№___________
гр. Варна_____________2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненският административен съд, ХVІ – ти
състав, в публичното заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет
и първа година в състав:
Административен
съдия: Красимир Кипров
при
секретаря Галина Владимирова, като
разгледа докладваното от
съдия Кипров адм. дело №
2156 на Административен съд - Варна
по описа за 2020 год., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 268 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по жалба на И.К.З. , против решение № 200 от 4.09. 2020 г. на
директора на ТД на НАП – Варна, с което е оставена
без уважение жалбата му срещу
разпореждане изход. № С200003-137-0006699/4.08.2020
г. на старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране” при
ТД на НАП – Варна в частта му, с която е
отказано прекратяване поради изтекла погасителна давност на задълженията по изпълнителен
лист / ИЛ/ № 2226/2008/10.06.2010 г. на
Окръжен съд-Варна и фиш № ОВ1000058186/1.02.2018 г. на Община Варна. С доводи, че вземанията предмет на изпълнителното дело са
погасени по давност, а това по цитираният ИЛ не представлявало публично държавно вземане
по смисъла на чл.162 ,ал.2 от ДОПК, се
иска постановяване на съдебно решение за
прекратяване на изпълнителното производство
и заличаване на оспорените задължения. В съдебно заседание жалбата се
поддържа лично от жалбоподателят З. и с
представената от упълномощения адвокат
Д. П. молба с.д. 1703/2.02.2021 г. ,
включително с искане за присъждане на разноски по делото.
Ответната страна - директорът на ТД на НАП – Варна, чрез представените
от упълномощения юрисконсулт Н. писмени бележки изразява становище за отхвърляне на жалбата като
неоснователна и претендира присъждане на
разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
След преценка на изложените от
страните доводи и събраните по делото доказателства, съдът намира за установено
от фактическа и правна страна следното :
Жалбата е подадена от надлежна страна в 7-дневния срок по чл.268, ал.1 от ДОПК /решението е съобщено на 16.09.2020 г., а
жалбата е подадена на 23.09.2020 г./ и при
наличието на правен интерес от съдебно оспорване, поради което съдът намира
същата за процесуално ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество, съдът намира жалбата за ОСНОВАТЕЛНА.
Изпълнителният лист от 10.06.2010 г. е издаден
въз основа на решение № 1574/3.12.2009 г. по гр. дело № 2226/2008 г. по описа
на ВОС, с което жалбоподателят З. е осъден да заплати на основание чл. 297, ал.1 от ГПК солидарно с Д.К.
Петров държавна такса по сметка на ВОС в
размер на 1007, 14 лв. , представляваща определена по реда на чл.85 от ЗННД нотариална
такса , както и 5 лв. за издаването на ИЛ. Независимо от обстоятелството, че
таксата е определена по реда на чл.85 от ЗННД, след като същата е присъдена в
полза на съда, то противно на изразеното от жалбоподателя становище, същата представлява публично държавно вземане
по смисъла на чл.162, ал.2, т.6 от ДОПК. С обжалваното решение е прието, че
това вземане е било присъединено за събиране по ИД № **********/2005 с разпореждане за присъединяване №
3459/2005/00002 от 15.05.2014 год. В
противоречие с приетото от решаващият
орган, с това
разпореждане е присъединено публичното държавно вземане на ОДМВР- София за глоба в размер на 20 лв. по фиш серия С №
0120195/17.05.2013 г. , като в съдържанието му за подлежащи на изпълнение задължения към момента на издаване на разпореждането , е отбелязано
и вземането по въпросният ИЛ , но без данни кога то е присъединено за събиране по
изпълнителното дело /ИД/. Категорични са установените по делото данни, че
разпореждането за присъединяване от 15.05.2014 г. не е връчвано на
жалбоподателя З. – фактът, че пратката е върната от пощенския оператор с
отбелязване „непотърсено“ е признат в обжалваното
решение и в становището на публичния изпълнител Р Р с изход. №
С20003-180-0003579/1.09.2020 г., като същевременно е и доказан с приложената на л.24 от преписката
обратна разписка. С обжалваното решение е прието, че погасителната давност за събиране на вземането по ИЛ била прекъсната
с изпращането на вземането за събиране ,
с издаването на разпореждането за присъединяване от 15.05.2014 г. , както и с постановление за налагане на обезпечителни
мерки изход. № С180003-022-003271/22.05.2018 год. С постановлението от 22.05.2018 г. е наложен
запор върху банковите сметки на длъжника в ЦКБ за сумата от 1904,01 лв. , като
обжалваното решение и споменатото вече становище на публичния изпълнител не
съдържат данни същото да е връчвано на жалб. З., а и такива доказателства не са
налични в преписката по изпълн. дело. Писмото на ВОС, с което ИЛ е изпратен за събиране на вземането по него от ТД на НАП-Варна
/ получен там на 6.07.2010 г./ , в никой случай не представлява действие по
принудително изпълнение по смисъла на чл.172, ал.2 , изр.1 от ДОПК и същевременно не представлява акт по чл.172,
ал.1 от ДОПК, поради което то не спира и не прекъсва давността. Съгласно
тълкувателно решение № 7/15.04.2021 г. по тълкувателно дело № 8/2019 г. на ОСС
от І и ІІ колегия на ВАС, образуването на изпълн. дело по реда на чл. 220, ал.1
от ДОПК и съобщението по чл.221, ал.1 от ДОПК не
прекъсват давността. В тази връзка, имащото правно действие на образуване на
изпълн. дело разпореждане за
присъединяване също не прекъсва
давността, изключение от което е обаче хипотезата на чл. 217, ал.4 от ДОПК –
присъединеният публичен взискател се ползва от извършените до присъединяването
изпълн. действия. Преди приетото от решаващия орган присъединяване на
15.05.2014 г. е било издадено постановление № 3459/2005/00006 от 13.02.2007 г.,
с което е бил наложен запор върху две МПС на жалбоподателя. Това постановление
е било връчено на жалбоподателя З. и
обжалвано от него по надлежния ред, като жалбата му не е уважена с решение № 70/9.03.2007
г. на изпълн. директор на АДВ. Постановлението
обективира принудително изпълн. действие, което би прекъснало съгласно чл. 217,
ал.4 от ДОПК давността за събиране на вземането по процесният ИЛ, но само ако
разпореждането с което последното е присъединено за събиране е било връчено на
жалбоподателя З., т.е. правният ефект на прекъсването би настъпил от момента на
узнаване от длъжника на присъединяването и то ако към този момент въпросният
изпълн. способ не е изчерпал своето правно действие. Както вече бе посочено,
разпореждането за присъединяване от 15.05.2014 г. на което се е позовал
решаващият орган, не е връчвано на жалб. З., поради което изключението по
чл.217, ал.4 от ДОПК не е налице, съответно това разпореждане не прекъсва давността.
Известно е ,че правния ефект на всички спиращи и прекъсващи давността изпълн.
действия настъпва, когато те бъдат узнати от длъжника и тъй като по делото не е
доказано постановлението за налагане на обезпечителни мерки от 22.05.2018 г. да е връчвано на
длъжника З. / няма данни и за връчване по реда на чл.32 от ДОПК/ , то същото не
спира давността съгласно чл.172, ал.1, т. 5 от ДОПК. При тези обстоятелства,
според които 5 -годишната погасителна давност
по чл.171, ал.1 от ДОПК не е спирана и
не е прекъсвана, същата изтича на 1.01.2015 год. – макар ИЛ да е издаден на
10.06.2010 г. , то при съдържащите се в него данни, че изпълн. основание, т.е.
съдебното решение е с дата 3.12.2009 г. и при
липсата на данни относно различна дата за влизането му в сила, давността тече
от 1.01.2010 г. , тъй като публичното задължение е следвало да се плати през предходната 2009 год. Във връзка с последното и дори да бъде прието,
че задължението е подлежало на плащане
през 2010 г., то 5-годишната погасителна давност по чл.171, ал.1 от ДОПК би изтекла на 1.01. 2016 г. , т.е. преди датата 30.07.2020 г., когато длъжникът З. е отправил до публичния изпълнител възражението
си за изтекла погасителна давност, което е било прието на тази дата с вх. № 34640. Съобразно
тези обстоятелства, правилното приложение на нормата на чл.173, ал.1 от ДОПК предполага отписване на вземането, а обратното постановеното с
разпореждането на публичния изпълнител и потвърждаващото го решение на
директора на ТД на НАП-Варна противоречи на правилното приложение на материалния
закон. С оглед последното, оспореното решение № 200/4.09.2020 г. и разпореждането на публичния изпълнител от
4.08.2020 г. следва да бъдат отменени в частта им касаеща вземането по процесният ИЛ, като преписката се върне на
публичния изпълнител за отписването му и прекратяване на изпълн. производство
по отношение на него.
По отношение на вземането за
наложена глоба с фиш от 1.02.2018 г. е прието с обжалваното решение, че с присъединяването му
за събиране по ИД на 20.12.2018 г.,
приложима била изключващата разпоредба на чл.82, ал.4 от ЗАНН във вр. с чл.82,
ал.3 от ЗАНН, поради което действала общата 10-годишна погасителна давност по чл.171,
ал.2 от ДОПК. Прието е още , че давността
била прекъсната от действието „изпращане за принудително събиране на вземането
и образуване на ИД“ от извършването на което започвала да тече нова двугодишна давност, която на свой ред била прекъсната с
разпореждане за присъединяване № С190003-105-0160474/28.05.2019 г. , за което е
посочено, че било изпратено за връчване на длъжника и се върнало от пощенския
оператор като непотърсено. С оглед последното, решаващият орган е приел, че
разпоредбата на чл.172 от ДОПК следвало да се тълкува в смисъл, че
законодателят е обвързал прекъсването на давността не с действие на длъжника, а
с действие на публичния изпълнител, за
което жалбоподателят неправилно считал, че поражда правно действие от датата на
съобщаването му, т.е. когато публичният изпълнител е проявил активност да
упражни правомощията си, но по независещи от тях причини това не може да се
осъществи, законодателят бил предвидил възможност за прекъсване/спиране на
давността.
Както вече бе посочено, единствено
действията по принудително изпълнение прекъсват погасителната давност, каквото
не представлява действието по изпращането на вземането на събиране от публичния
изпълнител. Съгласно горецитираното тълкувателно решение, действието по образуване
на изпълнителното дело също не прекъсва давността. Що се касае
до разпореждането за присъединяване от 28.05.2019 г., за което органът сам признава,
че не е връчено на длъжника, факт който е установен и от приложената на л.17
/гръб/ от преписката обратна разписка, то неправилно е изразеното в обжалваното
решение становище, че то пораждало правно действие независимо от това дали е
връчено на длъжника по ИД. Невярна е и тезата, че публичният изпълнител бил
проявил в случая активност при упражняване на правомощията му, тъй като по ИД
не са налице данни за предприети от него действия за връчване на разпореждането
по реда на чл.32 от ДОПК. При тези обстоятелства и по същите гореизложени във връзка с вземането по ИЛ съображения на съда, разпореждането
за присъединяване от 28.05.2019 г. и постановлението за налагане на запор от
13.02.2007 г. не прекъсват погасителната давност, а постановление за налагане на обезпечителни
мерки от 22.05.2018 г. не спира давността за публичното вземането по фиш от 1.02.2018 г. , за което в съдебно
заседание са събрани доказателства за липсата на извършено от страна на
длъжника плащане. Давностният срок за събиране на глобата по този фиш е две
годишен съгласно чл.82, ал.1, б. ”а” от ЗАНН, като съгласно чл.82 , ал.2 от ЗАНН
същият започва да тече от датата на която изтича 7-дневния срок за доброволно
плащане по чл.186, ал.7 от З-на за движение по пътищата ЗДвП/ , т.е. от 8.02.
2018 год. – от приложеният на л.33 от съд. дело фиш е видно, че той е издаден
на основание чл.186, ал.1 от ЗДвП и е подписан от нарушителя З.. Абсолютната
погасителна давност по чл.82, ал.3 от ЗАНН за събирането на това вземане е 3
години, преди изтичането на които е образувано изпълнително производство за събиране
на глобата считано от датата на издаване
на разпореждането за присъединяване, т.е. от 28.05.2019 год. Наличието с оглед
последното на основанията за прилагане на дерогацията по разпоредбата на чл.82,
ал.4 от ЗАНН не води безусловно до
действието на общата 10 г. погасителна давност, както това е прието с обжалваното решение – съгласно тълкувателно
решение №2/12.04.2017 г. по т. д. № 3/2016 г.
на ВАС , разпоредбата на чл.82 ,ал.4 от ЗАНН не изключва приложението на
чл.82, ал.2 от ЗАНН, т.е. по отношение на глобите е възможно прекъсване и
подновяване на давностния срок за неограничен брой двугодишни периоди, но ако в
даден двугодишен период не е извършено прекъсващо давността действие, то тя
изтича. В случая не е осъществено прекъсващо или спиращо давността действие, поради което тя е изтекла на
8.02.2020 г. , т.е. преди отправеното на 30.07.2020 г. от длъжника З. възражение
за изтекла погасителна давност. При тези
обстоятелства, правилното приложение на нормата на чл.173, ал.1 от ДОПК предполага
отписване на вземането, а обратно постановеното с разпореждането на публичния
изпълнител и потвърждаващото го решение на директора на ТД
на НАП-Варна противоречи на правилното приложение на материалния закон. С оглед
последното, оспореното решение и разпореждането на публичния изпълнител от
4.08.2020 г. следва да бъдат отменени и в частта им относно вземането по фиш от 1.02.2018 г. , като преписката се
върне на публичния изпълнител за отписването му и прекратяване на
изпълнителното производство по отношение на него.
При този изход от делото, разноски
на ответника не се дължат, а сторените такива от жалбоподателя за заплащане на
държавна такса от 10 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
за осъщественото по договор за правна защита и съдействие от 23.09.2020 г. /
л.13/ процесуално представителство от
адв. Д. П., следва да му бъдат присъдени
на основание пар.2 от ДР на ДОПК във вр.
с чл.143, ал.1 от АПК.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на
И.К.З. решение № 200/ 4. 09. 2020 г. на
директора на ТД на
НАП – Варна и разпореждане № С20003-137-0006699 / 4. 08. 2020
г. на старши публичен изпълнител в
дирекция „Събиране“ при ТД на НАП-Варна в
оспорената част.
ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител за произнасяне съобразно дадените
в мотивите на това решение задължителни указания по тълкуването и прилагането
на закона.
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на И.К.З.
с ЕГН **********
сумата от 310 лв. за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :