О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
гр.Враца, 11.05.2018г.
Районен съд - Враца, ІХ граждански
състав в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
Председател:
Калин Тодоров
като разгледа докладваното от съдия Тодоров гражданско
дело № 5802 по описа на съда за 2017г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по иск за развод с правно основание чл. 49 от СК, предявен от И.И.Ц.
с постоянен адрес *** срещу Л.Ц. с постоянен адрес ***, ********.
В исковата молба ищецът И.И.Ц.
твърди, че с ответницата Л.Ц. са сключили граждански брак на 19.12.2014 година
в гр. София и са заживели и още живеят в ******** на адрес гр. ********, на
който адрес се води и семейното им жилище и на който ответницата е регистрирана
в местната община. Същият адрес ищецът посочва и за призоваване на ответницата.
С молба от 15.01.2017г. по делото е представено пълномощно, с което ищецът е
упълномощил адв. Н.П. от САК да го представлява по настоящото дело.
С отговора на исковата молба, в
срока по чл.131 от ГПК, ответницата Л.Ц., чрез пълномощника си адв. М.З. от САК
с посочен съдебен адрес ***, е направила възражение за неподсъдност на делото и
за международна некомпетентност на българския съд като се позовава на
разпоредбите на чл. 105 и чл.107, ал.1 ГПК и чл.3, т.1, б. "а" от
Регламент № 2201 от 27.11.2003г. на ЕО. Твърди, че постоянният й адрес, както и
обичайното местопребиваване на нея и на ищеца (вкл. в настоящия момент) е в ********,
********, а постоянният (служебен) адрес на пълномощника й в България е гр.
София, ********Поддържа, че ищецът няма обичайно местопребиваване в България,
както и че не е живял в страната поне една година непосредствено преди
предявяването на иска и че същият сочи като адрес за съобщения и призовки гр.
София, ********. Моли съда да прекрати производството по делото пред Районен
съд - гр. Враца и да препрати същото за разглеждане пред Районен съд - гр.
Антверпен (********) или - в случай на преценка, че това не е в компетентността
му - да препрати същото за разглеждане пред Районен съд - гр. София - по постоянния
(служебния) адрес на пълномощника й по делото (адв. М.А.З.). Към отговора е
приложено заверено копие от личната карта на ответницата Л.Ц..
В становище от 30.04.2018г.
ищецът И.И.Ц. не възразява делото да бъде преместено за разглеждане пред
компетентния съд в района на град София, поради това, че настоящият адрес на
кантората на пълномощника му и на процесуалния представител на ответника е в
град София. Счита възражението на ответника за международна неподведомственост
на спора на българския съд за неоснователно, тъй като е български гражданин и бракът
между него и ответницата е сключен в Република България. Твърди, че по силата
на чл. 3, б. ”б” от Регламент 2201/2003 г. на Съвета на Европа българският съд
е компетентен да се произнесе по предявения иск за развод. Моли съда да остави без
уважение искането на ответницата за прекратяване на делото пред българския съд
и изпращането му по компетентност на компетентния съд в Б..
След като обсъди данните по
делото във връзка с изтъкнатите от страните доводи, настоящият съдебен състав
приема следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на И.И.Ц. срещу Л.Ц.,
с която се иска на основание чл. 49 от СК да бъде прекратен сключеният между
тях граждански брак, поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство без
произнасяне по въпроса за вината, а също така и да бъде постановено след
прекратяването на брака ответницата да носи предбрачното си фамилно име К..
Страните нямат деца от брака си, поради което с брачния иск не са предявени
искове за упражняване на родителски права, личните отношения и издръжката на
децата, съгласно чл.322, ал.2 от ГПК.
Към исковата молба е приложен дубликат на
удостоверение за сключен граждански брак от 15.08.2017г. на община ********, от
който се установява, че страните са съпрузи, сключили граждански брак с акт №
3204 от 19.12.2014 г. на община ********.
От служебно направената справка
за адресната регистрация на страните, изготвена по реда на Наредба №
14/18.11.2009г. от НБД „Население”, се установи, че ищеца И.И.Ц. е с постоянен
и настоящ адрес ***, а за ответницата Л.Ц. в НБД „Население” няма данни.
Установи се също от приложеното фотокопие на лична карта № ********Л.Ц., че
същата е украинска гражданка и има постоянен адрес в гр. Антверпен, ********. От
съвпадащите изявления на страните в исковата молба и в отговора на същата се
установява, че страните живеят в Б. на адрес гр. ********, на който адрес се
води и семейното им жилище и на който ответницата е регистрирана в местната
община.
При така установеното от
фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните изводи:
При направени от ответника възражение за липса на
материална правораздавателна компетентност на българския съд и възражение за
местна подсъдност по начин и в срок, визирани с разпоредбата на чл. 119, ал.3
от ГПК, какъвто е настоящият казус, сезираният съд е длъжен да провери първо международната
компетентност на българския съд, и в случай, че делото е подсъдно на български
съд - да провери местната компетентност на сезирания съд с оглед вътрешното
право.
За своята международна компетентност българският граждански съд следи
служебно, независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на
ЕС, от двустранен договор със страна-нечленка на ЕС, от международна конвенция,
приета от Република България, или от КМЧП.
От изложените от страните обстоятелства и
представените от тях доказателства е видно, че се касае за правен спор относно
частноправни отношения с международен елемент - факта на сключен граждански
брак между български гражданин и гражданин на друга държава (У.) и на трайното
пребиваване на страните в чужда държава - член на ЕС (********).
Относно приложимият акт,
определящ компетентността на съда, който да разгледа спора за прекратяване на
брака с развод, следва да се вземе предвид Решение на Съда на Европейските
общности от 29.11.2007 г. по дело С-68/07 (Kerstin Sundelind Lopez срещу Miguel
Enrique Lopez Lizazo) по (Преюдициално запитване, отправено от Hogsta
domstolen), в което е посочено, че Регламент (ЕО) № 2201/2003г. на Съвета от
27.11.2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни
решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, трябва да
се прилага и за граждани на трети държави, които се намират в достатъчно тясна
връзка с територията на една от държавите-членки, в съответствие с предвидените
в регламента критерии за компетентност. Последните се основават на принципа, че
трябва да съществува действителна връзка между заинтересованото лице и
държавата-членка, която упражнява компетентността.
Посоченият регламент предвижда
различни компетентности на съдилищата на държавите-членки по делата за развод.
Общият текст, определящ
международната компетентност, е чл. 3, който използва за критерий обичайното
местопребиваване на съпрузите - ал. 1, б. "а", а б. "б"
предвижда компетентност на съд на държава-членка, чиито граждани са двамата
съпрузи. Освен общата компетентност, е уредена и изключителна компетентност по
чл. чл. 3, 4 и 5 - според чл. 6 на Регламента когато ответникът има обичайно местопребиваване
на територията на държава-членка, или е гражданин на държава-членка, искът за
развод може да се предяви в друга държава-членка само в съответствие с чл. чл.
3, 4 и 5. В случаите, които не попадат в обхвата на чл. чл. 3, 4 и 5,
международната компетентност се определя във всяка държава-членка съобразно
нейното законодателство - чл. 7, ал. 1 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г.,
уреждащ субсидиарната компетентност.
Изхождайки от така уредените критерии за
компетентност съобразно тълкуването, дадено с посоченото решение на Съда на
Европейските общности, настоящият състав намира, че в разглеждания случай отношенията
относно компетентния съд, който да разгледа спора относно прекратяването на
брака, се уреждат от Регламент (ЕО) № 2201/2003г. на Съвета от 27.11.2003г.
След като ответницата е лице, което е свързано с държава-членка на Европейския
съюз чрез предвидения в Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. критерии за компетентност
"обичайно местопребиваване", то е налице връзка между конкретното
частноправно отношение и общностното право. Следователно брачното
правоотношение попада в сферата на действие на правото на Европейския съюз,
част от което е Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. Регламентът, като част от
общностното право на Европейския съюз, в България, като адресат на европейските
норми, има пряко приложение и приоритет пред вътрешното право. В този смисъл
нормите му относно компетентността са задължителни и изключват приложението на
ГПК и КМЧП в идентичните сфери на правно регулиране от българския съд, като последният
е длъжен да зачете върховенството на уредбата на материята на регламента над
вътрешното право и да приложи общностното право, дори в случаите, уредени с
норми от вътрешния правов ред /в този смисъл Определение № 446/20.12.2013 г. по
ч.гр.д. № 5742/2013 г. на ВКС, II г.о. и Определение № 554/29.10.2012 г. по
ч.гр.д. № 314/2012 г. по описа на ВКС, І г.о./.
В нормата на чл. 3, в
своята ал. 1, б."а" от Регламент № 2201/03 г., са предвидени
множество алтернативни компетентности с основен критерий обичайното местопребиваване
на съпрузите, като е спазена и традицията относно международната компетентност
по брачните дела - държавата, чиито граждани са и двамата съпрузи /чл. 3, ал.
1, б. "б"/. Текста на Регламента не установява някаква йерархия в
основанията за компетентност и в този смисъл е възможно да съществуват
успоредно няколко компетентни юрисдикции /съдилища/. Възприемане на обратното
становище би попречило на страните в процеса да направят свободно избор на съд
който да разгледа спора им, респективно това би довело до нарушаване основното
право за свободно движение на хора.
Съгласно тази норма компетентни да разглеждат
дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака,
са съдилищата на държавата-членка, а) на чиято територия: съпрузите имат
обичайно местопребиваване, или съпрузите са имали последното обичайно
местопребиваване, ако един от тях все още живее там, или ответникът има
обичайно местопребиваване, или в случай на обща искова молба и единият от
съпрузите има обичайно местопребиваване, или ищецът има обичайно
местопребиваване, ако той е живял там поне една година непосредствено преди
предявяването на иска, или ищецът има обичайно местопребиваване, ако е живял
там поне шест месеца непосредствено преди предявяването на иска и е гражданин
на въпросната държава-членка или, ако се отнася до Обединеното кралство или
Ирландия, има „domicile“ там; б) чиито граждани са двамата съпрузи, или ако се
отнася до Обединеното кралство или Ирландия, където те имат „domicile“.
В настоящият случай обаче нито един от изброените
в тази норма критерии не сочи българският съд като компетентен да разгледа
делото за развод между страните, тъй като нито една от тях няма обичайно
местопребиваване на територията на Р България (не отговарят на нито един от
критериите на б. "а") и само едната от тях е български гражданин (не
е налице и критерия по б. "б"). Видно от изложеното в исковата молба
и двамата съпрузи живеят и полагат труд, т.е. обичайно местопребивават в ********.
Липсват твърдения и доказателства /а това се изключва и от самите твърдения/
ищецът да е живял шест месеца преди завеждане на настоящата искова молба в
България, поради което само неговото гражданство не е достатъчно да обуслови
компетентност по правилата на регламента. Гражданството би могло да обуслови
компетентност, само ако и двамата съпрузи са български граждани, което
обстоятелство не е налице - ответницата е украински гражданин.
Не са налице условията за прилагане и на субсидиарната компетентност по чл.
7 от Регламента, тъй като ответницата има обичайно местопребиваване на
територията на държава - членка и в този смисъл са налице предпоставки за
прилагане само на изключителната компетентност на чл. 6 от Регламента.
Следователно българският съд не е компетентен да
разгледа и реши спора между страните за прекратяване на брака им чрез развод. С
оглед обичайното местопребиваване на двамата съпрузи на територията на ********,
компетентен да разгледа и реши този спор е съответният съд на територията на
тази държава членка.
След като делото не е подсъдно на български съд е
безпредметно да се извършва проверка за местната компетентност на Районен съд -
Враца с оглед вътрешното право.
Съгласно
член 17 от Регламент (ЕО) 2201/2003 г., когато пред съд в държава-членка е заведено дело, по което той
по силата на настоящия регламент не е компетентен, а компетентността принадлежи
на съда на друга държава-членка по силата на настоящия регламент, той служебно
прогласява, че не е компетентен. Поради
това, настоящият съдебен състав счита, че не е компетентен да разгледа исковата
молба, подадена от И.И.Ц. против Л.Ц., с правно основание чл. 49 от СК – за развод.
На основание чл. 17 от Регламента,
настоящия съд следва служебно да прогласи, че не е компетентен да разгледа иска.
Мотивиран от изложеното, на основание член 17 от Регламент (ЕО) 2201/2003 г., съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ПРОГЛАСЯВА, че Районен съд Враца не е компетентен да
разгледа и реши гр. дело № 5802 по описа за
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 5802 по описа
за 2017г. на Районен съд Враца, като международно неподведомствено на български
съд.
Определението може да се обжалва с частна жалба пред Окръжен съд - Враца в едноседмичен
срок от връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: