№ 43963
гр. София, 22.03.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Частно
гражданско дело № 20241110113969 по описа за 2024 година
Относно претенцията за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължението на
потребителя да предостави обезпечение на кредитора /чл.6,2 от договора/ и претендираната
такса
В договора за кредит е предвидено задължението на потребителя да предостави
обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя
обезпечение под формата на поръчител, който да отговарят на посочени в договора
изисквания или поръчител, като в разпоредбата на чл.6,2 е посочено, че потребителят е
предупреден, че при неизпълнение на задължението, дължи неустойка.
Разпоредбата на чл.24 ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП. Неравноправна е всяка
клауза в договор, сключен с потребител, която: 1.е неиндивидуално уговорена и в негова
вреда; 2.не отговаря на изискванията за добросъвестност и 3.води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца, и тези на потребителя. Клаузата,
въпреки че е включени в договора, са типизирани, следователно не може да се приеме, че са
били индивидуално уговорени с ответника. Тази неустойка не отговаря и на изискването за
добросъвестност, тъй като кредиторът не предлага насрещна престация. ВКС е разгледал
въпроса за наличието на противоречие с добрите нрави при сключване на договор, като
постановките са приложими и при разглеждането на отделните разпоредби на един
двустранен договор. Така например, с решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011
г., Г. К., I г. о. ВКС постановява: „Противоречие с добрите нрави е налице, когато
сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала.
Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните
престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите
нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в
чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби
на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори
относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява
1
действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при
тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на страните,
формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на
договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, то
следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е
свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали
нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на
преследваната от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим допустим от закона
интерес“.
Неизпълнението на задължението на ответника да предостави обезпечение на
кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори
на крайния падеж на договора. Тази неустойка се следва заедно с обезщетението за забава,
като същата неустойка увеличава задължението на заемателя с 1/3 , като не предвижда
насрещно задължение за кредитора. Поради изложеното, неустойката не удовлетворява
значим законов интерес, нито изпълнява обезпечителната си функция, поради което и
нищожна, защото води до неоснователно обогатяване на кредитора.
Претенцията за такса противоречи на чл.143,ал.1,т. 5 ЗЗП, в който случай по
аргумент от чл.411,ал.2,т.2 ГПК съдът не може да разпореди издаване на заповед за
изпълнение, защото претенцията противоречи на закона.
Разпоредбата на чл.10а ЗПК предвижда възможност на кредитора да събира такса
и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но при
две условия – първо – да не се изискват такси за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита / чл.10а,ал.2/ и второ, за едно и също действие да не се събира
такса повече от веднъж. /ал.3, същата разпоредба/ Законът въвежда правилото видът,
размерът /***на таксата/ и действието, за което тя ще се събира, да бъдат ясно и точно
определени в договора.
При систематическото тълкуване на разпоредбите, се налага извод, че таксата е
дължима, само ако е уговорено по ясен и разбираем начин за какъв вид действие ще се
събира тя, какъв е нейният размер. Същевременно, дори ясно да е посочено горното,
кредиторът не може да събира такса, ако същата е свързана с усвояването или управлението
на кредита. Самият заявител твърди, че таксата е уговорено да се дължи по реда на
Тарифата, следователно, същата не е предвидена в договора.
С оглед изложеното, за двете претенции заявлението следва да се отхвърли, както и
за вземането за държавна такса над 25 лева.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление вх.№77127/7.3.2024г.. в частта му за заплащане на сумата
2
287,76 лева, неустойка, сумата 395,35 лева такси по тарифа и над сумата 25 лева държавна
такса.
Разпореждането може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщаването му на
заявителя пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3