РЕШЕНИЕ
№ 399
гр. София, 08.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20231110112782 по описа за 2023 година
Предявен е отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищецът Л. И. Е., не дължи
на /ФИРМА/, сумата от 4 814,00 лв., претендирани от
ответника като цесионер по договор за цесия от 01.07.2014г.
суми по договор за потребителски кредит № PLUS-
01326221, сключен през м.01.2009г. между /ФИРМА/, като
кредитодател и Л. И. Е., като кредитополучател, поради
погасяването й по давност.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни
права при твърденията, че през януари 2009 г. е сключил
договор за потребителски кредит № PLUS-01326221 с
/ФИРМА/ в размер на 4 814,00 лв. Твърди, че след
1
последната погасителна вноска, съгласно погасителния
план, са минали повече от пет години, поради което счита,
че е изтекла предвидената в закона петгодишна давност в
периода от 28.02.2011г. до 01.03.2016г.Претендира
направените по делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е подал отговор
на исковата молба, с който признава изцяло иска. Счита, че
с поведението си, не е дал повод за завеждане на делото.
В съдебно заседание ищецът Л. И. Е., редовно призован,
не се явява, не се представлява.
В съдебно заседание ответникът /ФИРМА/, редовно
призован, не се представлява. С молба с вх. №
304888/30.10.2023г. поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните,
събраните по делото писмени доказателства и като ги
обсъди в тяхната съвкупност, съгласно изискванията на чл.
235 ГПК и чл. 12 ГПК приема следното:
Ответникът в срока по чл. 131 от ГПК е направил
волеизявление, с което признава исковата претенция.
Ищецът обаче не е сезирал съда с искане за постановяване
решение по реда на чл.237, ал.1 ГПК, поради което не е
налице хипотезата на чл. 237, ал.1 от ГПК, поради и което
съдът намира, че следва да постанови решение по общия
ред.
2
Независимо от горепосоченото следва да се отбележи,
че ответникът не оспорва осъществяването на
релевантните за спора факти и обстоятелства, а именно
твърдението на ищеца, че в периода от 28.02.2011г. до
01.03.2016г. е изтекла предвидената в закона по чл. 110 от
ЗЗД петгодишна давност за погасяване на процесното
вземане. Съдът намира, че в случая е приложим общият
петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, тъй като при
договора за кредит е налице единно плащане. В случай, че е
уговорено връщането на сумата да стане на погасителни
вноски на определени дати, то това не превръща тези
вноски в периодични плащания. Договореното връщане на
заема на погасителни вноски представлява съгласие на
кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на
части – по аргумент от противното на основание от чл. 66
ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания
по договора. В този смисъл е и практиката на ВКС,
обективирана в решение № 261/12.07.2011 г. на ВКС, по гр.
д. № 795/2010 г. на IV г. о. В настоящия случай иска за
признаване недължимост на вземането следва да бъде
уважен, поради погасяване на вземането по давност, тъй
като липсват доказателства да са извършвани действия по
изпълнение прекъсващи давността пет години назад по
аргумент от чл. 116 от ЗЗД.
Фактът, че вземането е погасено по давност се
признава и от ответната страна, в депозирания отговор на
3
исковата молба, но същото не освобождава ответника от
задължението, вменено му с нормата на чл. 10 и сл. от
Наредба № 22 от 16.07.2009 г. за Централния кредитен
регистър. Обстоятелството, че вземането е погасено по
давност лишава кредитора от възможността да събира
същото по принудителен ред, но длъжникът от своя страна
може доброволно да заплати същото, въпреки наличието на
изтекла погасителна давност. Направеното искане от
ищеца е обвързано с установяване на недължимост на
суми, отразени и в издадената от *** при *** справка, тоест
данни за ищеца, които се съдържат в ************, същото
навежда на специалния иск по чл. 24, ал. 4 от Наредба №
22/16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър.
При този изход на спора право на разноски се поражда
в полза на ищеца. Съдът намира, че не е налице хипотезата
на чл. 78, ал.2 от ГПК, доколкото независимо че ответникът
е признал исковата претенция той е дал повод за завеждане
на иска. Това е така, тъй като ищецът е сезирал ответника
с искане за отписване на задължението по давност с молба
№ 01/14.02.2023г., като от приложения отговор е видно, че
ответникът е отказал да отпише задълженията, като е
посочил, че задължението му продължава да съществува.
Ответното дружество не е подало информация към
************ *********** ********, съгласно
правомощието си по чл. 10 от Наредба № 22/16.07.2009 г. за
*****************, въпреки изтеклата погасителна
4
давност, като кредитната задлъжнялост на ищеца
съществува в информационните масиви на ********а и
което води до редица затруднения за него. Именно
горепосоченото е породило и правния интерес за ищеца от
предявяване на исковата претенция. По изложеното съдът
намира, че разноски в производството следва да бъдат
възложени на ответника. С определение от 03.05.2023г.
съдът е освободил ищеца от заплащане на държавна такса
в производството, поради което на основание чл. 78, ал.6 от
ГПК тя следва да бъде възложена на ответника, а именно
той ще следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС
държавна такса в размер на 192,56 лева. Отделно следва да
бъде осъден да заплати на ищеца адвокатско
възнаграждение претендирано в размер на 780,00 лева,
което възнаграждение не е прекомерно, тъй като се
претендира в минималния размер по чл. 7, ал.2,т.2 от
Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в редакцията й с ДВ, бр.
88/04.11.2022г., в предвид датата на сключения между
ищеца и процесуалния му представител договор за правна
защита и съдействие – 06.03.2023г.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
5
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните по предявения от Л. И. Е., ЕГН ********** срещу
/ФИРМА/, ЕИК **************, иск с правно основание чл.
124 от ГПК, че Л. И. Е. не дължи на /ФИРМА/, сумата от 4
814,00 лв., представляваща претендирана от ответника
като цесионер по договор за цесия от 01.07.2014г. сума по
договор за потребителски кредит № PLUS-01326221,
сключен през м.01.2009г. между /ФИРМА/, като
кредитодател и Л. И. Е., като кредитополучател, поради
погасяването й по давност.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************** ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на ****************, сумата в размер
на 192,56 лева, деловодни разноски на основание чл. 78, ал.6
от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************** ДА
ЗАПЛАТИ на Л. И. Е., ЕГН **********, сумата в размер на
780,00 лева, деловодни разноски, на основание чл. 78, ал.1
от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването на препис от
същото на страните.
6
Съдия при ****************:_______________________
7