СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и девети март през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 14931 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение
№ 455827
от 23.07.2018 г., постановено по гр.д. № 64340/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 75 състав, са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 415,
ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД, предявени от „Т.С.” ЕАД, против Д.В.Л.
и М. И. Б., че дължат на „Т.С.” ЕАД както
следва Д.В.Л. сумата от 69,83 лв. –
главница, представляваща стойността на потребена и незаплатена топлинна енергия
за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 год. за посочения по-горе недвижим имот и
сумата от 4,97 лв. – лихва за забава от 30.06.2013 год. – 16.12.2014 год. и М. И.
Б. сумата от 628,55 лева- главница, представляваща стойността на потребена и
незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 год. за
посочения по-горе недвижим имот и сумата от 44,77 лв. – лихва за забава от
30.06.2013 год. – 16.12.2014 год., като неоснователни и недоказани.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.” ООД.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ищеца „Т.С.” ЕАД. Във въззивната
жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното
решение. Твърди се, че по делото е установено, че ответниците са потребители на
топлинна енергия за процесния период като собственици на топлоснабдения имот.
В
законоустановения срок ответниците
по жалбата Д.В.Л. и М. И. Б. не са депозирали отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Спорният по делото въпрос се свежда до съществуването
на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на
топлинна енергия. СГС намира, че в тази насока от страна на ищеца по делото не
е било проведено успешно доказване, поради следните съображения:
Установено е по несъмнен начин, че процесният имот е
бил топлофициран, както и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
От приетия по делото като писмено доказателство
Нотариален акт за дарение на недвижим имот № №27, том І, дело №20 от 2010 год.
се установява, че ответниците са собственици на
процесния имот, както и че Г.Б.си е запазил пожизнено правото на
ползване на имота. От представения препис-извлечение от акт за смърт е видно,
че Г.Б.е починал след процесния период. По този начин правото на собственост на
приобретателите върху процесния имот е ограничено от вещното право на ползване
на същия. Собствениците притежават т. нар. "гола собственост" и
докато съществува правото на ползване за трето лице, те не биха могли да
упражняват правомощието да ползват вещта. С оглед на това и на основание чл.
57, ал. 1 ЗС, задължен за разноските за ползването на имота е ползвателят. Отговорността
на собствениците на топлофицирания имот би възникнала от момента на
прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите, уредени в ЗС.
По делото се установява, че вещното право на ползване е прекратено със смъртта
на ползвателя след процесния период.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване. Използването на съюза "или" не дава
възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята
претенция, а отразява възможността лице, различно от собственика, да бъде
потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно титулярът на вещно право
на ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на
топлофицирания имот е учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с
топлофикационното дружество е само вещният ползвател.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
В посоченото Тълкувателно решение е отразена и
принципната възможност клиенти на топлинна енергия за битови нужди да бъдат
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респ. носителя на вещното
право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза
третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна
енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на § 1, т. 2а ДР
ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. По
делото не се твърди и не се установява голите собственици да са сключили
договор за продажба на топлинна енергия с ищцовото дружество, поради което
съдът не може да изведе правен извод ответниците да са придобили качеството
клиенти на топлинна енергия.
Поради изложените мотиви, Софийски градски съд споделя
доводите на първоинстанционния съд, че поради неустановяване ответниците по
делото да имат качеството на потрвебители на топлинна енергия, предявените
искове са неоснователни.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските
При този изход на спора, първоинстанционното
решение разноски за въззивното произовдство следва да се присъдят на
ответниците по въззивната жалба. Същите са направели своевременно искане за
присъждането им и са представили доказателства за заплатено адвокатско
възнаграждение в общ размер на 1200 лв. за един адвокат. Доколкото въззивникът
е възразил за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение Софийски
градски съд намира възражението за основателно. Делото не се отличава с
фактическа и правна сложност, ответниците не са подали отговор на въззивната
жалба и са представлявани в едно единствено съдебно заседание, проведено пред
СГС от един адвокат. Като съобрази изложените съображения и Наредбата за
минимални размери на адвокатските възнаграждения въззивният съд счита, че
следва да присъди на ответниците сумата от 300 лв. за разноски във въззивното
производсвто.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 455827 от
23.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 64340/2016 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Д.В.Л., ЕГН ********** и М. И. Б., ЕГН ********** сумата от 300 лв. (триста лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Б.Б.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.