Решение по дело №6215/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№…….......

 

гр. София, 12.01.2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

     СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV – Б състав, в публичното заседание на първи април две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА

                                                                             ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА

                                                                                                   мл. с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

      

     при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия Симеонова в. гр. д. № 6215 по описа за 2020 г. на СГС и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

     Производството е по реда на чл. 258  - чл. 273 ГПК.

     С Решение № 83467/08.05.2020 г. по гр. д. № 38836/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 138 състав е признато за установено по предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че Р.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 203,78 лв., представляваща цена за предоставени телекомуникационни услуги по договор за мобилни услуги № *********/10.08.2013 г., договор за мобилни услуги № *********/07.12.2013 г., договор за мобилни услуги № 60817622/07.12.2013 г., сертификат за пакетни услуги Globul Combo + № *********/07.12.2013 г., договор за мобилни услуги № *******и договор за лизинг от 07.02.2015 г., допълнително споразумение по програма „Заедно“ към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/08.07.2015 г., за която са издадени фактури № № **********/10.01.2016 г., **********/10.02.2016 г., **********/10.03.2016 г., **********/10.05.2016 г., ведно със законната лихва от 12.12.2017 г. до изплащане на вземанията, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 86778/2017 г. по описа на СРС, 138 състав, като е отхвърлен предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД от „Т.Б.“ ЕАД против Р.Д.Д. за установяване съществуване на вземане за сумата от 733,76 лв., представляваща общ размер на вземанe за неустойкa при предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги и лизингови вноски по договор за лизинг от 07.02.2015 г. съгласно фактура № **********/10.05.2016 г. (629,45 лв. – неустойка и 104,31 лв. – предсрочно изискуем остатък от лизинговите вноски за мобилно устройство Samsung Galaxy Grand Neo Plus Dual), ведно със законната лихва от 12.12.2017 г. до изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 86778/2017 г. по описа на СРС, 138 състав. Със същото решение е осъдена Р.Д.Д. да заплати на „Т.Б.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 215,18 лв. – разноски по делото.

     Против решението в частта, с която е отхвърлен искът на „Т.Б.“ ЕАД за признаване за установено, че ответницата Р.Д.Д. му дължи сумата от 104,31 лв., съставляваща девет незаплатени предсрочно изискуеми лизингови вноски за периода 10.04.2016 г. – 07.01.2017 г., дължими въз основа на Договор за лизинг от 07.02.2015 г., начислени по фактура № **********/10.05.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.12.2017 г. до окончателното плащане на вземането, е постъпила въззивна жалба вх. № 5060276/26.05.2020 г. от ищеца „Т.Б.“ ЕАД, чрез адвокат З.Ц.. Излагат се оплаквания за недопустимост на решението в обжалваната част - постановено по непредявен иск, евентуално за неговата неправилност поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се немотивираност на решението в обжалваната част, постановяване в противоречие с фактическата обстановка по делото и необсъждане на доказателствата в тяхната взаимна връзка и обусловеност. Не е ясно въз основа на какви обстоятелства съдът е приел, че искът за незаплатени предсрочно изискуеми лизингови вноски представлява иск за неустойка при разваляне/прекратяване на договора за лизинг, необоснован е изводът за неравноправност, съответно - нищожност на клаузата от договора за лизинг – чл. 12, ал. 2 от Общите условия (ОУ) за предсрочна изискуемост на лизинговите вноски. Въззивникът поддържа, че не се твърди разваляне на последния с едностранно писмено волеизявление и прекратяване на лизинговото правоотношение. Поради неплащане на падежа, договорът за лизинг е бил обявен за предсрочно изискуем, като неплатените вноски по размер се установяват от заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Сочи се, че районният съд е дал погрешна правна квалификация на спорните материални права – ищецът не е твърдял разваляне на договора за лизинг и не е претендирал неустойка, уговорена при разваляне на лизингов договор, а само е изложил твърдения за наличие на правоотношение, породено от лизингов договор, неточно (забавено) изпълнение на изискуеми периодични задължения за лизингови вноски, което е обусловило настъпването на предсрочна изикуемост на оставащите непадежирали лизингови вноски до края на срока на действие на договора, съответно е претендирал вземания от обявена предсрочна изискуемост на договор за лизинг. В тази връзка се твърди, че СРС е излязъл извън обхвата на съдебна защита, зададена от ищеца и е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Евентуално се поддържа неправилност на извода, че предсрочната изискуемост на лизинговите вноски по процесния договор за лизинг имала характер на неустойка при разваляне. Чл. 12, ал. 2 от ОУ към договора за лизинг, с който ответницата е била запозната, не предвижда материалноправните предпоставки за възникване на неустоечно задължение, което да се определя в размер на всички вноски до края на договора, а материалноправни предпоставки за настъпване на „предсрочна изискуемост“, като практиката, на която се е позовал районният съд е неотносима в случая. Неправилно е приложен материалният закон, като не е проведено разграничение между правните последици от обявяването на предсрочната изискуемост и развалянето на договор, с позоваване на практика на ВКС. Освен това, отдадената под лизинг вещ не е била върната на лизингодателя, поради което обявяването на предсрочната изискуемост на остатъка от цената на вещта не би довело до допълнителни неблагоприятни последици за лизингополучателя. Излагат се и доводи, че дори да не са налице предпоставките за предсрочна изискуемост, съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е бил длъжен да съобрази, че към датата на приключване на устните състезания всички вноски по процесния неразвален договор за лизинг са падежирали и са станали изискуеми. Предвид изложеното се моли за обезсилване на решението в обжалваната част, евентуално за отмяната му като неправилно и за уважаване на иска за сумата от 104,31 лв., ведно със законната лихва от 12.12.2017 г. до окончателното плащане. Претендират се разноски.

     В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх. № 5080562/25.06.2020 г., подаден от ответницата Р.Д.Д., чрез адвокат К.М.. Изложени са съображения за неоснователност на подадената жалба. Според въззиваемата страна не е налице произнасяне по непредявен иск, което да обуславя недопустимост на решението, правилно първоинстанционният съд е достигнал до извод, че претенцията на ищеца за предсрочно изискуеми лизингови вноски има неустоечен характер и в този смисъл е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като има санкционен характер и е налице условие за неоснователно обогатяване на лизингодателя. От друга страна е налице неравноправна клауза, уговорена във вреда на потребителя, какъвто е ответницата. Предвид изложеното се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно, законосъобразно и обосновано.

     Първоинстанционното решение в частите, с които е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че Р.Д.Д. дължи на „Т.Б.“ ЕАД сумата от 203,78 лв., представляваща цена за предоставени телекомуникационни услуги по договор за мобилни услуги № *********/10.08.2013 г., договор за мобилни услуги № *********/ 07.12.2013 г., договор за мобилни услуги № 60817622/07.12.2013 г., сертификат за пакетни услуги Globul Combo + № *********/07.12.2013 г., договор за мобилни услуги № *******и договор за лизинг от 07.02.2015 г., допълнително споразумение по програма „Заедно“ към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/08.07.2015 г., за която сума са издадени фактури № **********/10.01.2016 г., № **********/10.02.2016 г., № **********/10.03.2016 г., № **********/10.05.2016 г., ведно със законната лихва от 12.12.2017 г. до изплащане на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 86778/2017 г. по описа на СРС, 138 състав, както и е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД от „Т.Б.“ ЕАД против Р.Д. за установяване съществуване на вземане за сумата от 629,45 лв., представляваща вземанe за неустойкa при предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги съгласно фактура № **********/10.05.2016 г., ведно със законната лихва от 12.12.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 86778/2017 г. по описа на СРС, 138 състав, не е обжалвано от страните, поради което е влязло в сила.

     Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

     Предмет на въззивното производство е единствено частта от решението на СРС, с която е отхвърлен предявеният от ищеца по реда на чл. 422 ГПК установителен иск за стойност на лизингови вноски по сключен между страните договор за лизинг от 07.02.2015 г. в общ размер на 104,31 лв. – девет предсрочно изискуеми лизингови вноски в размер на 11,59 лв. всяка.

     Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 2016793/13.06.2018 г. на „Т.Б.“ ЕАД срещу Р.Д.Д., с която ищцовото дружество е поискало да бъде признато за установено, че ответницата му дължи сумата от 937,54 лв., представляваща общ размер на непогасени задължения за предоставени телекомуникационни услуги по договор за мобилни услуги № *********/10.08.2013 г., договор за мобилни услуги № *********/07.12.2013 г., договор за мобилни услуги № *********/07.12.2013 г., сертификат за пакетни услуги Globul Combo + № *********/ 07.12.2013 г., договор за мобилни услуги № *********/07.02.2015 г. и договор за лизинг от 07.02.2015 г., допълнително споразумение по програма „Заедно“ към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/08.07.2015 г., за които задължения са издадени фактури № № **********/10.01.2016 г., **********/10.02.2016 г., **********/10.03.2016 г., **********/10.05.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.02.2018 г. по ч. гр. д. № 86778/2017 г. по описа на СРС, 138 състав. Ищецът навежда твърдения, че с ответницата сключили договорите за мобилни услуги и договора за лизинг, изпълнил задълженията си по тях. Във връзка с предмета на спора пред въззивната инстанция в исковата молба са наведени твърдения, че на 07.02.2015 г. между Р.Д. и „Т.Б.“ ЕАД е сключен Договор за лизинг, по силата на който ищецът предоставил на ответницата за временно и възмездно ползване мобилно устройство “Samsung”, модел “Galaxy Grand Neo Plus Dual”, с обща лизингова цена в размер на 266,57 лв., платима на 23 месечни вноски, всяка в размер на 11,59 лв. с ДДС. Ответницата не е изпълнила свои парични задължения, начислени ѝ в посочените по – горе фактури, издадени в периода м. януари 2016 г. – м. май 2016 г., като във всяка от фактурите са начислени вземания на мобилния оператор, произтичащи от горепосочените договори, сключени с клиента. Поддържа се, че след предсрочното прекратяване на договорите за мобилни услуги поради изпадане в забава на ответницата, на последната била издадена фактура № **********/10.05.2016 г., която включвала задължения за заплащане на неустойки за предсрочното прекратяване на договори за мобилни услуги чрез номера ******* (по договор за мобилни услуги № *********/07.12.2013 г. и допълнително споразумение от 08.07.2015 г.) и ********** (по договор за мобилни услуги № *********/07.02.2015 г.) в общ размер на 629,45 лв., както и предсрочно изискуем остатък от лизинговите вноски за мобилно устройство “Samsung”, модел “Galaxy Grand Neo Plus Dual” в общ размер на 104,31 лв. с ДДС, равняващ се на девет неначислени вноски по договор за лизинг от 07.02.2015 г. Сочи се, че обявяването на предсрочната изискуемост на неначислени лизингови вноски е уредено в чл. 12 от Общите условия на оператора за договорите за лизинг, а предпоставка за упражняването на това право е неизпълнението на парични задължения на лизингополучателя, в т. ч. по свързаните договори за мобилни услуги. Ищецът лизингодател, на основание чл. 12 от общите условия към договора за лизинг, начислил накуп съответния брой лизингови вноски - 9, поради неплащане на предходните такива (тези, за които вече били издадени фактури). Изискуемостта на вземанията на дружеството по всяка от фактурите настъпвала петнадесет дни след издаването ѝ. Ответницата не е погасила задълженията си, поради което ищецът моли съда да ги признае за установени.

     Същевременно с исковата молба ищецът ясно посочва какво вземане за неустойка претендира от ответницата – такава, произтичаща от сключените помежду им договори за мобилни услуги, като стойността на тази неустойка е формирана от стандартните месечни абонаментни такси до изтичане на сроковете на договорите. Това вземане не е предмет на въззивна проверка, доколкото решението по отношение на неустойката не е обжалвано.

     В срока по чл. 131 ГПК ответницата Р.Д.Д. е подала отговор на исковата молба, в който оспорва исковете по основание и размер. По отношение на договора за лизинг счита, че не е ясно от коя дата е изпаднала в забава, прекратен ли е договорът и ако е прекратен, това достигнало ли е до знанието ѝ. Поддържа, че обявяването на предсрочната изискуемост на неначислени лизингови вноски било неправомерно, противоречащо на ЗЗД и на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Иска се отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.

     Към делото е приложено заповедно дело № 86778/2017 г. на СРС, 138 състав, от което се установява, че по заявление вх. № 3094862/12.12.2017 г. е издадена заповед за изпълнение от 19.02.2018 г. по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено Р.Д.Д. да заплати на „Т.Б.“ ЕАД сумата от 937,54 лв., представляваща общ размер на непогасени задължения за предоставени телекомуникационни услуги по договор за мобилни услуги № *********/10.08.2013 г., договор за мобилни услуги № *********/07.12.2013 г., договор за мобилни услуги № *********/07.12.2013 г., сертификат за пакетни услуги Globul Combo + № *********/07.12.2013 г., договор за мобилни услуги № *********/07.02.2015 г. и договор за лизинг от 07.02.2015 г., допълнително споразумение по програма „Заедно“ към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/08.07.2015 г., за които задължения са издадени фактури с № **********/10.01.2016 г., № **********/10.02.2016 г., № **********/10.03.2016 г., № **********/10.05.2016 г., ведно със законната лихва от 12.12.2017 г. до изплащане на вземането и 385 лв. – разноски по делото. За заповедта Р.Д.Д. е уведомена на 30.03.2018 г., като на 13.04.2018 г. е подала възражение по реда на чл. 414 ГПК и с разпореждане от 19.04.2018 г. съдът е указал на заявителя „Т.Б.“ ЕАД да представи доказателства, че в едномесечен срок е предявил установителен иск за установяване на вземанията по заповедта. За постановеното разпореждане заявителят е уведомен на 02.05.2018 г. и своевременно е представил доказателства, че е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК.

     По делото е приет като писмено доказателство договор за мобилни услуги № *******от 07.02.2015 г., сключен между Р.Д.Д. и „Т.Б.“ ЕАД за предпочетен номер +*******със срок на валидност 24 месеца и месечен абонамент в размер на 49,99 лв. на месец. Договорът е подписан от представител на мобилния оператор и от потребителя, чийто подпис не е оспорен. Посочено е, че с подписването на договора са предоставени/закупени 1 бр. брой устройство, като в т. 7 от договора е индивидуализирано като мобилен апарат “Samsung”, модел “Galaxy Grand Neo Plus Dual”. В съдържанието на договора е записано, че потребителят заявява желанието си договорът да влезе в сила незабавно на 07.02.2015 г. Към сключения договор е приложен договор за лизинг по заявка № *******от 07.02.2015 г. В т. 1 е посочено задължението на лизингодателя „Т.Б.“ ЕАД при условията на договора и Общите условия, неразделна част от него, да предаде на лизингополучателя за временно и възмездно ползване мобилно устройство “Samsung”, модел “Galaxy Grand Neo Plus Dual White” с телефонен номер +*******като лизингополучателят се е задължил да заплати обща лизингова цена в размер на 266,57 лв. В чл. 2 е уговорено, че лизингополучателят има право да придобие собствеността върху предоставеното устройство като подпише договор за изкупуване на устройството с лизингодателя най - малко 10 дни преди изтичането на срока на договора за лизинг след изпълнение на условията за придобиване на собствеността, посочени в Общите условия и след като заплати допълнителната сума от 11,59 лв., ако лизингополучателят не упражни правото си по чл. 2 устройството следва да бъде върнато на лизингодателя в срок от един месец след изтичане на срока на договора. Договорът е сключен за 23 месеца, считано от подписването му от страните. Съгласно чл. 3 от същия цената следва да бъде заплатена на 23 месечни вноски, всяка в размер на 11,59 лв. с включен ДДС. В чл. 4 е посочено, че с подписване на договора лизингополучателят декларира и потвърждава, че лизингодателят му предава устройството във вид, годен за употреба. Договорът съдържа погасителен план, сочещ падежите на задълженията на лизингополучателя за заплащането на лизинговите вноски, както и техния размер. Договорът е подписан от представител на мобилния оператор и от потребителя, чийто подпис не е оспорен. Към договора за лизинг са приложени Общи условия, подписани от представител на мобилния оператор и от потребителя, чийто подпис не е оспорен. Регламентирани са условия за разваляне на договора, като в чл. 10, ал. 1 е посочено, че всяка от страните може да развали договора за лизинг в случай на неизпълнение на задължение на другата страна по него, а според ал. 2 всяка от страните има право да иска разваляне на договора по съдебен ред в случай, че в 10 - дневния срок от получаването на писмено предизвестие за неизпълнението, неизправната страна не го е отстранила. Съгласно чл. 11, ал. 2 от ОУ при разваляне на договора за лизинг по вина на лизингополучателя последният дължи на лизингодателя неустойка в размер на оставащите и неплатени месечни лизингови вноски до размера на общата цена, посочена в договора за лизинг между страните, както и всички други парични и други задължения, предвидени в договора за лизинг, в т. ч. и задължение за неустойки и др. С клаузата на чл. 12 от същите, наименована „предсрочна изискуемост и принудително изпълнение“, страните са уговорили в случай на неизпълнение на задължение от страна на лизингополучателя право за лизингодателя с писмено уведомление до лизингополучателя да се откаже едностранно от изпълнение на задълженията си по договора и/или да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми, както и всички други суми, посочени в договора за лизинг, и/или да поиска връщане на устройството и да удовлетвори вземането си чрез продажба, прехвърляне, последващо отдаване на лизинг на устройството или да се удовлетвори принудително от предоставения като обезпечение запис на заповед. Съгласно чл. 12, ал. 2 месечните вноски и другите дължими плащания стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани услуги, сключени от лизингополучателя, както и при забава в плащанията. Общите условия са подписани от  представител на мобилния оператор и от потребителя, чийто подпис не е оспорен. Към договора са приложени ценова листа и декларация - съгласие, подписана от Р.Д.Д. от 07.02.2015 г., чийто подпис не е оспорен и удостоверява получаването на горепосочените Общи условия.

     Като доказателство по делото и относима към предмета на спора пред въззивния съд е приета фактура № **********/10.05.2016 г. за периода 10.04.2016 г. – 09.05.2016 г., от която се установя, че „Т.Б.“ ЕАД е начислило на Р.Д.Д. сумата от 937,54 лв. с ДДС, включваща неустойки за предсрочно прекратяване на договори за услуги в размер на 629,45 лв., вноски лизинг след 01.01.2014 г. в размер на 104,31 лв. и задължения за предходен период в размер на 203,78 лв., със срок за плащане на задължението – 25.05.2016 г.

     Като доказателство по делото е приложена „Последна покана за доброволно плащане“ до Р.Д. от „Т.Б.“ ЕАД от 11.04.2016 г., с която мобилният оператор е уведомил потребителя, че общата стойност на задълженията му възлиза на 203,78 лв. с ДДС, при неплащане на дължимата сума „Т.Б.“ ЕАД ще предприеме следните действия: договорът за предоставяне на мобилни услуги ще бъде прекратен и използването на съответния мобилен номер няма да бъде възможно, към посочената сума ще бъде добавена неустойка, всички оставащи лизингови вноски ще станат предсрочно изискуеми, а задължението към „Т.Б.“ ЕАД за номера +*******+*******ще бъде формирано както следва: 203,78 лв. – предоставени услуги, 629,45 лв. – неустойка по договори; 104,31 лв. – оставащи лизингови вноски, или общо 937,54 лв. Потребителят е поканен да плати доброволно в срок от 10 дни от датата на писмото. По делото не са приложени доказателства за връчване на поканата за доброволно изпълнение.

     От изготвеното в хода на първоинстанционното производство заключение на съдебно – счетоводната експертиза, неоспорено от страните, което въззивният съд кредитира като пълно и обективно дадено, се установява, че процесните фактури са осчетоводени при ищеца, по счетоводна сметка 4111 – „Клиенти“. По счетоводни данни на ищеца по Договор за лизинг от 07.02.2015 г. фигурират неплатени остатъци от задължения в размер на 104,31 лв. Сумата е формирана от неплатени 9 броя месечни лизингови вноски, всяка по 11,59 лв., отнасящи се за периода от 10.05.2016 г. до 10.02.2017 г. (месечна вноска 11,59 лв. * 9 месеца = 104,31 лв.).

     Останалите приети по делото доказателства нямат пряко отношение към предмета на спора пред въззивната инстанция, поради което съдът не намира за нужно да ги обсъжда поотделно.

     С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: 

     Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

     Разгледана по същество, същата е основателна.

     Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания.

     В конкретния случай с въззивната жалба ищецът въвежда оплакване, че неправилно предявеният иск за дължимост от страна на ответницата на лизинговите вноски до края на срока на договора за лизинг, е разгледан от районния съд като иск по чл. 92 ЗЗД. Ищецът ги претендирал на онование сключения договор, настъпила предсрочна изискуемост на вземанията му по същия, а не въз основа на развален договор и като неустойка при разваляне на договор, като добавя, че по отношение на всички лизингови вноски са настъпили и падежите към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Ето защо въззивният съд следва да даде отговор на въпроса каква е правната квалификация на предявения иск за неплатени лизингови вноски, като извърши и анализ на събраните по делото доказателства и се произнесе по основателността на въззивната жалба.

     По отношение на претенцията за признаване на установено за дължимо вземането за лизингови вноски в общ размер от 104,31 лв. ищецът излага твърдения, че ответницата не му е заплатила общо 3 бр. лизингови вноски в размер на 11,59 лв., начислени във фактури № **********/10.01.2016 г., № **********/10.02.2016 г. и № **********/10.03.2016 г.,  признати за дължими от ответницата с необжалваната част от първоинстанционното решение. Във връзка със забавата в плащането на посочените вноски и на основание чл. 12 от Общите условия към договора за лизинг от 07.02.2015 г. се твърди настъпването на предсрочна изискуемост на останалите 9 бр. лизингови вноски в общ размер на 104,31 лв., начислени накуп, поради неплащане на предходните такива, които 9 бр. вноски мобилният оператор е предявил като предсрочно изискуеми по сключения договор за лизинг, освен това те се дължали и поради вече настъпил падеж. В исковата молба и в молба становище от 11.11.2019 г. ищецът се позовава на предсрочна изискуемост на лизинговите вноски на основание чл. 12, ал. 2 от Общите условия на мобилния оператор по договорите за лизинг, а не на разваляне на договора за лизинг от 07.02.2015 г., в който случай се прилага чл. 10, ал. 2 от ОУ – и може да се претендира неустойка за развалянето в размер на оставащите лизингови вноски. Претенцията за лизингови вноски не се основава на твърдения за разваляне на договора за лизинг с произтичащите от това последици, а именно правото на ищеца да получи обратно лизинговата вещ, което право на разваляне е уговорено в чл. 10 от ОУ към договора за лизинг. При това съдът приема, че не се търсят последиците на развален договор за лизинг, а ищецът обосновава право в качеството си на лизингодател да получи предсрочно лизинговите вноски, като предпоставка за това право е прекратяване на договора за мобилни услуги или забава в плащането по този договор.

     При така изложените твърдения в исковата молба и в молба – становище от 11.11.2019 г. въззивният съд приема, че СРС е бил сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 345 ТЗ, вр. с чл. 228 ЗЗД – за стойността на лизинговите вноски, дължими до края на срока на договора за лизинг от 07.02.2015 г.,  сключен с ответницата, следователно дадената с решението правна квалификация на иска като такъв по чл. 92 ЗЗД е неправилна.

     Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на иска не е правната му квалификация, а фактите, на които се основава. Обжалваното първоинстанционно решение обаче е неправилно, като при постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми, като искът е квалифициран като такъв по чл. 92 ЗЗД. При положение, че първата инстанция се е произнесла по предявения иск, но е дала грешна правна квалификация на спорното право, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е задължен да даде вярната квалификация и да реши делото по същество.

     В конкретния случай съдът приема, че е сезиран с иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 228 ЗЗД, предявен за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.

     Уважаването на предявената претенция по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 228 ЗЗД е обусловено от установяването на следните обстоятелства: страните да са обвързани от валидно сключен договор за лизинг, по който в качеството си на лизингодател ищецът е изправна страна, че същият е предал на лизингополучателя лизинговата вещ, като последният е поел задължение за заплащане на лизингови вноски, възлизащи на претендираната сума, че лизингодателят е трансформирал на основание уговорка в договора вземането си за лизингови вноски в предсрочно изискуемо. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е бил изправен и е погасявал редовно задълженията си за заплащане на лизинговите вноски или че е върнал вещта на лизингодателя.

     Договорът за лизинг е договор, по силата на който едната страна, лизингодател, се задължава да предостави за ползване вещ на другата страна, лизингополучател, срещу възнаграждение. Наличието на лизингово правоотношение между страните се установява от приетия договор за лизинг от 07.02.2015 г., който договор носи подпис за страните по него и не е оспорен от гледна точка на авторство и съдържание. В качеството си на лизингополучател ответницата е подписала и е приела приложимите към договора общи условия на търговеца, с оглед което въззивният състав приема, че са изпълнени изискванията на чл. 298 ТЗ за обвързване на потребителя с предварително изготвените от насрещната страна общи условия. Видно от попълнената при сключване на договора декларация - съгласие, на ответницата е предоставен екземпляр от общите условия към договора за лизинг, както и представените общи условия са подписани от нея. По делото не са ангажирани доказателства за изразено несъгласие от потребителя с предварително подготвените общи условия, поради което и се налага изводът, че същите са част от договора.

     Установява се на следващо място, че ищецът е изпълнил задължението си за предаване във фактическата власт на ответницата на лизинговата вещ, доколкото от една страна в качеството си на лизингополучател същата е положила подпис в договора за получаването на вещта (чл. 4), а от друга страна е заплащала първите вноски съгласно уговореното в погасителния план. Следователно за нея е възникнало задължението за заплащане на лизинговите вноски, представляващи цена за ползването на вещта в размерите и сроковете, уговорени с договора и погасителния план по него, като част от неплатените вноски са признати за дължими от районния съд. Не се твърди от страна на ответницата, като не се и установява от доказателствата по делото, да е погасила задълженията си за заплащане на лизинговите вноски, формиращи договорената цена на ползването на вещта, нито вещта да е върната на лизингодателя. При това положение въззивната инстанция счита, че страните са били валидно обвързани по сключен договор за лизинг на мобилно устройство и лизингополучателят дължи плащането на лизинговите вноски по договора съгласно погасителния план, съдържащ се в договора.

     Във връзка с претенцията за заплащане на сумата от 104,31 лв., представляваща сбор от 9 бр. лизингови вноски, начислени накуп съгласно обявена предсрочна изискуемост на вземанията по договора за лизинг на основание чл. 12 от Общите условия, настоящият състав намира, че предсрочната изискуемост не е настъпила. По делото е приета покана за доброволно изпълнение от „Т.Б.“ ЕАД до Р.Д.Д. за предстоящата предсрочна изискуемост на вземанията по договора за лизинг, но липсват каквито и да било доказателства, че поканата действително е връчена на потребителя. В тази връзка следва да се подчертае, че настоящият съдебен състав не установява по делото да са налице доказателства сключеният между страните договор за лизинг да е бил прекратен преди изтичането на срока му, или с писмено уведомление лизингодателят да се е отказал от изпълнение на задълженията по него, а освен това в представената покана (за която не са налице данни да е получена от ответницата) единствено се съдържа изявление, че лизингодателят ще упражни правото си да направи оставащите до края на договора за лизинг вноски предсрочно изискуеми. Не са налице данни обаче лизингополучателят да е уведомен за предсрочната изискуемост на задълженията му по договора за лизинг, с оглед което въззивният съд намира, че същата не е надлежно обявена на насрещната страна по договора, поради което и съдът приема, че страните са били обвързани от съглашенията по процесния договор за лизинг за срока, за който е уговорено да действа. В този смисъл е ирелевантно дали клаузата от общите условия към договора, уреждаща предсрочната изискуемост на лизинговите вноски е неравноправна, съответно нищожна.

     Въпреки липсата на предсрочна изискуемост на вноските по договора за лизинг, с оглед предмета и съдържанието му и настъпилите към момента обстоятелства, следва, че лизингодателят има право да получи дължимите лизингови вноски, представляващи възнаграждение за ползването на лизинговата вещ съгласно чл. 342 ТЗ. Липсата на точно изпълнение, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението, следва да бъде съобразено в исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора. Длъжникът – ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за онази част от задължението, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните. Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло изискуемо поради предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежираните вноски /в този см. ТР № 8/2017 г. ОСГТК, ВКС/. По делото се доказа наличие на валиден договор за лизинг, обвързващ страните от 07.02.2015 г., сключен за срок от 23 месеца, следователно същият е продължил своето действие до 07.01.2017 г., доколкото по делото не се установява действието му да е било прекратено или мобилното устройство да е било върнато на лизингодателя. Заявлението за издаване заповед за изпълнение е подадено на 12.12.2017 г. и към този момент всички лизингови вноски са били падежирали, съответно са били дължими, като не е установено договорът за лизинг да е бил развален преди изтичане на срока му. С оглед гореизложеното съдът приема, че за настъпване на изискуемостта им не е било нужно същите да бъдат обявени за предсрочно изискуеми от оператора/лизингодателя. Ответницата не доказа в хода на производството погасяване на задължението си за заплащането им. Ето защо и предявеният иск следва да бъде уважен за сумата от 104,31 лв. – останалите незаплатени 9 бр. лизингови вноски до изтичане срока на действие на лизинговия договор от 07.02.2015 г., за които е издадена фактура № **********/10.05.2016 г., като въззивният съд кредитира заключението на съдебно - счетоводната експертиза в частта за размера на лизинговите вноски като вярно и задълбочено, неопровергано от останалите събрани по делото доказателства, неоспорено от страните.  

     Поради изложеното, настоящият състав приема, че въззивната жалба е основателна, а предявеният по реда на чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 228 ЗЗД е доказан по основание и размер. Възприемането от страна на районния съд на различна правна квалификация е довело до отхвърляне на иска, като с оглед изложените по - горе съображения, решението в обжалваната част е неправилно и следва да бъде отменено, искът за сумата от 104,31 лв. следва да се уважи, като се присъди и лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане.

     По разноските:

     При този изход на спора, решението на първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за разноските. В полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъди сумата от още 110,15 лв. – разноски за заповедното и исковото производство, при съобразяване на присъденото от районния съд възнаграждение, както и че начинът на определяне на същото не е оспорен от ответницата.

     Като взе предвид изхода от въззивното производство – основателност на подадената от ищеца въззивна жалба, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК сторените от тази страна разноски в размер на 25 лв. за държавна такса следва да се възложат в тежест на въззиваемата страна.

     Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И :

 

     ОТМЕНЯ Решение № 83467/08.05.2020 г. по гр. д. № 38836/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 138 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД от „Т.Б.“ ЕАД против Р.Д.Д. за установяване съществуване на вземане за сумата от 104,31 лв., представляваща общ размер на 9 бр. лизингови вноски по договор за лизинг от 07.02.2015 г. за мобилно устройство “Samsung”, модел “Galaxy Grand Neo Plus Dual”, съгласно фактура № **********/10.05.2016 г., ведно със законната лихва от 12.12.2017 г. до плащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 86778/2017 г. на СРС, 138 състав, и вместо това постановява:

     ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу Р.Д.Д., ЕГН **********, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 228 ЗЗД, че Р.Д.Д. дължи на „Т.Б.“ ЕАД сумата от 104,31 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (12.12.2017 г.) до окончателното плащане, която сума представлява сбор от 9 броя лизингови вноски по договор за лизинг от 07.02.2015 г., сключен за мобилно устройство “Samsung”, модел “Galaxy Grand Neo Plus Dual”, за която сума е издадена фактура № **********/10.05.2016 г. и е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 86778/2017 г. по описа на СРС, 138 състав.

     В останалите части решението е влязло в сила като необжалвано.

     ОСЪЖДА Р.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от общо 110,15 лв. – разноски в заповедното производство и в исковото производство, съобразно уважената част от исковете, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 25 лв. – разноски във въззивното производство.

     Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

 

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             ЧЛЕНОВЕ: 1.

      

 

 

                                                                                                         2.