Р Е Ш Е Н И Е
град София, 20.03.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЮЛИЯ
АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №11232 по описа за 2017 година и за да се произнесе след съвещание,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба и молба-уточнение от 10.05.2018г. от ищеца -
„ДЗИ - О.З.” ЕАД срещу решение №14274 от 23.01.2017г., постановено по гр.дело №10908/2015г.
по описа на СРС, ІI Г.О., 123-ти състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от „ДЗИ - О.З.” ЕАД срещу З.К.„Л.И.” АД иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) за разликата над 320.51 лв. до размер от 2360.48 лв. и
иск с правно основание чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД за разликата над 88.76 лв. до размер от 653.72 лв., като
неоснователни.
Във въззивна жалба са инвокирани доводи
за неправилност и незаконосъобразност на решението на СРС в
обжалваните части, като постановено в противоречие на събраните по делото
доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е определил дължимото
застрахователно обезщетение, тъй като е приел, че пазарната стойност на запазените части от процесното
МПС са в размер, изчислен в приетото по делото заключение
на съдебно-автотехническа експертиза, без да обсъдил останалите събрани
доказателства - споразумение от 20.05.2010г., от което се установява, че
застрахователят е продал запазените части от процесното МПС на цена по-ниска от
тази, изчислена от автоексперта и същата следва да се приспадне от
действителната стойност на увреденото МПС към датата на настъпване на
застрахователното събитие - ПТП. Моли съда да постанови
съдебно решение, с което да отмени първоинстанционното съдебно решение в
обжалваните части и да постанови друго, с което да уважи предявените искове до
размерите, предмет на обжалване. Претендира присъждане на разноски, направени пред
настоящата инстанция, като в депозирана молба от 17.04.2018г. е обективиран и
списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът - З.К.„Л.И.” АД, чрез
юрисконсулт Гр.А., в писмен отговор изразява становище относно неоснователността
на постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора
факти и доказателства и определеното като дължимо от ответника застрахователно обезщетение е
изчислено в съответствие със събраните по делото доказателства - заключение на
САТЕ, която не е оспорена от страните и е кредитирана от съда като обективно и
компетентно изготвена. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да
потвърди първоинстанционното решение в обжалваните
части. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция в размер на 300 лв., съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са от „ДЗИ - О.З.” ЕАД срещу З.К.„Л.И.”
АД при условията на обективно съединяване иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) и иск с правно основание чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на постъпилата въззивна жалба, уточнен изрично с молба 10.05.2018г.,
настоящият състав приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното от СРС
решение само в частта, в която са отхвърлени
иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) за разликата над
320.51 лв. до размер от 2360.48 лв. и иск с правно основание чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД за разликата над
88.76 лв. до размер от 653.72 лв.. Постановеното съдебно решение е влязло в сила като необжалваемо в останалите
части - в частта, в която са уважени
иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) за сумата от
320.51 лв. и иск с правно основание чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД за сумата от 88.76
лв., съответно са отхвърлени иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) над сумата от 2360.48 лв.
до пълния предявен размер от 6767.97 лв. и иск с правно основание чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД над сумата от 653.72
лв. до пълния предявен размер от 1864.93 лв..
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от
които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение,
което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по
същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови
обжалваното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно
основание чл.213, ал.1, изр.3-то КЗ /отм./ във връзка с чл.45 от ЗЗД и с правно
основание чл.86 от ЗЗД, първостепенният съд е приел, че ищецът е доказал фактите, на които
основава исковите си претенции. По отношение на главния иск СРС е приел, че по
делото са доказани всички елементи на сложния фактически състав на чл.213, ал.1,
изр.3-то КЗ /отм./ във връзка с чл.45 от ЗЗД. При определяне на размера на
дължимото застрахователно обезщетение СРС е приел, че в случая е доказана тотална щета на увреденото МПС,
застраховано по имуществена застраховка „Каско” при ищеца, като според заключението на САТЕ
действителната пазарна стойност на увреденото МПС, определена към датата на ПТП
е 43193.33 лв., от която стойност е приспадната изчислената стойност на запазените
части на застрахования при ищеца автомобил след процесното ПТП, т. е. на която
същите биха могли да бъдат реализирани, и възлизаща на 5493.97 лв.. При това
положение СРС е приел, че е налице основание за плащане от страна на ищеца на
застрахователно обезщетение за увредения при ПТП на 28.10.2009г. застрахован по
имуществена застраховка „Каско” лек
автомобил до размер на сумата от 37699.36лв.
(43193.33 лв. - 5493.97 лв.), съответно и регресната претенция към ответника е
основателна до размер на сумата от 37699.36 лв., към която се включат и
ликвидационни разходи от 15.00 лв.. СРС е приел, че не се спори между страните
по делото, че ответникът е възстановил на ищеца по предявена регресна претенция
по щета №4201213033509/2009г. сумата от 37393.85 лв., предвид на което е обосновал извода, че предявеният иск с правно основание
чл.213, ал.1, изр.3-то КЗ /отм./ във връзка с чл.45 от ЗЗД е основателен и доказан за сумата от
320.51 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2015г. до окончателното
й плащане, а за разликата над 320.51 лв. до пълния предявен размер от 6767.97
лв. искът е отхвърлен. Относно
предявения акцесорен иск, СРС е приел, че ответникът
дължи на ищеца обезщетение за забава по чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД за
периода от 15.06.2012г. до 03.03.2015г. в размер на законната лихва върху
сумата от 320.51лв., което е изчислено на основание чл.162 от ГПК в размер на сумата от 88.76 лв.,
до който размер искът е уважен, а за разликата над 88.76 лв. до пълния предявен
размер от 1864.93 лв. е отхвърлен като недоказан. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на предявените искове, в частта, в която са отхвърлени иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) за
разликата над 320.51 лв. до размер от
2360.48 лв. и иск с правно основание чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД за
разликата над 88.76 лв. до размер от 653.72 лв., като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в
жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
В
конкретната хипотеза въззивният съд счита, че в случая не се спори между
страните относно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на
застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
деликвента на основание чл.213 от КЗ /отм./, а именно: доказано е виновно противоправно поведение на водача на автомобила, застрахован при него, от което са причинени щети на застраховано при ищеца имуществото, както и
е изплатено застрахователно обезщетение на увредения, налице е и валидно застрахователно правоотношение за същия
водач с ответника, което обуславя пасивната му материалноправна легитимация по
иска.
Спорен по делото въпрос е досежно размера на следващото се обезщетение за
вредите относно увредения лек автомобил „Тойота
Авенсис”, с рег.№ ******, застрахован по имуществена
застраховка „Авто Каско” при дружеството-ищец - „ДЗИ - О.З.” ЕАД, в резултат на
настъпило на 28.10.2009г. ПТП, виновно причинено от водач на МПС, застраховано
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” при ответното дружество - З.К.„Л.И.”
АД, по отношение на който настоящият състав намира да отбележи следното:
Съгласно чл.208 ал.3 от КЗ /отм./ за имущественото застраховане е
предвидено, че обезщетението трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието. При съобразяване с цитираната разпоредба и доколкото в случая между
страните няма спор, че е налице тотална щета на увреденото МПС, поради което дължимото
застрахователно обезщетение за причинените имуществени
вреди на собственика на процесния увреден автомобил следва да е равно на
действителната пазарна стойност на увредената вещ към датата на събитието,
която не следва да надвишава уговорената застрахователна сума, от която следва
да се приспадне стойността на запазените части, оценени също по действителна
стойност към този момент. В случая правилно първостепенният съд е определил, че стойността на запазените
части от увредения лек автомобил възлиза на 5493.97 лв., съгласно приетото по делото заключението на САТЕ,
което не е оспорено от страните, и е кредитирано като обективно и компетентно
изготвено. Неоснователен е доводът на въззивника, че при определяне на
стойността на запазените части следва да се има предвид приложено по делото
споразумение от 20.05.2010г., от което се установява, че застрахователят е
продал на трето неучастващо по делото лице запазените части от процесното МПС на
цена по-ниска от тази, изчислена от автоексперта, а именно на стойност от
3439.00 лв.. Въззивният съд счита, че това споразумение е частен свидетелстващ
документ, който не носи подписа на ответника, поради което не може да му се
противопоставя и ищецът не може да черпи изгодни за себе си права, същото не
представлява годно доказателство, от което се установяват релевантни за спора
факти и обстоятелства. Правилно е изчислен размерът на дължимото застрахователно обезщетение след като е приспаднат
размера на обезщетението, което ответникът е заплатил извънсъдебно. Искът се явява основателен и доказан до размер на сумата от 320.51 лв., ведно със
законната лихва, считано от 04.03.2015г. до окончателното й плащане, а за
разликата над 320.51 лв. до размер от 2360.48
лв., която е предмет на обжалване, искът е
отхвърлен, в която част обжалваният съдебен акт следва да бъде
потвърден.
Правилно и законосъобразно е обжалваното решение и в
частта, в която е отхвърлен предявения иск за заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1, изр.1 от ЗЗД за периода от 15.06.2012г. до
03.03.2015г. за
разликата над 88.76 лв. до размер от
653.72 лв.. Във въззивната жалба липсват конкретни
оплаквания досежно незаконосъобразност на съдебното решение в тази част. Доколкото
съдът е обвързан само с доводите във въззивната жалба /по аргумент на чл.269 от ГПК/ и при липса на конкретни възражения за незаконосъобразност препраща изцяло
към мотивите на обжалваното решение, които са правилни и законосъобразни.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебното решение в
обжалваните части в т.ч. и в частта за разноските като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и предвид
изричната претенция на въззиваемата страна за присъждане на разноски, на правно
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК следва да й се присъди сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Въззивният съд определя
размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение като се съобразява с
извършените правни действия от процесуален представител на въззиваемата страна
- подаден писмен отговор, без процесуално представителство в съдебно заседание,
както и се отчита фактическата и правна сложност на спора и при съобразяване с
разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК /изм.ДВ, бр.8/2017г./.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №14274 от 23.01.2017г., постановено по гр.дело №10908/2015г. по
описа на СРС, ІI Г.О., 123-ти състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА „ДЗИ - О.З.” ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на З.К.„Л.И.” АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280 ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/