РЕШЕНИЕ
№
20.02.2014г.
Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пловдивски Районен съд І граждански състав
На двадесети февруари две хиляди и четиринадесета година
В открито
заседание на двадесет и първи януари 2014г. в следния състав:
Председател:
ДЕСИСЛАВА КАЦАРОВА
Секретар: Величка
Динкова
Като разгледа докладваното от
СЪДИЯТА гражданско дело № 7887 по описа за
2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Обективно
съединени искове с правно основание чл. 225, ал. 3 от Кодекса на труда и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът С.Д.С., ЕГН **********,***, твърди, че съгласно решение по гр.д.№ 269/ 2006г. на Районен съд – гр. Пловдив, било признато
за незаконно уволнението на същия, извършено със заповед № 950/15.12.2005г. на законния представител на
работодателя – Регионално управление “Далекосъобщения” при БТК АД, като бил възстановен на предишната
работа.
Заявява се, че на 08.11.2010 г. ищецът
получил съобщение, че е възстановен на работа и може да я заеме, ако се яви на
работа в двуседмичен срок от получаване на съобщението. В законоустановения
срок на 17.11.2010 г. ищецът подал молба с писмо с обратна разписка до “БТК” АД за
възстановяване на работа. На 19.11.2010г. се явил лично и подал втора молба в
БТК – София за уреждане на трудово – правните отношения, възникнали от
съдебното решение, което било влязло в законна сила. След завръщането си от
гр.София подал ново заявление, адресирано лично до изпълнителния директор за
обстоятелството, че не бил допуснат до него, а бил допуснат единствено до
регистратурата във фоайето на входа на БТК. След около месец получил отговор от
лице, което не може да представлява компанията, като съдържанието на писмото не
кореспондирало със съдебното решение. Заявява, че въпреки усилията си не бил
възстановен на работа.
Претенцията на ищеца обхваща периода от 09.01.2012г. до 09.05.2013г. и е в размер на 6107,04лв.,
след като съдът с предходно решение му присъдил обезщетение за периода 19.11.2010 г. до 08.01.2012 г. заявява, че на 03.04.2013г. получил нотариална покана да се яви на работа.
Издадена била Заповед № РД – 654/ 08.04.2013г., с която била възстановена на
работа на длъжност “м. р.” в Централно управление на БТК АД, при спазване на
всички условия, съществували преди прекратяване на индивидуалното трудово
правоотношение със Заповед № 950/ 15.12.2005г. Заявява, че в заповедта били цитирани
номер на решение и дело, които касаели присъждане на обезщетение за недопускане
на работа, а не решението за възстановяване на работа. Твърди и че трудовият
договор бил сключен с място на работа гр.Пловдив, а работодателят я възстановил
в гр.София, където било централното управление на дружеството, за което не били
поискали съгласието й. Заявява, че в отговор на заповедта с обратна разписка
депозирала заявление, с което възразява срещу заповедта в частта, с която се
променя мястото на работа. Твърди, че до момента не е възстановена на заеманата
преди уволнението длъжност в гр.Пловдив, поради което и претендира обезщетение
за недопускане до работа.
С оглед изложеното от съда се иска да
постанови решение, с което да осъди ответника – БТК АД – гр.София, да заплати на
ищеца обезщетение поради отказа му да го
допусне да заеме
предишната заемана от него длъжност и недопускането му до работа за периода от 09.01.2012 г. до 09.01.2012 г. в размер на 6107,04лв., ведно
със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира разноски.
В законоустановения срок по делото ответникът е депозирал
отговор на исковата молба, като оспорва исковете. Моли съда да ги отхвърли по съображения, подробно изложени в отговора. На първо място твърди, че не той се явява
работодателя, при когото следва да бъде възстановен ищеца на работа, тъй като
РУД - Пловдив бил закрит като работодател без правоприемник. На следващо място
заявява, че ищцата не се явила с готовност да полага труд, а единствено отправяла
писмени заявления в този смисъл до работодателя. Заявява, че работодателят неколкократно я поканвал да започне работа, но тя не
е сторила това. Твърди също така, че сочената дейност, в чиято трудова функция се включва тази на ищеца, е преминала в Алкател-Лусент България ЕООД, поради което и няма как ищцата
да бъде възстановена при ответното дружество. Твърди се също така, че на
02.04.2013г. на ищцата е била връчена нотариална покана, с която тя е поканена
в срок до три работни дни да се яви за започване на работа на адреса на
управление на дружеството работодател, както и че на 08.04.2013г. ищцата се е
явила в БТК АД, срещнала се е с длъжностни лица, от които е получила заповед №
РД-654/08.04.2013г. за възстановяване на работа на длъжността, заемана от нея преди незаконното уволнение. Твърди се, че след като е допусната на работа, вместо да пристъпи към изпълнение на служебните си
задължения, тя си е тръгнала. На следващия ден
изпратила по пощата препоръчано писмо, в
което обяснила, че извършеното възстановяване и допускането й до работа не
отговаряло на нейните очаквания, а именно това да стане в гр. Пловдив. Твърди
се, че БТК АД, чието седалище е в гр. София, няма Поделение в гр. Пловдив, в
което ищцата да бъде възстановена на работа.
С оглед изложеното от съда се иска да
постанови съдебно решение, с което да отхвърли
предявения иск.
Претендират се разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
с оглед доводите на страните, намира за установено следното:
Не се
спори между страните, а и от представения препис от съдебно решение от 14.12.2006 г., постановено по гр.д.№ 269/
2006г. на Районен съд – гр.
Пловдив, І гр. състав, влязло в сила на 25.10.2010г., се установява, че по силата на същото било признато за незаконно уволнението на ищеца, извършено със заповед № 950/15.12.2005 г. на Директора на “Българска
телекомуникационна компания”АД – гр.София, като ищецът бил
възстановен на предишната работа – “м. р.”. От представения препис от
съобщение, изпратено до ищеца от съда, се установява, че ищецът е получил
съобщението по чл.345, ал.1 от Кодекса на труда на 08.11.2010г., с което бил
уведомен, че е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и в
двуседмичен срок от получаване на същото може да се яви при работодателя, за да
я заеме. Твърди и че в срока по чл.345, ал.1 от Кодекса на труда се явил при
работодателя с намерение да престира труд, но не бил допуснат. В тази насока е
представено известие за доставяне, връчено на работодателя на 17.11.2010г.,
както и молба, вх.№ 94 – 6 – 149/ 19.11.2010г., с която същият заявява, че се
явява на работа и моли да му бъдат възложени трудови задължения. От показанията
на св.Е. С. – майка на ищеца, се установи, че на 19.11.2010г. двете отишли в
началото на работния ден в сградата на БТК АД – София, като ищецът бил
подготвил работно облекло и бил готов да престира труд. Не бил допуснат до
изпълнителния директор, нито до друг служител, като бил уведомен, че редът е да
се подаде молба, което наложило да подаде такава с посочения входящ номер. Тези
показания съвпадат с показанията на св.А. С. – служител на ответното дружество,
която потвърди, че ищцата се е явила на тази дата. Св.С. заяви, че при разговор
с ищцата по телефона последната заявила, че иска да работи.
Съдът намира за доказан, при лежаща върху ищеца доказателствена тежест,
фактът, че съобщението, изпратено до служителя по чл.345, ал.1 от Кодекса на
труда, е било връчено на 08.11.2010г. на ищеца. Съгласно разпоредбата на
чл.345, ал.1 от Кодекса на труда при възстановяване на работника или служителя на предишната му работа от
работодателя или от съда той може да я заеме, ако в двуседмичен срок от
получаване на съобщението за възстановяване се яви на работа, освен когато този
срок не бъде спазен по уважителни причини. Следователно, за да се ангажира отговорността на
работодателя за недопускане до работа на явилия се служител, то последният
следва да установи, че се е явил при работодателя в посочения двуседмичен срок
след получаване на съобщението. Срокът за заемане на длъжността изтичал на
22.11.2010г., като ищцата се явила при работодателя за заемане на длъжността на
19.11.2010г., т.е. в законоустановения срок. Ответникът е направил възражение в
насока, че ищецът не е доказал да се е явил при работодателя с готовност да
престира труд, а единствено бил депозирал молба за възстановяване. Съдът не
споделя наведеното възражение. От показанията на всички разпитани свидетели с
категоричност се установи, че ищцата се е явила с готовност да престира труд на
19.11.2010г., но нито била допусната до служители от “Човешки ресурси”, нито до
изпълнителния директор, нито била издадена заповед за възстановяване, нито й
била възложена работа. При лежаща върху работодателя – ответник доказателствена
тежест да установи, че след 08.01.2012г. същият направил необходимото, за да
възстанови ищеца на заеманата преди уволнението длъжност, същият не ангажира
доказателства в тази насока. Съдът не възприема и възражението на ответника, че
в началото на м.февруари 2011г. ищцата била поканена да полага труд, но тя не
се явила. В тази насока се явяват единствено показанията на св.А. С., която
заяви, че се обадила на ищцата в края на м.февруари 2011г. – началото на м.март
2011г., след новото заявление на последната за възстановяване през 2011г., и
във връзка с непотърсено писмо, като предложила на С.С. да се яви в офиса в
гр.София, за да подпише документите и предложение по чл.331 от КТ. Последвал
разговор, в който ищцата заявила, че няма да отиде в София. Сочените показания
се явяват изолирани и неподкрепени от други доказателства, като съдът не ги
възприема и поради служебната зависимост на свидетеля от ответника – неин
работодател. Следва да се подчертае, че възстановяване на работа от страна на
работодателя следва да се извърши с писмена заповед или с фактическото
допускане на работника да изпълнява възложените му трудовите функции.
Обаждането по телефона на служител на дружеството не може да замени
волеизявление на законния представител на работодателя за възстановяване на
работа на уволнения работник и се явява ирелевантно.
Работодателят твърди, че отправил две нотариални покани до ищеца за
явяването му за възстановяване в централното управление на дружеството, като С.
се явила на 08.04.2013г., където й била връчена Заповед № РД-654/08.04.2013г. за възстановяване на
работа на длъжността, заемана от нея преди
незаконното уволнение. Тези факти не се оспорват от ищеца, като те се потвърждават и от
показанията на св.Е. С., св.А. С. и св.С. Д. От приложената заповед /л.21 от
делото/, издадена от законния представител на дружеството, се установява, че С.
е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност “м. – р.” в Централно
управление на БТК АД. Заповедта била връчена лично на С. на 08.04.2013г. Ищцата
получила копие от заповедта, но вписала в същата, че има възражения. От
представения препис от заявление, изпратено до ответното дружество на
09.04.2013г., същата възразила срещу възстановяването й с място на работа
гр.София, като заявила, че мястото на работа преди уволнението, както и където
била възстановена от съда, било в гр.Пловдив. Ищцата твърди, че независимо от заявлението й,
работодателят не я възстановил на заеманата преди уволнението длъжност и след
тази дата, а впоследствие я уволнил.
Работодателят е навел възражение в насока, че предвид закриване на
поделението в гр.Пловдив, той бил в невъзможност да възстанови ищеца в
закритото поделение, поради което и възстановил ищеца на заеманата преди
уволнението длъжност, но в централното управление, където длъжността
съществувала. Съдът възприема наведеното от ответника възражение.
Ищецът не е можел да престира труд в гр.Пловдив предвид закриване на
поделението, като работодателят следвало да определи мястото на работа и
работното място. От друга страна, видно от съдебното решение / предвид
настъпило правоприемство в хода на процеса – решение № 653/ 25.10.10г. по
гр.д.№ 1854/ 2009г., постановено от ВКС по повод касационна жалба по
първоинстанционно дело № 269/ 2006г. на ПРС, І гр.с./ страна по гр.д.№ 269/
2006г. на ПРС, І гр.с., е било не Регионалното управление “Далекосъобщения” –
Пловдив, а “Българска телекомуникационна компания”АД – гр.София, при който
работодател ищцата е била възстановена на работа. В тази насока се явява
неоснователно възражението на ищеца за възстановяване в гр.Пловдив. Не се
възприема възражението, че ищцата следвало да се яви не в административната
сграда, а на работното си място, тъй като от самото писмо, а и от представения
рамков договор за услуги № 26842/ 12.02.2010г. за предоставяне на услуги по
експлоатация на мрежата Аутсорсинг на експлоатация на мрежата между “БТК”АД и
“Алкател – Лусент България” ЕООД – София, се установява, че сочената дейност е
била прехвърлена от “БТК”АД на “Алкател – Лусент България”ЕООД, като трудово –
правните отношения с работниците и служителите били уредени на основание
чл.123а от КТ. В този смисъл ищцата е можела да се яви именно при работодателя
си – “БТК”АД, за да престира труд, като именно той е следвало да посочи и
работното й място и да й възложи работа. Следва да се посочи също така, че
съдът е възстановил ищеца на заеманата преди уволнението длъжност, но не и в
закритото поделение. Трайна и установена
се явява задължителната практика на ВКС в насока, че при закриване на
част от предприятието за работодателя съществува задължение да възстанови
работника на заеманата преди незаконното уволнение длъжност в съществуващото
поделение, а не в закритото такова, тъй като в последното работникът не би могъл
да престира труд, а и съдебното решение не би било изпълнено. Законодателят е възложил
на работодателя задължение да възстанови ефективно уволнения работник на
заеманата преди уволнението длъжност, като при невъзможност да стори това
поради закриване на дейността в определеното населено място, то той следва да
стори това в мястото, където дейността съществува, като в противен случай де
юре съдебното решение не би било изпълнено, тъй като работодателят не би
възложил работа на възстановения работник, тъй като в мястото на работа преди
уволнението фактически дейността е прекратена.
На следващо място, работодателят е направил възражение, че при това явяване
ищецът не е дошъл с готовност да престира труд, тъй като след получаване на
заповедта за възстановяване си е тръгнал. Съдът споделя наведеното от ответника
възражение. Ищецът твърди, а това се потвърждава и от показанията на св.С. –
майка на ищеца, че С.С. била готова да започне работа, но когато видяла
заповедта за възстановяване в гр.София, отказала да работи там. Обстоятелствата
за явяване на ищцата в гр.София, за връчване на заповедта, за отказа да започне
работа и за напускане на сградата се потвърждават и от показанията на св.С. и
св.Д.. При така констатираните факти съдът намира, че ищецът не се е явил на
08.04.2013г. с намерение да престира труд, а единствено за получаване на
заповедта за възстановяване. От разпита на св.С. се констатира, че С. била
уведомена предварително по телефона, че ще бъде възстановена в гр.София поради
закриване на дейността в гр.Пловдив и тя изразила съгласие в тази насока.
Налице е и противоречие с твърденията на ищеца – от една страна, С. заявява, че
е отишла с намерение да работи, поради което се била подготвила с необходимото
работно облекло и инструменти, а от друга – при връчване на заповедта за
възстановяване, си тръгнала. При така установените обстоятелства съдът достига
до извода, че С. не се явила при работодателя, за да започне да изпълнява
фактически възложената й работа, а единствено за получаване на заповедта.
С оглед пълнота ще се разгледа и възражението на ответника, че предвид
прехвърляне на дейността, то не следвало да възстановява ищеца на заеманата
педи уволнението длъжност, а тя следвало да се обърне към “Алкател – Лусент
България”ЕООД – София, който бил новият работодател по смисъла на рамковия
договор за услуги. Съдът намира същото
за неоснователно. Следва да се подчертае, че задължение на работодателя е да
възстанови на заемната преди уволнението длъжност възстановения от съда
служител. Законодателят е създал правна фикция в тези случаи, като трудовото
правоотношение не се счита прекратявано, поради което и след възстановяването
следва правоотношението да бъде уредено
по предвидените в закона способи – вкл. и чрез продължаване на трудовото
правоотношение с новия работодател - “Алкател – Лусент България”ЕООД – София,
по реда на чл.123а от КТ или уволнение поради закриване на част от
предприятието, с изплащане на обезщетение по чл.331 от КТ и др.под. Възстановеният
работник нито има право, нито задължение да иска възстановяване на предишната
работа от трето на трудовото правоотношение лице – нов работодател, нито
последният има задължение да възстановява същия на работа. Съдебното решение не
простира силата на пресъдено нещо по отношение на новия работодател /трето лице
на спора/ в случаите, когато старият такъв не е закрит с правоприемство.
Следователно са налице предвидените в хипотезиса на правната норма на
чл.225, ал.3 от Кодекса на труда предпоставки – уважаване от съда на иск с
правно основание чл.344, ал.1, т.2 от Кодекса на труда, явяване на
възстановения работник в предприятието за заемане на длъжността в двуседмичния
срок от датата на получаване на съобщението по чл.345, ал.1 от Кодекса на труда
и недопускането му до работа от длъжностно лице на работодателя, претърпени
вреди, както и причинна връзка между вредите и недопускането до работа за
периода 09.01.2012г. – 07.04.2013г. Ето защо, съдът намира, че при лежаща върху
ищеца доказателствена тежест, същият доказа при условията на пълно и главно
доказване иска си по основание срещу работодателя си за посочения период. От
приетото заключение на съдебно – счетоводна експертиза, възприето от съда като
обективно, изготвено с необходимите знания и опит и неоспорено от страните, се
установи, че последното получено брутно трудово възнаграждение за пълен работен
месец преди уволнението / м.октомври 2005г./ възлиза на 381,69лв., като за посочения
период 09.01.2012г. – 07.04.2013г. обезщетението възлиза на 5700,72лв./ за 14
месеца за периода 09.01.2012г. – 09.03.2013г., и за 29дни за периода
10.03.2013г. до 07.04.2013г./. За разликата до пълния предявен размер и за
периода 08.04.2013г. – 09.05.2013г. искът ще се отхвърли като неоснователен,
тъй като не се установи ищецът да се е явил за започване на работа, като
длъжностни лица при работодателя да не са го допуснали да престира труд, а
напротив – установи се, че работодателят го е възстановил на заеманата преди
уволнението длъжност, но работникът не започнал да изпълнява възложената му
трудова функция, а напуснал мястото на работа.
Присъденото обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ за посочения период ще се
присъди наред със законната лихва от датата на предявяване на исковете до
окончателното изплащане на сумата.
Ищецът претендира заплащане на разноски,
като от приложения договор за правна защита и съдействие се установява, че
същият е заплатил сумата от 800лв. – адвокатско възнаграждение. Съразмерно на
уважената част от исковете на същия ще се присъди сумата от 746,77лв.Ответната
страна претендира разноски, но липсват доказателства за направени такива,
поради което и разноски не следва да бъдат присъждани.
Предвид изхода на делото
осъденият ответник следва да заплати по сметка на ВСС сумата от 228,03лв. –
държавна такса за уважените искове, 5 лв. – за издадено на ищеца съдебно
удостоверение, както и 60лв. – разноски за съдебно – счетоводна експертиза.
Мотивиран
от гореизложеното, съдът
РЕШИ
ОСЪЖДА “Българска телекомуникационна
компания”АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.”Цариградско
шосе” № 115и, представлявано от Б. Ж. Л. М., да заплати на С.Д.С., ЕГН **********,***,
сумата от 5700,72лв./пет хиляди и седемстотин
лева и 72ст./, представляваща обезщетение по чл.225, ал.3 от Кодекса на труда
за недопускане на ищеца да заеме предишната длъжност “М. р.”, на която е бил
възстановен със съдебно решение от 14.12.2006 г., постановено по гр.д.№ 269/
2006г. на Районен съд – гр.
Пловдив, І гр. състав, за периода 09.01.2012г. до 07.04.2013г., ведно
със законната лихва от завеждане на исковата молба – 10.05.2013г., до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 746,77лв./седемстотин четиридесет и шест лева и 77ст./ - разноски,
като за разликата над уважения до пълния предявен размер от 6107,04лв. и за
периода 08.04.2013г. – 09.05.2013г. ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен.
ОСЪЖДА “Българска
телекомуникационна компания”АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.”Цариградско шосе” № 115и, представлявано от Б. Ж. Л.
М., да заплати по сметка на ПРС, в полза на бюджета на съдебната власт сумата
от 233,03лв./двеста тридесет и три лева
и 3ст./ - държавна такса, както и сумата от 60лв./шестдесет лева/ - разноски за съдебно – счетоводна експертиза.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – гр.Пловдив, в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала.
АД