РЕШЕНИЕ
№ 78
гр. гр.Мадан, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и девети
април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100037 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от Б. К. К. против „*****
ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за
осъждането на „******“ ЕООД да заплати на Б. К. К. сумата от 413,38 лева,
представляваща недължимо платено възнаграждение по Договор за
предоставяне на гаранция № *****/ ******
В исковата молба се твърди, че на *****г. Б. К. К. е сключил Договор за
паричен заем № ***** с „*******т“ АД, като дружеството в качеството си на
заемодател му е предоставил заем в размер на 1000,00 (хиляда) лева.
Сочи се, че по иск на кредитополучателя с влязло в сила Решение №
***/****г., постановено по гражданско дело № ***/*****г. по описа на PC М.
заемодателят бил осъден да заплати на Б. К. сумата от 82,00 лева,
представляваща недължимо платени суми по Договор за паричен заем №
******от ******* г., поради недействителността на договора за кредит.
В молбата се твърди, че за обезпечаване на задълженията на
кредитополучателя по договора за кредит на *****г. между ищеца като
потребител и „****" ЕООД като гарант е бил сключен договор за
предоставяне на гаранция № ******/***г., като по силата на този договор
потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане
(за изпълнение на парични задължения) в полза на „*****“ АД, ЕИК ***, със
седалище гр. С. *****, ж.к.„****** *, бул.“*****“ № *****, ******“, етаж *,
офис ****, (наричано по-долу *****), с наредител - потребителят, с цел
гарантиране, за изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици
от неизпълнението на задълженията на потребителя по Договора за паричен
заем, за сума, покриваща както следва: 1. задължение за връщане на заемната
1
сума в размер на 1 000.00 лева; 2. задължение за плащане на възнаградителна
лихва; 3. задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава
на плащането.
Посочено е , че съгласно чл.3, ал.1 от договора за поемане на
задължението за издаване на гаранция, потребителят дължи възнаграждение
на гаранта в размер на 413,38лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от
които в размер на 37.58 лева. Вноските са дължими на падежа на плащане на
погасителните вноски по Договора за паричен заем, сключен с „*******т“ АД.
Ищецът твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен
поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД, като
сочи, че в разглежданата хипотеза ищецът - потребител е бил поставен в
положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от
сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано
със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на
гаранция е сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице -
търговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които
обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес
спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение,
всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит.
Счита, че Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради
накърняване на добрите нрави, като сочи, че този договор е лишен от правна
основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната
страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът
от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна
последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по
кредита, без оглед изправността на длъжника. Сочи, че така в разрез с нормите
на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на
заемодателя, под формата на скрит разход по кредита, като се позовава на
решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК, където
е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите
правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските
практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап
от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични
норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на
членовете на общност.
В молбата си ищецът твърди, че нищожност поради противоречие с
добрите нрави е налице при съществена нееквивалентност на престациите,
каквато е налице в случая.
Сочи, че действително договорът за потребителски кредит и този за
предоставяне на гаранция формално са оформени като самостоятелни
договори. Те обаче са функционално свързани, защото договорът за гаранция е
във връзка с договора за кредит, обезпечава вземането на кредитодателя,
сключен е в негова полза и с лице, одобрено от него, според текста на самия
договор. Затова договорът за гаранция има акцесорен характер, поради което
счита, че при необходимост съдът трябва да вземе отношение по договора за
кредит и неговите пороци, ако и заемодателят да е трето за делото лице, тъй
като действието на този договор за кредит има съществено значение и за
2
договора за гаранция. В тази връзка ищецът счита, че следва да се обърне
внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е платимо на
кредитора по договора за заем и се изплаща на последния ведно с вноските по
кредита, и сочи, че отчитайки свързаността между заемодателя и дружеството-
гарант се налага изводът, че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗЗПотр, като формално бъде посочен ГПР от 41,74 %. Той обаче
не е действителен, тъй като в него не е отчетено възнаграждението по
гаранционната сделка, като твърди, че това възнаграждение съставлява част от
разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради
което реалният ГПР по договора многократно надхвърля позволения от закона
процент. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК, ищецът
счита, че потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната
стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си,
в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПК. Твърди, че се стига се и до
нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като се касае за
необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита.
В молбата се сочи, че така създадената обща конструкция от два
договора с потребителя - за кредит и за гаранция, като на насрещната на
потребителя страна и по двата от тях стоят две свързани лица, на практика
съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези два свързани
стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на
потребителите и да се натовари заемополучателят с допълнителни и
чрезмерни плащания. При факта, че учредяването на обезпечението е
предвидено изначално като последващо договора за кредит, ищецът счита, че
неговата единствена цел е да изиска от потребителя още едно плащане, при
това в немалък размер, съпоставен с главницата по кредита, поради което
сочи, че така биват нарушени и принципите на добросъвестността и
справедливостта, като се стига до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Затова и Договор за предоставяне
на гаранция № ******/*****г. е сключен в условията на неравнопоставеност
по смисъла на чл. 143 ЗЗПотр, което го прави и нищожен поради заобикаляне
на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД.
В молбата се твърди, че в изпълнение на договора ищецът е заплатил на
ответника сумата от 413,38 лева, съгласно справка, представена от „******“
ЕООД по гражданско дело № ***/*****г. по описа на PC М. с молба с вх.№
****/******г., като поради нищожността на договора за гаранция сумата от
413,38 лева се явява платена при липса на основание и подлежи на връщане от
гаранта на потребителя. По изложените съображения моли за уважаване на
иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника „*******“
ЕООД, с който взема становище за неоснователност на иска. Въвежда
възражение за нередовност на исковата молба. Посочва, че договорът за
паричен заем е сключен с „******** АД, а не с ответника - „******“ ЕООД.
Договорът за предоставяне на гаранция, сключен с „********“ ЕООД или
отделни негови клаузи не са част от договора за паричен заем, сключен
с„*******“ АД. Поемането в договор за потребителски заем на акцесорното
задължение от заемателя да осигури обезпечение не лишава договора за
3
предоставяне на гаранция от основен предмет със страни поръчителя и
длъжника. Основният предмет на договора за предоставяне на гаранция не
става част от съдържанието на договора за потребителски кредит. Част от
съдържанието на договора за потребителски кредит е единствено акцесорното
задължение на заемателя да осигури обезпечение.
Ответникът сочи, че договорът за предоставяне на гаранция, сключен
между Б. К. К. и „******“ ЕООД, урежда отношенията между страните по
договора - възложител и гарант, като по силата на договора за предоставяне на
гаранция, едната страна - „******“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за
плащане в полза на „****** АД с наредител Б. К. К., с цел гарантиране за
изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за
паричен заем, а другата страна - Б. К. К., се задължава да заплати уговореното
за тази услуга възнаграждение. Сключеният между ищеца и „*******“ ЕООД
договор е с характер на двустранен договор - *********“ ЕООД предоставя
услуга, а потребителят следва да заплати възнаграждение за услугата.
В отговора си ответното дружество твърди, че уговореното между
„******* ЕООД и ищеца възнаграждение по договора за предоставяне на
гаранция е насрещната престария срещу поетото задължение за обезпечаване
на задълженията на ищеца по кредит. Дружеството сключва гаранционни
сделки по занятие. „*******“ ЕООД е вписано като финансова институция в
Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно
в това си качество - на търговец, Дружеството сключва гаранционни сделки
(поръчителство) - обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу
възнаграждение. Дружеството отговаря на изискванията на закона по
отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по
занятие. Дружеството, сключва договори за предоставяне на гаранция в
рамките на дейността, за която е регистрирано.
В отговора се твърди, че възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство/гаранция, като насрещна престация срещу задължението за
обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не
противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави. Сочи се,
че следва да се има предвид, че договора за предоставяне на гаранция е
сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само
при условие, че ще получи уговореното възнаграждение, като се твърди, че
Дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да
сключва безвъзмездни сделки.
Ответникът счита, че твърденията на ищеца за заобикаляне или
противоречие с разпоредби на Закона за потребителския кредит са напълно
неотносимо към този тип договори, поради факта, че разпоредбите на Закона
за потребителския кредит и последиците от неспазването им са относими
единствено и само за договори за потребителски кредит, каквито договорът за
предоставяне на гаранция категорично не е за предоставяне на гаранция,
очевидно, е извън приложното поле на Закона за потребителския кредит,
определено чрез разпоредбите на чл. 14 ЗПК. Сочи, че в всякакви твърдения за
нищожност на основание разпоредби на Закона за потребителския кредит са
напълно ирелевантни.
4
Счита, че ирелевантни са и хипотетичните твърдения за евентуални
нарушения на Закона за потребителския кредит при сключване на договор за
потребителски заем, като твърди, че свързаността между „******“ ЕООД и
„*****“ АД не променя приложното поле на Закона за потребителския кредит.
Свързаността между „*******“ ЕООД и „******“ АД не основание
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция да се включва при
изчисляване на годишния процент на разходите по договора за паричен
кредит. Определящо за това кои разходи се приемат за общ разход по кредита е
връзката с предмета, а не връзката между субектите.
Ответникът твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е
подписан след сключване на договора за паричен заем и получаване на
заемната сума, като сочи, че в договора за предоставяне на гаранция е
уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневен срок от сключване на договора
за паричен заем потребителят не представи друго обезпечение на кредитора. С
оглед на това обстоятелство, счита, че дружеството-кредитор не би могло, а и
няма основание да включва възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция при изчисляване на размера на ГПР по договора за кредит. Както се
вижда от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10, ГПР се изчислява с оглед на
реалните разходи, към момента на сключване на договора за кредит.
Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма
задължение да предвижда и допуска възможни разходи, за да ги включи при
изчисляването на ГПР, поради тази причина и в зависимост от вида на
договора за паричен заем, ответникът сочи, че се използват предвидените в
точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. Сочи също, че
заемодателят няма задължение при промяна на условията по договора да
изчислява и посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид
разпоредбите на членове 11 и 12(2), не изисква кредиторите да предоставят
нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират
общите разходи за кредита или когато се променят съответните договорни
условия. Твърденията на ищеца за допълнително оскъпяване на договора за
кредит, за допълнително възнаграждение за кредитодателя и пр. са
несъстоятелни и ирелевантни. Както беше пояснено, възнаграждението по
договорите за предоставяне на гаранция, които „Файненшъл България“ ЕООД
сключва със своите клиенти е насрещната престация срещу поето задължение
за обезпечаване на кредит. Дружеството сключва гаранционни сделки по
занятие. Като всяка стопанска/ търговска дейност, същата се осъществява с
цел положителен финансов резултат. Но какъв е резултатът от извършваната
от дружеството стопанска дейност, дали е положителен или отрицателен и как
се разпределя след приключване на финансовата година е ирелевантно в
процесния случай. Разпределението на евентуалния положителен резултат от
стопанската дейност на дружеството по никакъв начин не се отразява на
действителността на договора за поръчителство, поне според действащото в
страната и в ЕС законодателство.
В отговора си ответникът счита за несъстоятелни твърденията на ищеца
за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, що се отнася до ответното
дружество и договора за кредит, като сочи, че Договорът за предоставяне на
гаранция е сключен по инициатива на ищеца. Ищецът се е обърнал към
дружеството-ответник с оглед изпълнение на поето от него задължение при
5
наличието на няколко алтернативни възможности, поради което счита,
инсинуациите на ищеца за заобикаляне на Закона за потребителския кредит от
страна на дружеството-ответник за несъстоятелни. Сочи, че ако ищецът,
сключвайки договор за предоставяне на гаранция, е целял да заобиколи
посочената разпоредба на Закона за потребителския кредит, то ответното
дружество не е знаело за тези цели и намерения на ищеца. „******“ ЕООД
сключва гаранционни сделки по занятие.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен,
поради нарушаване на добрите нрави, ответникът счита също за
неоснователно. Сочи, че Договорът за предоставяне на
гаранция/поръчителство не нарушава нито изрично формулиран правен
принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби, като твърди, че същият Договорът е сключен в
съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта.
В отговора е посочено, че дружеството-ответник е вписано като
финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по
чл.3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни
сделки по занятие, като именно в това си качество - на търговец, дружеството
следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него
гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на
всички парични задължения на Потребителя, възникнали съгласно Договор за
паричен заем. Уговореното между „********* ЕООД и ищеца възнаграждение
по договора за предоставяне на гаранция е насрещната престация срещу
поетото задължение за издаване на гаранция. Възнаграждението по договора
за предоставяне на поръчителство/гаранция, като насрещна престация срещу
задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за
кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите
нрави.
Твърди се, че ответното дружество, задължавайки се да издаде гаранция
в за плащане в полза на кредитора, не получава нещо в повече, от това което
предоставя, а дори напротив. Сочи се, че като при всеки алеаторен договор,
престацията по договора за предоставяне на гаранция на пръв поглед изглежда
нееквивалентна, но дължимот се възнаграждени по Договор за предоставяне
на гаранция/поръчителство е определено след извършена преценка на риска.
Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не
би сключила договора, като се сочи, че,към момента на сключване на
договора, по времето на неговото изпълнение/действие и до приключването
му спор между страните не е съществувал. Цитира се Определение № 381 от
14.04.2016 г. по гр. д. № 1275 / 2016 г. на ВКС, нееквивалентността на
престациите не води до нищожност на договора. Когато страните са
договорили неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна
може в едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако той е
сключен поради крайна нужда. “
Твърди се също, че при сключване на договора, ответното дружество е
действало добросъвестно, като се сочи, че клаузите в договора за предоставяне
на гаранция са формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен
потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, би могъл да прецени икономическите последици от сключване
6
на договора. Нещо повече, в договора за предоставяне на гаранция е
предвидено, че той влиза в сила само, ако заемополучателят не представи на
кредитното дружество обезпечение под формата на поръчителство от
физически лица или банкова гаранция.
Ответникът счита също за неоснователно и неаргументирано и
твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на
основание чл. 146. ал, 1 ЗЗП. чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД, като сочи, че в
обстоятелствената част на исковата молба липсват фактически твърдения във
връзка с тезата на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен
в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което го прави
и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение
на добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД.
Във връзка с тази теза на ищеца, следва да се обърне внимание, че както чл.
143 ЗЗП, така и чл. 146, ал. 1 ЗЗП визират „клаузи“, а не „договори“.
В отговора си ответникът счита, че следва да се обърне и внимание, че
съгласно чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, клаузите, определящи основния предмет на
договора и възнаграждението/цената, както и съответствието между
възнаграждението/цената и доставената стока или услуга не подлежат на
преценка за неравноправност, ако са изразени по ясен и разбираем начин.
Разпоредбата е транспонирана в чл. 145, ал. 2 от Закона за защита на
потребителите, съгласно която „Преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката
и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна,
при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, (чл. 145, ал. 2
ЗЗП), като се позовава на множество решения, къдто СЕС се е произнесъл, че
чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО установява изключение от
механизма за контрол по същество на неравноправни клаузи, предвиден от
въведената с тази директива система за защита на потребителите, при условие,
че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Сочи, че преценка за
неравноправност на клаузи от основния предмет на договора се прави само в
случай, че те са неясни и неразбираеми /решение по дело С-186/16, т.1, изр.2
от диспозитива; решение по дело С-484/08, EU:C:2010:309, т.32; решение по
дело С-26/13, т.68/ (Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105 / 2020 г.
на ВКС, I-во гр. отделение).
В отговора се твърди, че в договора за предоставяне на гаранция ясно и
разбираемо е написано, че „******* ЕООД се задължава да издаде гаранция за
плащане в полза на „******“ АД с наредител Б. К. К., а Б. К. К. се задължава
да заплати на „******** ЕООД посоченото в договора възнаграждение. Всеки
потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, би могъл да прецени потенциално значимите икономически
последици за него. Икономическите последици са се равнявали на сумата,
която потребителят е трябвало да заплати, поради което твърдението, че
договорът за предоставяне на гаранция е сключен в условията на
неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което го прави и нищожен
поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите
нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД, ответникът
7
счита за несъстоятелно. По изложените съображения моли за отхвърляне на
иска.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Липсва спор между страните, а и от представените писмени
доказателства се установява, че на *****г. между Б. К. К. и „*******“ ЕООД е
сключен Договор за предоставяне на гаранция № ******за обезпечение на
задълженията на ищеца по Договор за паричен заем № ****** сключен с
„*******“ АД.
По силата на Договор за паричен заем № ******от ****** г., сключен
между Б. К., в качеството на заемател и „******“ АД, в качеството на
заемополучател, на ищеца е била предоставена сумата от 1000 лева, платима
на 11 двуседмични вноски в размер на 98,42 лева всяка, ведно с дължимата
договорна лихва. Вноските били дължими в периода от 28.06.2023 г. до
15.11.2023 г. Страните са договорили фиксиран годишен лихвен процент по
заема от 35%, приложим на годишна основа към сумата на усвоения кредит.
Съгласно чл. 2, т. 6 от договора Размерът в лева на договорната лихва се
равнява на разликата между общо дължимата сума, посочена в т. 7 и заемната
сума. Съгласно чл. 2, т. 7 от договора Общата сума, дължима от заемателя,
като се вземат предвид допусканията, посочени в т. 8 е в размер на 1082,62
лева. ГПР по договора възлиза на 41,74%., като е посочено, че ГПР е изчислен
по формулата и съгласно изискванията, съдържащи се в чл. 19 от ЗПК и
Приложение № 1 към него, като са посочени взетите предвид допускания при
изчисление на ГПР.
Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: 1 .Две физически лица - Поръчители, всяко от
които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на
получаваното от него трудово възнаграждение да е в размер над 1000 лв.; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „*********т“ АД; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови
и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“;
Поръчителите подписват договор за поръчителство, който изпращат на адреса
на управление на Заемодателя, посочен по-горе в настоящия договор. 2.
Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2, т. 7, със срок
на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
настоящия договор или 3. одобрено от Заемодателя Дружество - гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
По силата на Договор за предоставяне на гаранция от ******* г.,
сключен между „*******“ ЕООД, чрез посредника си „*******“ АД, в
качеството на гарант от една страна и Б. К. К. - потребител от друга,
потребителят възложил, а гарантът се съгласил да издаде гаранция в полза на
„*******“ АД за обезпечаването на задълженията на Б. К. К. възникнали
8
съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя по Договора за паричен
заем, за сума, покриваща както следва: задължение за връщане на заемната
сума в размер на 1 000 лева; задължение за плащане на възнаградителна
лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на
плащането, разхода за събиране на вземането, съдебни разноски адвокатски
хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 413,38 лв., платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 37,58 лева. Вноските са дължими на падежа
на плащане на погасителните вноски по Договора за паричен заем, сключен с
******“ АД, като „*****“ АД е овластено да приема вместо гаранта
изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по
договора за гаранция.
Прието е като доказателство по делото гр. д. № ***/****** г. по описа
на РС М., видно от което ******* ЕООД е депозирило справка за извършени
плащания, съгласно която плащанията по Договор за поръчителство/гаранция
№ ********* от Б. К. К. са в размер на 413,38 лева.
Сключеният между „******“ АД и Б. К. К. Договор за паричен заем №
*********има характер на договор за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК. Доколкото процесния договор за гаранция, който е предмет на
настоящото производство е сключен за обезпечение на задълженията на
ищеца по Договор за паричен заем № *******, то договорът за кредит също
следва да бъде обсъден, с оглед въведените възражения от ищеца за
нарушения на императивните разпоредби на ЗПК. Договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин /чл. 11, ал. 1, т. 1 от ЗПК/.
Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Годишният процент на
разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална
формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Според процесния договор за кредит ГПР възлиза на 41,74
%, като при определянето му са взети предвид следните допускания:
договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислени разходи за събиране и лихви за забава и неустойки за неизпълнение
на някое от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен
посочените в настоящия договор. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
9
процент от общия размер на предоставения кредит. Като взе предвид
съдържанието на описаните по-горе клаузи на процесните договор за кредит и
договор за предоставяне на гаранция, намира, че уговореното възнаграждение
по договора за гаранция съставлява възнаграждение по усвояване, отпускане и
управление на кредита, поради което същото следва да се включи в годишния
процент на разходите – чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Двата договора – за кредит и за
предоставяне на гаранция не само, че са свързани, но възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция е предвидено да се заплаща с
погасителния план по договора за кредит. Доколкото в договора за кредит е
уговорено обезпечаването му чрез предоставяне на гаранция, таксата за
допълнителна услуга, която макар и формално да е дължима по друг договор
се явява част от договора за кредит като включена в съдържанието му и
всъщност представлява скрито възнаграждение по договора за потребителски
кредит и следва да бъде включено в ГПР. Съобразно чл. 19, ал. 4 от ЗПК обаче
ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС №426/2014г.
в размер на основния лихвен процент на БНБ /0.00%/ плюс 10 процентни
пункта. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със
задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. При включването на дължимото възнаграждение за
гаранта в ГПР по договор за паричен заем № ******/***** г., то същият би
надхвърлил законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от ГПК, вземайки предвид
посочения в договора размер от 41,74%, размер на главницата по кредита 1000
лева, размера на възнаградителната лихва 82,06 лева, срока на договора – 22
седмици, ГЛП по кредита от 35%, както и размера на уговореното
възнаграждение за гарант, което е в размер на 413,38 лева или 41 % от
стойността на кредита. С оглед изложеното, съдът намира за основателно
въведеното от ищеца възражение, че договорът за предоставяне на гаранция е
сключен в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
По отношение на възраженията за нищожност на процесния договор за
гаранция като сключен в противоречие с добрите нрави съдът намира
следното:
В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г. на ІV г.о. на ВКС е
прието, че преценката дали договореното противоречи на добрите нрави
/общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване
на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави въз
основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни
обстоятелства. Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените
изисквания обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може
да преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно
императивната норма на чл.9 ЗЗД. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.
д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се
свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при
осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и
морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е
формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и
упражняване на правата на членовете на общност. С оглед преценка дали с
сключения между ответника и ищцата договор за предоставяне на гаранция са
10
нарушени принципите на справедливост и добросъвестност, следва да се
съобрази размера на дължимото възнаграждение за предоставяне на гаранция,
както и клаузите на договора за потребителски кредит, за обезпечаване на
задълженията по който е сключен договора за гаранция. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на
кредитора за точното изпълнение на задълженията по договора за кредит.
Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в размер на близо до половината
от отпуснатия кредит, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави.
Основната цел на така уговореното възнаграждение е да доведе до
увеличаване на подлежащата на връщане сума, с което се заобикаля
законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед изложеното предявеният
иск се явява основателен, доколкото договорът за предоставяне на гаранция е
нищожен на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като сключен в противоречие с добрите
нрави и в нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което е безпредметно
обсъждането на останалите въведени от ищеца възражения.
От представената справка за извършени плащания от ответника се
установява, че общо заплатената сума от ищеца по договора за предоставяне
на гаранция № *****/***** г. в полза на ответника „****** ЕООД възлиза на
413,38 лева, която сума подлежи на връщане, поради нищожност на договора
за гаранция, предвид което предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен.
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски,
като доказа такива в размер на 50 лева - платена държавна такса, която ще се
присъди изцяло, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В представения по делото договор за правна защита и съдействие е
посочено, че ищеца се представлява безплатно от адв. М. О. на осн. чл. 38, ал.
1, т. 2 от ЗА. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил
възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение,
което с оглед цената на всеки един от двата предявени иска същото следва да
бъде определено на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /действаща към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие/ в размер на
по 400 лева, която сума следва да бъде присъдена в полза на пълномощника на
осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Предвид изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ******** ЕООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление: гр. С. бул. „******* № **, ет. *, ап. ****** представлявано от
управителя П. Д. да заплати на Б. К. К., ЕГН **********, с адрес: **********
сумата от 413,38 лева (четиристотин и тринадесет лева и тридесет и осем
стотинки) - главница, представляваща******14.06.2023 г.
ОСЪЖДА ****** ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. С. бул. „*****“ № **, ет. *, ап.*****, представлявано от
11
управителя П. Д. да заплати на Б. К. К., ЕГН **********, с адрес: **********
сумата от 50 лева (петдесет лева) - деловодни разноски за заплатена
държавна такса.
ОСЪЖДА *******ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на
управление: гр. С. бул. „*******“ № **, ет. *, ап. *****, представлявано от
управителя П. Д. да заплати адв. М. М. О., АК С., служебен адрес: гр. Р., бул.
„****“ № *, Булстат ******сумата от 400 лева (четиристотин лева)
адвокатско възнаграждение определено на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред ОС С. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
12