№ 3188
гр. С., 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100512982 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от С. И. Н. срещу решение №
14056/17.07.2024г., постановено по гр. д. № 16041/2024г. на СРС, 157 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която СРС е признал за установено по
предявените от „Топлофикация С.” ЕАД по реда на чл. 422 ГПК искове с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С. И. Н., ЕГН **********, с адрес: гр.
С., ж.к. „********* дължи на „Топлофикация С.” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Ястребец” № 23Б сумата от
416,91 лв. обезщетение за забава върху дължимата главница за доставена
топлинна енергия за периода от 15.08.2021 г. до 13.06.2023 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
07.08.2023 г. по ч. гр. д. № 39536/2023 г. по описа на СРС, 157 с-в.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в
обжалваната част. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е
допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението
да бъде отменено в обжалваната част и искът за лихва да бъде изцяло
отхвърлен като неоснователен и недоказан.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в
обжалваната част, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната
1
инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства.
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Решението се обжалва единствено в частта, в която СРС е приел, че се
дължи мораторна лихва върху главницата за потребена топлинна енергия.
Въззивният съд намира тези оплаквания за неоснователни.
Задълженията на ответника за заплащане на цена на доставената енергия
са възникнали като срочни, а съгласно чл. 84, ал.1 от ЗЗД, когато денят за
изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му, поради което изпадането в забава не е обусловено от
изпращането на покана до длъжника.
По отношение на процесните вземания са приложими общите условия
на ищеца, одобрени на 27.06.2016г. В чл. 32, ал. 1 ОУ е предвидено, че за
месечната дължима сума по прогнозно потребление се издава ежемесечна
фактура. Според чл. 32, ал. 3 ОУ, след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
2
период, определено на база изравнителните сметки /т. нар. обща фактура/.
Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ, клиентите са длъжни да заплащат стойността
на фактурите /месечни и общи/ в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Обезщетението за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ, се
начислява при неплащане на задължението по общите фактури в определения
срок. Следователно при действието на общите условия от 2016г., лихвата се
начислява единствено върху стойностите по общите фактури, издадени след
отчитане на изравнителния резултат, а не върху прогнозно начислените
месечни количества, затова падежите за плащане на сумите по месечните
фактури са без значение за дължимостта на мораторната лихва. Тя се дължи от
уговорената в общите условия по-късна дата, а именно след изтичане срока за
плащане на сумата по общата фактура. Задължението за плащане на сумата за
топлинна енергия е с определен падеж /45-дневен срок за плащане/ и
вземането за мораторна лихва възниква на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД с
изтичане на крайния срок за плащане, без да е необходима покана. Ето защо
ответникът е изпаднал в забава за плащане на вземането за цена на топлинна
енергия.
Релевираното от ответника възражение, че вземането за главница
ставало изискуемо след покана, тъй като общите фактури били издадени
повече от 45 дни след изтичане на периода, за който се отнасят, е
неоснователно. Както е уточнено в чл. 32, ал. 3 от ОУ, общите фактури се
издават след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, а това се извършва след приключване на
съответния отоплителен период. Ако общата фактура не е издадена в рамките
на 45-дневния срок за плащане считано от изтичането на периода, за който
фактурата се отнася съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ, уговореният в общите
условия 45-дневен срок за плащане в полза на длъжника не се дерогира, а е
налице забава на кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД, която освобождава
длъжника от последиците на неговата забава. В този случай кредиторът не би
могъл да претендира плащане на мораторна лихва за период, предхождащ
датата на издаване на общата фактура.
В настоящата хипотеза, обаче, ищецът не претендира такава лихва.
Видно от приетите съобщения към фактури, мораторната лихва върху
главниците по общата фактура от 30.06.2021г. се претендират от първия ден
след изтичането на 45-дневния срок за плащане считано от датата на издаване
3
на съответната обща фактура – 15.08.2021г. Общата фактура за отоплителния
сезон м.05.2020г. до 04.2021г. е издадена на 30.06.2021г., а лихва се
претендира от 15.08.2021г. Втората обща фактура за отоплителния сезон м.
05.2021г. до 04.2022г. е издадена на 30.06.2022г., като лихва за нея се дължи
от 15.08.2022г. Това, че в исковата молба е посочен общият размер на
мораторната лихва, който се претендира по двете общи фактури и началният
период по първата фактура, не променя горните изводи и не означава, че се
претендира мораторна лихва по втората обща фактура със същият начален
период. Изчислени с интернет калкулатор мораторната лихва по двете общи
фактури, съответно по общата фактура от 30.06.2021г. – за периода от
15.08.2021г. до 13.06.2023г. и по общата фактура от 30.06.2022г. за периода от
15.08.2022г. до 13.06.2023г., е по – висока от претендираната от ищеца сума.
Други оплаквания във въззивната жалба липсват, поради което съдът е
ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По частните жалби
Предмет на въззивна проверка са и две части жалби, подадени от
процесуалните представители на С. И. Н. срещу определение №
36337/10.09.2024г., постановено по гр. д. № 16041/2024г. на СРС, 157 с-в.
С цитираното определение СРС е оставил без уважение молбата на адв.
М.Л.Л., в качеството му на процесуален представител в исковото
производство на ответника С. И. Н., с искане за изменение на постановеното
от СРС Решение № 14056/17.07.2024 г. в частта му за разноските, като на
адвоката бъде присъдено възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
на ответника в размер на още 400 лв., което да му бъде допълнително
присъдено, съобразно отхвърлената част на предявените искове.
Със същото определение е оставена без уважение и молбата на адв.
К.И.Б., в качеството и на процесуален представител в заповедното
производство на ответника и длъжник С. И. Н., с искане за изменение на
постановеното по настоящото дело Решение № 14056/17.07.2024 г. в частта му
за разноските, като на адвоката бъде присъдено възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на ответника - длъжник в размер на 400 лв. в
заповедното производство.
4
В установения от срок въззиваемият изразява становище за
неоснователност на подадените частни жалби срещу определението по чл. 248
ГПК.
Съдът намира подадените частни жалби за неоснователни, като изцяло
споделя изложените от СРС мотиви в тази връзка и препраща към тях. В
допълнение и по направените от жалбоподателите оплаквания, следва да се
добави и следното.
Съгласно приетото в определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о.
по ч.т.д.№ 3074/2018 г., определение № 140 от 43909 по ч. т. дело №236/236 на
2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС по възражението заповедният
съд не дължи произнасяне, а указания до заявителя за предявяване на иск по
чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само формална
предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и
двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника, поради
което не се дължи адвокатско възнаграждение за подаване на възражение в
заповедното производство. Длъжникът не е длъжен да мотивира
възражението си по чл. 414 ГПК, поради което защитата му в едно евентуално
исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична и
няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо. В
настоящия случай заявителят е предявил установителен иск в указания от
съда срок и производството е прераснало в исково. Ето защо, оказаната в
рамките на заповедното производство правна помощ на длъжника ще бъде
възмездена в производството по чл. 422 ГПК. Този извод на съда не се
променя от това, че в заповедното и в исковото производство, ответникът е
представляван от двама различни адвокати, от една и съща кантора.
Относно жалбата на адв. Л., въззивният съд намира следното. Съдът не е
обвързан от посочените в Наредбата за адвокатските възнаграждения размери.
В Решения на Съда на ЕС (напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C
427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С
202/04 на голямата камара на CEO), които са задължителни и за националните
съдилища, сочат на общ извод, че националната юрисдикция (в случая съда)
не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на
адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната
5
съда да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй
като това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“. В Решение от
23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав, се
сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на
конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат
до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
цели“. В същия смисъл е и Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-
438/2022.
Или за конкретния случай съдът следва да прецени дали минималният
размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и
критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие,
качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да
понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за
защита по делото. С оглед на изложеното, съдът намира, че размерът на
възнаграждението в исковото производство правилно е бил определен от СРС.
Неоснователни са развитите в частната жалба срещу определението по
чл. 248 ГПК доводи, че за всеки от предявените искове следва да се определя
отделно възнаграждение.
Законът за адвокатурата и издадената въз основа на него Наредба за
минималните размери на адвокатските възнаграждения предвиждат
изчисляване на хонорара според материалния интерес по делото, а не по
цената на всеки от исковете. Под материален интерес следва да се разбира
сборът от цената на отделните искове, тоест възнаграждението се определя
като се сумират цените на всеки от исковете и към общата сума според
размера й, се приложи съответната формула по чл. 7, ал. 2 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съдът намира, че чл. 2, ал. 5 от Наредбата при определяне на минимално
дължимото адвокатско възнаграждение по исковото производство не намира
приложение. Посочената разпоредба, чието систематично място е в Раздел I
Общи разпоредби от Наредбата, намира приложение в случаите, когато
предявените с една искова молба искове са в защита на различни интереси,
какъвто разглежданият случай не е. Този извод следва както от граматическото
6
тълкуване на общата разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата, предвиждаща
определяне на възнаграждението не само съобразно броя на предявените
искове, но и вида на същите, така и от систематическото и логическо
тълкуване с разпоредбите на чл. 7 от Наредбата, уреждащи минималните
възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела при различните видове искове. Изискването на общата
разпоредба на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за определяне на възнагражденията
съобразно вида и броя на предявените искове и начинът на определяне на
техния размер съобразно вида на исковете, регламентиран в чл. 7 от
Наредбата, сочат, че възнагражденията следва да се определят поотделно при
предявени искове в защита на различни интереси, а не само съобразно броя на
същите. В случая интересът, за който ищецът е търсил защита с исковата
молба, е един, тъй като претендираните от него вземания са за парични суми,
които се основат изцяло на идентични обстоятелства.
Ето защо, съдът приема, че за определяне размера на минимално
дължимото адвокатско възнаграждение следва да се съобрази сбора от сумите
по исковото производство и следва да се определи по реда на чл. 7, ал. 2 от
Наредбата на Висшия адвокатски съвет. В допълнение следва да се отбележи,
че и по този въпрос е приложима цитираната по – горе практика на СЕС, както
и тази, цитирана от СРС.
С оглед на изложеното, определението по чл. 248 ГПК също следва да
бъде изцяло потвърдено.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер
на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 14056/17.07.2024г.,
постановено по гр. д. № 16041/2024г. на СРС, 157 с-в.
7
ОСЪЖДА С. И. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „********* да
заплати на „Топлофикация С.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. Ястребец № 23Б, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78,
ал. 1 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на 100 лв.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като
необжалвано.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадените частни жалби срещу
определение № 36337/10.09.2024г., постановено по гр. д. № 16041/2024г. на
СРС, 157 с-в.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8