен, ул. „***“ № 3 сумата от
от 841.50 лв. - представляваща адвокатско възнаграждение за защита и
представителство на Е. Г. К. в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от съобщението до страните, че е изготвено при условията
на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11