РЕШЕНИЕ
№ 96
гр. К., 27.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Пламен Ал. Александров
Членове:Кирил М. Димов
Невена К. Калинова
при участието на секретаря Елина П. Урумова
като разгледа докладваното от Невена К. Калинова Въззивно гражданско
дело № 20235100500116 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение N 109/21.03.2023 г., постановено по гр. д. N 1267/2022 г. по описа на
Районен съд – К., е признато за установено по отношение на М. Р. Н. от гр.К./в
качеството му на кредитополучател/, съществуването на вземания на „П.И.Б“ АД, с
ЕИК *********, гр.С., произхождащи от неизпълнение по Договор за банков кредит N
*****-*-******, сключен на **.**.**** г. с погасителен план Приложение N 1 към него
и Договор за поръчителство от **.**.**** г., както следва: 9 524.01 евро - главница,
ведно със законната лихва, считано от 13.05.2022 г. - датата на постъпване на
заявлението по чл. 417 от ГПК в съда до окончателното й изплащане и 1 325.18 евро -
договорна лихва за периода от 13.05.2019 г. до 22.04.2022 г. включително, за които
вземания е издадена Заповед N 253 за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК от 22.05.2022 г. по ч. гр. д. N 605/2022 г., по описа на РС-
К.. Със същото решение са отхвърлени предявените от „П.И.Б.“ АД, с ЕИК *********,
гр. С., против М. Р. Н. от гр.К. искове за признаване на установено съществуването на
парични вземания, произхождащи от неизпълнение по Договор за банков кредит N
*****-*-******, сключен на **.**.**** г. с погасителен план Приложение N 1 към него
и Договор за поръчителство от **.**.**** г., както следва: 148.60 евро - обезщетение
за забава за просрочени плащания /лихва за просрочие/, дължима на основание т. 10 от
1
Договора за кредит за периода от 13.05.2019 г. до 12.03.2020 г. включително; 1 332.51
евро - обезщетение за забава за просрочени плащания /наказателна лихва/ за периода
от 14.05.2020 г. до 12.05.2022 г. включително, за които е издадена Заповед N 253 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
22.05.2022 г. по ч. гр. д. N 605/2022 г. по описа на РС-К.. С решението е оставена без
разглеждане претенцията и е прекратено като недопустимо производството в частта за
разликата над първоначално заявения размер на претенция от 1 332.51 евро -
обезщетението за забава на просрочени плащания /наказателна лихва/ за периода от
14.05.2020 г. до 12.05.2022 г. вкл., дължима на основание т. 10 от Договора за кредит до
увеличения размер на иска от 1 685.35 евро, както и в тежест на страните са възложени
разноски, като М. Р. Н. е осъден да заплати на „П.И.Б.“АД сумата 905.88 лв. разноски
в исковото производство и сумата 785.84 лв. разноски в заповедното производство по
ч.гр.д. N 605/2022 г. по описа на РС-К., съразмерно на уважената част от исковете, a
„П.И.Б.“АД е осъдена да заплати на М. Р. Н. сумата 222.10 лв. разноски в исковото
производство и сумата 28.92 лв. разноски в заповедното производство по ч.гр.д. N
605/2022 г. по описа на РС-К., съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът по исковете
“П.И.Б.“ АД гр.С., който чрез представител по пълномощие го обжалва в частта, с
която предявеният от въззивника иск по чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на
вземане за обезщетения за забава за просрочени плащания, дължими на основание т.10
от договор за банков кредит от **.**.****г., е отхвърлен за сумата 148.60 евро за
периода от 13.05.2019г. до 12.03.2020г. включ., след допуснато при съществено
нарушение на съдопроизводствените правила изменение чрез намаление на
първоначално претендирания размер от 481.85 евро, както и е отхвърлен за сумата 1
332.51 евро за периода от 14.05.2020г. до 12.05.2022г. включ.. Искането на въззивника
е в така посочените части решението да се отмени и вместо това да се постанови
решение за установяване в негова полза като кредитодател и срещу въззиваемия М. Р.
Н. като кредитополучател на вземанията за обезщетения за забава за просрочени
плащания за сумата 481.85 евро за периода от 13.05.2019г. до 12.03.2020г. включ. и за
сумата 1 332.51 евро за периода от 14.05.2020г. до 12.05.2022г. включ., дължими на
основание т.10 от договора за банков кредит от **.**.****г. или при условията на
евентуалност същите се установят съответно в размер на законната лихва от 319.64
евро и 354.19 евро на основание т.10 от договора за банков кредит от
18.04.2022г..Прави се и искане за разноски по списък, който ще бъде представен.
Решението на РС – К., в горепосочените му части, се обжалва изцяло като
неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и нарушение на материалния закон, с оплакване, че съдът не е отчел, че
уговорената лихва за забава с т.10 от договора за банков кредит по своята същност е
неустойка за забава и като такава, при прилагане на критериите, посочени в ТР N 1 от
2
15.06.2010 г. по тълк.дело N 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не е нищожна и за да
отхвърли иска за обезщетенията за забава съдът в мотивите на обжалваното решение е
приел, че уговорената в т.10 от договора за банков кредит наказателна лихва/договорен
лихвен процент плюс надбавка в размер на законната лихва/ е нищожна, защото
противоречи на императивните норми на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на законна лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, но без да е изпълнил задължението си да информира
страните преди устните състезания, че ще разгледа въпроса за нищожността /когато тя
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства/ и да докладва
това на основание чл.146, ал.1, т.2 и 5 от ГПК, по който въпрос е постановено ТР N 1
от 27.04.2022 г. по тълк.дело N 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Наред с това, при
прилагане на чл.33, ал.2 от ЗПК първоинстанционният съд е следвало не да отхвърли
изцяло иска за вземанията за обезщетения за забава за просрочени плащания, а да
приложи повелителната норма в съответствие с правилото на чл.26, ал.4 от ЗЗД, като
приеме, че клаузата на т.10 от договора за банков кредит е действителна в частта, с
която уговорената наказателна лихва не надхвърля размера на законната лихва и
кредитополучателят дължи наказателна лихва в размер на законната лихва. В тази
връзка, с въззивната жалба се прави искане за допускане на съдебно -счетоводна
експертиза, която да изчисли дължимия размер на законната лихва по т.10 от договора
за банков кредит за периодите от 13.05.2019г. до 12.03.2020г. включ. и от 14.05.2020г.
до 12.05.2022г. включ. Изложени са оплаквания за съществено нарушение на
съдопроизводствените правила относно допуснато изменение на иска за вземанията за
обезщетения за просрочени задължения чрез намаляването и увеличаването на размера
им, като с второто от тях съдът не се е съобразил, приемайки в мотивите на решението,
че допуснатото увеличение е недопустимо, без преди това да информира страните,
накърнявайки така правото им на защита.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия М. Р. Н., чрез представител по пълномощие, с който жалбата се оспорва, с
искане решението на РС-К., в обжалваните му части, да се потвърди.
В съдебно заседание въззивникът „П.И.Б.“ АД, гр.С., не се представлява,
поддържа въззивната жалба по съображенията, изложени в същата със становище на
представител по пълномощие, с приложен списък на разноски.
В съдебно заседание въззиваемият М. Р. Н. чрез представител по пълномощие
оспорва въззивната жалба, с искане обжалваното решение да бъде потвърдено и да му
се присъдят разноски.
Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно
чл. 269 ГПК, приема за установено следното:
3
Въззивната жалба е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването и
като допустима следва да се разгледа по същество.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение, въззивният съд
констатира, че същото е валидно и допустимо.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба,
подадена от ищеца „П.И.Б.“ АД, гр.С., с която срещу ответника М. Р. Н. са предявени
обективно кумулативно съединени установителни искове по чл. 422, ал. 1, във вр. с чл.
415, ал. 1, т. 1 от ГПК за парични вземания за главница, договорна лихва и
обезщетения за забава, произтичащи от неизпълнение по Договор за банков кредит N
*****-*-******, сключен на **.**.**** г. с погасителен план Приложение N 1 към него
и Договор за поръчителство от **.**.**** г., за които е издадена в полза на кредитора
„П.И.Б.“ АД, гр.С., Заповед N 253 за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК от 22.05.2022 г. по ч. гр. д. N 605/2022 г. по описа на РС-К.,
възразена от длъжника М. Р. Н.. Постановеното по делото от първоинстанционния съд
решение по спора в частта относно признатите за съществуващи парични вземания за
главница и договорна лихва не е обжалваното от страните и е влязло в сила. Спорът е
висящ относно дължимостта на претендираните от кредитора обезщетения за забава за
просрочени плащания, уговорени с клаузата на т.10 от договора за банков кредит от
**.**.****г., за които настоящият съд обяви на страните по делото, че ще разгледа
въпроса за нищожността на клаузата относно съдържанието на уговорената лихва за
забава, с оглед приложението на относимата императивна правна норма на чл.33, ал.2,
вр. ал.1 от ЗПК, в съответствие с приетото с ТР N 1 от 27.04.2022 г. по тълк.дело N
1/2020г. на ОСГТК на ВКС, на основание чл.7, ал.3 от ГПК и при съобразяване на
указанията, дадени в т.2 на ТР N 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело N 1/2013г. на ОСГТК
на ВКС.
В т.4 /раздел II/ от договора за банков кредит от 18.04.2012г. е постигнато
съгласие, че за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна
лихва в размер на базовия лихвен процент на Банката за евро, увеличен с надбавка от
8.51 пункта и към датата на сключване на договора БЛП на Банката за евро е 7.99 %.
Клаузата на т.10 /раздел II/ от договора за банков кредит от **.**.****г. предвижда, че
плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по
разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и
олихвяват с договорения в раздел II, т.4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в
размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната
вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден.При наличие на
просрочени плащания, Банката има право да обяви кредитът за предсрочно изискуем
или да увеличи размера на лихвения процент по кредита, включително надбавката
Съгласно чл.33, ал.1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право
4
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а съгласно чл.33,
ал.2 от ЗПК когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Нормата е
императивна и основното правило, а и акцесорното правило, предвиждащо
едностранно увеличение на лихвата от банката, в клаузата на т.10 от договора за
банков кредит от **.**.****г., че просрочените плащания се олихвяват с договорения в
т.4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от
деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, я нарушават. По смисъла на
чл.33, ал.2, вр. ал.1 от ЗПК при просрочие потребителят дължи на кредитора
обезщетение за забава в размер на законната лихва, при което клаузата е нищожна.
Няма законова забрана върху просрочена главница и върху просрочена
възнаградителна лихва да се търси обезщетение за забава, което по потребителските
кредити е законово установено в размер не по-голям от законната лихва/чл.19, ал.2 от
ЗПК отм. и чл.33, ал.2 от действащия ЗПК/. Уговорката в договора за наказателна лихва
не е индивидуално определена и същата незаконно вменява задължение на
кредитополучателя да плаща възнаградителна лихва върху просрочена
възнаградителна лихва, в т.ч. увеличена с наказателна надбавка, което е прикрита
форма на анатоцизъм, допустим само при сделки между търговци/чл.294, ал.2 от ТЗ/ и
забранен тогава, когато потребител на услугата по търговска сделка е физическо лице.
Според чл. 10 ал.3 от ЗЗД, олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите
на БНБ. Т.е. съгласно закона уговарянето на лихва върху лихва е допустимо, но при
условията и реда, определени с наредби на БНБ. БНБ не е приела посочените в чл. 10
ал.3 от ЗЗД наредби и липсва нормативна рамка за допустимия ред и условия за
анатоцизъм при кредитополучатели физически лица. Следователно същият няма
нормативно съдържание, прилагането му е недопустимо и няма законово основание за
постигане на съглашение за олихвяване на изтекли лихви/ Решение N 706/19.07.2004 г.
по д. N 1922/2003 г., ІІ т.о. на ВКС, Определение N 826 от 27.10.2016 г. на ВКС по т. д.
N 498/2016 г., I т. о., ТК/. Няма никакво значение и претендирането на тази лихва като
обезщетение за забава, тъй като от значение е съдържанието на задължението, а не
неговото наименование, и в случая е налице уговорка за олихвяване на изтекли лихви,
увеличаваща необосновано цената на услугата, в противоречие със закона, който
допуска олихвяване на забавата със законна лихва, определена по размер съгласно чл.1
от Постановление N 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения. Поради това клаузата на т.10 от процесния
договор за банков кредит е неравноправна съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП – не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на страните, което следва пряко от законоустановения размер на
обезщетението за забава по потребителски договори със ЗПК, транспониращ
потребителската защита по Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в
5
потребителските договори.
Първоначално предявеният иск за обезщетение за забава е за два периода на
забава на неплатената главница – за периода от 13.05.2019г. до 12.03.2020г. в размер на
481.85 евро, допустимо намален от ищеца до размер от 148.60 евро, което изменение
правилно е допуснато от съда на основание чл.214, ал.1 от ГПК, както и за периода от
14.05.2020г. до 12.05.2022г. в размер на 1 332.51 евро, недопустимо заявен за
изменение от ищеца чрез увеличението до размер от 1 685.35 евро, тъй като
предявеният иск е установителен по чл.422, ал.1 от ГПК за съществуване на вземане по
издадена заповед за изпълнение и правилата за изменение на размера на иска чрез
неговото увеличение не намират приложение/ мотиви към т.11б на ТР N 4 от
18.06.2014 г. по тълк.дело N 4/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Поради това и недопустимо
съдът на основание чл.214, ал.1 от ГПК е допуснал това увеличение, но по което
правилно в решението си не се е произнесъл по същество и е оставил същото без
разглеждане, в частта за разликата над първоначално заявения размер на претенция от
1 332.51 евро - обезщетението за забава на просрочени плащания /наказателна лихва/
за периода от 14.05.2020 г. до 12.05.2022 г. вкл., дължима на основание т. 10 от
Договора за кредит, до увеличения размер на иска от 1 685.35 евро, като е прекратил
производството по делото в тази му част. По недопустимото изменение съдът не дължи
произнасяне и начинът по който е процедирал първоинстанционият съд е в
съответствие с правилата на ГПК, че съдът се произнася по същество само по
допустимо заявените претенции с оглед принципа на диспозитивното начало в чл.6 от
ГПК и този на служебното начало в чл.7, ал.1 изр.1-во от ГПК, че съдът следи за
допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, при
което на основание чл.253 от ГПК може сам да оттегли определението, с което
недопустимо е допуснал изменение на иска чрез увеличението му. В тази част
решението му има характер на определение, преграждащо по-нататъшното развитие на
делото, което не е обжалвано от страните и е влязло в сила, при което от значение е
дали за посочените два периода се дължи обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху просрочената за тези периоди главница в размерите, в които
обезщетението е заявено под формата на уговорената с договора за банков кредит
лихва по т.10, претендирана като наказателна лихва до размерите, до които се е
произнесъл първоинстанционния съд, които за тези два периода съгласно неоспореното
заключение на вещото лице по поставената пред въззивната инстанция допълнителна
задача на допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза и
изслушването на вещото лице в съдебно заседание възлизат на 56.77 евро за периода
от 13.05.2019г. до 12.03.2020г. включ. и на 619.77 евро за периода от 14.05.2020г. до
12.05.2022г.
По този въпрос следва да се съобрази даденото от Върховния касационен съд
разрешение с Решение N 76/22.07.2020г. по т.д. N 1011 по описа за 2019г., ТК, Първо
6
отделение, на въпроса „Относно възможността нищожна клауза от потребителски
договор да бъде заместена с повелителна норма от националното право“, в т.ч. и с
оглед практиката на СЕС, обективирана в решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело
Banco Espanol de Credito и решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA
срещу Jesus Gutierrez Garcia. С посоченото решение ВКС приема следното:
С §13а от ДР на Закона за защита на потребителите са въведени разпоредбите на
описаните директиви, вкл. на Директива 93/13/ЕИО на съвета от 5 април 1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, Директива 2011/83/ЕС
на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011г. относно правата на
потребителите и за изменение на предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП
и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел
защита на интересите на потребителите. Решенията на Съда на Европейските
общности /СЕС/ с предмет тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз
или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е
задължително за всички съдилища в страната.
С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу
Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива
2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на
нарушения с цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС постановява,
че не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на
националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор
между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени
съдържанието на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA срещу
Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от текста на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните съдилища
са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат
задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им.
Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно
нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази
договорът.
С оглед на тези задължителни за българския съд разрешения, ВКС приема, че
нищожна клауза в потребителни договор за кредит не може да се замести с
повелителните правила на закона, т.е. наказателната лихва да се намали до размер на
законната лихва съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД, защото това ще е в противоречие със
7
задължителната практика на СЕС, съгласно която неравноправната клауза е нищожна и
няма задължителна сила за потребителя, поради което не следва да се прилага в
отношенията между страните.
Поради това и претенцията на банката по исковете за обезщетения за забава за
просрочени плащания/наказателна лихва/ по т.10 от договора за банков кредит от
**.**.****г. за установяване съществуването на вземания от 148.60 евро за периода от
13.05.2019г. до 12.03.2020г. включ. и от 1 332.51 евро за периода от 14.05.2020г. до
12.05.2022г., са изцяло неоснователни и подлежат на отхвърляне. Като е стигнал до
същите изводи, първоинстанционният съд е постановил решение в съответствие с
материалния закон, което като правилно следва да се потвърди.
При този изход на делото, в приложение на чл.78, ал.1 от ГПК въззивникът няма
право на разноски за тази инстанция и в негова тежест са направените от въззиваемия
разноски за адвокатско възнаграждение от 650 лв., при неоснователност на
възражението на въззивника по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на уговореното от
въззиваемия адвокатско възнаграждение, което е съответно на нормативно
предвидения в чл.7, ал.2 т.2 от Наредба N 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения размер.
При тези мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение N 109/21.03.2023 г., постановено по гр. д. N
1267/2022 г. по описа на Районен съд – К., в частта, с която са отхвърлени предявените
от„П.И.Б.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С., район М.,
бул.Ц.Ш. N *** *, искове за признаване на установено съществуването на парични
вземания, произхождащи от неизпълнение по Договор за банков кредит * *****-*-
******, сключен на **.**.**** г. с погасителен план Приложение N 1 към него и
Договор за поръчителство от **.**.**** г., както следва: 148.60 евро - обезщетение за
забава за просрочени плащания /лихва за просрочие/, дължима на основание т. 10 от
Договора за кредит за периода от 13.05.2019 г. до 12.03.2020 г. включително; и 1 332.51
евро - обезщетение за забава за просрочени плащания /наказателна лихва/ за периода
от 14.05.2020 г. до 12.05.2022 г. включително, за които е издадена Заповед N 253 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
22.05.2022 г. по ч. гр. д. N 605/2022 г. по описа на РС-К..
ОСЪЖДА „П.И.Б.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. С., район М., бул.Ц.Ш. N *** *, да заплати на М. Р. Н. с ЕГН **********, от гр.К.,
ул.З. N *, вх.*, ет.*, ап.**, сумата 650 лв., представляваща разноски по делото.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9