№ 1081
гр. София, 12.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Любомир В.
Членове:Калина Анастасова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир В. Въззивно гражданско дело №
20221100503463 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №3463/2022 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на Б. З. В. ЕГН
********** от гр.София срещу решение №20149744 от 01.07.2021 г постановено по гр.д.
№17050/2020 г на СРС , 90 състав , в частта , с която въззивникът е осъден да заплати на
основание чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД на МВР сумата от 3957 лева обезщетение за ползване
без правно основание на ап.№49в гр.София ж.к******* за периода 01.05.2015 г – 01.12.2017
г ; и сумата от 1,03 лева лихви за забава върху посоченото обезщетение за периода
02.11.2017 г – 01.12.2017 г , както и В. е осъден да заплати на МВР сумата от 378,68 лева
разноски пред СРС .
Въззивникът излага доводи за недопустимост и неправилност на решението на СРС. Не
може да се счита , че чл.19 ал.4 ЗДС е специална по отношение на чл.229 ал.1 ЗЗД за
максималния 10-годишен срок на договора за наем . На общо основание е приложим чл.236
ал.1 ЗЗД и договорът за наем се е продължил за неопределен срок . Въззивникът е
продължил да плаща наемна цена , а МВР да я приема и са продължили наемните отношения
. На 25.08.2017 г е определена оценка за неправомерно ползване на имота. МВР е можело да
предяви иск за наемни цени , но е направил това поради изтеклата 3-годишна давност , както
и не е предприето изземване на имота по чл.80 от ЗДС. Ищецът злоупотребява с
процесуални права и иска да се обогати , а до 02.11.2017 г не е уведомявал въззивника , че
ползва имота без основание .
1
Въззиваемата страна МВР е подало писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба като
просрочена , респ.неоснователна . По делото няма данни кога е връчено на въззивника
решението на СРС . Наемният договор на ответника отдавна е изтекъл. В. многократно е
канен да освободи имота и накрая имотът е иззет . Според § 4 ал.3 ППЗДС при изтекъл
наемен договор се дължи обезщетение вместо ползване . В. е плащал такова обезщетение , а
не наем .
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на жалбоподателя на
31.08.2021 г и е обжалвано в срок на 08.09.2021 г. Налице е правен интерес на въззивника за
обжалване на посочената част от решението на СРС.
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
В мотивите на СРС , към които настоящият съд препраща на основание чл.272 ГПК ,
подробно е възпроизведена фактическата обстановка по отношенията между страните . Във
връзка с чл.269 ГПК и твърдяната недопустимост и неправилност на решението на СРС ,
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост в
обжалваната част , като такива пороци в случая не се установяват . Въпрос на преценка на
ищеца / с оглед диспозитивното начало/ е дали ще предяви осъдителен иск за наемни цени
или за неоснователно обогатяване /принципно и двата иска са допустими/ .
Относно неправилност на решението е ограничен само до изложените във въззивната жалба
изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от
Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
За да уважи исковете в посочената част СРС е приел следното . Ответникът е имал
договор за наем за процесния имот от 15.03.1996 г за срок от 3 години , който е изтекъл на
15.03.1999 г . На 05.05.2011 г ответникът поискал да му се предостави имота пожизнено на
основание § 65 ал.1 ПЗР на ЗДС , но му е отказано . Трудовото правоотношение на
ответника с МВР е прекратено на 11.10.2013 г . На 08.06.2017 г ответникът е бил поканен от
ищеца да върне ведомственото жилище като му е отправено и волеизявление за
прекратяване на договора за наем .
От правна страна СРС е приел , че възможността за трансформиране на срочния наемен
договор в безсрочен по чл.236 ал.1 ЗЗД е изключена за процесния държавен имот от нормата
на чл.19 ал.4 ЗДС . Следователно считано от 15.03.2006 г договорът за наем е прекратен .
Искът по чл.59 ЗЗД не е недопустим , както и обезщетението за ползване се погасява с 5-
годишна давност . Според §4 ал.3 ППЗДС при изтекъл наемен договор се дължи
обезщетение вместо ползване по пазарни цени . Право на държавата е дали и кога да изземе
имота по административния ред по чл.80 ЗДС . Ответникът е плащал по 34,50 лева месечно
„наем“ и тези суми трябва да му се приспаднат от дължимото обезщетение . Лихви за забава
се дължат след поканата от 02.11.2017 г .
Решението на СРС е правилно в обжалваната част , при следните уточнения и изрични
мотиви по доводите във въззивната жалба .
2
Според трайната практика на ВКС с разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността
за ангажиране гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за
сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се е обогатил, за да бъде
възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на обедняването.
Ползването на чужд недвижим имот без правно основание за това и препятстването на
собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на
правата, които собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го
ползва или да реализира от него имуществена облага по друг начин. Искът за сумите,
претендирани като нереализирана полза, от която собственикът е лишен, е този по чл. 59
ЗЗД - т.е. общата хипотеза на неоснователното обогатяване. Имуществените облаги имат
материално естество, те са оценими в пари и се изразяват или в увеличаване актива на
имуществото на обогатения, или в намаляване на неговите пасиви, или пък в спестяване на
обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. При последната
хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в случай , че разходите са били
необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си
имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. Необходимостта от
извършване на разходи от посочения вид е нормативно или договорно обусловено, а в някои
по-редки случаи значение могат да имат и специалните качества или потребности на
обогатения .
Законосъобразно първоинстанционният съд е приел , че чл.236 ал.1 ЗЗД не може да намери
приложение по отношение на имоти-държавна собственост . Държавните имоти се
отдават под наем за определен срок и след провеждане на търг или конкурс / чл.19 ал.1 ЗДС
в редакцията към 1998 г действала към 15.03.1999 г , когато е изтекъл срока на наемния
договор на ответника / . Изключена е възможността договор за наем на държавен имот да се
трансформира в безсрочен , освен в предвидените в ЗДС хипотези , които в случая не са
налични . В противен случай биха се заобиколили административните изисквания за
подписване на нов наемен договор /търг или конкурс , проверка на жилищни нужди ,
изисквания за предоставяне на ведомствено жилище , ограничения за максимален срок на
договора и пр., които са уредени със свръхповелителни норми на закона . Дори да се
постигнат подобни „споразумения“ , или , както в процесния случай , наемателят да
продължи да заплаща „наемна цена“ и наемодателят да я приема наемното правоотношение
е прекратено и не може да бъде продължено – нито изрично , нито мълчаливо ; предвид
особения предмет на „наема“ – жилище държавна собственост . Споразумение за
уреждане на последиците от „неправомерното ползване“ не е постигнато между страните и
ответникът не е заплатил процесната сума .
Не може да се приеме , че е налице „злоупотреба“ от страна на ищеца . Същият е
претендирал обезщетение за ползване на собствен имот , което му се дължи по силата на
закона . Ответникът е този , който е заемал неправомерно имота при знание за изтекъл
наемен договор , както и при изричен отказ от 11.11.2011 г имотът да му бъде предоставен
под наем безсрочно . Ответникът се е обогатил , защото е заплащал съвсем минимална сума
3
за ползването на имота , а не действително дължимата .
Налага се изводът , че решението на СРС трябва да се потвърди в обжалваната част . Пред
СГС разноски /юрисконсултско възнаграждение/ се дължат от въззивника . Водим от
горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20149744 от 01.07.2021 г постановено по гр.д.№17050/2020 г
на СРС , 90 състав , в частта , с която Б. З. В. ЕГН ********** от гр.София е осъден да
заплати на основание чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД на МВР сумата от 3957 лева обезщетение
за ползване без правно основание на ап.№49в гр.София ж.к******* за периода 01.05.2015 г
– 01.12.2017 г ; и сумата от 1,03 лева лихви за забава върху посоченото обезщетение за
периода 02.11.2017 г – 01.12.2017 г , както и В. е осъден да заплати на МВР сумата от 378,68
лева разноски пред СРС .
ОСЪЖДА Б. З. В. ЕГН ********** от гр.София да заплати на МВР сумата от 50 лева
разноски пред СГС .
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчване на страните .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4