Определение по дело №2685/2024 на Административен съд - Пловдив

Производство е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс във вр. чл. 80, ал. 2 от Закона за съдебната власт ЗСВ).

Образувано е по жалба на Р. Д. С. от [населено място], с адрес за призоваване по месторабота в [населено място], ****, сграда на Районен съд – [област], Служба „СИС“, ет. 3, чрез адв. С. М. срещу Заповед № 2900/04.12.2023 г. на административния ръководител на Районен съд – [област], връчена на 19.11.2024 г., като се обжалва т. 7 от същата, с която е постановено на Р. С., в качеството му на държавен съдебен изпълнител към Съдебно изпълнителна служба към Районен съд – [област], да му се изплатят средства за допълнително трудово възнаграждение в по-малък размер, съгласно приложен списък в рамките на утвърдената бюджетна сметка на Районен съд – [област], за 2023 г.

В жалбата се излагат съображения за нищожност на постановената заповед, в частта й по т. 7, както и за неправилност като немотивирана, издадена в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на административнопроизводствените правила.

Съдът е дал ход на делото и е събирал доказателства , като на 11, 03 , 2025г. е обявил делото за решаване.

При така очертания предмет на спора, от фактическа страна съдът съобрази следното:

Обжалваната заповед е издадена от Административния ръководител - П. на Районен съд – [област] на основание чл. 7 и чл. 9 от ПОИСДТВ в изпълнение на решение на Пленума на ВСС по протокол № 34 от заседание, проведено на 23.11.2023 г. С последното Пленумът на ВСС в т. 52.1 е дал съгласие административните ръководители на органите на съдебната власт да упражнят правомощията си на основание чл. 7, във връзка с чл. 9 от ПОИСДТВ като размерът на средствата е в рамките на утвърдените бюджети по § 01-00 „Заплати и възнаграждения на персонала нает по трудови правоотношения“ на ЕБК за 2023 г.

Със заповед № СД-01-722/30.11.2023 г. Министърът на правосъдието на основание чл. 25, ал. 4 от Закона за администрацията и чл. 8 от ПОИСДТВ, във връзка с решение на Пленума на ВСС по протокол № 34 от заседание, проведено на 23.11.2023 г. (https: //[Наименование] /root /f/ upload/41/[Наименование]30_11_2023[интернет адрес]) и в изпълнение на указанията на комисия „Бюджет и финанси“ на ВСС от Протокол № 42/23.11.2023 г., е определил допълнително трудово възнаграждение за постигнати високи резултати на държавните съдебни изпълнители и съдиите по вписвания при районните съдилища в размер на 1,6 от основаната месечна работна заплата, с включено възнаграждение по чл. 276, ал. 2 и чл. 291, ал. 2 от ЗСВ, което да бъде изплатено при наличие на мотивирано предложение от председателя на съответния районен съд и в рамките на утвърдената бюджетна сметка.

С решение на комисия „Бюджет и финанси“ към ВСС по Протокол № 42, от заседание проведено на 23.11.2023 г. (https:// [Наименование]/root /f/ upload/41/[интернет адрес]) на административните ръководители на органите на съдебната власт е указано, че размерът на сумите на платежните нареждания във връзка с решение по т. 52 от протокол № 34/23.11.2023 г. на Пленума на Висшия съдебен съвет, следва да бъде в рамките на до 1,6 от основна заплата /с включено възнаграждение за ранг/.

Според т. 9 от Заповед № 2900/04.12.2023г. на Административния ръководител - П. на Районен съд – [област], съгласно чл. 8 от ПОИСДТВ, е наредено да се изпрати на Министъра на правосъдието предложението на П. на Районен съд – [област], с което определя размерите на сумите за допълнително трудово възнаграждение на държавните съдии изпълнители и на съдии по вписванията, за утвърждаване.

При тази фактическа обстановка, от правна страна съдът съобрази следното:

ПОИСДТВ са приети от ВСС на основание чл. 13 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Наредбата от своя страна е издадена на основание чл. 244, т. 2 и чл. 261 КТ и § 121 от Закона за изменение и допълнение на КТ /ДВ бр. 25 от 2001/. С наредбата се определя брутната заплата която съгласно чл. 3 се състои от основна работна заплата, допълнителни трудови възнаграждения и други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт, или в индивидуален трудов договор. Допълнителните трудови възнаграждения съгласно чл. 6 от Наредбата са определените в наредбата или с друг нормативен акт възнаграждения, които се изплащат задължително и договорените с индивидуален и/или колективен трудов договор възнаграждения, които се изплащат според договорените условия. Съгласно чл. 13 от Наредбата с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда, текущо, за годината или за друг период, промени в условията на труд с временен характер, участие в печалбата и други. В чл. 14 от Наредбата е посочено, че с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата или с индивидуален трудов договор могат да се определят по високи размери на допълнителни трудови възнаграждения определени с наредбата. Така цитирана уредбата характеризира Правилата приети от Пленума на ВСС като такива по чл. 13, а процесното трудово възнаграждение - като допълнително, не задължително, само при определени предпоставки, определени от Пленума на ВСС в условията на оперативна самостоятелност.

Според чл. 2 от ПОИСДТВ, при наличие на финансови средства по § 01-00 "Заплати” по бюджетите на органите на съдебната власт и неизползвани наличности от предходната година по бюджета на съдебната власт, след изплащане на всички задължения, административните ръководители, съдиите, прокурорите, следователите, в т. ч. младши съдии, младши прокурори, младши следователи, наричани за нуждите на тези правила магистрати, съдебните и прокурорски помощници, държавните съдебни изпълнители, съдиите по вписванията, членовете на ВСС, главния инспектор и инспекторите в Инспектората към ВСС, служителите на Националния институт по правосъдие (НИП) и съдебните служители, заети в тези органи, могат да бъдат стимулирани за постигнати резултати.

Нормата на чл. 7 от ПОИСДТВ предвижда размерът на средствата за допълнителни възнаграждения по чл. 3 да се определя от административните ръководители.

Според правилото на чл. 8 от ПОИСДТВ, размерът на допълнително възнаграждение за постигнати резултати на държавните съдебни изпълнители и на съдиите по вписванията се определя от министъра на правосъдието, по предложение на председателя на съответния районен съд.

Така очертаната нормативна уредба налага извода, че предпоставките за изплашване на допълнителни възнаграждения по ПОИСДТВ на държавните съдебни изпълнители и на съдиите по вписванията са: 1) решение на Пленума на ВСС за изразяване на съгласие за упражняване на правомощията по чл. 7 и чл. 9 от ПОИСДТВ за съответната бюджетна година; 2) решение на комисия „Бюджет и финанси“ към ВСС за определяне на размера на средствата за изплащане на допълнителните възнаградения; 3) акт на Министъра на правосъдието за определяне на размера на средствата за изплащане на допълнителни възнаградения; 4) мотивирано предложение на председателя на съответния районен съд до Министъра на правосъдието и 5) изразяване на съгласие от Министъра на правосъдието по мотивираното предложение на председателя на съответния районен съд за изплашване на конкретно допълнително възнаграждение на държавните съдебни изпълнители и на съдиите по вписванията към съответния районния съд.

Така очертаният сложен фактически състав налага извода, че в правомощията на Министъра на правосъдието е поставено формирането на крайното за процедурата волеизявление, от което за съответния съдебен изпълнител пряко ще произтече правото да получи допълнително възнаграждение в конкретен размер.

В случая реализирането на това правомощие е обезпечено с нареждането по т. 9 от Заповед № 2900/04.12.2023г. на П. на Районен съд – [област], предложението му за изплащане на допълнителни възнаграждения на държавните съдии изпълнители в Районен съд – [област] да бъде изпратено за утвърждаване на Министъра на правосъдието.

На обжалване по реда на АПК подлежат, индивидуалните административни актове, общите административни актове и подзаконовите административни актове. За всяка една от посочените категории актове е характерно, че съдържа властническо волеизявление, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси.

Нормата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията въвежда общата клауза за оспорване по съдебен ред на всички административни актове, които засягат съответния правен субект, освен изрично посочените със закон.

От друга страна, съгласно Решение № 21 от 26.10.1995 г. по конституционно дело № 18 от 1995 г. гражданите и юридическите лица могат да обжалват пред съдилищата всички административни актове, включително вътрешнослужебните, които нарушават или застрашават техни права или законни интереси и не са изключени изрично със закон. В решението си КС изрично е посочил, че за да подлежат тези актове на съдебен контрол с тях следва да бъдат застрашени или нарушени права или законни интереси.

Тоест квалификацията на един административен акт като вътрешноведомствен или външен не може да бъде критерий за изключването му от кръга на съдебно обжалваемите актове. Такъв критерий е обстоятелството дали се установява пряка и непосредствена способност на акта да засегне права и законни интереси на съответния правен субект, за да е налице правен интерес от неговото оспорване по съдебен ред /така Тълкувателно решение № 2 от 26.02.2014 г. на ВАС по т. д. № 2/2013 г./.

Този именно принцип е въплътен и в правилото на чл. 21, ал. 5 от АПК, което изключва от кръга на индивидуалните административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове.

Оспорената в настоящото производство т. 7 от Заповед № 2900/04.12.2023г. на П. на Районен съд – [област] се явява именно волеизявление, което е част от производство по издаване на индивидуален административен акт от Министъра на правосъдието. Макар това волеизявление да е изразено във формата на заповед, то има характер на мотивирано предложение до друг орган, извършено в изпълнение на поставени от закона ръководни и организационни функции. Именно в компетентност на органа - адресат на предложението (арг. чл. 8 от ПОИСДТВ), е поставено вземането на крайното за процедурата решение, от което ще възникнат правни последици за жалбоподателя.

По смисъла на чл. 147, ал.1 вр. 159, т. 1 и т. 4 от АПК подлежащият на съдебен контрол административен акт и правният интерес са абсолютни положителни процесуални предпоставки за развитието на съдебното производство.

Настоящата съдебна инстанция счита , че в случая липсва годен индивидуален административен акт, който подлежи на обжалване, предвид неприключилата процедура по утвърждаване на предложението на П. на РС за определяне размера на ДТВ за държавните съдия изпълнители и съдиите по вписванията. По делото няма данни за утвърждаване на предложението с акт на Министъра на правосъдието, който е административният акт за приключване на процедурата. /Определение № 1202 от 12.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 497/2025 г., VI о/.

При липсата на посочените процесуални предпоставки на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК се констатира, че жалбата е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството – прекратено.

Разноски от ответната страна не се претендират, поради което произнасяне в тази насока не се дължи.

Ето защо, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на Р. Д. С. с [ЕГН] с адрес: [населено място], [улица], **** срещу т.7 от Заповед № 2900/04.12.2023 г. на Административния ръководител - П. на Районен съд – [област].

ПРЕКРАТЯВА производството по административно дело № 2685 по описа за 2024 г. на Административен съд - [област].

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния административен съд в седмодневен срок от съобщаването.