Решение по адм. дело №373/2025 на Административен съд - Ямбол

Производство е образувано по жалба на И. Р. К. от [населено място], депозирана чрез адвокат Л. Г. К. от *, срещу Решение № 2153-28-58 от 17.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение негова жалба с вх. № 1012-28-104 от 18.08.2025 г. срещу Разпореждане № 281-00-1866-3 от 24.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол за отказ да се отпусне парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Издаденото разпореждане и потвърдителното решение се считат за незаконосъобразни като постановени в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и като формално мотивирани. Оспорва се изводът на контролния орган, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е в *, като се твърди, че жизнените интереси на лицето са в Република България. Твърди се и неправилно приложение на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., нарушение на административнопроизводствените правила - необсъждане на наличните по преписката доказателства, както и липса на мотиви в акта. Иска се да бъде отменено решението на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, ведно с потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Ямбол. Претендират се направените разноски по производството.

В съдебно заседание оспорващият И. Р. К., редовно призован, се явява лично и с адвокат Л. Г. К. от *, редовно упълномощена. Жалбата се поддържа на посочените в нея основания. Излагат се подробни съображения по съществото на спора, доразвити в представена по делото в срок писмена защита. Иска се отмяната на оспореното решение, ведно с потвърденото с него разпореждане, както и присъждане на разноски по производството съобразно представен списък.

Ответната страна - Директорът на ТП на НОИ–Ямбол, се представлява от главен юрисконсулт Р., надлежно упълномощен, който оспорва жалбата като неоснователна. Намира, че оспореното решение и потвърденото разпореждане не страдат от пороци, налагащи отмяната им като незаконосъобразни. Допълнителни съображения посочва в представена по делото в срок писмена защита. Претендира разноски, като прави и възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК досежно платеното адвокатско възнаграждение от жалбоподателя.

По делото са събрани писмени доказателства, приобщена е в цялост административната преписка по издаване на оспорения акт. По реда на чл. 176 от ГПК в проведеното на 11.11.2025 г. открито съдебно заседание оспорващият е дал обяснения досежно наличието на адресна регистрация в * за времето на пребиваването му там. Жалбоподателят посочва, че за да извършва сезонната работа в хотела (ски курорт), следва да има регистрация на документа, който му е издаден от работодателя, че трябва да работи. Регистрацията е в хотела, по месторабота, а не на друго място; същата е необходима, за да бъдат заплатени данъците и осигуровките по време на трудовата заетост. Именно по тази причина се издава тази регистрация към хотела, защото лицето живее и работи там, съответно си плаща данъците. Без тази регистрация, направена към хотела, към работното му място, не е възможно пребиваването там. К. сочи, че в хотела е живял със съпругата си, като за времето, в което хотелът не работи (около два месеца в годината), те заедно са се връщали в България.

В качеството на свидетели са разпитани И. Й. С. (бивша съпруга на жалбоподателя) и Е. И. К. (настояща съпруга на К.), които с показанията си удостоверяват относими към повдигнатия правен спор факти и обстоятелства. Свидетелката С. посочва, че познава И. К. от 2001 г., като през 2011 г. са прекратили съпружеските си отношения, но заявява, че въпреки това не са спирали да поддържат приятелски контакти най-вече заради детето (момиче, родено по време на брака, понастоящем на 17 години). Свидетелката сочи, че контактите са осъществявани чрез лични срещи и по всеки възможен начин основно в България (при семейни събития, празници, кръщене) - К. винаги е бил част от живота им, като ги е подкрепял и финансово след прекратяване на брака. Според показанията на С. И. К. е работил в чужбина (в Гърция, в Германия), а след това в *, където е бил сезонен работник в хотел, на известно туристическо място; не е имал собствено жилище в * - целта му винаги е била да събере пари, за да се върне в България и да осигури бъдещето на детето си; там е живял под наем, в стая към хотела, където работил, когато е сезонът. Свидетелката заявява, че с детето не са посещавали К. в *, но той се е връщал в България по време на отпуските и по празници, понякога се е налагало извънредно връщане заради детето и заради родителите му, тъй като те са възрастни; извънредно връщане в България се е наложило и поради пандемията от Ковид при заразяване на родителите му, единият от които престоял и в болницата. С. е категорична, че в България И. живее в [населено място], където са го посещавали с детето; сочи, че той притежава две къщи, едната от които е на родителите му, а другата – негова собствена, която построил (именно това била и причината да работи зад граница). Свидетелката заявява още, че заради влошеното състояние на майка му, която е с деменция, се е налагало често идване в България през последните две години; той и баща му, (който също е с влошено здравословно състояние) полагат грижи за майка му, основно И. К. се грижи и за двамата си родители, тъй като брат му работи в Чехия и отсъства доста голям период от време в годините; според свидетелката К. й помага финансово при отглеждане на детето; поддържа връзки с роднини, с приятели, със съученици много често и много редовно. С. сочи, че К. й е споделял, че желае да се установи в България за постоянно, тъй като центърът на неговият живот винаги е бил в България.

Според показанията на настоящата съпруга на К. - Е. И. К., двамата са съпрузи от 2018 г. и живеят в [населено място] от момента на сключване на брака, където е и постоянният им адрес. Свидетелката сочи, че през 2018 г. двамата са пътували в чужбина (*), където работели през последните пет години – работата била в хотел, където им били предоставени стаи за персонал, в които живеели за времето на пребиваването им. Е. И. заявява, че И. К. е работил като поддръжка в хотела, а тя като камериерка, а впоследствие била повишена в длъжност „управител“; категорична е, че през периода на престоя в * заедно са пребивавали и са работили в хотела, като единствено работа е причината за заминаването им, тъй като била източник на доходи. Свидетелката сочи, че в България живеят в къща в [населено място], собствено жилище на И., в което съжителства с родителите си, които не са в добро здравословно състояние; Според показанията на К., освен този имот двамата притежават и друг, който застроили заедно със средствата от трудовата им дейност в *; в тази връзка свидетелката сочи, че К. имал основно участие в построяването на имота, дори в проектирането на самата къща, като често се налагало да се връща във връзка със строителството и придвижването на документи. Свидетелката сочи, че 17-годишната дъщеря на К. от предходния брак (Е. К.), с която се познават и която често им ходела на гости в [населено място], живеела с майка си в [населено място], където И. К. многократно е извършвал необходими ремонти по апартамента – собственост на майката. К. твърди, че за времето на престоя им в * многократно се е налагало К. да се връща извънредно в България, за да полага грижи за родителите си, в т.ч. и по време на пандемията от Ковид, когато баща му се бил разболял (наложил се престой за около месец); извън сезона, в който се почива, през годината е имало краткосрочни прибирания за около една - две седмици, а когато хотелът е затворен, са се прибирали за по-дълго време. Свидетелката сочи още, че двамата с К. имат регистрирани автомобили в България заради прибиранията си до страната; категорична е, че никога не са имали желание да се установят за постоянно в * – единствено спестяването на средства заради намерение за инвестиции в България ги е подтикнало да заминат за чуждата държава. К. потвърждава, че И. К. има брат, който работи в Чехия.

След като извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Административната преписка е постъпила с Писмо с вх. № 2206 от 30.09.2025 г. на ТП на НОИ–Ямбол. От съдържащите се в нея писмени доказателства се установява следното:

Със справка вх. № 281-00-1866-1 от 12.11.2024 г. е прието заявление от И. Р. К. за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, в което е декларирано упражняване на трудова дейност в * от 23.03.2021 г. до 07.11.2024 г.; то е придружено от Служебна бележка за клиентски банкови сметки на К. към 11.11.2024 г., ведно с 11 бр. копия на документи на чужд език. С Писмо № У-281-00-1866-1 от 13.11.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Ямбол е изискано от И. К. да представи заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004, декларация за представени документи за трудов, служебен и осигурителен стаж, документи от * (трудов договор, заповед за прекратяване и последните фишове за заплата). Писмото е надлежно връчено лично на адресата чрез лицензиран пощенски оператор на 18.11.2024 г. Със справка вх. № 281-00-1866-2 от 19.11.2024 г. по описа на ТП на НОИ-Ямбол е прието заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 от *, както и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Чрез електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС (EESSI) към компетентните институции на * са отправени искания във връзка с постъпилото заявление за отпускане на ПОБ, а именно: със СЕД Н005 от 25.11.2025 г. е изпратено искане за информация за пребиваване; със СЕД U001 СВ от 25.11.2024 г. е изпратено искане за осигурително досие - трансграничен работник; със СЕД U003 от 27.11.2024 г. е изпратено искане за информация за заплата за периода от 01.11.2022 г. до 07.11.2024 г.

С Разпореждане № 281-00-1866-1 от 25.11.2024 г., на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно до получаване формуляри от СЕД Н006 относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, т. 2 от Регламент № 883/2004 г., на СЕД U004 за удостоверяване на осигурителния доход и на СЕД U017 за удостоверяване на осигурителна заетост от осигурителната институция на *. Разпореждането е изпратено до И. К. чрез лицензиран пощенски оператор и получено лично от лицето на 28.11.2024 г.

На 29.11.2024 г. в ТП на НОИ-Ямбол е постъпил СЕД Н006 в отговор на искането за информация за пребиваване от компетентната институция на *. Със справка вх. № 281-00-1866-3 от 20.01.2025 г. по описа на ТП на НОИ-Ямбол е прието представено от И. Р. К. копие на СЕД PDU1 на чужд език, изпратен със СЕД Н001 със запитване към компетентната институция на *. На 12.03.2025 г. и на 04.07.2025 г. със СЕД Х009 са изпратени напомнителни писма до компетентната институция на * във връзка с изисканите СЕД U017 и U004, като в отговор на 18.07.2025 г. са постъпили в ТП на НОИ-Ямбол СЕД U017 - Осигурително досие - трансграничен работник и СЕД U004 - Информация за заплатата изпратени от компетентната институция на *. На 23.07.2025 г. е извършена справка в електронен регистър на НОИ за регистрирани трудови договори на лицето, както и справка в Персонален регистър на НОИ за осигурителните периоди на К. към 24.07.2025 г.

С Разпореждане № 281-00-1866-2 от 24.07.2025 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Ямбол на основание чл. 55 от АПК е възобновено производството по отпускане на ПОБ по съображения за получени СЕД Н006, СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция на *, връчено на Е. К. (член на домакинството – съпруга) на 05.08.2025 г. чрез лицензиран пощенски оператор.

Издадено е Разпореждане № 281-00-1866-3 от 24.07.2025 г. от ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Ямбол, с което, на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, вр. чл. 11 ,§ 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., на И. Р. К. е отказано отпускане на ПОБ по чл. 54а от Кодекс за социално осигуряване. Актът е изпратен чрез лицензиран пощенски оператор и е получено от Е. К. (член на домакинството – съпруга) на 05.08.2025 г. Срещу разпореждането е депозирана Жалба № 1012-28-104 от 18.08.2025 г. от И. Р. К. с приложени към нея нови доказателства, включително Удостоверение за сключен граждански брак № **********, издадено въз основа на акт за сключен граждански брак № 0127 от 28.05.2018 г. на длъжностно лице по гражданско състояние при община Ямбол, ведно с Удостоверение за раждане серия *** издадено от длъжностно лице по гражданско състояние към община Сливен, приходни квитанции за платени местни данъци и такси и удостоверения от община Тунджа и община Ямбол за облагаеми имущества, документи от община Тунджа във връзка с издаване на разрешение за строеж, основен ремонт и преустройство на съществуващи сгради и помещения, оферта и договор за СМР на жилищна сграда в [населено място] *, документи за закупени движими вещи за обзавеждане на жилище. Във връзка с подадената жалба, преди произнасянето на процесното решение, със справка в електронен регистър на Районен съд-Ямбол към 16.09.2025 г. е разпечатано Решение от 23.12.2010 г. на ЯРС по гр. д. № 2855/2010 г., от което се установява, че сключеният между оспорващия и И. Й. С. е прекратен на основание чл. 50 от СК по взаимно съгласие; със съдебния акт е утвърдено споразумение по чл. 51 от СК, като на бившата съпруга е предоставено упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака малолетно дете Е. И. К., определени са местоживеенето на детето в [населено място] и размерът на издръжката, заплащана от бащата, а семейното жилище е предоставено за ползване от майката. Впоследствие е издадено Решение № 2153-28-58 от 17.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което жалбата на И. К. против разпореждането за отказ да се отпусне ПОБ е оставена без уважение при изложени мотиви в следната насока: направено е позоваване на чл. 65, § 2 и на чл. 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като е посочено, че според трайната практика на СЕС (конкретно, т. 19 от дело С-76/76) основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. Посочено е още, че след запитване към компетентната институция на другата държава * липсва отговор дали лицето е с пребиваване или престой; не е посочен и адрес за връзка през периода на последната заетост, но от заявителя е представен документ със заверен легализиран превод от немски език, в който е потвърдено вписването му в регистъра на жителите на община Гринделвалд на [улица] пощенски код/град 3818 Гринделвалд с регистрация на 09.04.2021 г. и преместване на 07.04.2021 г. от „Кринс, Люцерн“, което според органа удостоверява, че през време на установения период на осигурителна и трудова заетост на лицето в *, то е с адресна регистрация за дълъг период от време и посочва центъра на жизнените му интереси. Направено е позоваване на получения СЕД U017 с потвърден в него период на осигурена заетост от 13.06.2019 г. до 07.11.2024 г. и посочено основание за прекратяване на заетостта „уволнение от работодателя“, като е изведен извод, че общата продължителност на заетостта през този период, надхвърлящ 5 години, е 04 години, 07 месеца и 13 работни дни. В тази връзка е посочено становище по преюдидиално запитване по дело С-30/22 на Европейската комисия, в което е възприета позицията, че след изтичането на 5 години, през които лице работи в дадена държава, за него е възникнало право на постоянно пребиваване в тази държава и, че същата се явява държава по пребиваване. В тази връзка следва да се отчита разпоредбата на чл. 16, т. 3 от Директива 2004/38/ЕО. Въз основа на данните от направената справка в информационната система на НОИ е заключено, че липсва трудово-правна връзка на лицето с България от месец април 2003 г. - не е извършвана трудова дейност, за която то да подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО, и до настоящия момент лицето няма принос към системата на социалното осигуряване в Република България (РБ) повече от 20 години. Направено е и позоваване на отразеното в представената от лицето декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., където е посочено, че през периода на последната си заетост съпругата на К. е живяла в *, че данъците върху доходите са плащани там, както и че се е завръщал няколко пъти в годината или по-рядко в България, тъй като има дете под 18 години и болен родител. Въз основа на установеното в хода на производството, че бракът между оспорващия и вече бившата му съпруга И. С. е разтрогнат по взаимно съгласие през 2010 г. и че упражняването на родителските права е възложено на майката, както и че през 2018 г. същият е сключил граждански брак с настоящата си съпруга Е. И. К., органът извел извод, че след сключване на брака през 2018 г. К. заедно със своята съпруга измества центъра на жизнените си интереси в *, където живее със своето семейство за дълъг период от време - от месец август 2019 г. до 07.11.2024 г. Със заминаването си в другата държава - членка, според мотивите на решението, И. К. и неговата съпруга са преустановили връзката си с България. Прието е, че българското гражданство, както и наличието на постоянен адрес в България, който имат всички български граждани, значителния брой роднини и социални контакти в държавата по произход (България) не я предопределят като държава по пребиваване. В обобщение е направен извод, че за лицето е установена стабилна дългосрочна заетост в * от 13.06.2019 г. до 07.11.2024 г., както и че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България. По тези съображения и на основание чл. 61 и чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. е заключено, че Република България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което българската институция няма основание да извърши преценката на правото на паричното обезщетение за безработица.

В произнесеното по жалбата Решение № 2153-28-58 от 17.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол се съдържат указания за начина и срока на обжалване по съдебен ред. То е надлежно връчено на адресата, като жалбата, сезираща съда, е депозирана чрез административния орган и въз основа на нея е образувано настоящото съдебно производство.

При горната фактическа установеност съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена в 14-дневен срок от връчване на решението, срещу подлежащ на съдебен контрол административен акт съгласно изричната разпоредба на чл. 118, ал. 1 от КСО, от неблагоприятно засегнато лице, с оглед на което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя се преценя и като основателна по следните съображения:

Съгласно чл. 168 от АПК, вр. чл. 142 от АПК съдът проверява законосъобразността на оспорения акт към момента на издаването му на всички основания по чл. 146 от АПК, без да се ограничава само с тези, посочени от оспорващия.

Предмет на съдебен контрол е Решение № 2153-28-58 от 17.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалба с вх. № 1012-28-104 от 18.08.2025 г., подадена от И. Р. К. срещу Разпореждане № 281-00-1866-3 от 24.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол за отказ да се отпусне парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

По аргумент от разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО съдът намира, че решението на Директора на ТП на НОИ-Ямбол е издадено от компетентен орган, както и в предвидената от закона писмена форма в съответствие с изискванията по чл. 117, ал. 3 от КСО.

При постановяване на решението си обаче административният орган е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до нарушаване правото на защита на оспорващото лице. Нарушението се изразява в неизясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая съобразно регламентацията на чл. 35 от АПК, което от своя страна е довело до нарушаване принципите на административното право, а именно издаване на акт в нарушение на чл. 6, ал. 2 и 3 от АПК, разписващи, че административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава; когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона.

Спорът между страните в случая се свежда до това дали българският Национален осигурителен институт е компетентната институция да отпусне поисканото от оспорващия обезщетение за безработица.

Съдът не споделя основния извод в Разпореждане № 281-00-1866-3 от 24.07.2025 г., възприет и от решаващия орган в потвърждаващия го акт, че определящи са данните за дългосрочна заетост на И. К. в чужбина, а именно – в * в периода от 13.06.2019 г. до 07.11.2024 г. с обща продължителност 04 години, 07 месеца и 13 работни дни. Въз основа на тези данни е прието, че непрекъснатостта на пребиваването в последната държава * не се нарушава и е обосновал крайния извод, че държавата по пребиваване по време на последната заетост на лицето по смисъла на европейските регламенти не е България. Както се посочи по-горе, административният орган е приел, че именно наличието на стабилна/дългосрочна заетост обуславя последващото право на обезщетение за безработица, а от нейния характер и продължителност се определя и вида на връзката на лицето с държавата, в която е полаган труда. Приел е още, че когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в определена държава-членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори когато е оставил семейството си в друга държава. Изводът е обоснован и от обстоятелството, че за посочения времеви период оспорващият е имал неколкократни завръщания в страната по произход.

В решението са изброени критериите за определяне на пребиваването, съдържащи се в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. и включващи продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; жилищното положение на лицето, по- специално доколко е постоянен характерът му; държавата в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане и др. При тези критерии се прави разграничение между обективните елементи на обичайното пребиваване, каквито са продължителността и непрекъснатостта на пребиваване на лицето на територията на държавата членка, и елементите, свързани с личното му положение. Всички тези елементи представляват чисто фактически критерии, т.е. те трябва да се подложат на оценка. Всеки конкретен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Намерението на съответното лице също трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от цитирания регламент и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Под понятието „държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване“ следва да се разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намират центърът на неговите интереси. Критериите, въз основа на които се определя центъра на интересите на едно лице се регламентират от чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент № 987/2009 съгласно т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, като изброяването е примерно, а не изчерпателно (в този смисъл са Решение № 12598/25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г. на ВАС, Решение № 222/08.01.2019 г. по адм. д. № 8158/2018 г. на ВАС).

В оспореното решение не са изследвани горепосочените критерии поотделно и в тяхната съвкупност. Съдът намира, че по делото има събрани достатъчно писмени доказателства, които определят центъра на жизнените интереси на И. К. именно в България. В конкретния случай органите на ТП на НОИ-Ямбол не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти съобразно посочените в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. критерии. Продължителността на трудовата заетост в * не следва да се разглежда изолирано от другите факти, свързани с положението на заетото лице - естеството на упражняваната дейност, семейните връзки, социалните контакти, жилищното състояние, интервалите на работа в чужбина, намерението на засегнатото лице/причините за преместване и т.н. Всички тези фактори са определящи, за да се направи надлежна преценка относно центъра на жизнените интереси на заявителя съобразно правилата по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. В този смисъл не може да бъде споделен и изводът в обжалваното решение, че в случая държавата по пребиваване е именно * предвид общата продължителност на последната трудова заетост на лицето там от 04 години, 07 месеца и 13 дни, обстоятелството, че то рядко се е завръщало в България, че е заплащало данъците върху доходите в държавата по последна трудова заетост (*), че българското гражданство и наличието на постоянен адрес в България, значителен брой роднини и социални контакти в държавата по произход (България) не я предопределят като държава по пребиваване. Административният орган е длъжен да изясни мястото на пребиваване на оспорващия. В случая длъжностните лица в ТП на НОИ-Ямбол не са направили цялостна преценка относно пребиваването, с което са нарушили задълженията си по чл. 35 и чл. 36 от АПК и принципите на истинност и служебно начало, установени в чл. 7 и чл. 9 от АПК.

Неправилно и необосновано решаващият орган е приел, че с оглед периода на заетост в другата държава центърът на интересите на И. К. е бил в *, съответно България не е компетентна държава по пребиваване, тъй като независимо, че е с постоянен и настоящ адрес в България и има роднини в нея, преди подаване на заявлението за ПОБ той е работил в * заедно с настоящата си съпруга, където е плащал данъци върху доходите си, т.е. че Република България се явява държава по престой, а не по пребиваване. Безспорен е фактът, че оспорващият е български гражданин и действително е имал адресна регистрация в * по местоработата му. Доказателствата по делото обаче сочат безпротиворечиво, че посоченият адрес, на който последно е живял жалбоподателят в *, е свързан единствено с времето на полагане на труд в туристическия обект. В този смисъл са както обясненията на К., дадени в съдебно заседание, така и свидетелските показания, които съдът кредитира изцяло като логични, непротиворечиви и обективни. Жалбоподателят И. К. е работил по трудово правоотношение в * с обща прдължителност на заетостта от 04 години, 07 месеца и 13 работни дни и това е държавата, в която е осъществявал дейност като наето лице. Прекратяването на трудовия договор е довело автоматично и до заличаване на адресната регистрация, което ясно показва, че пребиваването в * е било временно и свързано единствено със заетостта, а не трайно и стабилно, както погрешно е прието в оспореното решение, като изводът, че със заминаването си К. и съпругата му са преустановили връзката си с България е необоснован. Това обстоятелство изключва възможността да се приеме, че * е държавата на пребиваване по смисъла на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и подкрепя извода, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е именно в Република България. След прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя в * К. се е завърнал в България и не поддържа отношения с държавата-членка на заетост, съответно пребиваването му в * през периода на заетост е било наложено от естеството на работа по икономически причини, обитавал е предоставено от работодателя жилище и не е резултат на направен личен избор. Представеният от жалбоподателя документ за адресна регистрация в чуждата държава, на който се е позовал органът, доказва временното пребиваване на лицето в чуждата държава, обусловено единствено от заетостта му там, а не от изградени стабилни и трайни връзки с държавата на заетостта. Доказателствата по делото недвусмислено сочат още, че за времето на престоя си в другата държава К. е пътувал често до България с оглед както сезонността на работата, така и на други обстоятелства – дете от предишен брак под 18-годишна възраст, възрастни родители със здравословни проблеми, строителство на собствени имоти, в които са инвестирани спестените от трудовата заетост средства, за което свидетелстват както писмените доказателства, така и показанията на разпитаните по делото свидетели. В подкрепа на горното са и наличните в преписката доказателства за притежаваните от жалбоподателя превозни средства и имоти - парцели и къщи, които сам е застроил, включително и тази, която към момента строи съвместно с настоящата си съпруга и където двамата заявяват намерение да се установят за постоянно. При преценката следва да се има предвид не само семейното положение на работника, но също така и причините, които са го подтикнали да живее другаде, както и естеството на работата, която в случая е била с временен характер. В конкретния казус събраните по делото доказателства свидетелстват за това, че жалбоподателят е взел решение да работи в чужбина единствено по икономически подбуди; установяват също, че връзката между К. и семейството му по никакъв начин не е прекъсната. Не е за пренебрегване и обстоятелството, че спестяванията при престирания в чуждата държава труд се разходват в България под формата на инвестиции в недвижими имоти и застрояването им. Тези обстоятелства доказват, че центърът на жизнените интереси на И. К. е именно в България, където жалбоподателят се е установил трайно. Административният орган е игнорирал тези доказателства, като не ги е отчел, с което е нарушил изискванията по чл. 35 и чл. 36 от АПК.

В обобщение на изложеното, съдът намира, че в случая доказателствата сочат на това, че пребиваването на И. К. в * е обусловено единствено от съществуването на трудовото правоотношение, че упражняваната от него дейност е била с временен характер, че неговото семейство и роднински връзки са в Република България, като след завръщането си той живее в жилище на постоянния си адрес в [населено място], съвместно с настоящата си съпруга ,и има намерение да се установи трайно в България. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009 г. решаващо при определянето на действителното място на пребиваване на лицето е намерението му, произтичащо от всички факти и обстоятелства, посочени в параграф 1, и особено причините за преместването на лицето. Действително, за периода на заетост в * К. не е бил постоянно на територията на Република България, но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудовото правоотношение, респ. не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за обичайно пребиваване, както основателно се сочи в жалбата против решението. Административният орган е следвало да вземе предвид и обстоятелството, че след прекратяване на трудовото правоотношение оспорващият И. К. се е завърнал на територията на Република България и не е продължил да живее в *, което също е основание да се приеме, че намерението му е трайно да се установи в България, а причината за временното му преместване в * е била единствено трудова заетост. По изложените съображения съдът намира, че при прилагане на критериите по чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009 г. по делото има безспорни доказателства, че държавата по пребиваване на лицето е България, обратно на приетото в оспореното пред горестоящия орган разпореждане и в потвърдилото го решение. Отделно от това, административният орган е следвало да извърши цялостна преценка на обстоятелствата, определящи центъра на жизнените интереси на оспорващия, (съображения, за което съдът изложи по-горе), но в случая такова комплексно изследване липсва както в мотивите на потвърденото разпореждането, така и от страна на решаващия орган в потвърдителния акт.

Като основание за отказ в разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица е цитиран чл. 16 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, разписващ, че гражданин на ЕС получава автоматично право на постоянно пребиваване в друга страна от ЕС, ако е живял законно в нея поне 5 години без прекъсване. Постоянното пребиваване по смисъла на директивата, възникващо за граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, цели да обезпечи сродните права и еднаквите възможности за гражданите на съюза и гражданите на приемащата държава, но разпоредбите на сочената приложима според органа директива не засягат законовите, подзаконовите или административните разпоредби, определени от държава-членка, които биха били по-благоприятни за лицата (чл. 37), което означава, че получените права въз основа на нормите на директивата, респ. на нормите от националните законодателства, с които е транспонирана, не би следвало да засягат по-благоприятните права, произтичащи от националните норми. По аргумент от по-силното основание и предимството на Регламента на ЕС пред вътрешните норми (чл. 15, ал. 2 от ЗНА), разпоредбите на директивата не би следвало да засягат правата, които гражданите на ЕС биха имали по силата на Регламент на ЕС, какъвто е Регламент (ЕО) № 883/2004 г. С този общностен акт се въвежда разграничение между „пребиваване“ и „престой“, каквото директивата не прави. В конкретния случай преценката следва да се извърши съгласно елементите за определяне на пребиваването по чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. От данните по делото освен това категорично се установява, че жалбоподателят не отговаря на изискването да е живял на територията на другата държава, в случая *, поне 5 години без прекъсване. За това свидетелстват както приобщените по делото писмени доказателства, в т.ч. и справката за пресичане на националната граница, така и свидетелските показания.

По изложените съображения жалбата на И. К. против решението на Директора на ТП на НОИ, [населено място] следва да бъде уважена като основателна, а оспореният акт, ведно с потвърденото с него разпореждане, следва да бъдат отменени.

Предвид правилото на чл. 172, ал. 2 от АПК и тъй като естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество от съда, преписката следва да се изпрати на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания, дадени в мотивите на настоящото съдебно решение.

Изходът на спора обуславя основателност на претенцията за разноски на жалбоподателя. По делото такива са сторени за заплатена държавна такса в размер 10 лева и за адвокатско възнаграждение в общ размер от 1 500 лева, с включен в този размер и възнаграждение за обжалване на потвърденото с решението разпореждане по административен ред. Както в КСО, така и в АПК липсва специален ред, по който страната в оспорване на актовете по административен ред може да търси направените от нея разноски в това производство. Единствено в разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от КСО е регламентирано, че при обжалване по административен ред жалбоподателят няма право на платеното възнаграждение за адвокатска защита, но същата с Решение № 6 от 05.06.2025 г. по конст. дело № 28/2024 г. на Конституционния съд е обявена за противоконституционна. Налице е законодателен пропуск относно присъждане на разноски, сторени в административното производство, който не може да се запълни с прилагането на чл. 143 от АПК по аналогия, тъй като тази разпоредба регулира разпределението на разноските, направени само в съдебното производство и в този смисъл прилагането на посочената процесуална норма на чл. 143 от АПК по аналогия е недопустимо. Единствената възможност за страните в този случай е да реализират правата си по исков ред.

Съобразно разписаното в чл. 143, ал. 1 от АПК на жалбоподателя се присъждат държавните такси, разноските по делото и възнаграждението за един адвокат. В случая пред съдебната инстанция се претендират разноски за държавна такса от 10 лева и такива за адвокатски хонорар в размер на 1 000 лева. Предвид направеното възражение за прекомерност и при съобразяване на приетото в Решение на СЕС по дело № С-438/2022 г. с оглед фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените съдебни заседания, проявената от пълномощника на страната процесуална активност, обема на предоставената правна защита, определеният в чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. минимален размер на адвокатско възнаграждение за дела без материален интерес по реда на КСО от 500 лева, съдът намира, че размерът на договореното и заплатено в случая възнаграждение от 1 000 лева следва да бъде редуциран до разписания в посочената норма минимум от 500 лева, тъй като същият надвишава двукратно този минимум. При това положение общият размер на следващите се по производството разноски възлиза на 510 лева.

 

Водим от гореизложеното, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-28-58 от 17.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол.

ОТМЕНЯ Разпореждане № 281-00-1866-3 от 24.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол за отказ да се отпусне парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

 

ИЗПРАЩА административната преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол за ново произнасяне по заявлението на И. Р. К., прието със Справка вх. № 281-00-1866-1 от 12.11.2024 г., за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а, ал. 1 от КСО, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

 

ОСЪЖДА ТП на НОИ-Ямбол да заплати на И. Р. К. от [населено място], [улица], разноски по делото в размер на 510 (петстотин и десет) лева.

 

Съгласно чл. 119 от КСО решението е окончателно и не подлежи на обжалване.