Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 6.10.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Мирослав Стоянов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 6453 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 25.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 61743/
2016 г. на Софийски районен съд, ІІІ
ГО, 142 състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД е признато за
установено, че Р.Г.М. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *******сумата 313.64 лв. /главница/- стойност на
потребена топлинна енергия за периода м.05.2013 г.- м.04.2015 г., сумата 56.70 лв.- лихва за забава върху
главницата за периода от 30.06.2013 г. до 13.06.2016 г., сумата 16.08 лв.- главница
за „дялово разпределение“, и сумата 2.15 лв.- лихва върху главницата за „дялово
разпределение“, ведно със законната лихва /върху главниците/ от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до
окончателното изпащане на сумите, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от 08.07.2016 г. по гр.д.№ 35065/ 2016 г. на СРС, 142
състав. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК ответникът Р.М. е осъден да заплати
на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 75 лв.- разноски за заповедното производство, и
сумата 700 лв.- разноски за исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от Р.Г.М. /ответник
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по
делото.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от
СРС решение като правилно да бъде потвърдено.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Б.Б.“ ООД- *** не изразява становище по повод жалбата
на ответника.
Предявени
са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски
градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество-
неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Поради неоснователност на релевираните във
въззивната жалба доводи за неговата неправилност решението на СРС следва да
бъде потвърдено.
По
делото не е спорно обстоятелството, че през исковия период между страните е
съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия,
основано на притежавано от ответника Р.М. право на собственост върху процесния
топлоснабден имот, придаващо му качеството потребител на топлинна енергия по
силата на закона- чл.153, ал.1 ЗЕ.
Така установеното наличие на облигационно
правоотношение между ищеца и ответника през процесния период, произтичащо от
договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял
топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата
и конкретно- в жилището на ответника, е от значение единствено за доказване
размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да
доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК.
За установяване
доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната от
ищеца цена, са представени по делото извлечения и индивидуални справки за
начислените за процесния имот суми и са приети в първоинстанционното
производство експертни заключения на съдебно- техническа и съдебно- счетоводна
експертизи. Няма основание посочените експертни заключения да не бъдат
съобразени от съда при формиране изводите по съществото на спора, тъй като няма
данни експертите да са дали неверни заключения /съзнателно или по
непредпазливост/. Според даденото от вещото лице по допуснатата съдебно-
техническа експертиза заключение- в конкретния случай дължимата сума за
доставена в имота на ответника топлинна енергия е начислена в съответствие с
действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, т.е. спазени са
изискванията на действащите технически правила и норми. Взети са предвид от
експерта следните релевантни факти и обстоятелства: че процесната сграда е
топлофицирана и през исковия период е топлозахранена; че в имота на ответника
не е имало монтирани отоплителни тела и съответно не са монтирани
топлоразпределители, и в него не се ползва топла вода, поради което и от ФДР е
начислена само топлинна енергия за сградна инсталация /при възприет от
топлинния счетоводител отопляем обем на жилището от 149 куб.м.- по проект/,
като изчисленията са направени съгласно методиката за дялово разпределение към
действащата наредба за топлоснабдяването. Поради това и ответникът- като потребител на посочената
енергия, дължи на ищцовото дружество
Л.2 на Реш. по гр.д.№
6453/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
плащане на нейната
цена, която именно е отразена в приложените по делото документи и в приетите
като неоспорени от страните и възприети от въззивния съд като обективно дадени
експертни заключения.
Съгласно заключението на съдебно-
счетоводната експертиза не е установено от страна на ответника да е било
извършено плащане цената на топлинната енергия за процесния период.
Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 ЗЕ /обн. ДВ- бр.107/ 2003 г./ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общия условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. За процесния
период между страните е бил сключен действителен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба на топлинна енергия, одобрени с Решение № ОУ-001/ 7.01.2008 г.
и Решение № ОУ-02/ 3.02.2014 г. на ДКЕВР, действали през процесния период.
Нормата на чл.150, ал.3 ЗЕ изрично предоставя възможност на потребителите на
топлинна енергия в тридесетдневен срок от обнародване на Общите условия да
внесат в топлопреносното предприятие своите възражения под формата на
заявление, в което да предложат специални условия. В случая ответникът не е
ангажирал доказателства, че се е възползвал от тази възможност, поради което и
следва да се приеме, че е приел действащите при ищеца Общи условия.
Съгласно разпоредбата
на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда- етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът на
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139- чл.148/ и в
действалата през процесния период Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ- бр.34/ 24.04. 2007 г./. Топлинната енергия за
отопление на сграда- етажна собственост, се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части
и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 ЗЕ/, като според
чл.145, ал.1 ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда- етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията
на топломерите в отделните имоти. Съгласно разпоредбата на чл.153, ал.6 ЗЕ потребителите в сграда-
етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура, остават потребители на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на сградата. Следователно, доколкото процесната сграда е
топлофицирана и през исковия период в нея е доставяна топлинна енергия, няма
основание за освобождаване на ответника от отговорността да заплати стойността
на съответната /отнасяща се за имота му/ топлинна енергия за сградна
инсталация.
Неоснователен е доводът на
въззивника М. относно приложението на установената в разпоредбата на чл.62 ЗЗП
забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно
дадените с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017
г. по тълк. дело № 2/ 2016 г. на ВКС- ОСГК, задължителни
разяснения, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за
битови нужди в сграда- етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не
противоречат на чл.62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото
непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на
централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане- чл.62,
ал.2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а в унисон с уредбата на
отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл.133, ал.2 ЗЕ /в редакция след изм. ДВ-
бр.30/ 2006 г./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топло-снабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
В мотивите на
цитираното ТР е посочено, че централното топло-снабдяване се е наложило в
България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в градовете
през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и
начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл.37- чл.49 ЗС, Правилника за управлението, реда и надзора на етажната
собственост /ПУРНЕС- отм./ и с отделни разпоредби в други
нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в
писмена форма на етажните собственици за топло-снабдяването на сградата, което
е икономически обяснимо с оглед съществувалите тогава обществено- икономически
условия: отоплението с централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и
хигиенично. Поради това желанието за ползване на тази услуга се презумира от
нормотвореца. В правилника за прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен,
топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна собственост в
цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е уредено като
задължително /чл.162, ал.1 и 2/, а искане от собствениците е предвидено като
условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на
които топло-снабдяването не е задължително /ал.3/. Няма изискване
за съгласие на
Л.3 на Реш. по гр.д.№
6453/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
собствениците за топлоснабдяването на
сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на
топлинна енергия, понастоящем отменена. В чл.55 от нея обаче е предвидена
възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на топлинна
енергия /за цялата сграда или за отделни обекти в нея/ при определени
предпоставки. Нормативните актове от този период не предвиждат сключване на индивидуални
договори между потребителите на топлинна енергия и топло-снабдителните
предприятия.
При
така даденото разрешение непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в
режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на
общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията
на чл.153, ал.2 ЗЕ за прекратяване на
топло-подаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В случая не се твърди, нито се доказва наличието
на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ, поради което и доставената
през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответникът
дължи нейната стойност.
Предвид горното,
поради неоснователност на доводите за недължимост на главницата от 313.64 лв.,
представляваща стойност на потребена в процесния имот топлинна енергия /само за
сградна инсталация/, решението в тази обжалвана от ответника М. част следва да
бъде потвърдено. Конкретни доводи за недължимост на останалите признати с
обжалваното решение вземания в жалбата на ответника не се съдържат, поради
което и въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви за
основателност на исковете относно тях.
При горните съображения, тъй като с
подадената от ответника Р.М. въззивна жалба не може да се постигне като
резултат както пълна, така и частична отмяна на постановеното от СРС решение
относно признатите на „Т.С.“ ЕАД вземания, следва същото да бъде потвърдено.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
25.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 61743/
2016 г. на Софийски районен съд, ІІІ
ГО, 142 състав.
Решението е постановено при участието на „Б.Б.”
ООД- ***, като трето лице- помагач на „Т.С." ЕАД- ***.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.