Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………../07.01.2020г.
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 7-ми състав, в публичното
съдебно заседание, при закрити врати, проведено на двадесет и шести ноември
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ
при
секретаря Павлинка Славова, разгледа т.д.н.
№ 1434 по описа за 2019г, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 625 ТЗ.
С
исковата молба, ищецът „М е.М У.“ ООД твърди, че с ответника „Р.“ ЕООД са
страните по договор за наем от 08.03.2017г, по силата който предоставя на
последния за временно и възмездно ползване имот, представляващ
„Кафе-сладкарница“, находяща се на партерния етаж на бул. „********с площ от 161,74
кв.м., заедно с 6,98% ид.части, представляващи 20,33 кв.м., с уговорено
предназначение на имота – за изложбена зала за мебели, офис, кафене. Срокът за
ползване е уговорен на 2-години. Срещу ползването на имота ответникът поема
задължение да заплаща месечен наем в размер на 2000,00 евро без ДДС по курса на
БНБ в деня на плащане, като плащането следва да бъде извършено ежемесечно от
1-во до 5-то число за текущия месец по банковата сметка на ищеца, както и да
заплаща консумативите за имота. Предвидена е годишна актуализация на наема с 3%
годишно, считано от първи януари на новата година. При предсрочно едностранно
прекратяване на договора за наем е предвидено задължение за заплащане на
неустойка в размер на сбора от месечните наемни вноски до изтичането на
двугодишния срок на договора. С нотариална покана от 20.08.2018г получена от
ответника на 28.08.2018г, ответникът е поканен да заплати дължимите и неплатени
наемни вноски в размер на 17 893,48 лева. В отговор на поканата с писмо от
21.11.2018г ответното дружество изразява желание за прекратяване на договора по
взаимно съгласие съгласно чл. 6.2.1 вр. чл.6.1 от договора. Предложението не е
прието от страна на ищеца, но последният го счита за изявление за едностранно
прекратяване на договора от страна на ответника по реда на чл. 5.3 от договора.
Прекратяването е станало на 22.01.2018г. Към прекратяване на договора
ответникът дължи във връзка с договора за наем, както следва: наем за периода
м.06 - м.11.2018г в размер на 17 888,80 лева; неустойка съгласно чл. 5.3.
от договора в размер на 21 837.19 лева; такса битови отпадъци за първото
тримесечие на 2018г, за второто тримесечие на 2018г, трето тримесечие на 2018г
и м.10.2018 в общ размер на 4506,00 лева; стойността на потребената в имота
електроенергия за периода м.05.2018г – м.10.18г възлизаща на 531,50 лева;
стойността на потребената в имота топлинна енергия за периода м.05.2018г –
м.10.2018г възлизаща на 227,55 лева. Неплатежоспособността съгласно чл. 608,
ал.3 ТЗ счита, че се презумира, тъй като ответникът е спрял плащанията.
Спирането на плащанията е по причина на липсата на краткосрочни активи, а не
поради оспорване на задълженията. По изложените съображения се иска откриване
на производство по несъстоятелност по отношение на ответното дружество, поради
неплатежоспособността му, евентуално поради свръхзадължеността му.
С
отговора на молбата за откриване на производство по несъстоятелност ответникът
не оспорва, че е страна по договора за наем от 08.03.2017г. и че е забавил
плащания по неговото изпълнение. Счита договора за нищожен, тъй като няма
предмет, предоставя се обект, който е „кафе – сладкарница“, а е уговорено
ползване на „изложбена зала“. Евентуално е нищожен, защото не е сменено
предназначението на обекта, който се отдава. Оспорва твърденията на ищеца, че
договорът е прекратен едностранно. Според ответникът договорът за наем е
прекратен по взаимно съгласие с подписване на споразумението, представено към
отговора на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, а с
приемо-предавателен протокол от 12.11.2018г е върнато владението на „кафе –
сладкарницата“. Предложението за подписване както на допълнителното
споразумение, така и на приемо-предавателния протокол е на ищеца.
Споразумението е изпратено от последния на ответника с имейл от 03.09.2018г,
което е подписано от ответника и върнато на ищеца на 23.10.2018г, като същия е
уведомен и че помещението ще бъде освободено на 09.11.2018г., от която дата без
промяна същите са приети така, както са получени от ответника на неговия имейл,
изпратени от страна на ищцовото дружество. С оглед прекратяване на договора за
наем по взаимно съгласие счита, че не дължи неустойката по чл. 5.3 за
прекратяването на договора за наем. Релевира и възражение за прихващане с
неликвидно вземане за сумата 19 686,00 лв., представляваща стойността на
извършените според ответника подобрения в имота, ползван по договора наем,
които подобрения твърди да са индивидуализирани като вид СМР, количество и
единична цена в Акт за СМР от 16.08.17г. и да са платени по фактурите, представени
към отговора на молбата за откриване на производство по несъстоятелност.
Твърди, че за извършване на подобренията наемодателя е уведомен, но последният не
е дал съгласие за извършването им.
Ищецът
оспорва твърденията на ответника: да са
извършвани подобрения в наетия имот; че се е
налагало във връзка с предоставяне на кафе-сладкарница, която да се ползва за
изложбена зала, извършването на преустройство, както и промяна на
предназначението на помещенията. Начина на ползване счита уговорен с договора
за наем, в който изрично е посочено какъв обект се отдава под наем, какво е
състоянието на имота, че наемателят е запознат с него и го приема в
състоянието, в което се намира имота, както и че същото отговаря на договорното
предназначение. Оспорва да е давано съгласие за извършване на подобрения в
имота, още повече за конкретната цена, която е договорена между ответника и
третото лице. Оспорва Акт за СМР от 16.08.17 г., фактурите от 01.08.17 г.,
31.08.17 г. и 05.07.2017г., т.к. същите не установяват извършване на твърдените
подобрения. Счита, че те са съставени за целите на процеса. Счита, че
прекратяването е станало на 22.01.2018г. с едностранно изявление от страна на
ответното дружество, а не по взаимно съгласие и поради тази причина твърди, че
ответникът дължи неустойка за прекратяването. Оспорва твърденията за получаване
на имейла от 31.08.18г., както и че е изразено съгласие за подписване на такова
допълнително споразумение, респ. приемо-предавателен протокол.
Съдът
като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства приема за
установено следното:
От
вписванията в Търговския регистър се установява, че ответникът по молбата има
качеството на търговец по смисъла на чл. 1, ал.2, т.1 ТЗ и спрямо него може да
се иска откриване на производство по несъстоятелност.
Между
страните не е спорно: че са страни по твърдения в исковата молба договор за
наем от 08.03.2017г, по силата на който ищецът като наемодател предоставя на
ответника като наемател за временно и възмездно ползване „Кафе-сладкарница“,
находяща се на партерния етаж на бул. „********с площ от 161,74 кв.м., заедно с
6,98% ид.части, представляващи 20,33 кв.м., която последният да използва като
Изложбена зала за мебели, офис, кафене. От своя страна ответникът се задължава
да ползва имота, във вида и състоянието в момента на предоставянето му, срещу
задължението да заплаща месечен наем от 01-во до 05-то число на текущия месец,
в размер на 2000,00 евро по курса на БНБ в деня на плащането, без ДДС.
Договорът е уговорен като срочен за срок от 2 години. Наемателят поема
задължение да заплаща всички консумативи и други разходи по текущи сметки,
свързани с ползването на имота като: отопление, телефон, електричество, вода,
СОТ, такса битови отпадъци (чл.4.1.4), както и че всички ремонтни работи,
свързани с реконструкция, както и подобрения, свързани с поддържането на имота
в добро състояние по време на ползването му са за негова сметка, като последния
няма право на претенции за възстановяването им. Същите се извършват само с
предварителното писмено съгласие на наемодателя, в което се посочва и какво от
изпълнените подобрения ще е за сметка на наема. (чл.4.1.5) Уговорено е в чл.
5.3, че в случай, че някоя от страните желае да прекрати договора преди
изтичане на първоначалния двугодишен наемен срок, то тя дължи на другата страна
обезщетение в размер на сбора от месечните наемни вноски до изтичане на
двугодишния срок.
Сделката
е търговска, тъй като е свързана с упражняваното от ответника занятие –чл. 286,
ал.1 ТЗ
Между
страните не е спорно, че ищецът е предал на ответника за ползване и последният
е ползвал имота в периода м.05.2018г – м.10.2018г.
Съгласно
представените към исковата молба фактури и заключението на ССЕ, се установява,
че задълженията на ответника към ищеца по договора за наем възлизат, както
следва: наем за периода м.06 - м.11.2018г в размер на 17 888,80 лева;
такса битови отпадъци за първото тримесечие на 2018г, за второто тримесечие на
2018г, трето тримесечие на 2018г и м.10.2018 в общ размер на 4506,00 лева; за
потребена в имота електроенергия за периода м.05.2018г – м.10.18г възлизаща на
531,50 лева; за потребена в имота топлинна енергия за периода м.05.2018г –
м.10.2018г сумата от 227,55 лева.
Възражението
за нищожност на договора поради липса на предмет съдът намира за неоснователно.
Съгласно тълкувателното решение №3/2014 на ОСГК на ВКС, нищожност поради липса
на предмет е налице, когато той е фактически или правно невъзможен. Фактическата
невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната
действителност при сключване на
сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на
развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и
ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на
съгласието. Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото
възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка.
Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване
на сделката или ограничения за обособяването на обекта.
В
случая фактическа невъзможност не се твърди, още повече, че няма спор, че имотът
съществува и ползването е предоставено на ответника, който е осъществявал
фактическата власт върху него за периода на договора. Необосновима е и тезата,
че предмета е правно невъзможен, поради не издаване на административно
разрешение за промяна на предназначението за ползване на обекта, след като
последното не съставлява непреодолима правна пречка за възникване на обекта. Предвид
обстоятелството, че твърдението за нищожност на договора поради липса на
предмет е форма на правна квалификация, съдът счита, че следва да обсъди и
възможността, възражението да е такова по смисъла на чл. 230, ал.1 ЗЗД, че вещта
не е предадена в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета.
Това възражение също следва да се приеме за неоснователно, доколкото няма спор,
че ответникът е получил вещта, ползвал е същата през времетраенето на договора
съгласно договореното предназначение и не е упражнил никое от правата по чл.
230, ал. 2 от ЗЗД.
Спорен
е въпроса как е прекратен договора за наем между страните –едностранно или по
взаимно съгласие. Спорът е по причина на твърденията на ищеца, че е кредитор на
ответника по договора за наем и на вземане за неустойка по чл. 5.3 в размер на
21 837,18 лева. Валидността на клаузата за неустойка е преюдициален въпрос
и следва да бъде разгледан първи. Съгласно ТР № 1/2009г. по тълк. дело №
1/2009г. на ОСТК на ВКС, при искане за присъждане на неустойка съдът следи
служебно за съответствието й с добрите нрави. Основанието на претендираната
неустойка по чл. 5.3 от договора е предсрочното прекратяване на договора между
страните, вследствие на неизпълнение от страна на наемателя, а неустойката е
равна на дължимия наем до изтичане на съответния срок на договора.
Прекратяването на договора има действие занапред. С прекратяването му отпада
задължението на наемателя да заплаща наемната цена, но отпада и насрещното
задължение на наемодателя да предоставя ползването на вещта. При това положение
уговорката за неустойка при предсрочно прекратяване на договора по вина на
наемателя в размер на всички неплатени по договора месечни наеми до края на срока
му, излиза извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции на
неустойката. Това е така, защото наемодателят по вече разваления договор би
получил чрез неустойката имуществена облага от насрещната страна в размер,
какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя своята
насрещна престация. От това следва, че плащането на всички наеми от страна на
наемателя под формата на неустойка за периода след развалянето на договора би
довело до неоснователно обогатяване на наемодателя и нарушава принципа за
справедливост, вследствие на което клаузата за неустойка се явява нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Нищожната клауза не е валиден източник на
облигационни отношения и не поражда вземането да наемодателя срещу наемателя за
заплащане на сумата от 21 837.19 лева.
Ответникът
не твърди плащане на задълженията по договора за наем. Кредиторовото качество
на ищеца оспорва с възражение за прихващане. Възражението е допустимо, тъй като
в производството по несъстоятелност длъжникът може да се брани с всички
възражения, които изключват правото на кредитора по търговската сделка в това
число и възражение за прихващане, ако в резултат на последното би се изключило
вземането на кредитора молител.
Ответникът
твърди, че е кредитор на ищеца по вземане за заплащане на извършените в наетото
помещение подобрения. Възражението е неоснователно по следните съображения:
По
делото няма ангажирани доказателства какво е било техническото състояние на
имота, находящ се на бул. ********преди извършване на подобренията, но след
като ответникът е приел да го наеме в състоянието, което е без да упражни някое
от правата по чл.230, ал.2 ЗЗД, то съдът приема, че вещта е била в добро
състояние. Извършването на строително монтажните дейности описани в отговора се
установява при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства –
фактурите към отговора, Акт за СМР от 16.08.17г, допълнителното заключение на
ССЕ и заключението на СТЕ. Фактурите са на стойността 23 700,00 лева с
ДДС. Осчетоводени са при възложителя и изпълнителя и са погасени чрез плащане в
периода м.07.2017г – м.08.2018г. Според СТЕ стойността на вложените СМР в
размер на 10939,04 лева. Разликата между двете заключения е по причина на
обстоятелството, че вещото лице по СТЕ е остойностило само СМР, които е
установило да са извършени при огледа на място. Според вещото лице по СТЕ
вложените СМР не са довели до увеличаване на стойността на имота.
С
оглед изложеното, установява се, че ответникът като наемател, при изрично противопоставяне
от страна на наемодателя (последното с оглед клаузата на чл.4.1.5 от наемния
договор) извършва подобрения в имота, които не се твърди да са полезни
разноски, т.е. такива необходими за запазването му или обикновени поправки по
смисъла на чл. 231, ал. 1 от ЗЗД. При това положение правата на наемателя се
уреждат от правилата на воденото на чужда работа без пълномощие и
неоснователното обогатяване (чл. 61, ал. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД), от което
следва, че при доказване на твърдените ремонти, наемателят има право на
по-малкото измежду това, с което е обеднял във връзка извършването им и това, с
което наемодателят се е обогатил - увеличената стойност на имота. След като
съгласно заключението на СТЕ в резултат на процесните СМР не се е стигнало до увеличаване
на стойността на имота, то не е налице и обогатяване на наемодателя, което
последният да е длъжен да отстрани. При недоказаност на активното вземане,
възражението се явява неоснователно.
Следователно
по делото се установява, че ищецът е кредитор на ответника по договора за наем
от 08.03.2017г за наем и консумативи и последният е активно легитимиран да иска
откриване на производство по несъстоятелност по отношение на него.
Неплатежоспособността
се презумира, тъй като ответникът не доказва способ за погасяване на задълженията
– арг. от чл. 608, ал. 3 ТЗ.
Презумпцията
не е оборена от заключението на ССЕ. Съгласно последното в актива на баланса за
периода от 2014г до 2019г се наблюдава намаляване на дълготрайните активи на
дружеството от 65 хил.лева през 2018г до 37 хил.лева през 2019г, като
най-голямо е намалението в статия на баланса статия „машини, съоръжения и
оборудване“, поради извършени продажби на ДМА. Текущите активи от 336 хил.лева
през 2017 достигат до 122 хил.лева през 2019, като в периода 2018г - 2019г няма
запаси от суровини и материали, намаляват стоките за сметка на увеличаване на увеличаване
на размера на касовата наличност и вземанията от клиенти. В пасива на баланса
за периода от 2014г до 2019г се наблюдава, че дълговете са необезпечени с
активи. Собствения капитал, който е отрицателна величина от -6 хиляди през 2018г
достига -103 хил.лева през 2019г, поради реализирана загуба. Установява се ясно
изразена тенденция към увеличаване на задълженията към доставчици от 0 лева в периода
2014г-2016г. до 46 хиляди лева през 2017г, 40 хиляди лева през 2018г и 26
хиляди лева. При изчисляване на коефициентите за обща ликвидност за всяка една
от годините от 2014г до 2019г, вещото лице е направило извод, че краткотрайните
активи превишават краткосрочните задължения за 2018г и 2019г. като е отчело и
обстоятелството, че вземанията по процесните фактури не са осчетоводени от
ответника. При включване и на последните към пасива на дружеството
коефициентите за обща ликвидност за 2018г е в размер на 0,6857, а за 2019 –
0,4207. Другите коефициенти също са под референтните стойности. Финансовия
резултата на дружеството за последните две години е загуба, което съчетано с
намаляването на машините и съоръженията, и липсата на суровини и материали
налага извода, че състоянието на неплатежоспособност е трайно. Съгласно
заключението на СФИЕ още към 31.12.2018г краткотрайните активи на ответното
дружество не са могли да покрият краткосрочните задължения и дружеството е несъстоятелно.
По
изложените съображения молбата за откриване на производство по несъстоятелност
на основание неплатежоспособност е основателна и следва да се уважи.
Началната
дата на неплатежоспособността е датата, на която длъжникът не е бил в състояние
да изпълни изискуемо парично вземане от посочения в разпоредбата на чл. 608 ТЗ
вид. За определяне на началната дата съдът следва да издири този времеви
момент, в който едновременно са налице и двата елемента на
неплатежоспособността – непогасено изискуемо задължение по чл. 608, ал. 1 ТЗ и
трайна финансова невъзможност за погасяването му. По делото не е установен
точни момент в календарната 2018г. когато настъпва неплатежоспособността, с
оглед на което началната дата на неплатежоспособността следва да бъде
определена в края на годината или 31.12.2018г, тъй като към нея едновременно са
налице и двата елемента на неплатежоспособността.
По разноските.
С
оглед изхода на делото право на разноски има само молителя, която доказва
разноски в общ размер на сумата от 550,00 лева, от които 250 лева държавна
такса и 300,00 лева – депозит за СФИЕ.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА неплатежоспособността на „Р. 2000“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***.
ОПРЕДЕЛЯ за начална дата на неплатежоспособността 31.12.2018г.
ОТКРИВА производство по несъстоятелност на „Р. 2000“ ЕООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***.
НАЗНАЧАВА Е.Г.Т., с адрес: ***, тел. 02/*****, за временен синдик на „Р. 2000“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***.
ОПРЕДЕЛЯ текущо месечно възнаграждение на временния синдик в
размер на 1000,00 лв.
ОПРЕДЕЛЯ едноседмичен срок от съобщението за встъпване в
длъжност на назначения временен синдик, като му указва в посочения срок да
представи нотариално заверена декларация по чл. 656, ал. 2 ТЗ или молба по чл. 657, ал. 1, т. 1 ТЗ за освобождаване от
възложените задължения.
СВИКВА Първо събрание на кредиторите на 28.01.2020г. от 11:00 часа в
Съдебната палата, бул.”*****, в залата, определена за 7 състав, ТО с дневен ред
съгласно чл. 672, ал.1 ТЗ, а именно: изслушване доклада на временния синдик,
предложения и избор на постоянен синдик, определяне на възнаграждението му,
избор на комитет на кредиторите.
ОСЪЖДА „Р. 2000“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на „М е.М У.“ ООД, ЕИК *****
и адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата от 550,00 лева – съдебно-деловодни разноски.
Решението
може да се обжалва пред Софийски апелативен съд в 7-дневен срок от вписването
му в Търговския регистър към АВ.
Препис
от решението да се изпрати на Агенцията по вписванията за вписване в търговския
регистър по реда на чл. 622 ТЗ.
Решението
да се съобщи на назначения временен синдик.
СЪДИЯ: