Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
гр. София, 21.08.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на тридесети
май през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Боряна Петрова
при
секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д.
№ 13003/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 395410/26.04.2018 г. по гр. д. № 5667/2016
г. по описа на СРС, 37 с - в е признато за установено, на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, във вр. с 124, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.К.Б., ЕГН **********, с адрес
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 2 872. 51 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м. 08.2012 г.
до м. 04.2014 г., ведно със законна лихва за периода от 28.08.2015 г. до
изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 558, 07 лв. за периода от
31.08.2012 г. до 19.08.2015 г., за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК по
ч.гр. д. № 51585/2015 г. на СРС, 37 с-в, като искът за главница е отхвърлен над
уважения размер от 2 872. 51 лв. до пълния размер от 2 908. 84 лв. Ответницата е осъдена за разноски в исковото и
заповедното производство съобразно уважената част от претенциите.
Недоволна от постановеното решение е останала
ответницата Д.К.Б., която в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с доводи, че е неправилно, необосновано
и незаконосъобразно. Основното оплакване в жалбата е, че ищецът не е провел
пълно и главно доказване на факта, че тя е потребител на ТЕ за имота в
процесния период, т. е. собственик или вещен ползвател на същия, и между
страните е налице облигационно правоотношение за доставката на ТЕ. Съдът е
допуснал нарушение на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Изцяло се оспорва дължимостта на
сумите и техния размер, като се твърди, че исковете са останали недоказани.
Неправилни са изводите на СРС относно приложението на погасителната давност за
вземанията, на основание чл. 111, б. В
ЗЗД. Излага съображения, че не се дължат лихви, тъй като не е настъпила
изискуемостта на вземането по главницата. Моли да се отмени решението в уважителната част и
да се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна „Т.С.”
ЕАД, в срока по чл. 263 ГПК, не е подала възражение по въззивната жалба.
Въззиваемата страна е депозирала преди съдебно заседание молба, в която оспорва
жалбата, претендира разноски и прави евентуално възражение по разноските на
насрещната страна.
Третото лице помагач на ищеца „Б.Б.” ООД не взема становище
по въззивната жалба и не ангажира доказателства.
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия
на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение,
по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно постановено и допустимо.
Производството се развива след подадено от ответницата
в срок възражение по реда на чл. 414 ГПК.
По общите правила
за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички
положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК). Ищецът е следвало да
установи, пълно и главно, че спорното главно право е възникнало – т. е. съществуването на договорни
отношения между страните за доставката на топлоенергия в периода, както и качеството на
ответницата на потребител, обема на реално доставената топлоенергия за процесния период
и нейната стойност, както и настъпване на изискуемостта на главното задължение и размера на законната лихва. Ответникът може да противопостави всички защитни правопогасяващи или
правоизключващи възражения, които следва да докаже.
За да се премине към
обсъждане по същество на дължимостта на сумите за консумирана топлоенергия, първо
следва да се обсъди основното възражение в жалбата, че ищецът не е установил,
пълно и главно, ответницата да е собственик или ползвател на процесния имот
през претендирания период.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) „битов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Не следва нищо по -
различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според тълкуването, възприето в т. 1
от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците,
респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който
ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.
Като се съобразят
посочените норми следва, че по договора за доставка на топлинна енергия за процесния имот - потребител на топлинна енергия е неговият собственик, физическото лице,
на което е учредено ограничено вещно право на ползване или
лицето, което изрично са поискало откриване на партида на свое име.
Въззивният съд
констатира, че във възражението по чл. 414 ГПК и в отговора на исковата молба
ответницата не е оспорвала обстоятелството, че е собственик на имота и в това
качество е потребитал на ТЕ за периода. Единствените възражения в отговора на исковата молба са за
липсата на писмен договор с ищеца относно доставката на ТЕ, поради което не е
налице облигационно правоотношение, че не са ползвани претендираните количества
ТЕ и не са дължат, респективно - че вземанията са погасени по давност.
Действително, в първото
по делото съдебно заседание качеството на ответницата на собственик на имота е
оспорено. Във връзка с това оспорване обаче, пред СРС от СВ е представен нотариален акт № 20, нот. дело
№ 6220/1974 г., от който се установява, че процесният имот е придобит от К.Т.Б.и
П.Т.Б., по време на брака им. Поради това в документите при ищеца и ФДР
партидата се е водила на името на К.Б.. От справките по Наредба № 14/18.11.2009
г. се установява, че К.Т.Б.е починал на 26.05.2008 г., а съпругата му П.Т.Б. е
починала на 06.12.2013 г., като двамата са оставили за единствен свои наследник
ответницата Д.К.Б.. Следователно, качеството й на собственик на имота по
наследствено правоприемство е установено в процеса.
По силата на
законовата уредба, облигационното правоотношение с ищцовото дружество във
връзка с доставката на ТЕ е възникнало по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ - при
действие на Общите условия на ищцовото дружество. Законодателят не е предвидил
като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на ползващите лица,
въпреки, че е предвидено право на потребителите да искат специални условия като
внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Няма данни и не се
излагат твърдения ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца Общи
условия, нито да е поискала прилагане на специални условия, поради което
основателно СРС е приел, че главните страни са обвързани от договорно
правоотношение във връзка с предоставянето на топлинна енергия за битови нужди.
Неоснователни са възраженията, поддържани и в жалбата, че между страните не е
възникнало валидно облигационно правоотношение.
Сградата е
етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139,
ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и БГВ между топлоснабдените имоти в сградата в режим на
етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Б.Б.“ ООД.
Според главните отчети, представени от ФДР,
изравнителни сметки и заключението на СТЕ, прието пред СРС, в процесния имот в периода
радиаторите са демонтирани, но има 2 бр. щранг лири и щрангове от II кръг.
Абонатът заплаща ТЕ, отдадена от сградната инсталация. ТЕ за БГВ се отчита по
показанията на 1 бр. водомер за топла вода. През периода 2012 г.- 2013 г.
абонатът е осигурил достъп за проверка на отоплителната инсталация и отчет на
водомера. За периода 2013г. - 2014 г. абонатът не е осигурил достъп, поради
което за този период ТЕ за БГВ е начислена на база консумация от предходния
период. По отношение на начисленията за отопление, липсата на достъп е останала
без последствия, защото в процесния имот няма уреди за дялово разпределение.
При определяне
на сумите за ТЕ без предишни просрочени неплатени сметки, без начислени лихви
върху тях и без изравнявания за периоди извън процесния и при съобразяване на
нормативно регулираните цени на топлинната енергия, въззивният съд намира, че
делът на ответницата за сградна инсталация и дължимите суми за отопление на
имота, включително за БТВ, са изчислени в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба в периода.
По други спорен въпрос - относно приложението на
погасителната давност за вземанията, настоящият състав приема следното :
В съответствие с трайно установената практика по
въпроса за срока на погасителната давност (Тълкуване дадено от ВКС с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно
дело № 3/2011г., на ОС на ГК и ТК на ВКС), СРС е съобразил, че в случая
към задълженията ще намери приложение кратката тригодишна погасителна давност. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните
задължения давността тече от деня на падежа. Основателно и в съответствие с
материалния закон СРС е приел, че за вземанията по главницата не е изтекла тригодишната погасителна давност, понеже заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 28.08.2015 г.
Относно иска за лихви за забава по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 86 ЗЗД настоящият състав споделя изводите на СРС, че
по отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия,
консумирана до 31.01.2014 г. се прилагат Общите условия на ищеца, одобрени с
Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, а по отношение режима на забавата за
дължими суми за топлинна енергия, консумирана след 31.01.2014 г. са приложими
Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в
сила от 12.03.2014 г.
Въззивният
съд изцяло споделя изводите на СРС относно дължимостта и размера на лихвите за
забава и препраща към тях, на основание чл. 272 ГПК, като не намира за
необходимо да ги преповтаря.
Доколкото крайните изводи на
въззивният съд съвпадат с изводите на СРС, решението в оспорените части е
законосъобразно постановено и следва да бъде потвърдено. Същият извод се отнася
до решението в частта, в която са присъдени разноски в тежест на ответницата,
които са съобразени с изхода от спора.
Решението е влязло в сила в
отхвърлителната част, като неоспорено от ищеца.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора,
право на разноски има въззиваемата страна – ищец. В конкретния случай обаче
такива не следват да й се присъждат, тъй като липсват предприети процесуални
действия от тази страна. Въззиваемият - ищец е депозирал единствено бланкетна
молба за разглеждане на делото в негово отсъствие, в която моли да се потвърди
обжалваното решение, без излагането на каквито и да било доводи за
неоснователност на въззивната жалба. Молбата на „Т.С.”
ЕАД не
може да бъде окачествена като отговор по въззивната жалба, а на още по - голямо
основание - като действие на процесуално представителство. С оглед на
изложеното и доколкото въззиваемият не се е явил в проведеното пред настоящата
инстанция единствено съдебно заседание, липсва основание да се приложат
разпоредбите на чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК вр. с НМРАВ, респективно, съдът
не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца - въззиваем.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 395410/26.04.2018 г. по
гр. д. № 5667/2016 г. по описа на СРС, 37 с-в, в частите, в които е признато за
установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с 124, ал. 1 ГПК, чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.К.Б., ЕГН **********, с адрес дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 2 872. 51 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия
през периода от м. 08.2012 г. до м. 04.2014 г., ведно със законна лихва за
периода от 28.08.2015 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на
558, 07 лв. за периода от
31.08.2012 г. до 19.08.2015 г., за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 51585/2015 г. на СРС, 37 с-в, както и в частта по разноските.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в отхвърлителната част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на
третото лице помагач на ищеца „Б.Б.”ООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.