Решение по дело №690/2019 на Апелативен съд - Пловдив

Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 5

 

Гр. Пловдив, 8.01.2020 г.

 

                                                 В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

          ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, трети граждански състав в публичното заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова

                                                                       ЧЛЕНОВЕ:            Величка Белева

                                                                                              Христо Симитчиев

при секретаря Антоанета Калайджиева, като разгледа докладваното от съдията В. Иванова в.т.д. № 690 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 93, постановено на 30.07.2019 г. по т.д. 61/2018 г. на Окръжен съд – Х., в неговите части, с които е признато за установено по отношение на М.И.М. и М.И.М. съществуването на вземанията на „Б.П.Б.“АД-гр.С., за които е издадена заповед № ****  от 27.10.2017 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК  по  ч.гр.д.№ 2681/2017 г. по описа на  Районен съд – Х.,  произтичащи от  договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год., включващи: 1. Вземане за  главница в размер на  103 809.73 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.10.2017 г.;  2. Вземане за изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., включително в размер на 25 087.77 лв.; 3. Вземане за изискуема наказателна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 25.10.2017 год., включително в размер на 1 139.99 лв.; 4. Вземане за  нотариални такси за връчване на нотариални покани и такси за подновяване на ипотека в размер на 602.25 лв.; 5. Вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. в размер на 1 024.25 лв., осъден е А.К.Я. да заплати на „Б.П.Б.“АД-гр.С. следните суми: 103 809.73 лв., представляваща вземане за главница по договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год.,  ведно  със  законната  лихва,  считано  от  26.10.2017 год.; 25 087.77 лв., представляваща вземане за  изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., включително;  1 139.99 лв.,  представляваща  вземане за изискуема наказателна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 25.10.2017 год., включително; 602.25 лв., представляваща   вземане за нотариални такси за връчване на нотариални покани и такси за подновяване на ипотека; 1 024.25 лв., представляваща вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., дължими при условията на солидарност с М.И.М. и М.И.М., осъдени са М.И.М. и М.И.М. да заплатят солидарно на „Б.П.Б.“АД-гр.С. сумата 2 683.28 лв. – деловодни разноски, направени по  ч.гр.д.№ 2681/2017 г. по описа на  Районен съд – Х., осъдени са М.И.М., М.И.М. и А.К.Я. да заплатят солидарно на „Б.П.Б.“АД-гр.С. сумата 5 163.28 лв. – деловодни разноски за исковото производство.

          Жалбоподателят А.К.Я. моли по съображения, изложени във въззивната жалба от 4.09.2019 г., решението да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално, да бъде отменено като неправилно в частта му, с която той е осъден да заплати на банката сумите 103 809.73 лв., представляваща вземане за главница по договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год.,  ведно  със  законната  лихва,  считано  от  26.10.2017 год.; 25 087.77 лв., представляваща вземане за  изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., включително;  1 139.99 лв.,  представляваща  вземане за изискуема наказателна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 25.10.2017 год., включително; 602.25 лв., представляваща   вземане за нотариални такси за връчване на нотариални покани и такси за подновяване на ипотека; 1 024.25 лв., представляваща вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., дължими при условията на солидарност с М.И.М. и М.И.М., както и в частта му, с която той е осъден да заплати на банката разноски, като бъде прекратено производството по предявения от банката против него осъдителен иск, евентуално, предявеният срещу него от банката осъдителен иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Като ответник в производството пред окръжния иск оспорва предявените срещу него искове като недопустими, евентуално, неоснователни. Не заявява искане за събиране на нови доказателства във въззивното производство. Претендира за присъждане на разноски.

          Жалбоподателите М.И.М. и М.И.М. молят по съображения, изложени във въззивната жалба от 4.09.2019 г., решението да бъде отменено като неправилно в частта му, с която е признато за установено по отношение на тях двамата съществуването на вземанията на „Б.П.Б.“АД-гр.С., за които е издадена заповед № ****  от 27.10.2017 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК  по  ч.гр.д.№ 2681/2017 г. по описа на  Районен съд – Х.,  произтичащи от  договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год., включващи: 1. Вземане за  главница в размер на  103 809.73 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.10.2017 г.;  2. Вземане за изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., включително в размер на 25 087.77 лв.; 3. Вземане за изискуема наказателна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 25.10.2017 год., включително в размер на 1 139.99 лв.; 4. Вземане за  нотариални такси за връчване на нотариални покани и такси за подновяване на ипотека в размер на 602.25 лв.; 5. Вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. в размер на 1 024.25 лв., както и в частта на решението, с което те са осъдени да заплатят разноски на банката, като бъде отхвърлен като неоснователен предявеният срещу тях установителен иск. Като ответници в производството пред окръжния съд оспорват иска като недопустим, евентуално, като неоснователен. Не заявяват искане за събиране на нови доказателства във въззивното производство. Претендират за присъждане на разноски.

          Ответникът по жалбите „Ю.Б.“АД-гр.С. (като правоприемник на „Б.П.Б.“АД-гр.С. вследствие на вливане, настъпило в хода на настоящото въззивно производство, вписано в ТРРЮЛНЦ на 12.11.2019 г.) моли жалбите да бъдат отхвърлени като неоснователни по съображения, изложени в писмени отговори от 31.10.2019 г. Като ищец в производството пред окръжния съд банката е предявила иск с правно основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422, ал.1, вр. чл. 415 от ГПК за признаване за установено спрямо тримата ответници, че дължат солидарно на банката следните суми: 103 809.73 лв., представляваща вземане за главница по договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год.,  ведно  със  законната  лихва,  считано  от  26.10.2017 год.; 25 087.77 лв., представляваща вземане за  изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., включително;  1 139.99 лв.,  представляваща  вземане за изискуема наказателна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 25.10.2017 год., включително; 602.25 лв., представляваща   вземане за нотариални такси за връчване на нотариални покани и такси за подновяване на ипотека; 1 024.25 лв., представляваща вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., за които суми в полза на банката е издадена заповед № ****  от 27.10.2017 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК  по  ч.гр.д.№ 2681/2017 г. по описа на  Районен съд – Х., срещу която ответниците са възразили по реда на чл. 414 от ГПК. Като ищец в производството пред окръжния съд банката е предявила при условията на евентуалност, в случай, че бъде отхвърлен предявеният установителен иск, и иск по чл.430 от ТЗ за осъждане на тримата ответници да й заплатят солидарно следните суми: 103 809.73 лв., представляваща вземане за главница по договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год.,  ведно  със  законната  лихва,  считано  от  26.10.2017 год.; 25 087.77 лв., представляваща вземане за  изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., включително;  1 139.99 лв.,  представляваща  вземане за изискуема наказателна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 25.10.2017 год., включително; 602.25 лв., представляваща   вземане за нотариални такси за връчване на нотариални покани и такси за подновяване на ипотека; 1 024.25 лв., представляваща вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. Не заявява искане за събиране на нови доказателства във въззивното производство. Претендира за присъждане на разноски за въззивното производство.

          П.ският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателите, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното:

          Не се спори между страните, видно е и от приложеното по делото на ОС-Х.  ч.гр.д. № 2681/2017 г. на РС-Х., че по реда на чл. 417 от ГПК в полза на ищеца по делото „Б.П.Б.“АД-гр. С. е издадена на 27.10.2017 г. срещу ответниците по делото М.М. и М.М. заповед № **** за плащане на исковите суми ведно с разноските за заповедното производство, като вземането произтича от неизпълнение на договор за жилищен кредит от *********г. ведно с анекси към него от 23.12.2009 г., 16.07.2010 г. и 31.07.2013 г. Безспорно е също така, видно е и от посоченото приложено ч.гр.д. № 2681/2017 г. на РС-Х., че за тази заповед ответниците М.М. и М.М. са уведомени на 13.03.2018 г. и надлежно са възразили на 14.03.2018 г. по реда на чл. 414 от ГПК, след което (след като с разпореждане № 1699/16.03.2018 г. на РС е разпоредено да бъде уведомена банката и уведомлението е получено на 22.03.2018 г.) е бил заведен на 23.04.2018 г. установителният иск съгласно чл. 422 от ГПК. Не се спори също така между страните, видно е и от посоченото по-горе гражданско дело на районния съд, че посочената заповед не е била издадена и срещу ответника А.Я., въпреки заявеното искане в заявлението до районния съд, като по молба на банката с разпореждане № 9243/21.11.2017 г. на районния съд заповедта е била допълнена и по отношение на него, а с разпореждане от 29.01.2018 г. районният съд е оставил без уважение молбата на банката за издаване на изпълнителен лист срещу А.Я.. Безспорно е, видно е и от приложеното ч.в.гр.д. 294/2018 г. на ОС-Х., че с определение № 420/29.05.2018 г. окръжният съд е отменил разпореждане № 9243/21.11.2017 г. по ч.гр.д. 2681/2017 г. на РС-Х., поради което следва да се приеме, че спрямо А.Я. в заповедното производство няма постановена заповед за изпълнение.

С подадената на 23.04.2018 г. искова молба банката твърди, че между нея и ответниците М.М. и М.М. като кредитополучатели и ответника А.Я. като солидарен длъжник е сключен договор за жилищен кредит на *********г., съгласно който банката е предоставила сумата 103 500 лв., като кредитът е обезпечен с ипотека. Твърди, че между страните са били подписани три анекса, от 23.12.2009 г., 16.07.2010 г. и 31.07.2013 г. Твърди, че крайният срок за погасяване на кредита е 23.07.2031 г. Твърди, че банката вече е осъдила тримата длъжници да заплатят част от дълга, като по заявление на банката от 28.08.2015 г. са издадени изпълнителен лист от 2.09.2015 г. и заповед за незабавно изпълнение от 31.08.2015 г. по ч.гр.д. 1864/2015 г. на РС-Х. за сумите 3 384,68 лв.-част от падежирала, изискуема главница, 16 036,87 лв. – просрочена възнаградителна лихва за периода 23.05.2014 г.-23.08.2015 г., 24,10 лв. – наказателна лихва за забава върху главницата за периода 11.08.2015 г.-27.08.2015 г., ведно със законна лихва върху главницата от 28.08.2015 г. и ведно с разноските. Твърди, че тримата длъжници са подали възражения против заповедта и банката е предявила установителен иск, като по гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х. искът е уважен и решението на районния съд от 26.01.2017 г. е потвърдено от окръжния съд с решение от 12.07.2017 г. по в.гр.д. 236/2016 г. на ОС-Х.. Моли да бъдат зачетено влязлото в сила решение съгласно чл. 297 от ГПК. Твърди, че след приключването на това дело банката се е снабдила с изпълнителен лист за направените по него разноски в размер общо на 2 659,14 лв. Твърди, че след издаването на заповедта за изпълнение от 31.08.2015 г. и на изпълнителния лист на 2.09.2015 г., след образуването на гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х. длъжниците направили доброволно две плащания - на сумата 2 000 лв., внесена от името на М.М. на 13.11.2015 г., и на сумата 1200 лв., внесена също от името на М.М. на 30.11.2015 г. Твърди, че тези две суми са отнесени от банката за погасяване на задължения по посочените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като на 16.11.2015 г. са погасени 794,95 лв. за лихви и 1205,05 лв. за такси, а на 1.12.2015 г. са погасени 1200 лв. за лихви. Твърди, че след плащането на тези две суми длъжниците не са платили никакви суми, поради което са изпаднали в забава в плащането на дължимите вноски по остатъка от кредита и им е била връчена лично нотариална покана за доброволно изпълнение, съдържаща изявление за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем, като предсрочната изискуемост е настъпила на 20.10.2017 г. Твърди, че за дължимите суми по обявения за предсрочно изискуем кредит е подала заявление и са били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжниците М.М. и М.М. по ч.гр.д. 2681/2017 г. на РС-Х., като допълнително е издадена заповед и срещу А.Я.. Твърди, че тримата длъжници са подали възражения против заповедта за изпълнение, но против Я. районният съд е отказал да издаде изпълнителен лист, банката е обжалвала определението на ХРС и към момента на подаването на исковата молба производството по жалбата е било висящо. Моли да бъде признато за установено спрямо тримата ответници, че те дължат солидарно на банката посочените в исковата молба суми, дължими по договора за кредит и анексите към него. При условията на евентуалност, ако бъде отхвърлен установителният иск, моли да бъдат осъдени тримата ответници да заплатят солидарно на банката същите суми.

С отговорите на исковата молба, подадени, съответно, на 22.06.2018 г. от А.Я. и на 26.06.2018 г. от М.М. и М.М., ответниците възразяват, че исковата претенция по осъдителния иск е нередовна, тъй като за нея не е внесена ДТ. Твърдят, че договорът за кредит и анексите към него не са подписани от длъжниците М. и М. М., а от пълномощници без представителна власт, поради което са нищожни на основание чл. 26,ал.2 от ЗЗД поради липса на съгласие, защото в пълномощното от М. и М. М. за Я.К.да ги представлява не е изрично посочено, че те дават съгласието си тя да сключва от тяхно име договори за кредит при определени условия, а в пълномощното от М. и М.М. за А.К. да ги представлява изобщо не е посочено, че пълномощникът има право да подписва договори за кредит или анекси към тях. Оспорват твърдението в исковата молба, че извършените плащания на датите 13.11.2015 г. от името на М.М. на сумата 2000 лв. и на 30.11.2015 г. от името на М.М. на сумата 1200 лв. са отнесени за плащане на лихви и такси по влязлата в сила заповед за изпълнение от 31.08.2015 г. и решение на съда по гр.д. 2872/2015 г., защото според справка от ЧСИ С.П.задължението по изп.д. 1251/2015 г., образувано по изпълнителен лист и влязлата в сила заповед за изпълнение от 31.08.2015 г., не е намалено по изявление на банката с посочените суми. Твърди, че е налице още едно плащане по договора за кредит на 6.01.2016 г., извършено от името на Я.Я., посочена като пълномощник по договора за кредит, на сумата 2500 лв. Оспорват валидността на заявената предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, защото към твърдяната дата на предсрочна изискуемост 20.10.2017 г. такава не е била налице с оглед извършените три плащания, с които не е намален дългът-предмет на претенцията в нотариалната покана, в която са посочени суми въз основа на нищожни на основание чл.26,ал.1 във вр. с чл. 10 от ЗЗД клаузи на анексите, поради което към датата на нотариалната покана длъжниците са били изпълнили точно задължението си. Твърдят, че трите анекси към договора за кредит са нищожни, тъй като с тях е посочен нов размер на главницата, която включва всички просрочени към датата на анексите задължения, включително и просрочените лихви за периода се прибавят към редовната главница по договора за кредит, като по този начин се формира нов размер на главницата, с което от всяка дата на анексите към договора за кредит е започнало начисляване на лихва върху просрочената към този момент лихва, което противоречи на закона – чл. 10,ал.2 от ЗЗД – и прави анексите нищожни съгласно чл. 26,ал.1 от ЗЗД. Заявяват, че договорът за банков кредит и анексите към него, както и общите условия, съдържат клаузи, които са нищожни съгласно чл. 146,ал.1 от ЗЗП, тъй като се явяват неравноправни съгласно чл. 143,ал.1, т.10 и т.12 от ЗЗП. Твърдят, че тези клаузи не са индивидуално уговорени, а попадат в кръга на чл.146,ал.2 от ЗЗП, който текст се отнася за клаузи, които са били предварително изготвени и потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

С допълнителната искова молба от 27.07.2018 г. банката-ищец заявява, че допълнително не дължи ДТ, тъй като евентуалният осъдителен иск попадат в хипотезата на чл.72,ал.2 от ГПК. Заявено е, че твърдяната липса на представителна власт за двамата пълномощници се опровергава от изричните права, посочени в пълномощните. Заявено е, че плащането на сумата 2 500 евро от лицето Я.К. не се отнася до процесните отношения, а плащането е за кредит лично на лицето към друга банка. Заявено е, че платените суми от М.М. в размер на 2000 лв. и 1200 лв. не намаляват размера на дълга, посочен в препис-извлечението от 2017 г., тъй като то се отнася за период след 23.09.2015 г., а с платените две суми са погасени част от най-старите и най-обременителните задължения по кредита, които се отнасят за период до 23.09.2015 г. Заявено е, че вноските, платени от ответниците, към момента на изпращането на нотариалната покана вече са били осчетоводени и са погасили част от платените такси и лихви, като в нотариалната покана банката е посочила остатък, който се дължи след тяхното плащане. Възразява се, че не е налице анатоцизъм в смисъл на начисляване на лихва върху просрочената към този момент лихва, а е налице капитализиране на лихви или погасяване на едно задължение (за лихви) чрез отпускане на допълнителен кредит, като по този начин се увеличава главницата. Твърди се, че преструктурирането на кредита се е осъществявало в периода на действие от 2009 г. до 2013 г. на Наредба №9/3.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфичните провизии за кредитен риск, обн. ДВ, бр.38/11.04.2008 г., отменена през 2014 г. Твърди се, че посочените от ответниците клаузи са индивидуално определени с договора и трите анекса към него, като в договора и в трите анекса е предварително определен начинът, по който е изчислен лихвеният процент и съставните му части и е изяснено предварително между страните при настъпването на кое обстоятелство банката може да увеличи едностранно лихвения процент.

Отговор на допълнителната искова молба е подаден от М.М. и М.М. на 16.08.2018 г. и с него се поддържат възраженията и становищата, заявени с отговора на исковата молба.

С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че е налице неточно изпълнение от страна на ответниците, тъй като в периода между подаването на двете заявление за издаване на заповеди за изпълнение 28.08.2015 г.-26.10.2017 г. съгласно заключението на ССЕ ответниците са извършили само две плащания на 13.11.2015 г. в размер на 2 000 лв. и 1 200 лв., което е основание банката да трансформира кредита в предсрочно изискуем съгласно чл.28,б.“в“ от договора, за което тя е уведомила длъжниците. Съдът намира, че са преклудирани заявените от ответниците възражения за нищожност на договора за жилищен кредит и на сключените към него три анекса, доколкото по предявения от банката като частичен иск за установяване съществуването на вземане за падежирали вноски за периода от 23.01.2014 г. до 23.08.2015 г. в размер общо на 3 384,68 лв., дължими по същия договор, е било образувано между същите страни гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х., в производството по което от страна на ответниците не са били заявени правоизключващи възражения, каквото е възражението за нищожност, като съдът се позовава на ТР №8/2.04.2019 г. по тълк.д. №8/2017 г. на ОСГТК, в което е прието, че вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договора за кредит. Съдът посочва, че се преклудира всеки факт, въз основа на който ответникът би могъл да предяви възражение срещу иска, независимо от това дали този факт действа по право или е източник на потестативно правомощие, което ответникът трябва да предяви, както и че по предявения иск ответникът трябва да изчерпи всички свои възражения, като пропускът да стори това преклудира възможността му да ги заяви при предявяване на иска на основанието, на което е бил предявен и уважен частичният иск. Съдът, наред с извода за преклудираност на заявените от ответниците възражения за нищожност на договор за кредит и с оглед пълнота на изложението, ги разглежда по същество и ги намира за неоснователни по изложени съображения. Относно подписването на договора и анексите от 23.12.2009 г. и от 31.07.2013 г. от Я.Я.като пълномощник на кредитополучателите и на анекса от 16.07.2010 г. от Я. като пълномощник на кредитополучателите съдът, изхождайки от съдържанието на пълномощните, издадени в полза на Я.– т.3 и 4 – и това в полза на Я. и очертания с тях обем на представителна власт, приема, че от страна на упълномощителите е изразена воля да бъдат представлявани при сключване на договора за кредит и анексите към него от упълномощените от тях лица, поради което последиците от правните действия, които представителите са извършили, са възникнали направо за представляваните съгласно чл. 36,ал.2 от ЗЗД. Съдът приема за неоснователно и възражението на ответниците за нищожност на клаузи от договора за кредит, анексите към него и общите условия на основание чл. 146,ал.1 във вр. с чл.143,ал.1,т.10 и т.12 от ЗЗП, защото намира, че следва да намери приложение изключението по чл.146,ал.1 от ЗЗП. Съдът посочва, че договорът за жилищен кредит от *********г. е сключен въз основа на искане от 12.07.2007 г., като в частта „Декларация“ изрично е обективирано съгласие банката да има възможност да променя параметрите на сделката, че сключването на договора за кредит е предшествано от сключването на договор за покупко-продажба от **********г., финансирано с договора за кредит, както и че за обезпечаване на вземането на банката по договора за кредит е учредена договорна ипотека върху закупения от ответниците недвижим имот, които действия, предшестващи сключването на договора, сочат на извода, че ответниците са имали възможност да се запознаят с условията на сделката и да приемат клаузите й, включени в същественото съдържание на договора, в което е посочен по ясен и разбираем начин реда за формиране на лихвата и предпоставките за нейното изменение. Съдът отича и обстоятелството, че в рамките на действие на договора лихвата е била променена три пъти – на 7,50%, на 8% и на 8,75%, размерът на които нива, съобразен с продължителността на периода, сочи, че същият не е бил необосновано завишаван по смисъла на чл. 143,т.12 от ЗЗП. Съдът посочва още, че измененията на договора, обективирани в подписани от страните три анекса, е извършено по искане на кредитополучателите, на които са били предоставяни гратисни периоди за погасяване на дълга, с намален лихвен процент, като банката се е съобразявала с предложените от тях параметри. Съдът преценява възражението за нищожност на посочените от ответниците договорни клаузи като неравноправни и с оглед разпоредбата на чл.4,ал.1,т.2 от ЗПК, прилагайки я по аналогия, според която норма разпоредбите му, включително и тези, препращащи към ЗЗП, не се прилагат за договори за кредит, които са обезпечени с ипотека. Съдът намира за неоснователно и заявеното от ответниците възражение за нищожност на договора за жилищен кредит и сключените към него анекси с оглед чл. 26,ал.1 във вр. с чл.10,ал.3 от ЗЗД, тъй като по време на сключването и на трите анекса е действала Наредба №9/3.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на официални провизии за кредитен риск, при което предвидената в чл.10,ал.3 от ЗЗД законодателна делегация на Б** е била упражнена чрез нормативно уреждане на олихвяването на изтекли лихви. Съдът приема, че сключването на анексите, с които се преструктурира кредитното задължение, е равнозначно на индивидуално договаряне на клаузите в тях, като в молба от 26.11.2009 г. изрично от страна на представителя на кредитополучателите е заявено съгласие за капитализиране на лихвата към главницата. Съдът преценява, че предявеният срещу ответниците М.М. и М.М. установителен иск е основателен, като относно размера на дълга възприема заключението на ССЕ от 26.02.2019 г. По отношение на ответника А.Я. съдът приема, че предявеният установителен иск е недопустим като лишен от правен интерес, защото вземанията спрямо този ответник не са присъдени в заповедното производство – против него не е издадена заповед за изпълнение, като с оглед изхода на спора по предявения срещу ответника Я. като главен установителен иск съдът разглежда предявения срещу него при условията на евентуалност осъдителен иск и го намира за основателен, доколкото вземането е основано на едни и същи фактически и правни твърдения на ищеца – за неизпълнение на договор за жилищен кредит и сключените към него анекси и, съответно, същите правоизключващи възражения, съображения по съществото на които съдът е изложил преди това в решението.

С подадената въззивна жалба А.Я. твърди, на първо място, че решението в частта му, с която е уважен предявеният против него от банката евентуален осъдителен иск, е недопустимо, тъй като недопустимостта на главния иск определя и недопустимост на съединения евентуално осъдителен иск. Според жалбоподателя разглеждането на евентуалния иск се обуславя от изхода на делото по главния иск и съдът дължи произнасяне по него, когато главният иск не бъде уважен, като поради предявяването му под условие евентуалният иск е допустим и подлежи на разглеждане, ако е допустим главният иск. Освен това посочва, че по евентуално предявеният иск съдът не е събрал ДТ, а в настоящото специално производство (главният иск е предявен на основание чл.422 от ГПК) ищецът е внесъл ДТ само в половин размер. На второ място, жалбоподателят А.Я. твърди, че решението в обжалваната от него част е неправилно. Заявява, че приетата от съда недопустимост на предявения главен иск определя неприложимост на разпоредбата на чл.422,ал.1 от ГПК по отношение на момента на предявяване на вземането по евентуално предявения осъдителен иск и съдът в нарушение на закона е приел, че законната лихва върху главницата при уважаване на осъдителния иск е дължима от датата на предявяване на заповедта за изпълнение 26.10.2017 г., а не на предявяване на исковата претенция 23.04.2018 г., тъй като в случая са приложими общите разпоредби на ГПК, а не специалната на чл.422,ал.1 от ГПК, защото производството по чл.422 от ГПК е прекратено като недопустимо. С подадената въззивна жалба жалбоподателите М.М. и М.М. твърдят, че решението в обжалваната от тях негова част е неправилно. В двете жалби, тази на А.Я. и тази на М. и М. М., са изложени идентични оплаквания за неправилност на съответно обжалваните части от решението. Твърди се, че окръжният съд в нарушение на закона е приел, че направените от ответника възражения за нищожност на договора за кредит и анексите към него на различни основания са преклудирани. Счита се, че съдът неправилно е приел предявеният и разгледан иск по гр.д. 2872/2015 г. за част от дължими месечни вноски за периода 23.01.2014 г.-23.08.2015 г. да е частичен иск по отношение на иска, предявен по настоящото дело, както и че неправилно се е позовал на ТР № 8/2.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, защото предмет на това решение са въпросите, свързани с произнасяне на съда по иск, предявен на основание предсрочна изискуемост в случай, че не са настъпили предпоставките за предсрочната изискуемост, а в случая предметът на спора по гр.д. 2872/2015 г. е за просрочени вноски с настъпил падеж към датата на предявяване на иска, които не представляват част от предмета на спора по настоящото дело, който е свързан с предсрочната изискуемост на кредита. Твърди се, че съдът е нарушил задължението си да разгледа и да се произнесе по същество по всички възражения, направени от ответника, а е разгледал само част от тях и е изложил формални и общи съображения за отхвърлянето им. Посочва се, че в отговора на исковата молба са заявени от ответниците следните пет възражения: първо, че договорът за кредит и анексите към него не са подписани от длъжниците М. и М. М., а от пълномощници без представителна власт, поради което са нищожни на основание чл.26,ал.2 от ЗЗД поради липса на съгласие; второ, че договорът за банков кредит, анексите към него и общите условия, представени с исковата молба, съдържат клаузи, които са нищожни съгласно чл.146,ал.1 от ЗЗП, тъй като се явяват неравноправни съгласно чл. 143,ал.1,т.10 и т.12 от ЗЗП; трето, че трите анекси към договора за кредит са нищожни на основание чл.26,ал.1 във вр. с чл.10,ал.2 от ЗЗД; четвърто, че не са отчетени извършени две плащания след посочената начална дата на забава на падежирали вноски; пето, че не е била настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение, тъй като към датата на нотариалната покана длъжниците са били изпълнили точно задължението си. Заявява се, че в пълномощното, дадено на А.К., няма текст, който да му дава право като пълномощник да сключва анекс или договор за кредит, а обхватът на дадените права може да се отнесе към представителство по погасяване и усвояване на кредита, но не и за представителство за подписване от името на упълномощителите на анекс към договора за кредит, който променя съществени условия на договора за кредит. Твърди се, че ответниците имат качеството на „потребител“ по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП като страни по договор за кредит, обезпечен с ипотека, и могат да се ползват от дадената от разпоредбите на ЗЗП защита, защото договорите за кредит, обезпечен с ипотека, са договори с предмет финансова услуга, а не финансови инструменти, и клаузите им подлежат на проверка за валидност с оглед императивните изисквания на чл. 143 от ЗЗП. Твърди се, че съдът и служебно е длъжен да прецени нищожността на договорите, сключени с потребители, с оглед наличието на неравноправни клаузи, без да е направено възражение в тази насока. Твърди се, че разпоредбите на Наредба №9/3.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск не могат да обосноват допуснатия от банката анатоцизъм, тъй като в Наредбата не е била предвидена възможност при преструктуриране на рисковите експозиции на банката чрез споразуменията по чл.13,ал.2 във вр. с ал.1 да се прибавят лихви и такси към главницата на дълга, като е направено позоваване на решение № 66/29.07.2019 г. на ВКС по т.д. 1504/2018 г., 2 ТО, ТК. Твърди се, че окръжният съд не се е произнесъл по възражението за намаляване на исковата претенция с внесените след датата на забава 23.09.2015 г. от ответниците от името на М.М. суми 2000 лв. на 13.11.2015 г. и 1200 лв. на 30.11.2015 г., който факт е относим към дължимостта на предявения размер на главницата, поради което съдът е включил към задължението на ответниците и вече платената от тях сума в общ размер 3200 лв. Твърди се, че съдът не се е произнесъл по възражението, че не е била настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение, тъй като към датата на нотариалната покана длъжниците са били изпълнили точно задължението.

С отговорите на въззивните жалби банката твърди, че направените от ответниците възражения за нищожност на договора за кредит и анексите към него са преклудирани. Заявява, че наведените от жалбоподателите твърдения, че договорът за кредит и анексите към него не са подписани от длъжниците М. и М.М., а от пълномощници без представителна власт, са неоснователни. Заявява, че са неоснователни твърденията договорът за банков кредит и анексите към него, както и представените с исковата молба общи условия, да съдържат клаузи, които са нищожни, защото съгласно чл.146,ал.1 от ЗЗД неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а в случая тези клаузи са индивидуално определени. Заявява, че не са налице обстоятелствата по чл.143,т.10 от ЗЗП, защото в чл.14,ал.3 и ал.4 от договора за кредит и в анексите към него, в чл.2,ал.3 от всеки анекс, още към сключването им е предварително определен начинът, по който е изчислен лихвеният процент и съставните му части и е изяснено предварително между страните при настъпването на кое обстоятелство банката може да увеличи едностранно лихвения процент. Заявява, че не са налице и обстоятелствата по чл.143, т.12 от ЗЗП, защото чрез сключването на трите анекса те са имали възможност да договарят лихвен процент, който са приели и с който индивидуално са се обвързали, както и са имали възможност да се откажат от договора, като погасят кредита, или да не подпишат съответния анекс. Заявява, че е неоснователно и твърдението да е налице анатоцизъм, което да води до нищожност на анексите, тъй като в тях бил посочен нов размер на главница, който включвал всички просрочени към датата на анексите задължения, в това число просрочените лихви, които били прибавени към редовната главница и по този начин се стигало до начисляване на лихва върху просрочената към този момент лихва. Счита, че не е налице анатоцизъм, а капитализиране на лихви или погасяване на едно задължение, за лихви, чрез отпускане на допълнителен кредит, като по този начин се увеличава главницата, при което в случая е налице новация. Заявява, че дори и да се приеме, че има анатоцизъм, това не е основание за отхвърляне на целия иск, а само на начислените лихви върху лихви. Относно решението на ВКС по т.д. 1504/2018 г. счита, че то не е задължителна практика и е постановено при коренно различни факти и обстоятелства. Заявява, че не отговарят на истината твърденията, че не са отчетени извършени две плащания след посочената начална дата на забава на падежиралите вноски. Заявява, че платените суми са осчетоводени към дължимите суми по изпълнителния лист от 2.09.2015 г. и заповедта за незабавно изпълнение от 31.08.2015 г., тъй като тези суми са били изискуеми и дължими към този момент, същевременно с оглед чл. 76 от ЗЗД са били най-обременителни и най-стари като задължение, както и се отнасят за друг период – до 23.09.2015 г. Счита, че банката е спазила реда по чл.76 от ЗЗД, като правилно е осчетоводила вноските към съдебната част от кредита, а ответниците искат тези две вноски да погасят новите просрочени задължения (настъпили след изпълнителния лист от 2015 г.). Заявява, че не отговаря на истината твърдението, че не е била настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение, тъй като към датата на нотариалната покана длъжниците са били изпълнили точно задължението си.

С оглед нормата на чл. 269,изр.1,предл.2 от ГПК следва, на първо място, да бъде преценено дали е основателно оплакването на жалбоподателя А.Я., че решението в частта му, с която е уважен предявеният против него от банката евентуален осъдителен иск, е недопустимо, тъй като недопустимост на главния иск определя и недопустимост на съединения евентуално осъдителен иск. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че разглеждането на евентуалния иск се обуславя от изхода на делото по главния иск и съдът дължи произнасяне по него, когато главният иск не бъде уважен, като поради предявяването му под условие евентуалният иск е допустим и подлежи на разглеждане, ако е допустим главният иск. При евентуалното съединяване на искове са предявени самостоятелни искове, но единият иск има спрямо другия положението на главен, като разглеждането на евентуалния иск се обуславя от изхода на делото по главния иск. Този изход не е задължително да бъде с произнасяне по съществото на главния иск, респективно, в случая с неговото отхвърляне. Като при всеки иск, при главния иск съдът също дължи преценка относно неговата допустимост и може той да бъде оставен без разглеждане като недопустим, съответно, производството по него да бъде прекратено, което е основание да се разгледа евентуалният иск. След като е предявен иск, макар като евентуален, несъмнено е, че той се счита за висящ и по него съдът дължи да извърши всички процесуални действия за разглеждането му по същество, което следва да бъде направено, щом главният иск не е разгледан с влязло в сила решение, включително когато производството по него е прекратено. Неоснователно е и твърдението за нередовност на евентуално предявения осъдителен иск, защото съдът не е събрал ДТ, а в настоящото специално производство (главният иск е предявен на основание чл.422 от ГПК) ищецът е внесъл ДТ само в половин размер. Нормата на чл. 72,ал.1 от ГПК предвижда за предявените с една молба искове в защита на един интерес, какъвто е случаят, тъй като главният и евентуалният иск са предявени за присъждане на едни и същи суми по договора за кредит и анексите към него, да се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците. Следва да се отчете и че при предявяването на иска по чл. 422 от ГПК се внася от ищеца действително ДТ в половин размер съгласно чл. 415,ал.4 от ГПК, но другата половина от размера преди това вече е внесена при подаването на заявлението в заповедното производство. Установява се следователно, че е неоснователно оплакването на жалбоподателя А.Я. за недопустимост на съдебното решение в обжалваната от него част.

Безспорно е между страните, че по ч.гр.д. 1864/2015 г. на РС-Х., приложено към настоящото производство, на 28.08.2015 г. банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу длъжниците М.М., М.М. и А.Я. за сума, дължима съгласно договора за кредит от *********г. и трите анекса към него – сумата 19 445,65 лв., дължима и изискуема към 27.08.2015 г., представляваща част от падежирала, изискуема главница (3 384,68 лв.), просрочената и изискуема възнаградителна лихва (16 036,87 лв.) за периода от 23.05.2014 г. до 23.08.2015 г. включително и наказателна лихва (24,10 лв.) за периода от 11.08.2015 г. до 27.08.2015 г. включително, както и законната лихва върху главницата от 27.08.2015 г. Видно от представеното извлечение, към 28.08.2015 г. не са платени вноски на 20 поредни падежни дати във времето от 23.01.2014 г. до 23.08.2015 г. На 31.08.2015 г. съдът е издал заповед № 963 за изпълнение срещу тримата длъжници за горепосочените суми. В подадените възражения от тримата длъжници е посочено, че не дължат изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. На 21.12.2015 г. банката е предявила установителния иск по чл. 422 от ГПК и е било образувано гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х.. Безспорно е, видно е и от отговорите на исковата молба, представени от ответниците и подписани лично от тях (л.87-90 и л.112), че те не са заявили  възражение за нищожност на договора, анексите към него и общите условия, включително не са заявили конкретно трите правоизключващи възражения за нищожност на договора, анексите към него и общите условия, които са заявени в настоящия исков процес и които са посочени и във въззивната жалба по настоящото дело. С решение на съда от 26.01.2017 г. искът е уважен, това решение е обжалвано от длъжниците М.М. и М.М., като в жалбите също не са заявени сега заявените възражения, и с решение от 12.07.2017 г., влязло в сила на същата дата като неподлежащо на касационно обжалване, е потвърдено решението на районния съд. С исковата си молба по настоящия спор, подадена на 23.04.2018 г., банката-ищец изрично претендира да бъде сега зачетено влязлото в сила съдебно решение по този спор на основание чл. 297 от ГПК.

С ТР №3/22.04.2019 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК изрично е указано, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Посочено е в това решение изрично, че в основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право, като при постановяване на решението съдът е длъжен да обсъди събраните доказателства, възражения и доводи на страните, да установи реално осъществените факти и обстоятелства и въз основа на тях да направи извод за възникването, съществуването, прекратяването или погасяването на съответното материално правоотношение, разбирано като двустранна правна връзка, обединяваща корелативни субективни права и юридически задължения от момента на тяхното възникване до реализацията им - аргумент от чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Посочено е още, че обективните предели на СПН очертават нейния предмет - правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели - страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. Посочено е и че при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право, като поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. Посочено е още, че в случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем, както и че по двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части и предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. Прието е изрично, че след като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано, като ф 

 

 

 

ормираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. В ТР №8/2.04.2019 г. на ВКС по тълк.д. №8/2017 г., ОСГТК е посочено, че вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. За разглеждания сега спор изводът следователно е, че в производството по гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х. е разгледан спор за наличие на задължение за плащане за тримата ответници в полза на банката въз основа на договора за кредит и трите анекса към него за сума, формирана от вноски с настъпил падеж и други вземания по кредита, а сега разглежданият спор е за останалата част от същия дълг вследствие обявената предсрочна изискуемост за целия остатък по кредита. След като вземането-предмет на настоящия процес е възникнало на същото основание, а именно договора за кредит и трите анекса към него, и е за останалата част от дълга, то е налице СПН по отношение на валидното съществуване на това правоотношение. Тези две тълкувателни решения не са били постановени по време на разглеждането на спора по гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х., приключило на 12.07.2017 г. Основно правно положение е, че тълкувателните решения по логическо съдържание са сходни с правните норми, определят се като тълкувателни правни норми, разкриват точното съдържание на тълкуваната норма от момента на приемането й и винаги имат обратно действие. Съгласно чл. 130,ал.2 от ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за съдилищата. Затова не може да бъде споделено становището на жалбоподателите, заявено в съдебното заседание на 11.12.2019 г., че тълкувателните решения не могат да намерят приложение в случая, защото те не са били постановени до приключването на спора по гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х.. Подобна теза е очевидно неприемлива, тя обезсмисля тълкувателната дейност и разпоредбата на чл. 130,ал.2 от ЗСВ. Проведена докрай, тя лишава и жалбоподателите от възможността да се позовават на нова съдебна практика, в случая – на решението на ВКС по т.д. 1504/2018 г. от 29.07.2019 г., - на което решение обаче позоваване е заявено във въззивната жалба, въпреки че то несъмнено не е тълкувателно решение. Не може да бъде толерирано от съда поведение на страната, при което тя се позовава на ново решение, дори и не тълкувателно, ако това е в полза на нейната теза, но отрича приложимостта на тълкувателно решение, ако то не е в полза на нейната теза. Следва да се посочи, че в случая неоснователно жалбоподателите се позовават на решението от 19.02.2013 г. на ЕСПЧ по делото по жалба № 2834/06 г. „П.П.срещу Б.“, тъй като разгледаният там случай касае наличие на тълкувателно решение от 1964 г., възникване на правен спор с участието на лицето по време на неговото действие, приемане през 2005 г., в хода на процеса, на тълкувателно решение с даване на различно тълкуване от приетото през 1964 г. и последваща практика в решения на ВКС, в която е прието, че съдилищата погрешно за приложили тълкувателното решение от 2005 г., които обстоятелства са рефлектирали върху разглеждания от съдилищата правен спор в ущърб на жалбоподателя, защото той като ищец се е съобразил с решението от 1964 г. и искът му е бил отхвърлен. В случая позоваване на това решение на ЕСПЧ  е неуместно, тъй като защитата на тримата длъжници в производството по гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х. и в настоящото производство не е обусловена от тълкуване на правна норма, което да е променено, и е нямало законова или друга пречка тримата да заявят в предходното производство възраженията за нищожност, което несъмнено са могли да направят с оглед на това, че тези възражения се основават на твърдения и факти, възникнали и към 2015 г. Затова следва да се приеме, че действително е налице СПН на решението по гр.д. 2872/2015 г. относно наличието на валидно отношение между страните по договора за кредит от *********г. и трите анекса към него.

          Относно възражението на жалбоподателите, че договорът за кредит и анексите към него са нищожни на основание чл. 26,ал.2 от ЗЗД поради липса на съгласие, тъй като не са подписани от длъжниците М. и М. М., а от пълномощници без представителна власт, следва да се приеме, на първо място, че то е преклудирано по посочените по-горе съображения.  

 

 

 

Следва още да се посочи, че възражението за нищожност така, както е заявено, е и очевидно неоснователно, тъй като по начало договор, сключен от пълномощник без представителна власт, не е нищожен на основание чл.26,ал.2 от ЗЗД поради липса на съгласие. Както изрично е указано в ТР №5/12.12.2016 г. на ВКС по тълк.д. № 5/2014 г., ОСГТК, договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици, но същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл.42,ал.2 от ЗЗД. Видно от заключението на в.л. К.Н.от 26.02.2019 г., във времето от сключването на договора до 23.12.2009 г., когато е подписан първият анекс, длъжниците са внесли за изплащане на задължението общо 29 522,10 лв., до 23.12.2009 г., когато е подписан вторият анекс, са внесли още сумата 3 514,76 лв., до 31.07.2013 г., когато е подписан третият анекс, са внесли още 35 601,38 лв., до 23.09.2015 г. са внесли още 12 323 лв.  и през м. ноември на 2015 г. са внесени още 3 200 лв. Освен това длъжниците М.М. и М.М. в производството по гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х. са направили изявления, от които е видно, че те приемат сключването на договора за кредит за надлежно, тъй като в отговора на исковата молба, подаден на 8.03.2016 г. и подписан лично от тях, те изрично заявяват, че не оспорват факта, че е налице забавяне при издължаване на дължимите по кредита вноски, посочват какво са внесли и че са поискали сключване на споразумение с банката. При тези обстоятелства е очевидно, че е неоснователно заявено в настоящия процес възражението на тримата ответници, че договорът за кредит и анексите към него са нищожни на основание чл. 26,ал.2  от ЗЗД поради липса на съгласие, защото не са подписани от длъжниците М. и М. М., а от пълномощници без представителна власт. За пълнота следва да се посочи и че договорът за кредит от *********г. и анексите от 23.12.2009 г.  и от 31.07.2013 г. са подписани от Я.К.Я.като пълномощник на М.М. и М.М., а анексът от 16.07.2010 г. е подписан от А.Я. като пълномощник на М.М. и М.М.. Във въззивната жалба е казано, че е било заявено възражение за нищожност, тъй като договорът и анексите са подписани от представители на М. и М. М. без представителна власт, но е посочено като оплакване само, че в пълномощното, дадено на А.К., няма текст, който да му дава право като пълномощник да сключва анекс или договор за кредит, а обхватът на дадените права може да се отнесе към представителство по погасяване и усвояване на кредита, но не и за представителство за подписване от името на упълномощителите на анекс към договора за кредит, който променя съществени условия на договора за кредит. Видно от пълномощното, дадено от М.М. и М.М. за А.Я. (л. 71 от досието на делото на ОС), подписите на двамата са удостоверени от завеждащия к.с.при ГК-В., И. и с него той е упълномощен да ги представлява пред банката относно договор за кредит, като подписва молби за погасяване и усвояване, да подписва договори по сметки за кредит като получатели и солидарни длъжници, да подписва и да подава молби за промяна на всякакви параметри по кредита, поради което е неоснователно и разбирането на жалбоподателите, че така учредената представителна власт не включва подписване на анекса към договора за кредит. Установява се следователно, че са налице валидно сключени от страна на тримата длъжници договор за кредит и три анекса към него.

          Жалбоподателите твърдят във въззивната жалба, като твърдението е надлежно заявено в производството пред окръжния съд, че са налице две плащания, които не са били отчетени от банката, съответно, и от съда, както и че не е била настъпила предсрочна изискуемост на целия дълг, тъй като към датата на нотариалната покана длъжниците са били изпълнили точно задължението си. Извършените от името на М.М. две плащания са на датите 13.11.2015 г. и 30.11.2015 г. и са платени сумите 2000 лв. и 1200 лв. Банката основава своето искане в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, подадено на 26.10.2017 г., съответно, и наличието на основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, на забава на длъжниците за плащане на падежирали вноски с начална дата 23.09.2015 г., като към 26.10.2017 г. не са платени вноски на 25 поредни платежни дати във времето от 23.09.2015 г. до 23.09.2017 г. за сумата общо 32 252,04 лв., от която 5 272,52 лв. главница, 25 087,77 лв. възнаградителна лихва, 867,50 лв. наказателна лихва за забава и 1 024,25 лв. непогасени годишни такси. Очевидно е, че плащането на сумата 3200 лв. не може по начало да се отрази на размера на задължението по начин, че да доведе до погасяване на така посочените от банката задължение изцяло, респективно, да се приеме, че с оглед на тези две плащания няма забава на длъжниците да изплащат задължението си по договора за кредит.  Не се нито твърди, нито установява от длъжниците при плащането да е посочено какво задължение следва да бъде погасено според длъжника-вносител. Следва да се отчете, че в случая е приложима не нормата на чл.76,ал.1,изр.2 и 3 от ЗЗД, както всъщност неоснователно претендират ответниците, а нормата на чл. 76,ал.2 от ЗЗД, тъй като е налице един главен лихвоносен дълг по договора за кредит, по който длъжникът е направил частично плащане (в тази насока – ТР 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк.д. 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 111/27.-10.2009 г. на ВКС по т.д. № 296/2009 г., ТК, 1 ТО). Затова банката основателно претендира, както е заявено в исковата молба, с двете внесени суми да са били погасени вече дължими съгласно решението по гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х. суми за лихви и такси. Видно от заключението на в.л. К.Н.от 26.02.2019 г., сумата 3200 лв. е отнесена от банката за погашение на съдебната част от дълга – от платените на 13.11.2015 г. в брой 2 000 лв. е погасена просрочена лихва в размер на 794,95 лв. и дължими такси в размер на 1205,05 лв. и с внесената на 30.11.2015 г. сума 1200 лв. е погасена просрочена лихва. След като с тези две плащания са погасени задължения, установени с влязлото в сила решение по посоченото предходно дело, то неоснователно се претендира от ответниците с тях да е следвало да бъдат погасявани части от дълга, възникнал впоследствие, именно с оглед на който нов неиздължен дълг банката е обявила кредита за предсрочно изискуем. Няма следователно основание да се приеме, че с оглед именно на тази две извършени плащания няма допусната забава от страна на длъжниците, съответно, че няма основание вземането по договора за кредит да бъде обявено от банката за предсрочно изискуемо, както е направено в случая.

          Относно възраженията на ответниците, сега жалбоподатели, за наличие на неравноправни и затова нищожни клаузи в договора за кредит, анексите към него и общите условия, апелативният съд преценява, че съдът дължи проверка на това възражение, включително и служебно, в производството по сега разглеждания правен спор, независимо, че в производството по гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х. такава проверка не е била извършена. На първо място, съдът констатира, че в отговора на исковата молба по посоченото дело, подаден на 8.03.2016 г., ответниците М.М. и М.М. заявяват (стр.3 от отговора, л.89 от делото на РС), че те считат, че „е налице едностранно принудително поведение и прилагане на недобросъвестни търговски практики, в явно противоречие с разпоредбите на Европейското право, което молят съда да вземе предвид при решаването на казуса“. На второ място, несъмнено е, че в случая са били налице и са налице фактически и правни обстоятелства, които изискват и служебна проверка от съда относно неравноправен характер на договорната клауза, тъй като разглежданият случай попада в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Видно от договора за жилищен кредит от *********г., обезпечен с ипотека, той е потребителски договор, тъй като е сключен на *********г. между банката като кредитодател, от една страна, и, от друга страна, от М.М. и М.М. като кредитополучатели за финансиране на покупка на недвижим имот – жилищна сграда в гр.Х. (като в нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот № **************г., том ***, рег. № ****, дело № ********г. на нотариус Н.Т., представен от страна на банката в копие по делото на ОС, изрично е посочено, че цената на имота 109 130 лв. ще бъде изплатена със средства от жилищен кредит, който купувачите М.М. и М.М. ще получат от банката-ищец), които се явяват потребители по смисъла на чл. 2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО, съгласно която разпоредба „потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на Директивата, участва в договора поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, респективно по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, която норма определя като потребител физическо лице, което ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и физическо лице, което като страна по договор по ЗЗП действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Жалбоподателите твърдят, че са налице клаузи, които са нищожни съгласно чл.146,ал.1 от ЗЗП, тъй като се явяват неравноправни съгласно чл. 143,т.10 и т.12 от ЗЗП (в редакцията на нормата преди измененията, обнародвани в ДВ, бр. 100/2019 г.). Те твърдят и че трите анекса към договора за кредит са нищожни са основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 10, ал.2 от ЗЗД. Това второ възражение се явява възражение по смисъла на чл. 146,ал.1 във вр. с чл. 143,ал.2,т.2 от ЗЗП (в редакцията на нормата след измененията, обнародвани в ДВ, бр.100/2019 г., а преди това – чл. 143,т.2 от ЗЗП). Съгласно чл. 143,ал.1, т.2 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон, по отношение на търговеца при неточно изпълнение на договорни задължения. Безспорно е, видно е от текста на трите анекса от 23.12.2009 г., 16.07.2010 г. и 31.07.2013 г., че и в трите анекса към договора за кредит, в чл.1 от всеки от тях, е договорено, че кредитополучателите са в просрочие на задълженията си към банката по договора за кредит, като общата сума на просрочените задължения включва, освен просрочена главница, и лихви, и че общата сума на просрочените задължения, включително лихвите, се прибавят към редовната главница по договора за кредит. Твърдението на жалбоподателите е, че уговорките в анексите противоречат на нормата на чл.10,ал.2 от ЗЗД, съгласно която олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ, с което е нарушено тяхното право да не се допуска дължимост на лихви върху лихви или анатоцизъм, поради което това възражение следва да бъде разгледано с оглед проверка за наличие на основание съгласно нормата на чл. 143,ал.1,т.2 от ЗПП.

          Разпоредбите, на които се позовават жалбоподателите, на чл. 143,т.10 и т.12 от ЗЗП в редакцията на нормата преди направените изменения, обнародвани в бр.100/2019 г. на ДВ, гласят, че е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, когато уговорката е в негова вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание или дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Посочени са в отговорите на исковата молба клаузите на чл.14,ал.4, чл.16,б.“в“, чл.17, чл.24,ал.2, чл.28, б.“д“ и б.“е“ от договора за кредит. Клаузите на чл. 14,ал.4, чл.16,б.“в“ и чл.17 от договора са в раздел IV „Лихви, такси и комисиони“. Уговорката по чл.14 от договора е относно дължимата от кредитополучателите лихва, като в чл. 14,ал.1 е установено, че за ползвания кредит кредитополучателите заплащат на банката годишен лихвен процент в размер на 10,5%, равен на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева плюс надбавка 3%, в ал.3 е установено, че базовият лихвен процент на банката се определя от 3-месечния S. плюс надбавка от 3,2% и за изменението на лихвата по този договор за тримесечният S. е приета стойност от 4,3%, а според чл.14,ал.4 минималната приемлива за банката стойност на тримесечния S. е 4,3% и банката има право по време на действие на договора едностранно да променя размера на приложимата лихва в случай, че 3-месечният S. достигне нива с 0,25 процентни пункта по-високи от посочените в договора в рамките на 1 месец и промяната на лихвения процент влиза в сила за страните от деня на приемането й от банката, за което банката уведомява кредитополучателя чрез съобщения в банковия салон и в интернет страницата на банката. В случая  няма едностранна промяна на размера на приложимата лихва, тъй като лихвата е променяна само с подписване на анексите между страните (от 10,5% съгласно договора на 11,75% съгласно първия анекс и тя остава в същия размер и съгласно втория и третия анекси), като в първите два анекса е договорен и период на заплащане на намален лихвен процент (съответно, 6,78% и 6,37%) за 6 месеца след подписване на всеки от тези два анекса. В чл.16,б.“в“ е договорено задължението във връзка с банковия кредит, предмет на договора, кредитополучателите да заплащат на банката годишна такса от 0,5% от първоначално отпуснатия кредит, съответно, от остатъка за всяка следваща година, платима годишно на датата на усвояването на кредита, в случая, че застраховките по чл.21 са за сметка на банката. Няма основание тази клауза да се разглежда като попадаща под забрана съгласно чл. 143,т.10 и т.12 от ЗЗП с оглед нейното съдържание и с оглед изискванията, посочени в тези две разпоредби. Уговорката по чл.17 от договора касае предсрочно погасяване на кредита, каквото в случая не се нито твърди, нито установява да е било извършвано, поради което тя не може да даде отражение при преценката дали е имало основание банката да обяви кредита за предсрочно изискуем  и затова е неотносима за разглеждания правен спор. Клаузата на чл. 24,ал.2 е в раздела за издължаване на кредита и предвижда погасителният план да претърпи изменение в случай, че банката упражни правото си по чл.14. Както бе посочено по-горе, по време на действието на договора няма едностранно извършена от банката промяна на размера на лихвата, поради което и клаузата на чл.24,ал.2 не може да се приеме за попадаща под забрана съгласно чл. 143,т.10 и т.12 от ЗЗП. Уговорката по чл. 28,б.“д“ и б.“е“ е в раздела за предсрочната изискуемост и предвижда право на банката едностранно да прекрати договора за кредит и да обяви кредита за предсрочно изискуем при наличието на неизпълнение от страна на кредитополучателя на което и да е задължение по договора за банков кредит и при нарушаване от кредитополучателя на което и да е от условията по раздели трети („Задължения на страните“) и пети („Обезпечение по договора“) от договора. В случая договорът е обявен за предсрочно изискуем, тъй като, както е посочено в изпратената на 25.07.2017 г. от банката до тримата длъжници нотариална покана, кредитополучателите не са издължили на банката както сумите, установени с решението по гр.д. 2872/2015 г. на РС-Х., така и последващите дължими вноски, като в поканата е посочено, че има просрочени с повече от 90 дни задължения за плащане на изискуеми задължения съгласно договора, погасителния план и анексите към договора, а съгласно представеното в заповедното производство извлечение от счетоводните книги на банката за времето от 23.09.2015 г. до 23.07.2017 г. има неплатени 23 вноски на поредни платежни дати. Видно е следователно в случая, че предсрочната изискуемост е обявена с оглед твърдяно от банката неизпълнение на основното задължение на кредитополучателите да заплащат вноските за издължаването на кредита за значителен период от година и десет месеца, съответно, и в значителен размер. Няма основание при тези обстоятелства да се приеме, че в случая уговорката по чл. 28, б.“д“ и б.“е“ от договора може да бъде определена като попадаща под забрана съгласно чл. 143,т.10 и т.12 от ЗЗП и че като неравноправна тя се е отразила на разглежданото сега отношение между страните с оглед твърдяното от банката неизпълнение на длъжниците. Не се установява следователно от съдържанието на посочените от длъжниците като неравноправни клаузи от договора те да позволяват на банката едностранно да променя условията на договора на непредвидено основание или да се завишава цената без потребителят да има право да се откаже от договора, което да е направено от банката и затова да има основания да се приеме, че няма неизпълнение от страна на длъжниците на тяхното основно задължение по договора за кредит- да изплащат своя дълг към банката. Не се установява и клаузи от представените от банката общи условия, посочени в отговора на исковата молба, да са приложени в отношенията между страните по начин да дадат отражение при преценката относно наличието на твърдяното от банката и оспорвано от длъжниците неизпълнение в настоящото съдебно производство. Посочени са от ответниците в отговорите на исковата молба като неравноправни и клаузи от трите анекса – на чл.2,ал.1 и ал.3, чл.5,б.“в“ и чл. 9 от анекса от 23.12.2009 г., на чл.2,ал.3,чл.6 и чл.9 от анекса от 16.07.2010 г. и на чл. 2, ал.3 и чл.6 от анекса от 31.07.2013 г. Те уреждат годишния лихвения процент по кредита (11,75%) при посочен такъв в договора (в чл.14,ал.1) в размер на 10,5%, както и право на банката на едностранната му промяна, каквато обаче не е извършвана, годишната такса, относно договарянето на която, както бе посочено по-горе при разглеждането на клаузата в договора, няма основание да се приеме наличие да е неравноправна, и предсрочната изискуемост, относно която клауза също по посочените съображения няма основание да се приеме да е неравноправна. Клаузата на чл. 9 от втория анекс е относно приемане на общите условия на банката и с оглед на това нейно съдържание няма основание да се счита, че тя е неравноправна.

Относно анексите, сключени между страните на 23.12.2009 г., 16.07.2010 г. и 31.07.2013 г., следва да се прецени и дали е налице нарушение по смисъла на чл. 143,ал.1,т.2 от ЗЗП във вр. с чл. 10,ал.2 от ЗЗД. И в трите анекса, в чл.1 от всеки от тях, е договорено, че просрочените задължения, включващи не само просрочени главница, но и лихви, се прибавят към редовната главница по договора за кредит, като се подписват съгласно чл. 4 от първите два анекса и чл.3 от третия анекс нови погасителни планове. Банката се позовава на Наредба № 9/3.04.2008 г. за оценка и класифициране на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (отменена през 2014 г.), но в нито една от разпоредбите на тази Наредба не се съдържа правило за начисляване на лихви върху лихви, поради което тя не се явява наредба на Б** по смисъла на чл.10,ал.2 от ЗЗД, установяваща възможност за олихвяване на изтекли лихви, като идеята на чл.13 от Наредбата не е да се утежни състоянието на длъжника чрез олихвяване на изтекли лихви, каквото е налице при увеличаване на главницата посредством прибавяне на просрочени задължения за лихви, върху които от своя страна се начислява възнаградителна лихва (както е прието в решение № 66/29.07.2019 г. на ВКС по т.д. 1504/2018 г., 2 ТО, ТК). Затова в случая следва да се приеме, че в отношенията между банката и тримата длъжници-физически лица по договора за кредит за закупуване на жилище уговорките в трите анекса за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които да се начислява възнаградителна лихва, представлява забранен анатоцизъм по смисъла на чл. 10,ал.2 от ЗЗД, поради което те са нищожни съгласно чл. 146,ал.1 във вр. с чл. 143, ал.2,т.2 от ЗЗП. При условията на чл. 146,ал.5 от ЗЗП наличието на тези неравноправни клаузи обаче не води до нищожност на договора между страните, защото процесният договор може да се прилага и без тях, а именно като задължението на длъжника по договора за кредит се определи, без към размера на главницата да се прибавят суми за изтекли лихви. Видно от заключението на в.л. К.Н.от 28.03.2019 г., при изчисляване на дълга (въпрос 1) без да се отчита включване с анексите на изтекли неплатени лихви в размера на главницата дължимата главница е в размер на 102 891,65 лв. Съгласно таблицата към въпрос №5 от същото заключение, към 26.10.2017 г. (датата на подаването на заявлението в заповедното производство) лихвата е в размер на 11 555,96 лв. и таксите са в размер на 862,63 лв. Видно от същото заключение, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение 26.10.2017 г. има непогасени задължения, като първото е от дата 23.07.2016 г., и общият размер на неиздължението (без сума за евентуална наказателна лихва за просрочие) е в размер на 15 801,65 лв. Както бе вече посочено по-горе, плащането на сумата 3200 лв. е било основателно отнесено от банката за изплащане на задължения, установени в производството по гр.д. 2872/2015 г., поради което следва само да се посочи, че и при дълг в размер на 15 801,65 лв. плащането на тази сума не може по начало да се отрази на размера на задължението по начин, че да доведе до погасяване на задължението към банката изцяло, респективно, да се приеме, че с оглед на  двете плащания общо на сумата 3 200 лв. през м. 11 на 2015 г. няма забава на длъжниците да изплащат задължението си по договора за кредит.Установява се следователно, че банката е имала към 20.10.2017 г. основание да обяви предсрочната изискуемост на кредита, тъй като и при неприлагане на неравноправните клаузи относно договореното с трите анекса включване на лихва в дължимата занапред главница по кредита длъжниците дължат сумата 102 891,65 лв. за главница, 11 555,96 лв. за възнаградителна лихва, 602,25 лв. нотариални такси и 862,63 лв. за годишни такси по кредита, като при този начин на изчисление не е определена сума за изискуема наказателна лихва. Неоснователно е следователно оспорването от ответниците на наличието на материално-правните предпоставки за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. За упражняването на това право на банката тримата длъжници са надлежно уведомени с нотариалната покана, изготвена на 25.07.2017 г., връчена на М.М. и на М.М. с разписки на 16.08.2017 г. и на А.Я. с разписка на 10.10.2017 г. Безспорно е, че длъжниците не са изплатили дълга по кредита в дадения им в тази покана срок от седем работни дни от датата на получаването й. Както е посочено в съображенията по т.18 на ТР №4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, по силата на чл. 60, ал.2 от ЗКИ банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК, когато „кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем“ поради неплащане на една или повече вноски, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал.2 от ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Установява се следователно, че вземането на банката е съществувало и е било изискуемо към момента на издаването на заповедта за изпълнение с оглед посочените в заявлението до районния съд от 26.10.2017 г. обстоятелства – като възникнало вече към този момент с оглед настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит, но не в посочения от ищеца размер, а в размера, посочен по-горе от съда, който е по-нисък от претендирания от ищеца (с изключение на нотариалните такси, чийто размер се дължи така, както е посочен от ищеца – 602,25 лв.). Със заповедта № ****/27.10.2017 г., издадена по делото от районния съд против длъжниците М.М. и М.М., искането на банката следователно основателно е уважено, като размерът на дълга следва да се приеме за горепосочения с оглед посочените по-горе сега от съда съображения.

          При тези обстоятелства следва да се приеме в производството по иска по чл. 422 от ГПК по отношение на ответниците М.М. и М.М. както че кредитът е предсрочно изискуем, така и че към датата на подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417, т.2 от ГПК вземането на банката по договора за кредит е възникнало на предявеното основание и е изискуемо. Ще следва обжалваното от тях двамата решение на окръжния съд в обжалваната от тях негова част да се отмени частично - за признаването на дължимостта на сумата над 102 891,65 лв. до 103 809,73 лв. за главница, на сумата над 11 555,96 лв. до 25 087,77 лв. за възнаградителна лихва за периода 23.09.2015 г.-19.10.2017 г., и на сумата над 862,63 лв. до 1 024,25 лв. за заемни такси, като искът се отхвърли за посочените разлики. Следва да бъде потвърдено решението в частите му, с които е призната за установена дължимостта на сумата 102 891,65 лв. за главница, на сумата 11 555,96 лв. за възнаградителна лихва за периода 23.09.2015 г.-19.10.2017 г., и на сумата 862,63 лв. за заемни такси, призната е дължимостта на сумата 602,25 лв. за нотариални такси, призната е дължимост на законна лихва върху главницата, считано от 26.10.2017 г. до изплащане на вземането, които суми са дължими на основание договора за кредит, обявен за предсрочно изискуем от банката, за които е издадена заповедта за изпълнение. Следва решението да бъде отменено в частта му, с която е призната дължимост на сумата 1 139,99 лв. за изискуема наказателна лихва от 23.09.2015 г. до 25.10.2017 г.

          Следва да се приеме по иска с правно основание чл. 430 от ТЗ, че длъжникът А.Я. дължи да заплати на банката посочените по-горе суми. Затова следва, съответно, решението в обжалваната от него част, с която той е осъден да заплати на банката дължими суми по договора за кредит, обявен за предсрочно изискуем от банката, да бъде отменено частично – в частта, с която той е осъден да заплати на банката сумата над 102 891,65 лв. до 103 809,73 лв. за главница, на сумата над 11 555,96 лв. до 25 087,77 лв. за възнаградителна лихва за периода 23.09.2015 г.-19.10.2017 г., и на сумата над 862,63 лв. до 1 024,25 лв. за заемни такси, като искът се отхвърли за посочените разлики. Следва да бъде потвърдено решението в частите му, с които той е осъден да заплати на банката сумата 102 891,65 лв. за главница, сумата 11 555,96 лв. за възнаградителна лихва за периода 23.09.2015 г.-19.10.2017 г., и сумата 862,63 лв. за заемни такси, както и сумата 602,25 лв. за нотариални такси. Следва решението да бъде отменено в частта му, с която е призната дължимост на сумата 1 139,99 лв. за изискуема наказателна лихва от 23.09.2015 г. до 25.10.2017 г. Следва решението да бъде отменено в частта му, с която той е осъден да заплати на банката законна лихва върху главницата от датата 26.10.2017 г., тъй като, както основателно е посочено в подадената от него жалба, при осъдителния иск тази лихва се дължи не от датата на подаването на заявлението в заповедното производство, а от датата на подаването на исковата молба, и следва да бъде поставено осъждане за заплащане на законна лихва върху главницата от 23.04.2018 г.

Съгласно т.12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Затова и с оглед резултата от обжалването решението на окръжния съд следва да бъде отменено и в частта му за разноските, с която М.М. и М.М. са осъдени да заплатят солидарно на банката деловодните разноски в размер на 2 683,28 лв., направени по ч.гр.д. 2681/2017 г. на РС-Х.. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК, с оглед уважаването на иска частично, ще следва ответниците да бъдат осъдени да заплатят на банката по съразмерност направени за производството по делото пред двете съдебни инстанции разноски и направени в заповедното производство разноски. Съответно, съгласно разпоредбата на чл. 78,ал.3 от ГПК банката следва да бъде осъдена да заплати на ответниците разноски по съразмерност за отхвърлената част от предявената претенция. В заповедното производство направените от банката-молител и ищец по настоящия спор разноски са в размер на 2 633,28 лв. за ДТ и на 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение или общо в размер на 2 683,28 лв. Направените от банката разноски по спора по този иск в двете съдебни инстанции са в размер на (пред ОС 5 163,28 лв., от които ДТ 2 633,28 лв., общо 930 лв. за възнаграждение на вещо лице и платено адвокатско възнаграждение 1 600 лв.; пред АС 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение - половината от общото такова в размер на 300 лв., като другата половина следва да се отнесе за защитата по жалбата на А.Я.) 5 313,28 лв. Предявеният установителен иск е за установяване дължимостта на сума в общ размер 131 663,99 лв. Искът е уважен за размер 115 912,49 лв. Следователно ответницитеМ. М. и М.М. дължат да заплатят на банката по съразмерност направените разноски за заповедното производство за размер 2 362,27 лв. и направените за съдебното производство по спора по съразмерност за размер 4 677,63 лв. Направените от ответниците М.М. и М.М. разноски са в размер (пред ОС – общо 3 730 лв., от които 1180 лв. за възнаграждение за вещо лице и платено адвокатско възнаграждение в размер на 2 550 лв., като се претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение с общ размер на 9 800 лв., но доказателства за плащане са представени само за размера 2 550 лв., поради което само той ще се присъди; пред АС – ДТ в размер на 2 633,28 лв.) общо на 6 363,28 лв. Претендира се за отхвърляне на претенцията на банката в размер на 131 663,99 лв., искът се отхвърля частично за размер 15 751,50 лв., при което по съразмерност банката следва да заплати на тези двама ответници направени разноски 761,26 лв. По осъдителния иск банката е направила разноски само в размер на 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение за защитата по въззивната жалба на А.Я., като по съразмерност следва да й бъде присъдена сумата 132,05 лв. В производството по делото не се установява А.Я. да е направил разноски, поради което такива не му се присъждат. Следва решението на окръжния съд да се отмени в частта му за разноските, с която М.М. и М.М. са осъдени да заплатят солидарно на банката за разноски, направени в заповедното производство, сумата над 2 362,27 лв. до 2 683,28 лв. Следва да се постанови осъждане на банката да заплати на тези двама ответници сумата 761,26 лв. за съдебни разноски. Следва да се отмени решението на окръжния съд в частта му за разноските, с която М.М., М.М. и А.Я. са осъдени да заплатят солидарно на банката сумата 5 163,28 лв. за разноски за исковото производство, като вместо това се постанови осъждане на М.М. и М.М. да заплатят солидарно на банката разноски по съразмерност за исковото производство в размер на 4 677,63 лв. Следва да бъде осъден А.Я. да заплати на банката сумата 132,05 лв. за разноски за настоящото въззивно производство.

          С оглед на гореизложеното съдът

 

                                                    Р      Е      Ш      И     :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 93, постановено на 30.07.2019 г. по т.д. 61/2018 г. на Окръжен съд – Х., В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с които е признато за установено по отношение на М.И.М., ЕГН ********** и М.И.М., ЕГН ********** съществуването на вземанията на „Б.П.Б.“АД-гр.С., ЕИК ********* (понастоящем на „Ю.Б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********като правоприемник на „Б.П.Б.“АД-гр.С. вследствие на вливане, настъпило в хода на въззивното производство по спора, вписано в ТРРЮЛНЦ на 12.11.2019 г.), за които е издадена заповед № ****  от 27.10.2017 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК  по  ч.гр.д.№ 2681/2017 г. по описа на  Районен съд – Х.,  произтичащи от  договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год., включващи: вземане за  главница в размер на  102 891,65 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.10.2017 г.;  вземане за изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., включително в размер на 11 555,96 лв.; вземане за  нотариални такси за връчване на нотариални покани и такси за подновяване на ипотека в размер на 602.25 лв.; вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. в размер на 862,63 лв.

ОТМЕНЯ решение № 93, постановено на 30.07.2019 г. по т.д. 61/2018 г. на Окръжен съд – Х., В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е признато за установено по отношение на М.И.М., ЕГН ********** и М.И.М., ЕГН ********** съществуването на вземанията на „Б.П.Б.“АД-гр.С., ЕИК ********* (понастоящем на „Ю.Б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********като правоприемник на „Б.П.Б.“АД-гр.С. вследствие на вливане, настъпило в хода на въззивното производство по спора, вписано в ТРРЮЛНЦ на 12.11.2019 г.), за които е издадена заповед № ****  от 27.10.2017 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК  по  ч.гр.д.№ 2681/2017 г. по описа на  Районен съд – Х.,  произтичащи от  договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год., включващи: вземане за  главница за размер над 102 891,65 лв. до  103 809.73 лв., ведно със законната лихва върху разликата, считано от 26.10.2017 г.;  вземане за изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. включително в размер над 11 555,96 лв. до 25 087.77 лв.; вземане за изискуема наказателна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 25.10.2017 год. включително в размер на 1 139,99 лв.; вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. в размер над 862,63 лв. до 1 024,25 лв.,  КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, предявен с искова молба от 23.04.2018 г. от „Б.П.Б.“АД-гр.С., ЕИК *********, а понастоящем от „Ю.Б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********като правоприемник на „Б.П.Б.“АД-гр.С. вследствие на вливане, настъпило в хода на въззивното производство по спора, вписано в ТРРЮЛНЦ на 12.11.2019 г., против М.И.М., ЕГН ********** и М.И.М., ЕГН **********,***, за признаване за установено, че ответниците М.И.М. и М.И.М. дължат заплащането солидарно на банката като кредитополучатели съгласно договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год. на следните вземания: вземане за  главница за размер над 102 891,65 лв. до  103 809.73 лв., ведно със законната лихва върху разликата, считано от 26.10.2017 г.;  вземане за изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. включително в размер над 11 555,96 лв. до 25 087.77 лв.; вземане за изискуема наказателна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 25.10.2017 год. включително в размер на 1 139,99 лв.; вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. в размер над 862,63 лв. до 1 024,25 лв., за които вземания на ищеца е издадена заповед № ****/27.10.2017 г. по ч.гр.д. № 2681/2017 г. на РС-Х. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, срещу която ответниците са възразили по реда на чл. 414 от ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 93, постановено на 30.07.2019 г. по т.д. 61/2018 г. на Окръжен съд – Х., В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с които е осъден А.К.Я., ЕГН ********** да заплати на „Б.П.Б.“АД-гр.С., ЕИК ********* (понастоящем на „Ю.Б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********като правоприемник на „Б.П.Б.“АД-гр.С. вследствие на вливане, настъпило в хода на въззивното производство по спора, вписано в ТРРЮЛНЦ на 12.11.2019 г.) следните суми: 102 891,65 лв., представляваща вземане за главница по договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год.,  ведно  със  законната  лихва,  считано  от  23.04.2018 год.; 11 555,96 лв., представляваща вземане за  изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. включително;  602.25 лв., представляваща   вземане за нотариални такси за връчване на нотариални покани и такси за подновяване на ипотека; 862,63 лв., представляваща вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., които суми са дължими при условията на солидарност с М.И.М., ЕГН ********** и М.И.М., ЕГН **********,***.

ОТМЕНЯ решение № 93, постановено на 30.07.2019 г. по т.д. 61/2018 г. на Окръжен съд – Х., В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е осъден А.К.Я., ЕГН ********** да заплати на „Б.П.Б.“АД-гр.С., ЕИК ********* (понастоящем на „Ю.Б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********като правоприемник на „Б.П.Б.“АД-гр.С. вследствие на вливане, настъпило в хода на въззивното производство по спора, вписано в ТРРЮЛНЦ на 12.11.2019 г.) следните суми: сумата над 102 891,65 лв. до 103 809.73 лв., представляваща вземане за главница по договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год.,  ведно  със  законната  лихва върху тази разлика от  26.10.2017 г., както и ведно със законната лихва върху сумата 102 891,65 лв. за времето от 26.10.2017 г. до 23.04.2018 г.; сумата над 11 555,96 лв. до 25 087.77 лв., представляваща вземане за  изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. включително;  сумата 1 139.99 лв.,  представляваща  вземане за изискуема наказателна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 25.10.2017 год. включително; сумата над 862,63 лв. до 1 024.25 лв., представляваща вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год., които суми са дължими при условията на солидарност с М.И.М. и М.И.М., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 430 от ТЗ, предявен с искова молба от 23.04.2018 г. от „Б.П.Б.“АД-гр.С., ЕИК *********, а понастоящем от „Ю.Б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********като правоприемник на „Б.П.Б.“АД-гр.С. вследствие на вливане, настъпило в хода на въззивното производство по спора, вписано в ТРРЮЛНЦ на 12.11.2019 г., против А.К.Я., ЕГН ********** ***** за осъждането на ответника А.К.Я. да заплати солидарно с М.И.М., ЕГН ********** и М.И.М., ЕГН **********,***, на банката като солидарен длъжник съгласно договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год. следните суми: сумата над 102 891,65 лв. до 103 809.73 лв., представляваща вземане за главница по договор за жилищен кредит № *********от **********год. и сключени към него  анекс № ***********от 23.12.2009 год.,  анекс № **********от  16.07.2010 год.   и  анекс № ***************год.,  ведно  със  законната  лихва върху тази разлика за времето от  26.10.2017 г. , както и ведно със законната лихва върху сумата 102 891,65 лв. за времето от 26.10.2017 г. до 23.04.2018 г.; сумата над 11 555,96 лв. до 25 087.77 лв., представляваща вземане за  изискуема възнаградителна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год. включително;  сумата 1 139.99 лв.,  представляваща  вземане за изискуема наказателна лихва за периода от 23.09.2015 год. до 25.10.2017 год. включително; сумата над 862,63 лв. до 1 024.25 лв., представляваща вземане за годишни такси по кредита от 23.09.2015 год. до 19.10.2017 год.

ОТМЕНЯ решение № 93, постановено на 30.07.2019 г. по т.д. 61/2018 г. на Окръжен съд – Х., В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която са осъдени М.И.М. и М.И.М. да заплатят солидарно на „Б.П.Б.“АД-гр.С., ЕИК ********* (понастоящем на „Ю.Б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********като правоприемник на „Б.П.Б.“АД-гр.С. вследствие на вливане, настъпило в хода на въззивното производство по спора, вписано в ТРРЮЛНЦ на 12.11.2019 г.) сумата над 2 362,27 лв. до 2 683.28 лв. – деловодни разноски, направени по  ч.гр.д.№ 2681/2017 г. по описа на  Районен съд – Х..

ОТМЕНЯ решение № 93, постановено на 30.07.2019 г. по т.д. 61/2018 г. на Окръжен съд – Х., В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която са осъдени М.И.М., ЕГН **********, М.И.М., ЕГН ********** и А.К.Я., ЕГН ********** да заплатят солидарно на „Б.П.Б.“АД-гр.С., ЕИК ********* сумата 5 163.28 лв. – деловодни разноски за исковото производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА М.И.М., ЕГН ********** и М.И.М., ЕГН **********,*** да заплатят солидарно на „Ю.Б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********сумата 4 677,63 лв. - направени разноски в исковото производство по делото пред двете съдебни инстанции (Окръжен съд-Х. и Апелативен съд-П.) по съразмерност.

ОСЪЖДА „Ю.Б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********да заплати на М.И.М., ЕГН ********** и М.И.М., ЕГН **********,*** сумата 761,26 лв.– направени разноски в исковото производство по делото пред двете съдебни инстанции (Окръжен съд-Х. и Апелативен съд-П.) по съразмерност.

ОСЪЖДА А.К.Я., ЕГН ********** ***13 да заплати на „Ю.Б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********сумата 132,05 лв. – направени разноски по съразмерност за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство по делото.

Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд – гр. С. с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                         ЧЛЕНОВЕ: (1)                             

 

 

  (2)