Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 14.01.2016 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-14 състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и осми септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: СТИЛИЯНА ГРИГОРОВА
като
сложи за разглеждане докладваното от съдията гр.д. № 4480 по описа на съда за
2014 г., взе предвид следното:
Производството
е образувано по подадена от Р.Т.Б. и Б.Л.Б. срещу К.А.К. искова молба за признаване
за установено, че са собственици на ап. № 15, находящ се в гр. ******, ж.к. „*******“, ул. „*******“ № **, бл. **, вх. *, ет. * и за осъждането му да им предаде
владението.
В
исковата си молба ищците твърдят, че по силата на договор за покупко-продажба,
оформен с нотариален акт № 5/19.12.2002 г. на нотариус рег. № 271 на НК
придобили от К.А. Е. правото на собственост върху апартамент № 15, находящ се в
гр. ******, ж.к. „******“, ул. „********“ № **, бл. **, вх. *, ет. *, заедно със зимнично
помещение, както и на 1.96% идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж върху мястото.
Поради
служебна ангажираност извън страната, след придобиването на имота ищците не го
посещавали често, но редовно заплащали дължимите местни данъци и такси. При
посещение на имота на 10.08.2009 г. ищците установили, че пред входната врата
на апартамента се монтирала метална врата, която възпрепятствала достъпа им до
апартамента. Монтиращите вратата работници заявили, че работата им била
възложена от г-н К.. Ищците подали жалби в СРП за самоуправство. Тъй като все
още били възпрепятствани да ползват собствения си имот, молят съда да постанови
решение, с което да осъди К.А.К. да им предаде владението върху гореописания
апартамент.
В срока
по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, в който оспорва, че не е
налице основание да владее имота. Ищците не се легитимирали като собственици на
апартамента, тъй го придобили от несобственик. При сключването на договора за
покупко-продажба праводателят на ищците представил договор с М.Н. от 2000 г. Н.
нямал намерение да продава апартамента, а да го предостави като обезпечение по
договор за заем в полза на трето лице – В. В.М.. М. искал да получи заем от
заложна къща, собственост на А. Е., но за това било нужно обезпечение. Поради
това А. Е. се съгласил да предостави заема, но срещу залагането на процесния
апартамент в полза на неговия баща К. Е.. М.Н. нямал намерение да продава имота
си, поради което подал жалба в прокуратурата през 2003 г., че не е получавал
продажната цена. Срокът на заема е бил шест месеца и този срок бил предвиден в
нотариалния акт от 2000 г.: владението се предавало в същия срок. През 2003 г.
имотът продължавал да е служи като „залог“, поради което М.Н. подал жалба до
СРП.
Въпреки
че в нотариалния акт фигурирала клауза за предаване на владението върху имота,
с който правото на собственост се прехвърляло на К. Е., М.Н. никога не бил
напускал процесния апартамент и живял в него като собственик до смъртта си през
2009 г. Считайки, че е собственик на имота, М. Е. го завещал на К.К., заедно с останалото си имущество. След откриване на
наследството ответникът обявил завещанието и влязъл във владение на имота.
Декларирал го в данъчната служба, поставил желязна врата и го владял
необезпокоявано до завеждане на исковата молба срещу него. Поради това се
позовава на придобивна давност, като присъединява владението на своя
праводател. От 20.03.2000 г. до завеждането на исковата молба изтекли повече от
10 години, пред които имотът бил владян явно и необезпокоявано от ответника и
неговия наследодател.
Ответникът
оспорва и обстоятелството, че ищците са установявали фактическа власт върху
имота, както и че са плащали данъци за целия период.
Съдът, след като обсъди доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен
е иск с правно основание чл. 108 от ЗС.
Съобразно правилата на доказателствената тежест в
гражданския процес, за уважаването на предявения иск по чл. 108 от ЗС в тежест
на ищците е да докажат, че са собственици на процесния имот и че ответникът го
владее без правно основание.
Ищците твърдят правото им на собственост да произтича
от договор за покупко-продажба, сключен на 19.12.2002 г. При проверка на
съответствието на договора с императивни материално правни норми се установи,
че страните по него са изразили в предвидената от закона форма съгласие правото
на собственост върху индивидуализиран в съглашението обект да бъде прехвърлено
срещу заплащане на определена парична сума.
Ответникът противопоставя възражение за ненастъпил
вещно-транслативен ефект на договора за покупко-продажба, сключен между продавачите
К.А. Е. и М.М. Е.а и купувача Б.Л.Б.: праводателят не
е могъл да прехвърли права, които не притежава, тъй като договорът, насочен към
преминаване на собственическите права върху процесния апартамент е нищожен като
противоречащ на закона. Неоснователно е възражението на ищците, че иск за
нищожност не е предявен. Относно валидността на сделките страната с правен
интерес може да противопостави възражение, което съдът е длъжен да разгледа.
В настоящия случай ответникът изразява
правоизключващо правото на ищците възражение. Поддържа, че подписаният между М.Н.
и К.А. договор за покупко-продажба на процесния апартамент № 15, за който е
съставен нотариален акт № 89/20.03.2000 г., том І, рег. № 1378, дело № 95/2000
г. на нотариус рег. № 271 на НК е нищожен на основание чл. 152 от ЗЗД. Този
договор представлявал съглашение, с което се уговаряло предварително, че ако М.Н.
не върнел заетата от него сума в размер на 10 000 щатски долара, апартаментът,
който прехвърлил на К.А., оставал в
собственост на последния. Този начин на удовлетворяване на кредитора по
договора за заем бил различен от предвидения в закона -чрез учредяване на залог
или ипотека за обезпечаване на заема, поради което съглашението, по силата на
което К.А. ставал собственик на процесния имот, е недействително.
В тежест на страната, която се позовава на нарушение на
императивната норма на чл. 152 от ЗЗД - че сделката за прехвърляне на имота е
сключена за обезпечение на заем, е да установи съществуването на заемното
правоотношение. За доказване на неговото наличие и обезпечителния му характер
по отношение на задължението за връщането на заетата сума са допустими всички
доказателствени средства. В случая обаче нито за доказване на твърдяното в
отговора заемно правоотношение, нито за функционалната му връзка с договора за
покупко-продажба от 20.03.2000 г. са ангажирани допустими и годни
доказателствени средства. Възражението на ответника, който е в положението на
наследодателя си М.Н. не може да се ползва от изявления, съдържащи изгодни за
самия него факти. В този смисъл нито самото подаване на жалби до СРП, нито изложените
от Н. факти го ползват по начин да се обоснове истинността на изложените от
него твърдения. По представените извлечения от прокурорска преписка № 6920/2003
г. извод за вероятност да е налице хипотезата на чл. 152 от ЗЗД относно
сделката от 20.03.2000 г. може да се наложие единствено при наличие на
изявление от страната, на която се противопоставя нищожността. Неизгодни за К.А.
факти обаче не се установява да са част от дадени от него показания пред
прокурор на СРП във връзка с подадена от М.Н. жалба.
Що се отнася до
останалите показания на разпитаните от органите на предварителното производство
свидетели, съдът не може да ги обсъжда като доказателства по смисъла на ГПК.
Принципът на непосредственост при разглеждането на делото (чл. 11 от ГПК) се
изразява в недопустимостта съдът да се позовава на доказателства, които не са
събрани в хода на висящото пред него производство. Поради това и решението на
съда не може да се основава на свидетелски показания, събрани в друго
производство, включително в досъдебно производство; на постановления на прокурора;
на други констатации и мнения на разследващите органи и др. Фактите, които имат
отношение към гражданско правния спор следва да бъдат установени с допустимите
доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на
гражданското дело, независимо дали по отношение на същите са събрани
доказателства в хода на досъдебното/наказателното производство. В този смисъл
са постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 43/16.04.2009 г., т. д. №
648/2008 г., II т. о. на ВКС и решение № 36/28.02.2012 г., т. д. № 319/2011 г.,
II т. о. на ВКС.
Допустими и относими към направеното от ответника
възражение доказателства, обосноваващи извод за нищожност на договора за
покупко-продажба от 20.03.2000 г. поради сключването й като обезпечение на
получен от М.Н. заем не бяха ангажирани. Поради това и предвид липсата на други
доказателства, водещи до извод за недействителност на сделката по
покупко-продажба, сключена на 20.03.2000 г. между М.Н. и К.А. съдът намира, че
вещно-прехвърлителният ефект на сделката е настъпил и К.А. е станал собственик
на процесния апартамент № 15. Не се излагат доводи и ангажират доказателства,
които да опровергаят и преминаването на собствеността от патримониума
на продавача К.А. в имуществената сфера на купувачите Р.Т.Б. и Б.Л.Б. със
сключването на договора за покупко-продажба от 19.12.2002 г.
Неоснователността на възражението за нищожност по чл. 26,
ал. 1 вр. чл. 152 от ЗЗД задължава съда да разгледа възражението на ответника
за придобивна давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 79 от ЗС правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение
в продължение на 10 години. Това предполага упражняване на фактическа власт
върху имота с намерение владелецът да я държи само за себе си (чл. 68, ал. 1 от
ЗС). Според презумпцията на чл. 69 от ЗС владелецът държи вещта като своя,
докато не се докаже, че я държи за другиго. Упражняването на фактическата власт
продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Предвид
настъпилия вещно-прехвърлителен ефект на сделката от 2000 г. и загубването на
собственическите права върху процесния апартамент № 15 от Н., за последния е
липсвало правно основание, въз основа на което да се намира в имота. Придобиването
отново на собственически права върху имота може да стане чрез някой от
предвидените в закона способи – сделка, приращение, давност или друго.
Доколкото правоприемникът на Н. и ответник в производството К.К. твърди собственическите права върху имота да са
придобити отново по давност, предвид констатираната липса на основание за
обитаването на процесното жилище, по аргумент от нормата на чл. 70 от ЗС
владението е възникнало като недобросъвестно. Това означава, че за уважаване на
възражението за придобивна давност следва ответната страна да докаже, че в продължение
на повече от 10 години имотът е своен от наследодателя му, а от 2009 г. – и от
него по явен и недвусмислен начин, като са извършвали действия, съответстващи
на правомощията от сложното вещно право на собственост - владение, ползване и
разпореждане.
Завладяването на имота поначало трябва да се манифестира
пред собственика и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението му и
установяващи своене, като тези обстоятелства трябва да бъдат доказани от
владелеца. В настоящия случай се установява от показанията на разпитания по
делото свидетел А.А., че от 1995 г. до смъртта на М.Н.
през 2009 г. той е ходил редовно в дома на Н. на ул. „**********“. През 2002 г.
се запознал и с К.К.. Не му е известно Н. да е продал
жилището си. Знае, че процесният апартамент бил завещан на К., който след
смъртта на М. отключвал апартамента, когато ходели там. Друг човек свидетелят
не бил виждал в имота.
Показанията на свидетеля А. съдът кредитира като
последователни и обективни, съответстващи на останалия по делото доказателствен
материал. А. подробно описва помещенията, от които се състои спорния имот, бил
е в близки отношения с наследодателя на ответника, както и с К.К., който осигурявал достъп до жилището след смъртта на Н..
Показанията на свидетелката Спасова не са от естество да разколебаят изводите
на съда, че и след смъртта на М.Н., от 2009 г. фактическа власт върху имота се
упражнява от ответника. Обстоятелството, че ответникът не живее постоянно в
имота не означава, че не го владее. Фактът, че достъпът до апартамента се е
осигурявал изключително от ответника означава, че той демонстрира намерение за
своенето му.
Фактът, че е продължил да живее в
него явно и необезпокоявано съдът намира за безспорно установен по делото.
Ищците не ангажират доказателства нито, че са установили фактическа власт върху
имота след придобиване на собствеността върху него (съгласно нотариалния акт от
19.12.2002 г. владението се предава на купувачите при подписване на договора),
нито че са си осигурили достъп до имота като негови собственици. По твърдения
на самите ищци в исковата молба установената от страна на ответника фактическа
власт върху апартамента им е станала известна през август 2009 г., когато да
подали жалба до СРП. Освен че нейното съдържание не е известно на настоящия
съдебен състав, поради непредставянето й (а единствено на входящ номер до СРП),
подаването й не е от естество да се приеме за действие, водещо до прекъсване на
владението.
Ищците не обориха и презумпцията, че ответникът или
наследодателят му са изгубили владението в продължение на повече от шест
месеца, за да се счете, че давността е прекъсната. По аргумент от чл. 84 от ЗС
вр. чл. 116, б. „б“, пр. 1 от ЗЗД, моментът, от който давността е прекъсната е
предявяването на настоящия иск – 31.03.2014 г.
Съгласно указанията, дадени в ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк.д.
№ 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, до момента, в който предполагаемото от закона
намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се
придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните
последици – придобиване на вещното право, се зачитат от момента на изтичане на
законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на
придобивното основание по чл. 79, ал. 1 от ЗС и по чл. 79, ал. 2 от ЗС.
Основателно е, съобразно събраните по делото
доказателства, позоваването на ответника на нормата на чл. 82 от ЗС за
присъединяване на давностното владение на праводателя му. Владението като
фактическо състояние не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в
наследството му. Както упражняването на фактическа власт, така и правото на
наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна
давност щом са продължили владението се включват в наследството, представляващо
съвкупност от права, задължения и фактически състояния. Презумпцията, че владелецът
М.Н. е държал вещта като своя, а след смъртта му на 19.05.2009 г. това владение е
продължило да се осъществява от наследника му по завещание от 20.07.1999 г.,
обявено на 01.07.2009 г. К.К., не беше оборена.
Десетгодишният давностен срок е изтекъл на 20.03.2010 г.,
като през този период, с начало датата на изгубването на правото на собственост
на 20.03.2000 г. М.Н. и К.К. са упражнявали
фактическа власт върху процесния апартамент с намерение за своенето му.
Владението не е било смутено от действия на лица, които да са оспорили правото им
да обитават жилището. Не представляват такива действия декларирането на имота в
данъчните служби на общината на името на ищците, нито плащането на данъци за
имота, тъй като действията с ефект прекъсване на спокойното и несмущавано
владение следва да са доведени до знанието на владелците. По тези съображения и
предвид гореизложените мотиви относно негодността на действието по подаване на
жалба до СРП да прекъсне теченето на давностния срок, съдът намира, че
ответникът е придобил на оригинерно правно основание собствеността върху
процесния апартамент. То изключва заявените в исковата молба права на ищците,
което води до извод за неоснователност на предявения ревандикационен иск.
С оглед
изхода на спора ищците дължат на ответника сторените от него разноски за
производството, които възлизат на 1 200 лева за заплатено съгласно договор за
правна защита и съдействие от 10.07.2014 г. (л. 23 от делото) адвокатско
възнаграждение.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.Т.Б.,
ЕГН ********** и Б.Л.Б., ЕГН ********** срещу К.А.К., ЕГН ********** иск с
правно основание чл. 108 от ЗС за признаване на установено, че са собственици
на недвижим имот, представляващ апартамент № **, находящ
се в гр. ********, ж.к. „******“, ул. „*********“ № **, бл. **, вх. *, ет. * и
за осъждането му да им предаде владението.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, Р.Т.Б., ЕГН ********** и Б.Л.Б., ЕГН **********, и двамата с адрес ***
да заплатят на К.А.К., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 1 200 лева
разноски за производството.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: