№ 7901
гр. София, 17.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20221110129910 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Светозар С. И., ЕГН ********** е предявил против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *******
обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6.2. от договор за паричен заем № 644426,
сключен между страните на 04.03.2022 г., както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 105,79 лв., предявена като
частичен иск от 123,75 лв. (след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК в
открито съдебно заседание на 22.03.2023 г.), представляваща недължимо платена сума по чл.
6.2. от договор за паричен заем № 644426, сключен между страните на 04.03.2022 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (06.06.2022 г.) до
окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 04.03.2022 г. е сключил с ответника договор за паричен заем №
644426, съгласно който получил заемна сума в размер на 300 лв. със задължение да я върне
на 3 месечни вноски. Сочи, че съгласно чл. 6 от договора се задължил да осигури
обезпечение – две физически лица - поръчители или банкова гаранция в полза на ответника,
като при неизпълнение на това задължение дължи неустойка. Твърди, че още със
сключването на договора му била начислена неустойка поради непредоставяне на
уговореното обезпечение в размер на 123,75 лв., като с платежно нареждане от 09.05.2022 г.
превел по сметка на ответника сума в размер на 175,04 лв., а на 18.05.2022 г. превел сума в
размер на 336 лв., или общо 511,04 лв. Счита, че договорът за паричен заем е нищожен
поради това, че не е сключен в изискуемата от закона форма по ясен и разбираем начин, с
шрифт не по-малък от 12, не му било предоставено копие от общите условия, погасителен
1
план и СЕФ. Твърди, че в договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, а
освен това посоченият размер на ГПР не съответства на реално приложения. На следващо
място, счита, че размерът на уговорената в съглашението договорна лихва е изключително
висок и противоречащ на добрите прави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, което счита, че е порок, водещ за нищожност на
договора. Излага твърдения, че бил принуден да сключи процесния договор за паричен заем
при неизгодни условия, тъй като не разполагал с достатъчно финансови средства да
задоволи своите и на семейството си основни потребности, респ. действал в условията на
крайна нужда. По отношение на клаузата за неустойка по чл. 6 от договора счита, че същата
води до изначална невъзможност за потребителя да осигури договорените обезпечения,
респ. е налице противоречие с императивни правни норми, включително с чл. 19, ал. 4 ГПК,
тъй като неустойката следва да бъде част от ГПР, което в случая не е така. Навежда, че
неустоечната клауза противоречи и на добрите нрави, тъй като е уговорена за неизпълнение
на задължение, което не е свързано пряко с претърпени от ответника вреди и неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Излага доводи, че с процесната
клауза за неустойка кредиторът цели обезпечаване на евентуални вреди от забавено
изпълнение, което е недопустимо предвид забраната на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Счита, че
непредоставянето на обещани с договора обезпечения е основание за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем, но не и начисляване на неустойка. Навежда, че клаузата за
неустойка е неравноправна и нищожна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
висока неустойка, а и клаузата не е индивидуално уговорена. Моли съда да прогласи
нищожността на клаузата на чл. 6.2. в договора за паричен заем, както и да осъди ответника
да заплати сумата от 105,79 лв. (след изменение по чл. 214 ГПК), предявена като частичен
иск, представляваща недължимо платена неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал в срок отговор на исковата молба, с който оспорва предявените
искове. Не оспорва, че на 04.03.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем
№ 644426, по силата на който е предоставил на ищеца заем в размер на 300 лв. Твърди, че
преди сключване на договора на ищеца е предоставена информация под формата на
стандартен европейски формуляр. Оспорва да е налице нищожност на договора и в частност
на процесната неустоечна клауза, като поддържа, че в ГПР са включени всички разходи към
момента на сключване на договора, а уговорената неустоечна клауза е във връзка с
неизпълнението му и същата на основание чл. 19, ал. 3 ЗПК не следва да бъде включвана в
ГПР. Оспорва приложеният ГПР да е различен от посочения в съглашението, като сочи, че в
конкретния случай ГПР е в размер на 47,22 % и е изчислен по формула, съгласно
Приложение № 1. Счита, че в договора за паричен заем ясно са посочени параметрите на
главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата неустойка, в случай,
че потребителят не предостави исканото обезпечение, поради което още при сключването на
договора потребителят е могъл да направи преценка за икономическите последици от
2
сключения договор. Счита, че процесната неустойка и нейният размер съответстват на
обезпечителната и обезщетителната функции на неустойката, тъй като при евентуално
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя се
увеличава поетият от заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на
необезпеченото вземане. Оспорва твърдението, че договорът е сключен поради крайна
нужда и явно неизгодни условия, като счита същото за бланкетно и неподкрепено от
доказателства. Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за паричен заем
кредирект № 644426 от 04.03.2022 г. е видно, че между ищеца С. С. И., в качеството му на
заемател, и „С.К.“ ООД, в качеството му на заемодател, е сключен договор за заем, по
силата на който „С.К.“ ООД е предоставило на С. И. сумата от 300 лв., която ищецът се е
задължил да върне на 3 равни месечни вноски в размер на 106,75 лв. всяка, заедно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05 % и
годишен процент на разходите от 47,22 %, като общата сума, дължима от заемателя е 320,25
лв.
В чл. 6.1. от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано
от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение по начина и реда, и отговарящо
на чл. 33 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените). В
чл. 6.2. страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението по договора да
предостави обезпечение в срока по чл. 6.1., заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 123,75 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписване на
договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Същата се
заплаща разсрочено съгласно включения в договора за заем погасителен план, видно от
който вноската с неустойка е в размер на 148 лв., общо 444 лв., предвидена е отстъпка 17,96
лв., като общата сума за плащане е в размер на 426,04 лв. В чл. 33, ал. 1 и 2 от приетите по
делото Общи условия, които не се спори, че се отнасят до процесния договор за заем, са
посочени условията, на които следва да отговарят всяко едно от обезпеченията: 1) за
поръчителство на едно или две физически лица: да имат осигурителен доход общо в размер
на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната, в случай на двама
поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки от тях да е поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем,
сключени от заемодателя; да не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя; да нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен“ както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; 2)
безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период,
3
включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на
два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
В хода на производството е изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ),
от заключението на която се установява, че общата сума, платена от С. С. И. по договор за
паричен заем № 644426 е в размер на 511,04 лв. (175,04 лв. на 10.05.2022 г. и 336 лв. на
18.05.2022 г.), както следва: 300 лв. – платена главница, 20,25 лв. – платена договорна лихва,
105,79 лв. – платена неустойка и 85 лв. – платена такса. Вещото лице е посочило, че ГПР по
договора в размер на 47,22 % включва само дължимата договорна лихва, а при включване и
на платената неустойка и такса по кредита ГПР би бил в размер на 86,59 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна
страна:
Предявени са в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 143, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД, вр. чл. 33, ал. 1 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожна на три различни основания на неустоечна клауза от договор за потребителски
кредит. Kогато искът е за прогласяване недействителност на сделка, а в обстоятелствената
част на исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за
недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество обективно
съединени искове - при един петитум ищецът е заявил множество основания за прогласяване
недействителността на сделката. С оглед основанията на всеки един от исковете, същите
следва да се разгледат при условията на евентуалност в поредността, произтичаща от
естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото (така решение №
40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.).
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването
на процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата молба съдържание, както и
че оспорената клауза за неустойка е неравноправна, противоречи на императивна законова
разпоредба, заобикаля закона или противоречи на добрите нрави, което обуславя
нищожността на клаузата.
В тежест на ответника е да докаже, че оспорената клауза от договора е уговорена
индивидуално.
С оглед становището на страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК безспорни
по делото и ненуждаещи се от доказване са обстоятелствата, че между страните е сключен
договор за паричен заем № 644426 от 04.03.2022 г., по който ответникът е предоставил на
ищеца заем в размер на 300 лв.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
4
правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната
дефиниция, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави на
потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал.
13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е дключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла
на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в
случаите по ал. 10 (при използването на телефон като средство за комуникация или друго
средство за гласова комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорна информация посредством формуляра по ал. 2
незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Според чл. 6 ЗПФУР договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство
за комуникация – едно или повече.
В случая от представените по делото доказателства се установява сключването на договор
за предоставяне на потребителски кредит от разстояние, както и че сумата от 300 лв. –
главница по договора за паричен заем е била предоставена на ищеца, което не се оспорва от
последния.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е същият
да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК изисквания. Неспазването на което
и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води до извод за недействителност
на договора за потребителски кредит.
След като се запозна със съдържанието на процесния договор за кредит, съдът приема, че
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11, 12 и 20 ЗПК. Доколкото е
бил договорен фиксиран лихвен процент, то не е било необходимо посочването на методика
за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди,
нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и
погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът, в
5
частност приложимите към същия общи условия съдържат и предупреждение за
последиците за потребителя при просрочие на вноските (чл. 37 от Общите условия), както и
наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да
бъде упражнено, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата (чл. 28 и чл. 29 от Общите условия), с което са спазени
изискванията и на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. По въпроса дали срочният договор за
потребителски кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски, трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването
на главницата и лихвата изчислена на базата на лихвения процент, когато не е налице
искане на потребителя по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, както и дали трябва договорът за
потребителски кредит, по отношение на който не са приложими различни лихвени
проценти, трябва да съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват
с погасителната вноска, е постановено решение № 106 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021
г. по описа на ВКС, III г. о., според което само при наличие на искане от потребителя
кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен
план. Когато не са приложими различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния
план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с
погасителната вноска. В процесния договор се съдържа погасителен план, посочен е размер
на кредита, броя погасителни вноски, размер на всяка погасителна вноска, обща стойност на
плащанията, годишен процент на разходите и лихвен процент от 40,05 %. Потребителят е
получил още при сключването на договора погасителен план, който не се променя, с което
са спазени и разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК.
Съдът приема обаче, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в тази
връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението на ищеца за
нищожност на неустоечната клауза на чл. 6.2. от договора за паричен заем:
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 6.2. от договора следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, при
действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се
отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
6
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР - 47,22 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 123,75 лв., която
се начислява автоматично от заемодателя.
Настоящият състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая е несъмнено,
че получаването на заема е било обусловено от предоставяне на едно от посочените
„обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 123,75 лв.,
която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. С
уговорената в чл. 6.2. неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Този извод следва от спецификата и краткия срок за изпълнение на задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство
за връщане на заема. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи
обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и
предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще
бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
7
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. В аспекта на изложеното съдът
приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава
по смисъла на чл. 143 ЗЗП (приложима на основание чл. 18, ал. 5 ЗПФУР), тъй като е
уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по
договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на
договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и задължението на
кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени,
че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на
това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и
възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че разглежданата неустоечна клауза
(чл. 6.2.) противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на
разходите по кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката е повече от 1/3 от
заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите, който е значително
по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че задължението по
чл. 6.2. не е свързано с неизпълнение на договора, а представлява разход по смисъла на чл.
19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния
процент на разходите. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл.
6. 2. те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя,
по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици
от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
8
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така решение № 2261 от
18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение №
3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав,
решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, решение № 54 от 9.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав, и др.).
Следователно оспорената клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 143,
ал. 1, вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и искът следва да бъде уважен на това
основание.
С оглед уважаване на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност – за
установяване, че процесната клауза за неустойка заобикаля закона и че същата е уговорена в
противоречие с добрите нрави, поради което не дължи произнасяне по тях.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването - факта на плащане на
процесната сума, а в тежест на ответника – че е налице валидно правно основание за
получаването, съответно задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищеца са
относно недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Установява се по делото от неоспорената ССчЕ, която съдът кредитира като компетентно
и обективно изготвена, че цялата дължима сума по договора за паричен заем е заплатена от
ищеца, включително и сумата от 105,79 лв. – неустойка съгласно чл. 6.2. от договора.
Предвид доказване на факта на плащане на сумата от 105,79 лв. – неустойка за
непредоставяне на обезпечение по чл. 6.2. от договора за паричен заем, в тежест на
ответника е да докаже основание за задържане на сумата. Тъй като посочената клауза съдът
прие за нищожна поради противоречие със закона и неравноправност, то липсва основание
за задържане на сумата от ответника.
Искът е основателен в пълния си размер (след изменението в открито съдебно заседание
на 22.03.2023 г.) за сумата от 105,79 лв., предявена като част от 123,75 лв. и следва да бъде
уважен изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната
лихва върху увеличената част – виж решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020
9
г. по описа на ВКС, I т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер
от 50 лв. следва да бъде присъдена считано от 06.06.2022 г. – датата на депозиране на
исковата молба (съобразно диспозитивното начало) до окончателното плащане, а върху
разликата над 50 лв. до пълния размер от 105,79 лв. (или за сумата от 55,79 лв.) – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 22.03.2023 г. до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на спора разноски се дължат единствено на ищеца, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, в размер на 100 лв. – за държавна такса и 250 лв. – за депозит за ССчЕ.
Претендира се и адвокатско възнаграждение в размер на по 480 лв. на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. за всеки иск, съгласно договор за правна защита и съдействие. Съгласно чл. 2,
ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела, възнагражденията
се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.
Съобразявайки предходното, както и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, съдът определя
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца по предявените искове
в общ размер на 960 лв. с ДДС (по 480 лв. с ДДС за всеки от исковете), което адвокатско
възнаграждение е в минимален размер с оглед фактическата и правната сложност на делото
и извършените в хода на производството процесуални действия. Възнаграждението се
присъжда с ДДС, доколкото претенцията е заявена с посочения данък, а адв. Милев е
регистриран по ДДС – като еднолично адвокатско дружество с БУЛСТАТ: *********, за
което са представени съответни доказателства.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 6.2. от договор за паричен заем №
644426 от 04.03.2022 г., сключен между С. С. И. и „Сити Кеш“ ООД, по предявения от С. С.
И., ЕГН **********, с адрес: гр. С........., срещу „С.К.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр. С.........., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 143,
ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
С.........., да заплати на С. С. И., ЕГН **********, с адрес: гр. С........., на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД сумата от 105,79 лв. (частичен иск от 123,75 лв.), представляваща недължимо
платена сума по договор за паричен заем № 644426 от 04.03.2022 г., представляваща
неустойка по чл. 6.2. от договора за непредоставяне на обезпечение, ведно със законната
лихва върху сумата от 50 лв., считано от 06.06.2022 г. – датата на депозиране на исковата
молба до окончателното плащане, както и ведно със законната лихва върху разликата над 50
лв. до пълния размер от 105,79 лв. (или за сумата от 55,79 лв.) – от подаването на молбата
по чл. 214 ГПК – 22.03.2023 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
10
С.........., да заплати на С. С. И., ЕГН **********, с адрес: гр. С........., на основание чл. 78, ал.
1 ГПК сумата от общо 350 лв. – разноски за настоящото производство (100 лв. – държавна
такса и 250 лв. – депозит за експертиза).
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
С.........., да заплати на адвокат Д. М. М. - САК, ЕГН **********, с адрес: гр. С............, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от общо 960 лв. с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца С. С. И.
безплатна правна помощ в производството пред СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11