№ 4117
гр. София, 27.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Иванина Ив. Пъстракова
Членове:Димитър К. Демирев
Мила Г. Димова
при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА
като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело №
20251100502144 по описа за 2025 година
За да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на А. М. А., ищец в
първоинстанционното производство, представляван от адв. М. А. срещу
Решение №20656/14.11.2024 г., постановено по гр. д. №16751/2024 г. по описа
на Софийски районен съд, 173 с-в, в частта, с която предявеният от него иск по
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу Прокуратура на Република България за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие
на повдигнато и поддържано по отношение на него обвинение по ДП
№15063.2020 г. по описа на СДВР- 06 РУ, пр.пр. №16612/2020 по описа на
СРП, по което е бил оправдан с Решение от 22.02.2023 г. по НАХД
№12134/2022 г., е отхвърлен за разликата над 2000 лв. до пълния предявен
размер от 7500 лв.
Въззивникът изразява неудовлетвореност от постановеното от първата
инстанция решение, като излага съображения за неговата неправилност
поради нарушение на материалния закон и моли същото да бъде отменено, а
вместо него да бъде постановено ново по съществото на спора, с което
предявеният от него иск да бъде уважен в цялост. Във въззивната жалба се
поддържа, че макар районният съд да е изяснил обстойно и подробно
фактическата страна на спора, не е взел предвид изложеното от разпитаните
по делото св. И. и св. П. относно интензитета на претърпените неимуществени
1
вреди и като резултат е определил обезщетение, което не отговаря на критерия
за справедливост по чл. 52 ЗЗД. От показанията на свидетелите се
установявало, че вследствие на незаконно воденото срещу него наказателно
производство, е изпаднал в униние и депресия, загубил е работата си, останал
е без парични средства, чувствал се е унизен. При тези съображения счита, че
справедливият размер на дължимото обезщетение, което е съобразено и със
стандарта на живот в страната, е в размер на 7500 лв.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата
страна Прокуратура на Република България.
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира
първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй
като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за
предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита,
поради което няма произнасяне в повече.
Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото
доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол
съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение
№1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира по
правилността на решението следното.
Доколкото във въззивната жалба не са въведени оплаквания относно
фактическите изводи, изложени в обжалваното решение, то същите не
подлежат на преразглеждане, а и настоящият състав ги споделя като на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Спорът между страните се концетрира единствено върху въпроса дали
първоинстанционният съд е определил справедливо обезщетение, което
функционално да послужи за репариране на реално претърпените от
въззивника- ищец неимуществени вреди.
Наведеното с въззивната жалба оплакване относно размера на
присъденото от първоинстанционния съд обезщетение съдът намира за
неоснователно. По отношение на приложението на чл. 52 ЗЗД е установена
задължителна и казуална съдебна практика относно критериите, които
подлежат на индивидуална преценка при определяне размера на дължимото
обезщетение, така щото последното да репарира в пълна степен претърпените
от увреденото лице неимуществени вреди (т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3
и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и множество
решения на състави на ВКС, напр. – решение №95/29.04.2015 г. по гр. д.
5462/2014 г., III ГО на ВКС, решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016
г., III ГО на ВКС, решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV ГО
на ВКС, решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III ГО на ВКС,
решение № 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV ГО на ВКС, решение
2
№538/22.08.2024 г. по гр. д.1085/2023 г., IV ГО на ВКС и др.). Съгласно
визираните съдебни актове под внимание следва да бъдат взети предвид
всички обстоятелства, които обуславят вредите. Същевременно, при
изграждане на преценката си за справедливия размер, съдът следва да
съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или
прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. На обезщетяване
подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с
увреждането и техният размер се определя според вида и характера на
упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията.
Задължително се отчита общата продължителност и предмета на
наказателното производство, поведението на страните и на техните
представители, поведението на останалите субекти в процеса и на
компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в
сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти,
които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, размерът на
обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения
критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на
индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за
притежателя си. Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен
обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени
вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално
действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране.
Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот
и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да
не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.
Настоящият състав намира, че в първоинстанционното решение са
изследвани всички относими обстоятелства, обуславящи претърпените
неимуществени вреди, така и техния интезитет, поради което счита
определеният размер на обезщетението за отговарящ на критерия за
справедливост по чл. 52 ЗЗД. Съдът е съобразил, че увреденото лице е
неосъждано, поради което интензитета на притеснението и страха от
случващото се е обяснимо по-висок. Взел е предвид обстоятелството, че
повдигнатото срещу А. обвинение не е за извършването на тежко по смисъла
на чл. 93, т. 7 НК престъпление. Отчел е вида на процесуалната принуда,
упражнена спрямо него, доколкото единствено е бил временно задържан на
летището в гр. София, за да му бъде връчена призовка, но е нямал постоянно
взета мярка за неотклонение. Съобразил е и общата продължителност на
наказателното производство, което в рамките на една година, т.е. в разумен
срок, е приключило и в двете си фази- досъдебна и съдебна. Съдът е
анализирал подробно дадените в хода на съдебното дирене свидетелски
показания на И. и П. и правилно е кредитирал същите като достоверно дадени
по отношение на негативното отражение на повдигнатото незаконно
обвинение върху личния му живот. Правилно е приел, че освен
3
презюмиращите се негативни емоции на неудобство, притеснение,
несигурност и страх, А. е претърпял по-голям стрес от обичайното, тъй като е
изгубил работата си.
С оглед изложеното съдът намира, че в обжалваното решение са
разгледани всички релевантни факти, които следва да бъдат преценени при
определяне на размера на обезщетението. Конкретният такъв от 2000 лв. в
настоящия случай се явява отговарящ на принципа за справедливо
възмездяване на реално претърпените неимуществени вреди, поради което не
следва да бъде увеличаван.
Предвид правилността на обжалвания съдебен акт, същият следва да
бъде потвърден.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба, на
въззивника- ищец не му се дължи присъждането на разноски.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 272 ГПК, Софийски
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20656/14.11.2024 г., постановено по гр. д.
№6751/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 173-ти с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4