Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 27.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори юли през две хиляди
и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА Г. С. УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Г.въззивно гражданско дело № 15694 по описа за
2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 29.07.2019г., постановено по гр. дело № 15979/2017
год. по описа на СРС, ГО, 49 състав, са уважени предявените от М.И. Я.- Г.срещу
„Б.Д.“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, за връщане на сумата 552, 75 лева,
представляваща платена при начална липса на основание договорна лихва за
периода от 01.03.2012г. до 14.03.2014г. по договор за кредит за текущо
потребление от 14.04.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане и иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 168, 52 лева –
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за периода от
15.03.2014г. до 14.03.2017г. Със същото решение е отхвърлен иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 168, 52 лева до
пълния предявен размер от 168, 62 лева.
Срещу решението, в частта, в която са уважени
предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ответника „Б.Д.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа оплаквания за
неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати съществени
нарушения на процесуалния закон, довели до необоснованост на формираните изводи.
Конкретно поддържа, че договорът за банков кредит е възмезден договор, от което
следва, че кредитополучателят следва да заплаща възнаграждение за
предоставените му средства в определен период от време под формата на
възнаградителна лихва. В процесния договор страните били постигнали съгласие,
че лихвата е променлива и се състои от два компонентна – базов лихвен процент
/БЛП/ и надбавка, която е постоянна величина и не подлежи на промяна.
Динамичният компонент на лихвата е БЛП – при промяна на определени условия се
променя и лихвената стойност на капитала, като кредитополучателят се е запознал
и е подписал и Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление,
които стават неразделна част от сключения на 15.04.2008г. договор за кредит за
текущо потребление. Счита, че промяната на БЛП не подлежи на договоряне и става
задължителна за страните, като кредитополучателят се уведомява за промяната по
подходящ начин. Навеждат се съображения за необоснованост на изводите на СРС,
че клаузата за промяна на БЛП е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Съгласно чл. 9.3. от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление, промяната в БЛП може да се извърши при наличие на някое от изрично
посочените условия, а именно изменение на борсовия курс, индекс и лихвен
процент, а банката е длъжна да се съобрази с тези изменения, защото банковите
сделки имат за предмет услуги, чиято цена е свързана с измененията или
колебанията на финансовия пазар. Според жалбоподателя това са обективни
фактори, с които банката е длъжна да се съобрази. Поддържа се становище, че
неравноправна клауза в договора би била налице само в случай, че се променя
постоянната компонентна лихва или базата за изчисляване на променливата
компонента или самата тя, какъвто не е настоящия случай. Позовава се на нормата
на чл. 58, ал. 4 от ЗКИ, съобразно която, когато промяната на лихвения процент
произтича от промяна на определен референтен лихвен процент, направен публично
достояние чрез използване на подходящи средства, и информацията за новия лихвен
процент може да бъде намерена в търговските помещения и на интернет страницата
на кредитора, ал. 3 не се прилага. С оглед изложеното счита, че клаузата за
изменение на размера на възнаградителната лихва не е неравноправна, поради
което предявеният иск е неоснователен. Изложени са и доводи за неправилност на
изводите на СРС относно релевираното възражение за погасяване на вземането по
давност, тъй като с исковата молба се претендират суми за периода от
01.03.2012г. до 14.03.2014г., но претенцията се основава на събитие, което е
настъпило през 2008г., когато е извършена промяната на БЛП. Счита, че
релевантният момент за давността е именно моментът, в който промяната е
настъпила. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в
обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят.
Въззиваемата страна М.И. Я.– Г.изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за присъждане на платена без основание /недължимо събрана/ за
периода 01.03.2012г. – 14.03.2014г. завишена договорна лихва по договор за кредит
за текущо потребление от 14.04.2008г.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че страните били обвързани от валиден договор
за банков кредит. Посочено е, че договорът за банков кредит е търговска сделка,
поради което не съществува пречка за уговаряне на възнаградителна лихва и
такси, с които банката, предоставила паричните средства, да реализира печалба. В
мотивите е прието, че не е допустимо едната страна по правоотношението
едностранно да променя приложимия лихвен процент по договора, тъй като въпросът
за размера на договорната лихва е въпрос, подлежащ на уреждане в отношенията
между страните, които следва да постигнат съгласие за това. В случая било
установено, че въз основа на оспорените клаузи от договора и от Общите условия
към него, банката е предприела едностранно изменение на лихвения процент при
липса на яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на
формиране на едностранно променената лихва. По тези съображения е приел, че
тези клаузи са неравноправни на основание чл. 143, т. 10 от ЗЗП, доколкото са
уговорени във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност
и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя, като позволява на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание. В мотивите на решението на СРС е прието също, че в случая не било
спазено и изискването по чл. 58, ал. 1 от ЗКИ, тъй като длъжникът не е запознат
с методологията за определяне на БЛП, използван за определяне на лихвения
процент по кредити. Изложени са съображения за неоснователност на релевираното
възражение за давност и претенцията за главница е уважена в пълен размер, а
акцесорното вземане за обезщетение за забава е присъдено в размера, определен
от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
С договор за кредит за текущо потребление от
14.04.2008г. „Б.Д.“ ЕАД, в качеството на кредитор, е предоставила на кредитополучателя
М.И. Я.потребителски кредит в размер на 30 000 лева със срок на издължаване 120
месеца, считано от датата на неговото усвояване. Видно от погасителния план към
договора, погасяването се извършвало на месечни анюитетни вноски, платими на
28-мо число на текущия месец. В чл. 7 от договора е уговорено задължение за
заплащане на договорна лихва, която се формира от базовия лихвен процент /БЛП/
на банката за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка,
която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на
преференциален лихвен процент по програма “ДСК Престиж”. Към момента на
сключване на договора БЛП на банката е 5, 94 %, а стандартната надбавка е 2, 51
процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо 8, 45 %.
Според чл. 9.3 от Общите условия за предоставяне на
кредити за текущо потребление, банката има право да промени едностранно приложимия
базов лихвен процент, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин,
при наличие на някое от следните условия: а/. при пизменение от поне 1 % за
месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; б/. при
изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар;
в/. при изменение от поне 0, 5 % за месец на иднекса на потребителските цени за
България /CPI/; г/. въвеждане на рестрикции
от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК;
д/. промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка,
засягащи функционирането и изискванията към банките; е/. при изменение от поне
1% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по
привлечени депозити от нефинансови институции, обявявани в статистиката на
Централната банак; ж/. съществена промяна в паричната политика на Централната
банка, като премахване на валутен борд, обезценка на лева, деноминация на лева,
смяна на парите. Не е спорно обстоятелството, че считано от 21.10.2008г. БЛП е
увеличен с 1, 5 %, което формира лихвен процент по кредита в общ размер на 9,
95 %.
От заключението на вещото лице по приетата в
първоинстационното производство съдебно-счетоводна експертиза, което преценено
по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде кредитирано като обосновано, пълно и
ясно, се установява, че за периода от 01.03.2012г. до 14.03.2014г. дължимите
месечни вноски съгласно условията на сключения договор за кредит, изчислени при
първоначално определения лихвен процент от 8, 45 %, са в размер на 9 279 лева
/по 371, 16 лева месечно/, а действително изплатените от ищцата месечни вноски
за същия период възлизат на сумата от 9 831, 75 лева /по 393, 27 лева месечно/.
Разликата между начислената и изплатената от ищцата възнаградителна лихва и
дължимата от нея съобразно първоначално договорения размер на възнаградителната
лихва, е в размер на 552, 75 лева. Изчислена е и законната мораторна лихва
върху претендираната главница за периода от 15.03.2014г. до 14.03.2017г., която
възлиза на сумата от 168, 52 лева.
Други доказателства, относими към предмета на спора,
не са ангажирани.
Изложените в исковата молба фактически обстоятелства
са за неоснователно обогатяване. Според ищцата, ответната банка е получила без
основание процесната сума /разлика в размера на месечните погасителни вноски за
процесния период/, тъй като правото на банката едностранно да променя
договорения лихвен процент /което не почивало на обективно заложени критерии/ е
установено в неравноправни клаузи – чл. 7 от договора за потребителски кредит и
чл. 9.3. от Общите условия на банката. Ищцата се позовава на изначална липса на
основание, която е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното
обогатяване, установен в чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. По исковете по чл.
55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено
са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно
фактическият състав на чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е било да установят при условията на
пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът -
да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на
полученото.
СГС приема, че по делото е несъмнено установено, че между страните съществува валиден договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430 - чл. 432 ТЗ. Същият е формален /в закона е предвидена форма за действителност - писмена - чл. 430, ал. 3 ТЗ/, срочен, двустранен, възмезден и консенсуален /договорът се счита за сключен от момента на постигане на съгласието/. За банката - кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде обезпечение.
При предявен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на
ответника е да установи, че тази сума е получена от него при наличие на правно
основание /валидно задължение за плащането й от страна на ищците/. Ответникът
твърди, че такова основание представлява клаузата на чл. 7 от процесния договор
за кредит и нормата на чл. 9.3 от Общите условия. По тези доводи съдът намира следното:
На първо място следва да се посочи, че кредитополучателят
е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен
потребителски кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или
професионална дейност, поради което същата има качеството на потребител по
смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла на §
13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Оспорените
клаузи се отнасят до изменението на размера на лихвения процент по дължимата
възнаградителна лихва. Въззивният съд счита, че тези клаузи не се явяват
индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и
типови условия на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че по делото
липсват данни, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат на
изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на
тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на банката
с оглед правилото на чл.
146, ал. 4 ЗЗП. Приемането на клаузите от страна на потребителя не
означава, че последният е имал възможността да влияе върху тяхното съдържание,
а индивидуално уговаряне е налице само тогава, когато потребителят е разполагал
с възможността да определя, при преговори с търговеца, съдържанието на
съответните клаузи. Поради тази причина следва да се приеме, че клаузите в
договора за кредит, уреждащи правото на банката да изменя едностранно размера
на БЛП, не са индивидуално уговорени, а потребителят – ищец по делото – не е
имал възможността да влияе върху съдържанието на оспорени разпоредби от
договора за кредит.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че "националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора".
Всяко "основателно съображение" по смисъла на
горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята
и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди
сключване на потребителския договор и което обективно води до увеличаване на
цената на стоката или услугата.
В аспекта на
изложеното и при съобразяване на представения договор за кредит за текущо
потребление и общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление се
налага извод, че в процесния договор не се съдържат условията на кредита,
регламентиращи методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата
до пълното погасяване на задължението. Оспорените клаузи на чл. 7 от договора и
чл. 9.3. от Общите условия, които въвеждат право на кредитора едностранно
да променя БЛП, са неравноправни. Те съдържа единствено изброяване на обективните
фактори като условия, при които банката може да извърши промяната. Така
оповестено правото на кредитора не може да се счита за индивидуално договорено,
тъй като условията за промяна на съществен елемент от правоотношението не са
посочени по начин, който да позволява на потребителя да се ориентира в бъдещите
параметри на сделката, както изисква чл. 147 от ГПК. В договора не е посочен
никакъв алгоритъм и правила, по които БЛП ще бъде променян, съответно няма и
правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с
изменението на стойностите на факторите, които принципно биха били основание за
промяната /решение № 205 от 7.11.2016г. на ВКС по т.д. № 154/2016г., I ТО/.
Ответникът нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателите са били оповестени
и предоставени "правила", по които ще се определи или е определен
конкретният размер на увеличението, а доказателствената тежест в тази насока е
била негова. Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт банката,
променяйки БЛП, е променяла годишния лихвен процент на лихвата по конкретния
кредит в по-висок размер. В този смисъл е и формираната практика на съдилищата /решение № 236/20.12.2016г. по т.д. №
3082/2015г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 205/07.11.2016г. по т.д. № 154/2015г. на
ВКС, решение № 165/03.12.2016г. по т.д. № 1777/015г. на ВКС, І ТО/, отнасяща се
до договаряне по начин осуетяващ възможност на кредитополучателите да преценят
бъдещата финансова тежест по задължението за връщане на кредит и позволяващ на
кредитора да увеличава възнаграждението си до непосилен за потребителя размер
без той да има възможност да се освободи от непредвиден при договорянето
ангажимент.
Разпоредбата на чл. 143
ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява
различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 от
цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 - неравноправна
е тази клауза, която предвижда цената да се определя при получаването на
стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или
доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да
се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена
в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Приложението на
тези норми е изключено в случаите, установени в чл.
144, ал. 2 и ал.
3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице фактическият състав на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, на което се позовава жалбоподателят - сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги /въздействие на свободния пазар и/или държавен регуратор/. В решение № 77 от 22.04.2015г. на ВКС по гр.д. № 4452/2014 г., III ГО, е даден отговор на въпроса по приложението на предвиденото в горепосочената норма изключение от правилото за неравноправност на клаузи, като е прието, че за преценката дали е налице такова изключение е необходимо методът за индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да променя цената. В съдебната практика е прието още, че не е достатъчно за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните обстоятелства, независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат до промяна на размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред установени и методиката и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния размер на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът да изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с конкретното променено ниво на лихвения процент на финансовия пазар.
Също така в решение № 95 от 13.09.2016г. на ВКС по т.д. №
240/2015г., ІІ ТО е поставено изискването и данните за разходите по кредита
/лихвени и нелихвени разходи и фактори/ да са публично достъпни, за да се
изключи субективният елемент при изменение и да може потребителят да направи
прогноза или самостоятелни изчисления, т.е да предвиди икономическите последици
от сключването на договора.
В обобщение следва да
се посочи, че в случаите на сключен договор, в който липсва методика за
изменение на лихвения процент, а е уговорена възможност за едностранно
увеличаване от страна на банката на размера на базовия лихвен процент, при
необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни
правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя, не
отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на такива
клаузи, изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП е неприложимо – така
решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, І ТО.
Настоящият съдебен
състав споделя практиката на ВКС, намерила израз в решение № 98 от 25.07.2017г.
по т.д. № 535/2016г., І ТО, в което е прието, че при уговорка в договора размерът на възнаградителната
лихва да се променя /индексира/ съобразно конкретен показател, определян периодично
от публична институция /външен
за доставчика орган/, информацията за който е достъпна публично,
когато промяната на лихвата е функция от стойността на показателя, изменението
настъпва по силата на обективната промяна, без потребителят да има право да се
откаже от договора /в този смисъл е решение от
26.11.2015 г. по дело С - 326/14 на СЕС/.
В посочената хипотеза основанието за неравноправен характер на клаузата по чл.
143, т. 12 ЗЗП не намира приложение поради изключението
по чл.
144, ал. 4 ЗЗП. За зачитане на изключението обаче е
необходимо методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора.
При уговорка, обвързваща размера на възнаградителната лихва с
колебанията/измененията на борсов курс, индекс или размер на лихвен процент на
финансовия пазар /също и комбинация от показатели/, основанията за неравноправен характер на клаузата по
чл.
143, т. 10 и т.
12 ЗЗП не намират приложение и лихвата може да се
променя едностранно от доставчика, без потребителят да може да се откаже от
договора, поради прилагане на изключението по чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В тази хипотеза в
договора следва да са посочени външните за доставчика причини за промяната чрез
посочването на вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки
един от лихвообразуващите компоненти с ясна и точна методика за влиянието им
върху размера на лихвата. Информацията за компонентите трябва да е публично
достъпна, а методиката следва да е част от договорното съдържание. Разликата
между двете приложими изключения е, че при изключението по чл.
144, ал. 4 ЗЗП промяната настъпва без изявление на
доставчика, докато при изключението по чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП промяната би могла да
изисква /предвид конкретните уговорки в договора/ предизвестие или уведомление на потребителя за
формирания размер на задължението, което не се нуждае от приемане. При уговорка
възнаградителната лихва да може да се променя при наличието на основателна
причина, за да се приложи изключението по чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, причината следва да е
посочена изрично, ясно и разбираемо, да е основана на обективни фактори, които
в достатъчна степен да са предвидими при сключването на договора. Изменението
се предприема по инициатива на доставчика, но при уговорка в договора за
уведомяване и предоставена възможност на потребителя да прекрати договора.
Липсата на обективен характер и на основателност на причината за изменението,
както и непосочването на конкретните външни фактори/показатели за изменението,
не могат да се компенсират от уведомяването и с правото на прекратяване на
договора /в този смисъл е решение от
21.03.2013г. по дело С-92/11 на СЕС/.
Разликата с изключението по чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП не е в изискването за
посочването на вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки
един от лихвообразуващите компоненти и необходимостта от ясна и точна методика
за влиянието им върху размера на лихвата, които следва да са включени в
договора при всички разгледани хипотези, а в предписаната възможност промяната
да настъпи без предизвестие, ако в
договора е поето задължение за уведомяване и е предвидено право на прекратяване
на договора от потребителя.
На следващо място СГС приема, че не е налице и
фактическият състав на изключението по чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1/ доставчикът на финансовата услуга да е поел
задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие
едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и 2/ другата страна по
договора да има право незабавно да го прекрати. И това е така, доколкото
втората от посочените предпоставки не е уговорена - в процесния договор и
Общите условия към него липсва клауза, която предоставя такава възможност на
потребителя. Същите предвиждат единствено възможност за кредитополучателите да
изплатят предсрочно дълга по кредита - изцяло или частично /а едностранното
прекратяване на договора поради промяна в условия на сключване не е равнозначно
на прекратяване поради предсрочното му изпълнение/. На следващо място, правото
на потребителя едностранно да прекрати договора съгласно чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП налага прекратяването на договорната връзка да може да
се упражни свободно, т.е. без за потребителя да се пораждат насрещни
неблагоприятни последици, като заплащане на допълнителни такси, лихви,
комисионни и т.н., каквато именно такса в частност е предвидена в чл. 12.4. от
Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление.
С разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, законодателят е обявил за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. За да се прецени дали конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената.
Следователно изрично задължение на банката е в условията, при които предоставя на потребителя конкретния банков продукт да се съдържат кумулативно два елемента -методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. От тук съдът извежда, че методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация относно това как кредитодателят едностранно може да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по адекватен съобразно интересите си начин, както и когато методологията, създадена от банката-кредитор, като нейни вътрешни правила, не са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал.3, т.1 ЗЗП, т.е. дали изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.
Спорните клаузи на процесния договор за кредит, дават право на банката да променя БЛП при посочените в договора предпоставки, но нито договора, нито общите условия не съдържат конкретни основания, при които банката-кредитор да определя визираната в чл. 7 лихва.
Ето защо, неяснотата и неинформираността досежно част от
договора, от която зависи размерът на договорната лихва, респ. размерът на
анюитетните вноски, поставя кредитополучателите в неравностойно спрямо банката
положение. В този смисъл е и практиката на ВКС, намерила израз в решение №
95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015 г. на ІІ ТО; решение № 424/02.12.2015г. по
гр.д. № 1899/2015г. на ІV ГО и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014
г. на ІІІ ГО/. Уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за
едностранно увеличаване на базовия лихвен процент, при необявени предварително
и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и
методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на
кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност. Посочването като част
от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на
заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на
банката, като то е и гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди
както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално
уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би
била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на
услугите е основно право на потребителя и респективно задължение на търговеца.
В случая от значение за решаването
на спора са клаузите на чл. 7 от договора и чл. 9.3. от Общите условия на
банката. В посочените клаузи е предвидено, че кредитът се олихвява с лихва,
състояща се от базов лихвен процент, определян периодично от кредитора, и
фиксирана надбавка, като кредиторът има право едностранно
да променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателите по
подходящ начин. В
договора не е посочен
конкретен механизъм за увеличаване на лихвата на база увеличение на съответния
лихвен индекс /не е посочена методика, с каква ставка при съответна промяна на лихвения
индекс се увеличава лихвения процент по
договора/, в договора са съобразeни само пазарни условия, ползващи
единствено икономически силната страна - банката. Изрично изискване за посочване на метода за изчисляване на лихвата,
както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване
на кредита, се съдържа в
нормата на чл. 58, ал. 1 ЗКИ. Следователно, така
както са формулирани
оспорените от
кредитополучателите клаузи, те са във вреда на потребителите,
не отговарят на изискването за добросъвестност, водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора и несъмнено са
неравноправни по смисъла на общите критерии, въведени с
чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Липсата на методика за промяната на базовия
лихвен процент, с която да може да се аргументира основателна причина по чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или зависимост от
външни фактори по чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, налага извод, че по
отношение на посочените
клаузи не са приложими уредените изключения от потребителската защита. Същите са нищожни съгласно нормата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
При това положение въззивният съд счита, че процесната
сума се явява платена при начална липса на основание и ищцата се легитимира
като кредитор на вземане за неоснователно обогатяване. От експертното заключение по назначената от
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от въззивника и което съдът кредитира при
условията на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява,
че вследствие на едностранното изменение на лихвения процент от страна на
банката, ищцата е платила
недължимо сума за възнаградителна лихва по кредита в общ размер на 552, 75 лева за периода от м.03.2012г.
до 14.03.2014г. С оглед на това съдът намира, че са
налице всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
– извършено плащане и начална липса на основание за плащането вследствие на
нищожност на посочените по-горе договорни клаузи.
По възражението за погасяване на претендираното вземане по давност:
Срокът на давността започва да тече от
момента на изискуемостта на вземането – чл. 114 ЗЗД, която в случая ще настъпи от момента на отпадане на правното основание
или на неосъществяване на условието /ПП №
1/28.05.1979г./. Съгласно задължителните разяснения,
дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979г. по гр.д. № 1/1979г., Пленум
на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване,
се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД. При първия фактически състав на чл.
55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията,
поради което давностният срок започва да тече от момента на нейното получаване.
В настоящия случай от датите на заплащане от ищеца на всяка една от месечните
погасителни анюитетни вноски /включващи и възнаградителната лихва/, отнасящи се
за процесния период /първото плащане касае погасителна вноска за м.03.2012г. и според
представения погасителен план е дължима на 28.03.2012г./ до датата на подаване на исковата молба – 15.03.2017г. не е изтекъл
петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД, поради което предявените искове не са погасени по давност.
С оглед изложеното ответникът дължи възстановяване на ищеца на
неоснователно надплатените суми по договора за кредит за исковия период, които съобразно заключението на
експертизата възлизат на 552, 75 лева.
Предвид липсата на конкретни оплаквания във въззивната
жалба срещу приетите за установени от СРС факти относно иска за обезщетение за
забава върху главното парично вземане /конкретно относно изпадането в забава за
плащане на главното парично задължение, началния и крайния период на забавата и
размера на вземането/, настоящият съдебен състав препраща на основание чл. 272
от ГПК към мотивите на решението на СРС в частта досежно претенцията за лихви.
Поради съвпадане на правните изводи на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено
в обжалваната му част.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода на спора в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените във въззивното
производство разноски в размер на 100 лева за адвокатска защита и съдействие,
съгласно представения договор за правна защита и съдействие и списък на
разноските по чл. 80 от ГПК.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 178156 от 29.07.2019г., постановено по
гр.дело № 15979/2017г. по описа на СРС, ГО, 49 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** да заплати на М.И. Я.- Г., ЕГН **********,***,
ат. 9, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 100 /сто/ лева
– съдебни разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.