Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………/08.03.2022г .,гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Варна- ХХХІІІ състав, в
открито съдебно заседание, проведено на девети
февруари две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: МАРИЯ
ГАНЕВА
при секретаря Теодора Чавдарова и с участието на
прокурора при Окръжна прокуратура – Варна А А. , разгледа докладваното от
съдията адм. дело № 1570/2021 г. на АдмС - Варна, като за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по
делото е по реда на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди (ЗОДОВ) във вр. с чл. 203, ал. 1 от АПК.
Образувано е след разделяне на
производството по обективно кумулативно
съединени искове на И. И.В. с
ЕГН ********** и съдебен адрес *** , срещу областна дирекция на МВР гр.
Варна за присъждане на обезщетения
за неимуществени вреди в общ размер на 50 000 лв. /л.161 от делото/
.
Предмет на настоящото дело е
предявеният иск от И. И. *** за
присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 4 000 лв. заради незаконните действия на полицейски служители при ОД на МВР-Варна
по връчване на съдебна заповед за незабавна защита и по нейното изпълнение чрез
отнемане на детето от ищеца / л.163 и т. 3.3 от уточняваща молба – 157/ .
Твърди се, че правото на ищеца на
личен и семеен живот е било „засегнато“ от полицейска акция на 18.06.2016 г. ,
в хода на която служители на ОД на МВР –Варна , включително и на служба
„Специализирани полицейски сили“ без
законно основание са предприели действия спрямо него по връчването на заповед
за незабавна защита № 69/17.06.2016 г. на Варненския районен съд /ВРС /и по
отнемане на неговата дъщеря чрез демонстрация на военна сила , упражняване
н натиск и страх и третирайки ищеца
като „блудствал със собственото си 4-годишно дете“ . Ищецът е
посочил имената на полицейските служители , участвали в акцията, които са част
от териториалната структура на МВР гр. Варна
/т.3.3 на уточняваща молба на л. 156-159/.
Настъпилите неимуществени вреди
се индивидуализират като изживени страх, стрес, обида , унижение, страдание,
безсилие / л. 7 от делото/. Ищецът се е почувствал безсилен , защото полицията, която следва да брани закона, го е
погазила, оказвайки неправомерна подкрепа на майката на своята дъщеря . В. е изпитал срам за това ,че публично е бил „третиран като
престъпник“, че е „посочен като сексуален насилник – изнасилвач/извършител на
блудство“. Създало се е внушение, че В.
е педофил и то спрямо собствената му 4-
годишна дъщеря , а преди задържането той се е ползвал с добро име в обществото
. Работил е 24 години като дентален лекар
и е имал изградена репутация. След 18.06.2016 г. той е усещал недоверие и съмнение в близки, познати и пациенти дали е престъпник,
дали е педофил. Приятелите му са го
„изоставили „ и „игнорирали“. Ограничил
е социалните си контакти. Не е
бил работоспособен.
Ищецът претендира обезвреда за
периода от 9.30 ч. на 18.06.2016 г.
до датата на подаване на исковата
молба / л. 159 /.
В съдебно заседание ищецът, чрез
проц. представител , поддържа исковата претенция и моли съда да уважи изцяло
предявения иск за обезщетение поради неговата основателност, която теза
подробно се аргументира и в депозирани по делото писмени бележки . Отправя се искане за
присъждане на съдебно-деловодни
разноски съобразно представен
техен списък.
Ответникът – ОД на МВР-Варна ,
чрез процесуални представители ,
изразява становище за неоснователност на предявения иск за обезщетение поради недоказаност на същия. Полицейските
служители само са прочели съдебната
заповед на ищеца, без да връчат същата .Претендира се юриск. възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца като разноски за настоящото
производство.
Участващият по делото прокурор
при Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на исковата
претенция поради недоказаност на същата.
Не се доказва осъществяване на действия по връчване на съдебната заповед за
незабавна защита, не се доказват претендираните неимуществени вреди . Детето е
било взето от неговата майка, а не от полицейските органи.
Съдът, съобразявайки се със
събраните доказателствени източници , приема за установено от фактическа страна
следното:
Ищецът е баща на Д И В , родена на *** г., а майка
на детето е Р.К.Б.- Василева / л. 14 от
делото/.
По висящо бракоразводно
дело между двамата родители № 56969/2015г.
по описа на Софийския районен съд с определение от 18.12.2015 г. са били
постановени привременни мерки по чл. 323 ГПК : Р. К. Б е следвало да води
дъщеря си всяка втора и четвърта събота от месеца в дома на
бащата и да я взема на следващия неделен ден / л. 15-16/.
Майката е живеела в гр.
София, а бащата на детето - в гр. Варна и са имали спорове по спазване на
постановените привременни мерки , за
които е била информирана и териториалната служба на ИА „ Закрила на детето“ в гр. Варна - л.
17.
На
03.06.2016 г. Р.Б. е подала жалба до V
РУ на МВР- Варна заради неизпълнение на
привременните мерки на СРС , тъй като бащата не е върнал детето на майката. По
повод на тази жалба служител на полицейското управление е провел телефонен
разговор и след това е имал среща с В. и
детето , като последното е изглеждало в добро физическо състояние /л.
17/.
На
12.06.2016 г. Р.Б. отново е подала
жалба до V РУ при ОД на МВР-Варна
с идентично искане , последвало е повторно посещение на дома на ищеца от
полицейски служител , който е направил сходни
констатации, както при предходната проверка / л. 18/.
С
решение № 1071/17.05.2017 г. на ВРС по анд. № 446/2017 г. , проконтролирано от
ВОС с решение на внахд. № 793/2017 г. И.В.
е бил признат за невиновен по повдигнато му обвинение по чл. 182 във вр. с чл.
26, ал.1 НК за това, че периода от
29.05.2016 г. до 18.06.2016 г. е
осуетил изпълнение на привременните мерки на СРС / л. 56-67/ . В цитираните съдебни актове е посочено, че бащата не е
имал задължение по определението на СРС
да връща детето на майката, а последната , на която са били възложени
грижите за детето , е следвало да го взема от дома на бащата.
На
17.06.2016 г. Р.Б. е подала молба до
Варненския районен съд по чл. 18 от Закона за защита от домашното насилие . В нейната молба се твърди ,че И.В.
е упражнявал физическо и
психическо насилие над детето им. Посочила е, че В. е имал връзки с лица от
мъжки пол . Изложила е своите съмнения
за извършено „сексуално и психическо посегателство „ от бащата върху детето във връзка с проведен телефонен
разговор с дъщеря си , от който е узнала за получена рана на нейната дъщеря
заради обличан бански костюм“.
Със
заповед № 69/17.06.2016 г. ВРС е задължил И.В.
да се въздържа от домашно насилие
спрямо детето; забранил е на бащата да приближава детето на по-малко разстояние от 50 м. , както и
нейното жилище в гр. София. Местоживеенето на детето е било определено при
майката . Било е разпоредено незабавно
изпълнение на заповедта и служебното й изпращане на ОД на МВР-Варна , която да
следи за нейното изпълнение / л.
168-169 от адм. дело № 816/20 г. на Адм.
съд -Варна/.
Проведено съдебно производство по чл.12 от ЗЗДН е приключило с решение
по издаване заповед за защита срещу И.В. с постановена мярка на закрила по
чл. 5, ал.1 т.1 от цитирания закон , а именно
същият е бил задължен да се въздържа от домашно насилие спрямо своята
дъщеря / л. 171-184 от адм. дело № 816/20 г. на АС-Варна/.
По изпълнение на
издадената заповед за незабавна защита № 69/17.06.2016 г. служители на ОД на
МВР- Варна са били пред дома на ищеца на 18.06.2016 г. към 09.00 ч. Предприели
са действия по съобщаване на В. на издадената предния ден съдебна заповед, за
която той не е знаел. В. е отказал
връчване на тази заповед, както и предаване на детето на органите на реда. Той
се е съгласил да предаде детето единствено на майката. След като е узнал за
съдържанието на заповедта за незабавна
защита на РС-Варна , в която са вписани твърденията на Р.Б. за сексуално и
психическо насилие върху дъщеря им , той е поставил като условие за връщане на
детето гинекологичен преглед на същото и разговор с психолог.
След като майката на
детето се е появила пред дома на ищеца , е била
допусната от В. да влезе в дома заедно със съдебния лекар Б, психолога Г.М. и полицай М.П.. Впоследствие В. е заключил входната врата и това е
провокирало нахлуване в дома му на полицейски служители . Последвало е издаване
на заповед № 170 / 18.06.2016 г. , 15.35 ч. от полицейски орган при ОД на МВР-
Варна за задържане на И.В. за 24 часа ,
като той е бил освободен на следващия
ден в 12.15 ч. / л. 29/. Като мотив за задържането е бил вписан чл. 296, ал. 7 НК. Тази заповед е била
обжалвана от В. и с решение № 1533/08.07.2016 г. по адм. дело № 1839/16 г.
Варненският адм. съд я е отменил като незаконосъобразна- поради неспазена форма
на акта /липса на мотиви/ . Това решение
е било оставено в сила по реда на инстанционния
съдебен контрол с решение №
2898/07.03.2018 г. на ВАС / л. 98-103/.
Ответникът представя по
делото удостоверение на началника на сектор „ Човешки ресурси“ при ОД
на МВР-Варна , сочещо за липсата на образувани дисциплинарни производства срещу
служители на ОД на МВР-Варна заради
незаконно връчване и изпълнение на съдебна
заповед № 69/17.06.2016 г. на РС-Варна /л. 203/.
Ищецът е лекар по
дентална медицина и има регистрирана лаборатория за групова
първична медицинска помощ по
дентална медицина в гр. Варна от 2010 г. / л. 149-151/.
Към м. юни 2016 г. И.В. е
бил заместник- председател на сдружение
с нестопанска цел „ Конфедерация за
защита правата на децата“ . Контролният съвет на това сдружение е взел решение
на 22.06.2016 г. временно да
преустанови служебните задължения на В.
и да се проведе „вътрешно разследване по отправените обвинения в насилие с цел
да се установи има ли наличие на
рецидивно поведение“. Тази вътрешна проверка
е приключила с мнение за липса на рецидив, поради което са били
възстановени правомощията на В. като заместник- председател / л. 112-116/. Според публикуваната в интернет информация за това
сдружение негови цели са защита правата на децата, и най-вече
на правото им да живеят в своите биологични семейства, при своите родители,
роднини и близки; да отстоява и защитава правата на децата и основните им
свободи;
да е бори срещу нарушаването правата на децата и възпрепятстването на тяхното
развитие под каквато и да е форма и в която и да е сфера на българския
обществен живот.
От разпита на свид.
И.А.И. се установява, че от 2014 г. работи като началник
отдел „Разследване“ към ОД на МВР –Варна като на датата 18.06.2016 е бил
дежурен по ръководство на областната дирекция . Получил е сигнал, че има
някакъв проблем при връчване на заповед за незабавна защита на дете , издадена
от ВРС. Към 10 ч. е бил на адреса , находящ се срещу резиденция „Евксиноград“,
където е имало не повече от две полицейски коли и поне четирима униформени
полицаи. Свидетелят е отишъл на адреса заедно с М.П. /разследващ полицай към V
РУ-Варна/ , на която е пряк ръководител . Ищецът е бил в двора на своя имот и
през оградата И. му е прочел изцяло издадената заповед на ВРС. Прочитайки
заповедта , свидетелят е разбрал, че полицията трябва да укаже съдействие при
изпълнение на същата . И. не е оказвал
преди това съдействие по такива съдебни заповеди за защита , защото с това се
занимават районните инспектори . От нейния прочит на В.И. е възприел , че
следва да я връчи на В. с цел изпълнението й , но последният категорично е
отказвал връчване и е стоял на около
1.30 м. далеч от оградата в двора си , поради което И. не е могъл да получи
подпис на ищеца по удостоверяване на нейното
получаване.
След това се е
появила адвокатката на В. , на която И.
също е прочел заповедта, както е дал и копие от същата.
В. е отказал да предаде
доброволно детето , което е било в дома му, както и да изпълни заповедта на
Районен съд- Варна. От 10 ч. до към 12ч. майката на детето и полицаите са
искали от ищеца около 20 пъти да предаде детето, но той само го е показвал и
след това прибирал в къщата . В. е повикал психолог М. , поискал е и съдебен
медик да изследва детето за сексуално
насилие и затова И. се е обадих на доц.
Б , която е дошла на място . След това В. е искал да допусне само повикания от
него психолог, но по –късно се е
съгласил да допусне бившата си съпруга , полицай М.П. и доц. Б, които са влезли
в дома на ищеца . По –късно П.се е обадила по телефона и е съобщила, че са
заключени в къщата и не могат да излязат-тя, майката, детето и психоложката М. И.
е предал тази информация на присъствалия на място началник на „Охранителна
полиция“ към ОД на МВР – Варна П, който е разпоредил на специализираните
полицейски сили да влязат в дома на В. . Последвало е влизане на униформени
полицаи в къщата , които са арестували В., а майката е взела детето.
От разпита на
свидетелката З.Ж.Ч. съдът установи, че същата познава ищеца три или четири месеца преди
18.06.2016 г., понеже е станала доброволец
към СНЦ „Конфедерацията за защита правата на децата“ . Подавала е
заявление за членство през 2013-2014 г.
, но не са я приели и поради тази причина е участвала в тяхната дейност като доброволец.
На 18.06.2016 г. към
09.00 ч. И.В. се е обадил на Ч. , за да й съобщи , че е обсаден от полицаи и е
помолил свидетелката да отиде пред дома му. Тя е била пред къщата на В. към
09.50 ч. , видяла е около 20 -30 полицаи , В. е бил в дома си , после е
влязла дъщерята на неговата адвокатка ,
за да „забавлява“ дъщерята на ищеца .
Свидетелката е стояла пред двора на В. до около 21.00 часа, когато адв. Г. ***,
където е бил задържан В..
Според Ч. двама служители на МВР
се опитали да връчат на ищеца „заповед за принудително извеждане на детето“,
която свидетелката „бегло“ е видяла , понеже тази заповед не се е давала , а
само се е размахвала. Въпреки това свидетелката е успяла да прочете , че има посочена
дата И.В. е извършил сексуално насилие спрямо детето си. Документът е бил факс,
а не оригинал или препис на съдебна заповед .
Когато полицаите са се опитваха да връчат тази заповед на В., той е бил
в двора си и са водили разговор през оградата .
Когато свидетелката е
прочела документа с данни, че на 27 или
29 В. е извършил сексуално насилие
спрямо малолетното дете, Ч. е дала съвет на ищеца да поиска съдебен лекар за
освидетелстване на детето за сексуално насилие . В. се е съгласил и е започнал
да настоява пред полицаите за съдебен лекар. Дошъл е такъв лекар с арменска
фамилия.
Ч. твърди, че ищецът е
бил стресиран от присъствието на полицейските служители и към 10.30 ч. -11.00
ч. Той е споделил ,че се страхува полицаи да не „ подхвърлят“ наркотици в
дома му . Разплакал се е към 11.30 ч. – 12.00 ч. , докато е водил
телефонен разговор с адвокат Б. , който го е посъветвал да предаде детето .В.
се е съгласил да предаде дъщеря си на
майката .
След това между 12.00 ч-
12.30 ч. е дошла бившата съпруга на В., допусната от него в дома му заедно със
съдебния лекар , две служителки на МВР – С. и Г.М. – клиничен психолог.
След около 30 минути
полицаи са влезли в къщата през балкона , защото се е обадила полицейската
служителка , че е заключена и не може да излезе . Полицаите отвън са повтаряли
името „ П., П.“ и след това бързо са влезли в къщата на В..
Свидетелката също така
посочва, че като е дошла пред дома на В. , Р.Б. е стояла 2-3 часа на
улицата преди да влезе вътре.
Ч. посочва, че ищецът е
обществена личност , добър професионалист и
„човек с добро сърце, който помага на болни „. Към 15:20 ч. – 15:30 ч.
на 18.06.2016 г. В. е бил изведен от дома си с белезници . Тя е видяла ищеца
към обяд на следващия ден , когато В. е изглеждал „изтормозен, омаломощен“.
След 19.06.2016 г.
свидетелката започнала да се чува по-рядко с В. – по празници, за рождени дни.
От м. юли 2016 г. до м. декември.2016 г. са се чували веднъж седмично , а за
този период са се виждали около три пъти
и то по повод нейно явяване като свидетел по негови наказателни дела за „ педофилия“. В. е бил „смазан“ , понеже е бил „обвинен,
омаскарен в интернет и в медиите, че е педофил, че е блудствал с 4-годишната си
дъщеря“.
Ч. посочва ,че В. след случая не участва в
никакви обществени инициативи, „прекратил сам всякаква обществена дейност,
докато не изчисти името си и не докаже, че той не е педофил“. Според свидетелката
„ той живее с мисълта, че е педофил“.
Дори и след отмяна от
съда на заповедта за задържане В. не се е „успокоил“.
След 18.06.2016 г. В. не
се e виждал с дъщеря си , която живее в София при своята майка , защото Р.Б. не
е давала детето, понеже го мисли за педофил .
От
разпита на свид. Х Л Щ , който поддържа приятелски отношения с
ищеца, се установи, че двамата се познават от 2014 година , когато Щ е станал
член на СНЦ „Конфедерация за защита правата на децата“ и е бил такъв до 2018 г. От 2015 г. свидетелят е и пациент на В. .
Определя ищеца като скромен, търпелив,
всеотдаен. След случая от м. юни 2016 г. твърди за промяна в държанието на В. ,
който се е затворил в себе си, не е отговарял редовно на телефонни му
позвънявания , отказвал е покани за излизания на обществени места . Преди
случката двамата веднъж седмично са се
чували по телефона и са се виждахме в месеца поне веднъж, докато след това –
при посещения в лекарския му кабинет или в дома му . В. е споделил на Щ своите опасения, че всички
го мислят за педофил.
На 18.06.2016 г.
двамата не са се виждали , но на
следващия ден свидетелят е закарал ищеца за освидетелстване след
освобождаването му от V РУ-Варна . Тогава В. му е казал следното: „ Нали видя
бабата на Д. какво направи?“/ Бабата на Д. е майката на Р.Б./.
Свидетелят твърди, че на
18.06.2016 г. към 09:00 - 10:00 часа ищецът му се е обадил и го е помолил за
следното: „Можеш ли да дойдеш, цялата полиция на Варна е пред нас, бабата на Д.
явно добре си върши работата“.
Свидетелят дава сведение
, че след случилото се на 18.06.2016 г. И.В. по собствена инициатива не е продължил да работи с деца в
Конфедерацията заради това, че „ е обявен по медиите, че е изнасилил
собственото си дете“.
Преди 2016 г. В. активно
е участвал в дейността на Конфедерацията, като лично със свидетеля и други родители са ходели „ на
терен“ , а именно „ когато родителят трябва да си вземе детето, а другият
родител пречи на това“, но след случая В. сам се е отказал .
След м. юни 2016 г.
ищецът е споделил на свидетеля, че във връзка с неговото задържане се е притеснявал за своята дъщеря , понеже е бил
арестуван пред нейните очи.
За поведението на В. свидетелят твърди следното:
„…Той все още не смее да излезе пред обществото, защото го сочат като педофил“.
Свидетелят посочва ,че
след 18.06.2016 г. В. не е виждал дъщеря си, въпреки че е ходил до София ,
понеже бившата му съпруга не е давала детето.
Изложената фактическа установеност налага
следните правни изводи :
Обект на съдебна защита по настоящото
дело е претендираното от В.
субективно право на обезщетение ,
отричано от ищеца. Страна по
материалното правоотношение в случая е ОД на МВР-Варна , респективно тя има
правното качество на носител на задължението по
удовлетворяване на претендираното вземане, понеже заявеното основание на
исковата претенция е незаконни действия
на полицейски служители , част от структурата на посочената териториална дирекция на МВР,
която предвид чл. 43, ал. 3, т. 4 от ЗМВР има статут на юридическо лице.
Съгласно правилото на чл. 205 от АПК , приложимо на основание чл.1, ал.2 от ЗОДОВ, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице ,
представлявано от органа , от чийто незаконосъобразен акт , незаконно действие или бездействие , са причинени вредите.
Нормата на чл. 1 , ал.1 от ЗОДОВ
регламентира правна възможност за ангажиране на юридическата отговорност на
държавата и общините по
удовлетворяването на правото на
обезщетение на граждани и юридически лица при следните законови
предпоставки: незаконен акт, действие или бездействие на орган или длъжностни
лица на държавата или общините, постановен при или по повод на извършена административна
дейност; вреда; причинна връзка между
постановения незаконосъобразен адм. акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Посочените
законови условия следва да съществуват в кумулативно единство, за да се
удовлетвори искова претенция за обезщетение.
Съгласно решение № 11892/07.11.2016 г. на ВАС този
сложен фактически състав не се презюмира, а подлежи на установяване от ищеца с
необходимите за това доказателства. Това доказване е главно доказване , което означава пълно
доказване. Пълното доказване предполага създаване на сигурно убеждение в съда
за съществуването на заявените фактически твърдения, а не само съмнение за
тяхното съществуване . В тази връзка съдът
даде конкретни указания на ищеца
/л. 163/. При цялостен анализ на събраните доказателствени източници по
делото съобразно разпределената доказателствена тежест съдът прецени следното:
Със заповед № 69/17.06.2016 г. ВРС е задължил И.В. да се въздържа от домашно насилие спрямо детето; забранил е на бащата да приближава
детето на по-малко разстояние от 50 м. ,
както и жилището на детето в гр. София.
Местоживеенето на детето е било определено при майката . Било е разпоредено незабавно изпълнение на заповедта и
служебното й изпращане на ОД на МВР-Варна , която да следи за нейното изпълнение .
Съгласно правилото на
чл. 5, ал.1 мерките за защита от домашното насилие са:
1. задължаване на
извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие;
2. отстраняване на
извършителя от съвместно обитаваното жилище за срока, определен от съда;
3. забрана на
извършителя да приближава пострадалото лице, жилището, местоработата и местата
за социални контакти и отдих на пострадалото лице при условия и срок,
определени от съда;
4. временно
определяне местоживеенето на детето при пострадалия родител или при родителя,
който не е извършил насилието, при условия и срок, определени от съда, ако това
не противоречи на интересите на детето;
5. задължаване на
извършителя на насилието да посещава специализирани програми;
6. насочване на
пострадалите лица към програми за възстановяване.
Издадената заповед за
незабавна защита сочи на извод, че Варненският районен съд е определил
мерки за защита от домашно насилие по
чл. 5, ал.1 т. 1 и 3 от ЗЗНД.
Новелата на чл. 21,
ал.1 от същия закон гласи ,че полицейските органи следят за изпълнението
на заповедта, когато с нея е наложена мярка по чл. 5, ал. 1, т. 1, 2 и 3.
Според алинея трета на същата правна норма при неизпълнение на заповедта на
съда, полицейският орган, констатирал нарушението, задържа нарушителя и
уведомява незабавно органите на прокуратурата.
Според разпоредбата
на чл. 20 от цитирания закон заповедта за защита подлежи на незабавно
изпълнение.
Съгласно чл. 18 от ЗЗДН решението и заповедта се връчват на страните, а когато е наложена мярка по
чл. 5, ал. 1, т. 1, 2 и 3 - и на районното управление на Министерството на
вътрешните работи по настоящия адрес на извършителя и на пострадалото лице.
Посочената правна регламентация навежда на заключение, че връчването на
заповедта се извършва от връчители на съда , а предвид определените от РС-Варна
мерки за защита от домашно насилие по издадената съдебна заповед полицейските
органи е следвало да следят за
изпълнението на заповедта , като при несъгласие за подобно изпълнение от страна
на адресата , да се задържи нарушителя.
Ищецът твърди
незаконни действия на полицейските органи по връчване на съдебна заповед за
незабавна защита . Връчването предвид
правилото на чл. 44 , ал.1 ГПК означава получаване на съобщения срещу подпис, а при отказ да се приеме
съобщението , това се отбелязва в
разписката и се удостоверява с подпис на връчителя.
В настоящия случай
няма връчване от полицейски органи на
съдебната заповед за незабавна защита на И.В. , защото няма
удостоверяване с подпис от И.В., че е получил от полицейски служител съдебната
заповед . Няма връчване на заповедта и в хипотезата на отказ на адресата,
защото въпреки нежеланието на В. да получи копие на заповедта срещу подпис
, полицейските служители не са удостоверили писмено отказ на В. по връчване.
Има неуспешен опит за
връчване на тази заповед от свид. И. на ищеца В. през оградата на имота , след
което е последвало изчитане на глас на цялото
съдържание на заповедта от свидетеля , а после и на неговия адвокат ,
понеже те не са знаели за издадената предния ден от ВРС заповед за незабавна
защита. Тези действия на полицейските служители са имали за цел запознаването
на В. със заповедта, за да може същата да бъде изпълнена. Районният съд е
разпоредил на органите на ОД на МВР-Варна да следят за незабавното изпълнение
на заповедта , която обаче не е била връчена все още на страните. Действията по
довеждане до знанието на адресата на съдебната заповед на нейното съдържание , за да може да се пристъпи
към незабавното изпълнение на определените от съда мерки за защита от домашно
насилие съдът квалифицира като действия , съответстващи на предписанието на чл.
21 ал.1 от ЗЗДН .
Както бе посочено
по-горе няма връчване от полицейски органи на В. на заповедта за незабавна
защита на В., а и подобно връчване няма
правни последици, още повече неблагоприятни такива за В. , защото съдебната
заповед предвид чл.18 от ЗЗДН във вр. с чл. 42, ал.1 ГПК се връчва на страните
от връчител към съда. Връчването има значение за спазване на срока за подаване
на жалба срещу съдебната заповед, но в случая подаването на такава жалба няма
суспензивен ефект , тъй като съгласно чл. 20 от ЗЗДН съдебната заповед подлежи
на незабавно изпълнение , респ. полицейските органи са длъжни да следят за
нейното незабавно изпълнение , без значение дали е връчена или не на страните
от съдебен връчител .
Ищецът не твърди
конкретни настъпили за него неимуществени вреди именно от неуспешния опит да му
се връчи съдебната заповед на 18.06.2016 г. Той релевира неимуществени вреди от
действия на полицейските органи към ОД на МВР- Варна по отнемане на детето от
бащата, които счита за незаконни . Събраните по делото доказателствени
източници по повод дадените от съда указания по чл. 171 , ал.4 АПК не сочат
достоверност на ищцовото твърдение. Не се доказа, че служители на ответника са
осъществили действия по отнемане на детето от ищеца И.В.. Сутринта на
18.06.2016 г. В. е отказал да предаде детето на полицаите , а е искал това да
стане на майката , което е било уважено от служителите на ответника . След
прочитане на съдебната заповед на В. от свид. И. ищецът е узнал за твърденията
на бившата му съпруга за негово
психическо и сексуално насилие над дъщеря му и по съвет на свид. Ч. е
поискал да предаде детето на майката ,
но след разговор с психолог и след медицински преглед за изследване на насилие
спрямо детето . И това искане е било уважено , като свид. И. е повикал доц. Б ,
а В. се е обадил на психолог М..
След доброволното
допускане от В. в дома му на М., Б, М.П. и бившата му съпруга, последвалото влизане в къщата на полицаи от
специализираните полицейски сили не е било , за да отнемат детето от ищеца
, а за да окажат съдействие на полицай М.П. и другите лица , които са били
заключени от В. . Както свидетелят на ответника /И.И. /, така и свидетелят на
ищеца /З. Ч./ дават идентично сведение, че нахлуването на полицейски служители
е имало за цел оказване на помощ на заключен полицейски служител . Даденото
устно полицейско разпореждане от
началника на охранителна полиция към ОД на МВР- Варна към
специализираните полицейски сили не е било за насилствено вземане на детето от бащата
.
В обобщение ищецът не
проведе успешно главно доказване на
своите фактически твърдения , респективно не се доказа до степен на пълно доказване действия на служители на ОД на
МВР-Варна на 18.06.2016 г. по отнемане на
детето на ищеца , което изключва необходимост от изследване на законност
на подобно поведение.
И.В. твърди , че
действията на полицейските органи са засегнали неговото право на зачитане на личен и семеен живот ,
гарантирано от чл. 8 на КЗПЧОС. Според това
правило всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото
жилище и тайната на неговата кореспонденция. Намесата на държавните власти в
ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и
необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената
сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване
на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите.
Неуспешният опит на
служители на ответника да предоставят на ищеца срещу негов подпис съдебната
заповед на РС-Варна не засяга упражняването на правото на зачитане на личен и
семеен живот на ищеца, защото не го е лишило от възможността да бъде с детето си . Изложените по -горе
фактически данни сочат за отсъствие на действия на полицейски органи по отнемане
от И.В. на неговата дъщеря и поради тази причина няма нарушаване на цитираното субективно
право . Именно заради зачитане на правото на личен и семеен живот не е било отнета от полицейските органи възможността
ищецът да бъде заедно със своята дъщеря т.е. да се грижи за нея
като нейн родител . Полицейските служители не са отнели детето от бащата , а
последвалото предаване на детето на майката е станало доброволно от бащата ,
който е решил да изпълни съдебната заповед за незабавна защита. Точно тази
съдебна заповед на РС-Варна рефлектира
върху правото на зачитане на личен и семеен живот на ищеца , защото с
нея се забранява на И.В. да приближава детето на по-малко разстояние от 50 м. и е разпоредено
на ОД на МВР- Варна да следи за нейното
изпълнение, а тази намеса на държавен орган има своя законова опора- чл. чл. 21, ал.1 от ЗЗДН.
Изложената по-горе хронология на
събитията на 17-18.06.2016 г. навежда на извод, че до появата на полицейските органи на 18.06.2016 г. към 09
ч. В. не е знаел за издаване на
заповедта на незабавна защита от ВРС и след като тя му е била изчетена изцяло
през оградата на неговия имот с цел изпълнение , е нормално същият да
изживее стрес, притеснения, вълнение .
Вследствие на това прочитане той е узнал цитираните в мотивите на съдебната
заповед твърдения на бившата съпруга на В. за негово психическо и сексуално
насилие над дъщеря им. Логичното е в
подобна ситуация В. да се почувства обиден, оскърбен, унижен, безсилен към този
момент да докаже своята правота. Логично е да се предположи , че при подобни
твърдения , които представляват данни за престъпление, В. да изпита страх за своята съдба и да изживее силно
безпокойство. В този контекст изживеният от В. стрес на посочената дата няма за
пряка и непосредствена причина опити на полицейски служители да му връчат съдебната заповед , а
твърденията на неговата бивша съпруга,
довели до многочасова „сага“ по договаряне предаване на детето от бащата на
майка, но след преглед от лекар за изследване наличие на следи от сексуално насилие и след разговор с
психолог. В тази връзка твърдените от
ищеца негативни емоции са в пряка-причинно следствена връзка с твърденията на Р.Б.
за психическо и сексуално насилие и с узнаването от В. сутринта на 18.06.2016 г.
за издаването от ВРС на съдебна заповед за незабавна защита , по чието
изпълнение той е трябвало да предаде детето на
майката .
В исковата
молба се твърди , че В. е изпитвал страх, но от свидетелските показания на З.Ч.
се установи, че на 18.06.2016 г. В. е изпитвал страх да не би полицаите „ да
подхвърлят наркотици в дома му“ т.е. няма пряка причинно-следствена връзка
между опитите по връчване на съдебната заповед за незабавна защита и това
емоционално изживяване на ищеца.
Следва да
съществува непосредствена обусловеност
на вредата от незаконното поведение . Вредоносният резултат трябва да е естествено следствие на несъобразената със
закона адм. дейност . В случая подобна казуална връзка не съществува.
В. твърди, че се е почувствал унижен ,
понеже е бил третиран от полицаите като престъпник , „ посочен като сексуален насилник- изнасилвач/ извършител
на блудство спрямо 4 -годишното си дете“. „Посочването „
на В. по конкретизирания начин има за своя пряка и непосредствена причина
твърденията на бившата му съпруга , а не
е поведението на полицейските служители към ОД на МВР- Варна, които са били
пред дома на В. на 18.06.2016 г. по спазване разпореждането на районния съд да
следят за изпълнение на заповедта за незабавна защита.
Неимуществените вреди са накърнени нематериални блага като обществен
престиж, незачитане на човешко достойнство, право на свобода на личността, и
други. Моралните вреди подлежат на доказване и не се предполагат. Трябва да
бъдат установени с конкретни доказателства по делото, а не с общи твърдения и
термини ,тъй като за всеки човек те са индивидуално определяеми и съдът не може
да предполага тяхната наличност. Неимуществените вреди се отразяват пряко върху
психиката на увреденото лице /ищеца/, а не върху трети лица. В тази връзка
събраните доказателствени източници сочат, че И.В. е лекар по дентална медицина , ползващ се с добро име и професионална компетентност сред
пациентите . Същият претендира обезщетение за период от 18.06.2016 . до датата
на подаване на исковата молба. За този период в исковата молба- стр. 9 , втори
абзац на същата , е обективирано фактическо твърдение , че след случая
приятелите на В. са го изоставили и игнорирали, но събраните по почин на ищеца
гласни доказателства убедително и
непротиворечиво сочат, че самият В. се е изолирал от близки и приятели , силно
е ограничил своите излизания на обществени места и телефонни разговори .
Причините за тази самоизолация са
различни и нямат отношение към опита по връчване на съдебната заповед за
незабавна защита задържане. Както бе посочено по-горе на обезвреда подлежат
само тези вреди, които са в пряко-причинно следствена връзка
с твърдяното незаконно действие т.е. само тези вреди , които закономерно следват незаконосъобразния
адм. акт, действие или бездействие на
компетентен адм. орган по силата
на безусловно необходимата връзка между тях / арг.чл.4 ЗОДОВ/.
Първо, показанията на свид. З.Ч. сочат са силно бащинско чувство у ищеца ,
който емоционално е изживявал невъзможността да вижда своето дете по време на
дългия му бракоразведен процес , не само заради различното местоживеене на
родителите , но и поради нежелание на майката да носи детето при бащата. При подобна силна привързаност към детето
е логично да се предположи ,че В. тежко е изживял тежко факта,
че не е могъл да вижда детето си след 18.06.2016 г. до настоящия момент-
приблизително четири години и половина /
факт, който се твърди както от Х Щ, така и от З.Ч./. Тази невъзможност за лични
отношения е логично да има силен душевен
отзвук у ищеца и да е причина за неговата изолираност и нежелание за общуване.
Второ, след събитията на
18.06.2016 г. спрямо В. са били образувани две досъдебни производства - №
274/2016 г. и № 106/2016 г. по описа на ОД на МВР – Варна , което допълнително
е накърнило авторитета на В. и са
причина за неговата самоизолация .
Последвали са две наказателни производства – нохд . № 2603/2017 г. и анд. №
446/2017 г. , двете по описа на Районен съд – Варна, които са приключили с
оправдаването на И.В. , но стабилни съдебни актове са били постановени едва
след разглеждане от въззивна съдебна инстанция. Решението по внохд. №
370/2018г. е постановено на 24.04.2018 г.,
а решението на Окръжен съд -Варна по
внахд. № 793/2017 г. е издадено на 28.09.2017 г.
Трето, поредната причина
за самоизолацията на В. е разпространената в обществото информация , че е
сексуален насилник . Свидетелката Ч.
твърди следното за В. : …той живее с мисълта, че е педофил“. Другият разпитан по инициатива на ищеца свидетел Х.Щ.заяви
следното: „…Той все още не смее да излезе пред обществото, защото го сочат като
педофил“.
При тези събрани сведения
се налага извод, че настъпилата промяна
в поведението на ищеца няма за своя пряка и непосредствена причина твърдените
незаконни действия на полицейски служители по връчване на съдебната заповед за
незабавна защита и нейното изпълнение , а неудобството на същия да се появява
на обществени места , след като в интернет пространството е имало публикации,
че е сексуален насилник.
Освен това самоизолацията
на В. не е емоционална реакция на
„полицейската акция“ по връчване
или изпълнение на съдебната заповед
за незабавна защита , а негово
осъзнато решение, понеже той е споделил на свид. З. Чапарора
,че е „прекратил сам всякаква обществена дейност, докато не изчисти
името си и не докаже, че той не е педофил“. Тези сведения налагат извод, че В.
е чувствал засегнато човешко достойнство
не от действия на полицейски служители , а от публично разпространените
твърдения на неговата бивша съпруга.
И двамата разпитани по
делото свидетели сочат, че В. е преустановил
участие в дейността на СНЦ „Конфедерация за защита правата на децата“
след случая на 18.06.2016г., но видно от събраните писмени доказателства за
периода 23.06.2016 г. – 12.08.2016 г.
причината за това е било
временното му отстраняване от длъжността
„ заместник-председател “ и провеждането на
„вътрешно разследване “, което
обаче не е по повод незаконното му полицейско задържане , а за
проверка наличие на „рецидивно поведение
съобразно отправени обвинения „ –
„девиантно поведение на И.В.“. След
като проверката е приключила с мнение
за липса на подобни данни , е била издадена заповед на 12.08.2016 г. по
възстановяване на правомощията на В. т.е. формално не се съществували причини В.
да продължи своята дейност в сдружението , но той сам е решил да ограничи
своите участия - посещения „ на терен“ заедно с психолози ,социални работници и други хора в
нужда , за да не бъде разпознат като педофила от публикациите в интернет и да
не дискредитира сдружението и неговата обществено полезна дейност. В контекста
на изложеното за социалната самоизолация
на И.В. има множество причини и най- вече публично разпространените твърдения
на бившата му съпруга за сексуално насилие , но не и твърдените незаконни действия по връчване на съдебната заповед на ВРС или по отнемане на
детето от ищеца.
В обобщение не се доказа съществуване на елементите от
фактическия състав на материалното право на обезщетение по чл.1 от ЗОДОВ
, поради което исковата претенция на И.В. следва да се остави без
уважение.
При този изход на
делото съдът на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ следва да удовлетвори
своевременно направеното искане на ответната страна по спора като присъди
юриск. възнаграждение в размер на 200 лв. съобразно чл. 47 от ЗПП във вр. 25, ал.1 от НЗПП.
Мотивиран от изложените съображения Административен съд гр.
Варна
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за неимуществени вреди от 4000 лв. на
И.И.В. с ЕГН ********** *** срещу Областна дирекция на Министерство на
вътрешните работи гр. Варна заради незаконните действия на полицейски служители при ОД на
МВР-Варна по връчване на съдебна заповед за незабавна защита и по нейното
изпълнение чрез отнемане на дъщерята на ищеца .
ОСЪЖДА И.И.В. с ЕГН ********** *** да
заплати на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. /// , ул.
/////“ // сумата от 200 /двеста/ лв. , представляваща дължимо юриск.
възнаграждение.
Съдебното решение подлежи на касационно обжалване пред Върховния
административен съд в 14-дневен срок от неговото съобщаване на страните.
Административен съдия :