Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 260078
гр. ВРАЦА, 19.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд,гражданско отделение в
публичното заседание на 19.02.2021г., в
състав:
Председател:Евгения Симеонова
Членове:Пенка Т.Петрова
мл.с.:Магдалена Младенова
в присъствието на: прокурора секретар В.Вълкова,като разгледа докладваното от съдия П.Петрова в.гр. дело
N` 56 по
описа за 2021 година,
за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
се движи по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба,подадена от
"КОД ГМ" ЕООД,със седалище и адрес на управление гр.Б.Слатина,чрез АД
П. и Т. ***,представлявано от адв.П.П. и адв.Б.Т.,и двамата с адрес на кантора
гр.Враца,срещу решение на РС гр.Б.Слатина от 30.11.2020г.,постановено по гр.д.№
1644/2019г.,в частта,в която са уважени предявени против въззивника искове с правно основание чл.228 и
сл.вр.чл.79 и чл.92 ЗЗД,както и в частта относно разноските,които суми
произтичат от договор за наем,който касае земеделски земи,находящи се в
землището на с.*** обл.Враца,с.***,обл.Враца и в землището на гр.Б.Слатина.
Поддържа се във въззивната жалба,че решението е неправилно,необосновано
и незаконосъобразно – постановено при неправилно приложение на материалния
закон и доказателствата по делото,и при допуснати процесуални
нарушения.Неправилни били изводите на съда за основателност на предявените
претенции,тъй като ищецът не бил изпълнил задължението си за реално предаване
на имотите,от една страна,и от друга – за издаването на съответна фактура за
дължимите суми в срок най-късно до 06.10.2018г.Иска се отмяна на обжалваното
решение,и постановяване на ново от въззивната инстанция,с което предявените
искове се отхвърлят.Претендират се разноски за двете инстанции.
Противната
страна оспорва въззивната
жалба.Моли същата да бъде оставена без уважение.
Пред въззивната инстанция не са събирани
нови доказателства.
Настоящият състав намира въззивната жалба за редовна от външна страна,и
процесуално допустима.Подадена е в преклузивния срок по чл.259 ал.1 ГПК,от
страна в процеса,имаща право и интерес от обжалване, и против акт на
съда,подлежащ на обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 ГПК.Разгледана по същество
същата се явява неоснователна.
Пред първоинстанционния съд въззиваемият е предявил искове против
въззивника с правно осн.чл.228,чл.86 и 92 ЗЗД за сумата от 2261,60 лв. - главница, представляваща
наемна цена по формален договор за наем на земеделска земя №
10138561/04.07.2018г., ведно със законната лихва върху главницата,за сумата от 229,93 лв.,представляваща лихва за забава по чл.86 от ЗЗД за
периода от 16.12.2018г. до 16.12.2019г.,и за сумата от 662,20 лв., представляваща
обезщетение по чл.23 ал.3 от договора, за периода от 16.12.2018г. до 16.12.2019г.Поддържа
се в исковата молба, че ищецът е собственик на зем.земи, които отдава под наем
и аренда. С ответника „КОД ГМ" ЕООД имали търговски взаимоотношения, като
на 04.07.2018г. между двете търговски дружества бил сключен договор за наем на
зем.земя в общ размер от 38,485 дка за стопанската 2018/2019г. при наемно
плащане 2261,60 лв., платимо в срок до 15.12.2018г.Въпреки договорките,
ответникът не изпълнил задължението си да заплати наемната цена по договора за
наем, поради което била издадена фактура № **********/15.04.2019г. за тази
сума.С исковата молба ищецът претендира и лихва за забава в размер 229,93 лв.
за периода от 16.12.2018г. до 16.12.2019г., както и сумата от 662,20 лв.
представляваща обезщетение по чл.23, ал.3 от договора за периода от 16.12.2018г.
до 16.12.2019г.Поради неплащане на процесните суми по договора за ищеца се
породил правен интерес от търсената съдебна защита в настоящето производство.
В срока указан в разпоредбата на чл.131 от ГПК ответникът-настоящ въззивник
е депозирал писмен отговор ,с който оспорва исковите претенции по основание и
размер. Поддържа, че договорът е сключен на 14.07.2018г., но предаването на
владението върху процесните ниви следвало да бъде извършено на 01.10.2018г.,
което не е направено от ищцовото дружество, при което ответникът не му дължи
плащане по основния(главния) иск за наемната цена.Възразява, че ищцовото
дружество, което е регистрирано по ЗДДС следвало да издаде фактура съгласно
чл.113 ал.4 от ЗДДС на 01.10.2018г.(датата на предаване владението върху
имотите) или не по-късно от 5 дни от датата на възникване на данъчното събитие,
т.е. до 06.10.2018г. Процесната фактура № **********/15.04.2019г. била издадена
след няколко месеца - на 15.04.2019г.С отговора се поддържа, че ответникът не е
изпаднал в забава и не дължи плащане и по акцесорните искове по чл.86 от ЗЗД в
размер на 229,93 лв. за периода от 16.12.2018г. до 16.12.2019г., както и по
чл.23,ал.3 от процесния договор за наем в размер на 662,20 лв. за периода от
16.12.2018г. до 16.12.2019г., тъй като счита, че главният иск е
неоснователен.Освен това счита, че е недопустимо кумулирането на обезщетение по
чл.86 от ЗЗД с такова по чл.23, ал.3 от договора наем(лихва за забава), тъй като касаят един и
същи период от 16.12.2018г. до 16.12.2019г. и твърдяно неизпълнение на едно и също
договорно задължение.Излага, че първият иск е по чл.86 от ЗЗД, а вторият иск е
за неустойка, поради което е недопустимо да се кумулират двата иска предвид
различната им правна природа. Ответникът е поискал на основание чл.190 от ГПК да се задължи ищеца да представи оригинала на фактура №
**********/15.04.2019г., да представи заверено копие от справка-декларация по
чл.125 от ЗДДС за м.април 2019г. и съответния към нея дневник на продажбите по
ЗДДС за същия данъчен период м.април 2019г., както и оригинал на договор за
наем № 10138561/04.07.2018г., като ищеца посочи дали ще се ползва от
тези документи с оглед откриване производство по чл.193 от ГПК относно тяхната
автентичност.Желае да му се издаде съдебно у-ние което да му послужи пред ДФЗ.
По делото са събирани писмени доказателства. Допусната е и изслушана ССчЕ,
чието заключение не е оспорено от страните по делото и възприето от съда, като
обективно и безпристрастно.
Установено е от представения договор за наем,че такъв е сключен между
страните с посочените в него параметри,изложени и в исковата молба и посочени
по-горе.Безспорно е,че ответникът не е плащал уговорената наемна цена по
него.Спорен е въпроса дължима ли е уговорената наемна цена/и претендираните
обезщетения и неустойка/.
За изясняване фактите по делото по искане на страните съдът е допуснал и
изслушал ССчЕ, чието заключение на вещото лице не е оспорено от страните по
делото и възприето от съда, като обективно и компетентно изготвено.Възприема се
като такова и от настоящата инстанция.
В заключението си вещото лице сочи, че фактура № **********/15.04.2019г. на
стойност 2261,59 лв. е осчетоводена в щцовото дружество със счетоводна статия
411/439, и е включена в дневника за продажби на ищеца за срока регламентиран в
ЗДДС/14.05.2019г./ за данъчен период м.април 2019г. Тази фактура не била
постъпвала в ответното дружество и не е осчетоводявана в счетоводството му.Вещото
лице също сочи,че прихода по процесния договор за наем на зем.земя е признат за
времева база, което означава, че се разделя прихода по финансови периоди: в
2018г. са отнесени в приход 25% от стойността на процесния договор за
наем-565,40 лв., а в 2019г. са отнесени 75% от този договор - 1696,19
лв.Според в.л. по принцип това не е недопустимо, при положение, че
падежа на цялото парично вземане е през м.декември 2018г., но
различните дружества прилагали различни счетоводни политики.Експертът е
отговорил, че фактура № **********/15.04.2019г. е включена в съответния данъчен
период за ДДС на ищеца, отразена е по хронологична/аналитична ведомост за
месец април 2019г. и в журнал за операциите за
м.април 2019г.По журнала на операциите при счетоводна статия, дебит сметка
439/703 (703 е приходната сметка) на 30.12.2018г. е извършено осчетоводяване на
сумата от 565,40 лв., което е 25% от стойността на договора за наем,
а остатъкът от 1696,19 лв. е осчетоводен на 30.09.2019г.
при счетоводна статия 439/703, т.е. това е приход за 2019г.,което според в.л. е
допустимо от счетоводна гледна точка.Вещото лице е посочило, че размера на
мораторната лихва по чл.86 от ЗЗД за периода от 16.12.2018г. до
16.12.2019г. е в размер на 229,93 лв., а размера на обезщетението по чл.23 ал.3
от процесния договор за наем възлиза на 662,20 лв. за периода от 16.12.2018г.
до 16.12.2019г.Към датата на завеждане на исковата молба в счетоводството на
ищеца няма осчетоводени лихви за забава, както и обезщетение по чл.23 от
договора за наем. Съгласно счетоводната политика на ищеца за тези суми фактури
не се издават, тъй като съгласно чл.26 ал.2 от ЗДДС те не участват в данъчната
основа на доставката.
В счетоводството на ответника процесната фактура № **********/15.04.2019г.
не е осчетоводена, нито има отчитани суми като приход от отдаване под наем на
зем.земи предмет на процесния договор за наем. Няма извършени плащания от
ответника на ищеца по договора за наем.
При така изяснената фактическа обстановка и събрани доказателства
първоинстанционният съд приел предявения главен иск и иска по чл.23 ал.3 от
договора за основателни и доказани,и ги уважил.Иска по чл.86 ЗЗД отхвърлил като
неоснователен и недоказан.В тази му част решението не е обжалвано и е влязло в
сила.
Въззивната инстанция споделя крайните фактически и правни изводи на
първата,и намира,че решението и е постановено при правилно приложение на
материалния закон и доказателствата по делото,като на основание чл.272 ГПК се
присъединява и препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Относно главният иск с правно основание чл.228 от ЗЗД:
Правилни са изводите на първоинстанционния съд,че правното действие на
сключения договор за наем на зем.земя от 04.07.2018г. попада под приложното
поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало
между търговци и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в
ТЗ,и ,че доколкото в Търговския закон няма специални правила досежно договора
за наем, то следва субсидиарно да се прилагат правилата на Закона за
задълженията и договорите - чл. 228 - чл. 239 ЗЗД. По възникналото
от сключения договор търговско правоотношение, за ищеца (наемодателя) е
породено основното облигаторно задължение – да предостави на наемателя
определена вещ за временно ползване, а за наемателя възниква задължението да му
заплати определената наемна цена .Правилни са и изводите,че договорът за
наем(чл.228 от ЗЗД) е неформален, като за валидното възникване на наемно
правоотношение следва да е налице съгласие на страните относно вещта, която се
предоставя във временно ползване и относно възнаграждението (наемната цена),
която наемателят дължи за предоставеното му ползване. При наличието на съгласие
относно посочените съществени елементи договорът се счита за валидно сключен,
като ирелевантен по отношение на действителността му е фактът дали вещта реално
е предадена на наемателя. Последното е от значение единствено за дължимостта на
наемната цена, доколкото вземането на наемодателя е обусловено от изпълнението
на основното му задължение да отстъпи ползването на вещта. Правно ирелевантно е
реалното ползване на наетия имот/имоти от страна на наемателя доколкото
наемодателят е изпълнил основното си задължение по договора/, а въпросът дали и
как наемателят ще упражнява фактическа власт е предоставен в негова дискреция .
С оглед на изложеното, за да бъде дължима наемната цена е необходимо на
наемателя да е предоставено ползването на наетата вещ, необходимо е тя да бъде
поставена на негово разположение - да премине в негово държане. В случай, че
наемодателят е изпълнил задължението си за предаване на вещта на наемателя и му
е предоставил ползването върху същата, насрещното задължение на наемателя за
заплащане на наемната цена е възникнало и той дължи такава, като
обстоятелството дали реално ползва вещта или не е ирелевантно.
Установено е от представените по делото писмени доказателства, че е сключен
между страните договор за наем на зем.земя № 10138561/04.07.2018г. за срок от
една стопанска - 2018/2019 година, считано от 01.10.2018г. до 01.10.2019г., при
обща наемна цена от 2261,60 лв., платима до 15.12.2018г. /чл.2 и чл.7,ал.2 от
договора/.
В чл.3 ал.2 от договора е уговорено, че за срока на договора наемодателят
въвежда наемателя във владение на имотите, описани в чл.1 от договора, считано
от 01.10.2018г.Именно на този текст се позовава въззивника,поддържайки,че не му
е предадена фактическата власт върху имотите.
В клаузата на чл.9 ал.1 от договора е уговорено, че при забава на наемното
плащането от страна на наемателя, същият дължи на наемодателя законна
лихва за забава върху неплатената сума за всеки ден на забавата до
окончателното му заплащане,докато в чл.23 ал.3 от договора е записано, че при
забава на наемното плащане повече от 90 дни, наемателят дължи на наемодателя
обезщетение за забавено изпълнение –лихва за забава в размер на 0,08 % за всеки
ден от забавата до окончателното й изплащане.
В случая сключването на договора е безспорно установено по делото, а
възраженията на наемателя са свързани с предаването на имотите за
ползване. Твърди се, че наемодателят не го въвел във владение на имотите
предмет на договора за наем, считано от 01.10.2018г. Представени са разпечатки
от сайта на ДФЗ от заявления за подпомагане на юридически лица за два от
имотите: имот № 070018 с площ 9.501 дка и имот № 067845 с площ 5.848
дка.Посочва се, че ползване не е осъществено, поради което и не се дължи наемна
цена.
Приетият като доказателство писмен договор за наем на земеделска земя ,имащ
характер на частен диспозитивен документ удостоверява, че направените в него
изявления, изхождат от лицата, които са го подписали. Текстовете на чл. 1, 2, 3
и 4 от същия му придават характер на приемо-предавателен протокол,
тъй в тях изрично е записано, че наемодателят предава на наемателя наетите
обекти в състояние, отговарящо на ползването им за което са наети ,и че
наемателят с подписването на този договор декларира и с подписа си
удостоверява, че е извършил оглед на имотите, че същите нямат недостатъци, че е
запознат с тях и няма каквото и да е възражение по отношение на тяхното
състояние и размер. При това положение неоснователни са възраженията на
ответника в писменият отговор и в писмената му защита за не въвеждането му във
владение върху процесните зем.земи.И първоинстанционния съд е посочил,че в
чл.18 ал.1 и ал.2 от процесният договор за наем е отразено, че наемателят има
право да преотдава под
наем предмета на договора или част от него или да прехвърля правата си на трети
лица. Пренаемането на имотите или на част от тях трябва да е ползване,
идентично или сходно с предмета на договора и не освобождава наемателя от
задължението му за извършване на договорено наемно плащане.Липсват
доказателства според ответника последният да ги е бил преотдавал под наем на
трети лица,както липсват и доказателства ищецът да ги е отдавал под наем на
други лица извън ответника,по отношение на който са налице такива доказателства
– сключения договор за наем.От представените с отговора разпечатки от сайта на
ДФЗ на заявления за подпомагане на юридически лица не се установява,
че площите описани в договора за наем не са предадени на наемателя. Сам по себе
си фактът, че два от имотите(имот № 070018 с площ 9.501 дка и имот № 067845 с
площ 5.848 дка) не са декларирани от ответника с цел получаване на субсидия, не
изключва факта на предаването им. Доколкото в процесния договор страните
не са уговорили дължимост на наемната цена в зависимост от деклариране на
имотите в заявления за подпомагане на юридически лица, то възраженията на
ответника в този смисъл са неоснователни. В договора не е посочен и специален
начин на ползване на предмета на договора за наем извън обикновеното им
предназначение – земеделски земи, поради което както бе посочено по-горе,
наемателят дължи изпълнение на задължението за заплащане на наемна цена
всякога, когато е получил владение върху вещта предмет на договора за наем,
като е ирелевантно дали реално е ползвал същата или част от нея е преотдал под
наем на трето лице доколкото това е в негово правомощие.
Неоснователно според настоящетата инстанция е и възражението на ответното дружество, че не дължи
плащане на наемната цена по процесният договор за наем, тъй като фактура №
**********/15.04.2019г. била издадена след падежа-15.12.2018г., т.е. извън законоустановеният
срок по чл.113 ал.4 от ЗДДС,доколкото облигационното правоотношение е
възникнало от договора за наем,а не от самата фактура.
Излаганите от първоинстанционния съд доводи относно същността на фактурата
и цитираната съдебна практика касаят хипотези,при които липсва сключен наемен
договор и облигационното правоотношение възниква от издадената фактура,при
което фактурата съставлява доказателство за сключването на договора и за
породените от него права и задължения. Безспорно фактурата представлява
частен свидетелстващ документ по смисъла на ГПК, удостоверяващ само
материализираното в нея изявление и взета самостоятелно, не доказва наличието и
параметрите на облигационна връзка и не е основание за плащане, но в
случая наличието на тази връзка е доказано от всички събрани
доказателства по делото.Ответникът не е оспорил в настоящето производство
наемното правоотношение, а единствено, че не дължи плащане по издадената
фактура, което е ирелевантно с оглед неформалния характер на договора.
По делото е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, от която се
установява, че вземането по процесния договор за наем № **********/15.04.2019г.
е в размер на 2261,60 лв. и не е постъпило плащане по него от страна на
ответника към ищеца. Експертизата не е оспорена от страните, като същата ценена
съгласно правилата на чл. 202 ГПК е обективна, всестранна и пълна.Предвид
изложеното предявеният иск е основателен и доказан до размера на сумата от
2261,60 лв. и като такъв следва да се уважи.
Относно акцесорните искове по чл.86 от ЗЗД и
чл.23 ал.3 от договора за наем.
Съгласно разпоредбата на чл.86 ал.1 ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва
от деня на забавата.
С исковата молба ищецът претендира ответника да бъде осъден да му
заплати сумата от 229,93 лв. за периода от 16.12.2018г. до 16.12.2019г./чл.7,ал.2
от договора /, представляваща мораторна лихва за забава на основание чл.86 ЗЗД, както и сумата 662,20 лв. представляваща обезщетение по чл.23 ал.3 от
договора, за периода от 16.12.2018г. до 16.12.2019г.,което практически
представлява неустойка по смисъла на чл.92 от ЗЗД.
Видно от приетите по делото писмени доказателства и заключението
на вещото лице размера на мораторната лихва за периода от
16.12.2018г. до 16.12.2019г. е 229,93 лв. а размера на обезщетението по чл.23 ал.3
от процесният договор за наем е в размер на 662,20 лв. за периода от
16.12.2018г. до 16.12.2019г.
Несъмнено уговореното в чл.23 ал.3 от договора за наем представлява неустойка при неизпълнение на парично
задължение, а не лихва за забава, тъй като е отнапред уговорено между страните
по договор обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да
се доказват. Поради това претенцията на ищеца за заплащане на сумата 662,20 лв.
следва да се квалифицира като иск за неустойка с правно основание чл. 92 ал.1 ЗЗД. С уговарянето на договорна неустойка, страните дерогират нормата на чл.86
ал.1 ЗЗД и последната не намира приложение. Когато има неизпълнение на
договорно парично задължение, законната лихва може да се търси, само ако не е
уговорена неустойка, тъй като разпоредбата на чл.86 ал.1 ЗЗД няма за цел
ограничаване свободата на договаряне, а да уреди размера на обезщетението за
вредите от забавата, когато страните не са направили това по договорен път.
В конкретния случай претенцията на ищеца за мораторна лихва и за неустойка
касаят един и същи период и едно и също неизпълнение.Претенцията за сумата
229,93 лв. - лихва за забава за периода от 16.12.2018г. до
16.12.2019г. следва да бъде отхвърлена, като неоснователна и да се
уважи претенцията за неустойка.
При така изяснената фактическа обстановка въззивната жалба се явява
неоснователна.Като такава следва да се остави без уважение,а
първоинстанционното решение – да се потвърди.
При този изход на делото въззивникът следва да заплати на въззиваемия
сторените от него разноски във въззивното производство в размер на 600
лв.-адвокатско възнаграждение.
Водим от горното,ВрОС
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението на РС Бяла Слатина от
30.11.2020г.,постановено по гр.д.№ 1644/2019г.
ОСЪЖДА "КОД ГМ" ЕООД ЕИК № ***, със седалище и
адрес на управление гр.Б.Слатина, представлявано от Управителя С. М. М. да
заплати на "Серес" ЕАД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на управление
гр.Сливен, представлявано от Управителя С. И. С. разноски пред внъззивната
инстанция в размер на 600 лв.-адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:........... Членове:1..........
2..........